Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01 15:34 - НИЕ-716 20 години от 10 ноември
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 183 Коментари: 0 Гласове:
1



10 НОЕМВРИ  -  20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 

Преди две страници разказах за събитията и лицата около 20-ата годишнина от създаването на СДС на 7 декември 1989 г. и покрай нея избързах да напиша каква ще е съдбата на Синята партия в „ерата на Борисов“ (докъдето я зная към момента 2022). Сега ми предстои разказът „20 години по-късно след 10 ноември 1989 г“.
Защо ли свързвам само историята на Синята партия с 10 ноември 1989, след като и историята на Червената партия е друга след 10-ти? Ами, защото историята на Синята партия започва след тази дата, и не само не е свършила днес, но няма да свърши и Утре. В този смисъл тази история ИМА значение за тези, които след нас ще се информират за събитията и лицата около 10-ти. Докато от тази дата историята на Тази Червена партия – БСП, която тачи и следва заветите на БКП – тръгва надолу към своя естествен край. И в този смисъл НЯМА значение за бъдещето ни.
Днес няма да се възторгвам от значението на явлението 10 ноември, обаче ще оголя до кора части от „червеният прът“, който все още нереформиралата се партия БСП чрез своите Лица, се опитва пак, 20 години по-късно, да завира в спиците на българската машина, която продължава да върви по пътя към Европа. Тъкмо затова – за да разпознаваме тези най-често натрапващи се Имена в ежедневието си.
Правя го за пореден път и ще го правя пак и пак. Като грижовен стопанин, който всяка година пръска овощните дръвчета в градината си, за да ги предпази от вредители.

(Всичките 10-ина имена, които ще последват, са осветени със собствените си думи около 20-ата годишнина на 10 ноември, познати са ни от първия ден на промяната и ще останат такива поне още десетина години. Тъкмо заради последното, правя достояние думите им сега.
Разбира се, че не са всички, но аз не съм слънце да огрея навсякъде. Имайте търпение – и утре е ден.)
Обещайте си, че ще четете внимателно следващото по-надолу, и че ще свързвате думите и делата на Лицата с последващите Събития. Това ще помогне на, а може и да намали, следващите възможни въпроси след време от рода на „Ама това сега защо ни се случва?“.

·            Георги Атанасов, министър-председател по 10 ноември (от 22 март 1986 до 8 февруари 1990), в интервю пред Валерия Велева в два последователни броя на в.“Труд“ от 10.11 и 11.11.2009:
На 10.11.2009: „След курса на преустройство в СССР в част от ръководството на БКП започна да назрява убеждението, че можем да се освободим  от недъзите само чрез поражението на тоталитарната система, а това с Тодор Живков не можеше да стане. С това разбиране още на 6 юли 1989 (в навечерието на традиционната среща с дипкорпуса в Смолян) се договорихме с Петър Младенов, че трябва да се отиде на открит политически сблъсък с Тодор Живков и той да бъде отстранен от ръководството на партията и държавата. На следващия ден посветихме в плана си Добри Джуров и Андрей Луканов Така четиримата станахме ядрото на акцията за смяна на ръководството на партията и държавата. Не се страхувахме от опозиция извън партията. Имаше натрупано недоволство в обществото, но сериозна организирана опозиция в България нямаше. На 10 ноември 89-а те научиха на улицата, че Живков ще бъде сменен. Ето така стана промяната – това бе един обикновен ноемврийски ден.“
И продължението от 11.11.2009: „Мислехме, че промяната ще е за хубаво. Несъмнени са демократичните ни постижения и приобщаването на България към ценностите на Европа. Но не допусках, че след 10 ноември всичко така катастрофално ще се срути. При такава радикална промяна естествено е да се върнем и назад в някои сфери, да се преориентираме в икономиката, но нищо не оправдава нагонът към разрушение, който ни завладя. В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. 20 години вече ние не знаем кои са ни приоритетите. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Срина се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода. Говоря за първи път така открито. Държавата ни е пробито корито! Продънено корито! Дано Бойко Борисов разчисти тия авгиеви обори. Трябва да удря и наляво, и надясно! Лошото е, че на тази основа вече се възражда духът на омразата от началото на 90-те години. И вместо проблемите да се решават, в България те се наслагват върху съзнанието и морала на поколенията. Така стана и с т.нар. червени куфарчета. Тази легенда се затлачи в съзнанието на моето поколение. И още не можем да се освободим от тези лъжливи за всички окови. Защото над нас тегне прокобата. Не по-малко лъжлива и опасна е другата легенда – за изнесените милиарди. Някои говорят за 17-20 милиарда. … Година преди изборите казах на Станишев, че ролята на един лидер на управляваща партия е не само да движи основните проблеми на държавата,, а и да ръководи и общественото мнение. Истината става истина, когато хората я приемат като истина. Поради сериозните слабости в управлението през последните 4 години БСП е в изключително трудна ситуация. Никога след 10 ноември не е била в такава трудна ситуация. Полагат се сериозни усилия на БСП като първостепенна политическа сила да се сложи кръст. Партията не може да бъде унищожена, тъй като има дълбоки корени и традиции, но стремежът е да бъде сведена до третостепенна политическа сила. Безпокои ме фактът, че в името на моментен политически интерес Бойко почна да намеква за забрана на БСП. Комунистите били разстрелвали, а кой разстрелваше комунистите? Няма ли да постъпим като Гърция, като Испания и да кажем „Стига!“

·            Любен Гоцев, зам. шеф на Първо Главно на ДС и зам. външен министър в 2-те правителства на Андрей Луканов (от 8 февруари 1990 до 20 декември 1990), интервюто е на Таня Джоева от „Труд“, 14.11.2009): 
„Мисля, че ръководството на БКП изобщо не е имало сценарий за Десети ноември. С изключение на общи постановки – че пак ще строим социализъм, ще живеем пак така. Но не стана така. След свалянето на Тодор Живков събитията се развиха главоломно. Не съм съгласен, че ДС е контролирала събитията. ДС бе заета със себе си. Бе доста кротка по това време. Грижеше се да няма анархия, убийства, гражданско неподчинение. Но какво да контролира? За жалост напразно вече 20 г.се хулят работниците от специалните служби. Много агенти били внедрени в редиците на опозицията? Дали са били много и внедрени, или са се самопредложили, това са естествени процеси. Трябва да се приемат като нормален ход на историята след промените в България. А мутрите ги създаде животът. Да не мислите, че е имало заповед: създаваме мутрите. 70 000 души борци и спортисти са били! Изведнъж всичко се закрива – клубове за олимпийски надежди и т.н. Какво да правят тези 70 000? Излизат на улицата. Някои крадат, убиват, други правят бизнес Искат да преживяват. Т.нар. мутри са естествен продукт на нашето време след 10 ноември. После започнаха да се самовъзпроизвеждат. Питате защо никой не върна милионите от кредити. Ами, никой не го поиска. Някой да им е казал, върнете парите. Пресата си пише, животът си върви. За мен се създаде представата, че най-страшното чудовище в България е Любен Цоцев. А аз съм член на партията БСП от 1 септември 1950. (Това твърдение на „чудовището Любен Гоцев“ не може да е истина. Партията БСП е създадена на 2 април 1990 година!)  За тези 59 години не съм предал нито един човек. А моята партия ме предаде.“

·            Петко Симеонов, участник на Кръглата маса (3.01 – 14.05.1990) от името на СДС, в интервю за Димитър Статков в „Труд“ от 29.10.2009:
„Има огромна разлика между българина на 9 септември 1944 г. и този на 10 ноември 1989г. Първото събитие заварва у нас грижовни стопани с чувство за солидарност и здрава имунна система в труда, а второто – бройлери без инстинкт за самосъхранение. И щом ни угасиха осветлението и спряха хранилките, почнахме да се лутаме безпомощно. Тогава се появиха ястребите и се разхвърча перушина. Ние (дисидентите по Десети ноември) бяхме щастливо употребени от историята за една голяма кауза. Това беше велико време и подобна съдба би била достойна съдба за всеки мъж. На Кръглата маса получавах заплашителни писма. А когато поставих въпроса за пълното разформироване на Държавна Сигурност и огласяването на доносниците, още на другия ден получих писмо, с което ме заплашваха: „Ти какво си мислиш, бе! Ще ти спретнем едно досие и ще излезе така, че си писал доноси, та няма да можеш копче да кажеш!“ Прочетох това писмо на Кръглата маса, беше излъчено по радиото и телевизията. Признавам си, че нерядко ме е било страх, но бяхме си сложили главите в торбата и нямаше връщане назад. Сега е ред на младите.“

·            Георги Марков, участник в гладната стачка на 39-те през 1991 година, конституционният съдия от квотата на Желев в разказвания период, и депутат от ГЕРБ в бъдещето, пред Юлиана Ончева от „Стандарт“ на 13.11.2009:
„На 10 ноември бях в Будапеща, преди 20 години също. Тогава гледах по унгарската телевизия как прерязват телената ограда и си казах: с комунизма е свършено. На хората от моето поколение, ако някой бе казал, че ще можем да си говорим свободно, да се сдружаваме, да участваме в свободни избори, дори да гледаме мачове по десетки кабелни и сателитни програми и да пътуваме, където си искаме, щяхме да го помислим за луд. Следдесетоноемврийското поколение вече расте по европейски. Това обаче, което е жалко за нашия преход, че затънахме в бедност, мръсотия и небивала престъпност. Станахме европейски шампиони по убийства, отвличания и безнаказаност. А в личен план – промяната не ме промени, не станах крадец, живея в същия апартамент и пътувам с градския транспорт, както и преди 20 години.“
(На мен, ако някой конституционен съдия ми каже, че пътува с градския транспорт, ще си помисля че лъже.)

·            Георги Мишев, авторът на филмите „Селянинът с колелото“ и „Дунав мост“, в интервю на Евгений Коларов за в. „Ретро“, 18.12.2009:
„Въпрос: Г-н Мишев, преди 20 години на първия митинг пред „Св. Александър Невски“ вие се обърнахте към хората с думите „Здравейте, граждани“. Какво се случи след това, какво не ни достигна, за да станем истински „граждани“?
Отговор: В най-новата ни история има два периода, които си приличат: двайсетте години след Освобождението през 1878-а и двете десетилетия след Десети ноември 1989-а. И в двата периода България тръгва към едно и също – към капитализъм. Само че първия път истински, а втория – фарсово, с имитиране на смяна на системата.. Това е нашата епоха на ментето, най-точното название на прехода. Кой доведе до разрухата на селата, кой разсипа овцевъдството и говедовъдството, българското градинарство и овощарство, кой подмени бацилус булгарикус в киселото мляко с консерванти и „набухватели“, кой сложи тебешир в сиренето и хартия в кремвиршите?... Това са една хилядна от въпросите в България. Вместо питащи и мислещи българи по екраните се въртят едни восъчни фигури, а темите им все около чалгата, силикона, секса и размера, поезията на Васева, прозата на Щерева и тем подобни.
В.  Кой ще озапти крадците и корумпираната администрация? Ще стигнат ли силите на един Бойко Борисов?
О.  Сърцето ми е свито: не виждам как новото правителство ще се справи с комисионните на своите чиновници, как ще озапти крадците, как ще внуши на фермера да не налива вода в млякото. Прости, но изключително трудни задачи за решаване за които се изисква морал, възпитание, осъзнаване на лакомията, алчността, опознаване на собственото „Аз“, надмогването на най-големия враг на човечеството – егоизма. Намерението на премиера като стрелочник да промени посоката на досегашното движение заслужава адмирации. Дано Бог му помага и всеки разумен българин, разбира се. Иначе един ден ни чака крилатата фраза на дядо Вазов за „бедния“ Македонски, който не умрял нявреме при Гредетин.“

·            Константин Тренчев, председател на КТ „Подкрепа“ и съучредител на СДС (Интервюто му е със Стойко Стоянов във вестник „Новините днес“ – 8.12.2009, но е направена изричната договорка, че е препечатано от сайта FROFNEWS.bg.):
„Тези 20 години преход ме научиха на реализъм, изтриха илюзиите, които имахме в началото на промяната. Ние просто нямаме устои, нямаме кауза. НАТО, ЕС не могат да са ни кауза, те са нещо прекалено виртуално. А сме имали каузи, които са моболизирали енергията на нацията – Освобождението, Съединението и т.н. Но липсата на всякаква кауза в момента, съчетана с пълното безверие на народа, ни съсипват. Ние сме една атеистична нация, но за това не са виновни само комунистите. Другите държави на социалистическия блок имаха върху какво да стъпят, за да започне възстановяването им. А българите нямат ценности, на които да се облегнат. Това, което казвам, звучи много песимистично, но след 21 години имам някакво право на такива заключения. Много съм обезпокоен.
Винаги съм бил противник на БСП. За мен тази партия има една дълбоко порочна идеология, коварно замаскирана зад призиви и обещания за хуманност, които излъгаха много хора. Комунистическата идеология, резюмирана в едно изречение, е: Да вземем, от който има, и да дадем, на който няма. Тази рецепта се сблъсква с биологичното желание на човек да притежава. Формулата „Да вземеш“ винаги ще среща съпротива, но натоварена с хуманни идеи, тя подлъгва хората. Тези доводи съм излагал и пред висши представители на БСП и те признават, че не могат да намерят контра аргументи, но питат: „Ти какво предлагаш?“. Обяснявам, че нищо не предлагам, защото другата форма на справедливост е дадена преди 2000 г. от Спасителя. Тя е коренно различна. Той ни учи да акцентираме върху духа. Той може да контролира биологията, защото е по-силен и идва отгоре. За съжаление все още могъщи сили не желаят да се знае истината за прехода, а и на хората им втръсна. Демотивирани са, вълнуват се само от битовите си проблеми в настоящето.“
(Държа да обърна вниманието ви, че Константин Тренчев говори за „могъщи сили, които не желаят да се знае истината за прехода“, но не ги назовава. Смятам, че и аз след 21 години живот в прехода, имам някакво право да отбележа, че такъв сайт frofnews.bg няма. Има сайт frognews.bg Негов собственик е известният журналист Огнян Стефанов. Който беше пребит на улицата с метални чукове от неизвестни извършители в края на септември 2008 година. Дали част от тези могъщи сили обезкуражават не само Костадин Тренчев, но и редакцията на вестника „Новините днес“, да бъде разкрита истината за прехода?! След като не са забелязали печатната грешка.
Аз съм далеко по-куражлия от Тренчев - затова не съм дори председател на някакво КТ, макар с Тренчев да сме съграждани. Забелязахте ли „грешката ми“, че вместо Константин, съм написал Костадин? - Миналата година покрай докладите на комисията „Евтим Костадинов“ за достъп до досиетата, от медиите бяха й задали въпроса Константин Тренчев бил ли е агент на ДС. Отговорът на Комисията бил „Не“. В архивите имало името Костадин Тренчев, а не Константин Тренчев.
Добавям, защото не помня, осведомил ли съм ви: През 2005 година Константин Тренчев беше награден от президента Георги Първанов с орден „Стара планина“ – първа степен, по случай 50-годишния му юбилей. Вероятно заради неговите проникновения за силата на духа…
Един мъж шепне на жената си в черквата, докато попът от олтара пее „… Господ Отец, Син и Светого Духа…“: „Чуваш ли, ма? И света го духа, само ти не щеш!“)

·            Огнян Минчев е директор на Института за регионални и международни изследвания. (Въпрос от мен: Регионалните изследвания по принцип са различни от международните изследвания, и като технология на провеждането им, и като значимостта им за властта в държавата. Трети тип изследвания на обществените нагласи обаче няма. Или може би има? – Например изследванията на Държавна Сигурност. Тогава съм съгласен регионалните и международните отношения да бъдат обединени в един институт. Иначе този институт, който ръководи политолога Огнян Минчев, може да се нарича по-кратко:  „институт за всякакви изследвания“.)
Aргументирам се с кратки извадки за такава всичкология от един авторски материал на Минчев в „синия“ вестник „Дневник“ от 16.11.2009:
„Рухването на комунизма откри пространство за обществено творчество за народите от бившия източен блок. Всеки от тях успя в различна степен да се възползва от тази свобода. Сериозните дефицити и неуспехи на българския пост-комунистически преход  се дължат до голяма степен на неспособността на обществените и политически елити у нас да реализират стратегическите предпоставки за обществена трансформация. В България няма традиция на организирана съпротива срещу комунистическия режим извън спорадично проявяващо се „отклоняващо се поведение“, своевременно „профилактирано“ от репресиращите му органи. От своя страна стратегията на демократичната общност за модернизиране на страната се основаваше върху подкрепата на средната градска класа, докато в мнозинството си България си оставаше едно традиционно общество. Болшинството българи не се впечатляват от свободата на словото или от индивидуалните шансове на пазара, а от силна социална програма, защита на традиционните им национални ценности, чувство за стабилност и сигурност в динамично променящия се свят. Заради това милионите поддръжници на демократичните сили в началото се оттеглиха към емиграция на Запад и към самоизолация у дома. Предстоеше крахът на Виденов, успешната реформа на Костов и реваншът на олигархията. Днес България отново се нуждае от стратегия, която трябва да постави в ред държавата, да въведе управление на закона и да гарантира правата и шансовете на всички граждани. Това, от което най-много се нуждаем днес, е да релегитимираме обществения, националния интерес, който беше основната жертва на 20 години мъчителен  и противоречив преход.“

·            Аман от общи съвети какво трябва да правим, ако ни сърби някъде. Затова давам думата на Кеворк Кеворкян, който напоследък всеки вторник получава цяла вестникарска страница в „Труд“, на която да ни разказва своите „Приказки за телевизията“. Ето поредната му приказка на 10.11.2009:
„Нещо ме глождеше, докато гледах поредния репортаж на Кристина Баксанова (Би Ти Ви) за 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Най-ценното му качество бе премерената дистанцираност. Промяната не може да бъде схваната от екзалтирани умове. В петък Кристина ни срещна с пастора на църквата „Свети Николай“ в Лайпциг.  И тогава аз се сетих за Ленин – „Ленин е все още жив“, беше написал някакъв руснак в книгата за впечатления. А президентът Първанов, докато награждаваше БНТ за 50-годишния й юбилей, каза – пак в същата емисия: „Всички помним, че имаше и спрени предавания…“ Зарадвах се искрено. Хубаво е да помним от време на време спрените предавания. Само дето президентът не уточни кога са били спирани – преди падането на Стената или и след това. Или и преди, и след. Напоследък ме обзема студен скептицизъм, като гледам какво пълзене пада, какво ослюнчване и как това се поощрява и възнаграждава. Трябва да се създадат някакви SOS-селища за млади журналисти, в които да ваксинират срещу блюдолизничене. Може би Първанов разполага с такава ваксина.“

Сега е ред на младите:

·            Христофор Караджов от Лос Анджелис, специално за в. „Сега“ (16.04.2009):
„Помня, че вечерта на 10 ноември 1989 г. в София валеше като из ведро. Останах половин час в едно такси, докато изслушам докрай новините от пленума на ЦК на БКП, и закъснях за иначе обещаваща първа среща. Може би затова от онази връзка нищо не излезе, а дискусията какво е излязло от 10 ноември нека оставим за друг път.“ (Аз: Защо за друг път? Точно тук му е мястото. В последните 16-17 години авторът на текста живее постоянно в Калифорния. Ако онази „иначе обещаваща първа среща“ се беше състояла, той може би щеше да си остане в България. Но той „закъснял“?! Какво човек сам си поиска, Господ му го праща.)

·            Вестник „168 часа“ от 6 ноември 2009г. публикува голямо интервю с карикатуриста на в. „Сега“ Христо Комарницки. На цели две вестникарски страници журналистката Вероника Лазарова му задава цели 33 въпроса.
Ако не познавате творчеството на другаря Комарницки, ще си помислите, че имам грешка, наричайки го подигравателно „другар“. И ще се изкажете неподготвен. Само в моята история (от НИЕ4 до НИЕ6) има описани над 30 негови карикатури. Всички те са не червени, а моравочервени. В тях НАТО е черна птица, която хвърля над Балканите мръсни бомби. Милошевич ги лови с ръце и подава на Станишев да ги обезврежда… Пред пред вратите на американското посолство, нарисувано като крематориум, се вие опашка от българи за визи, а през високия му комин излита към небето поредният щастливец с виза в ръка и светло кръгче над главата си. Ама що ли ви давам информация без пари?! Че и продължавам със страданията на раба социалистически Христо К.:
„10 ноември 1989 г. ме завари в Габрово. Работех в кукления театър като сценичен работник. Оттогава имам купища карикатури, посветени на тези събития. Една от тях показва какво става с демокрацията и как се употреби тя. Всеки грабва по едно парче от нея и започва да удря другия по главата. Има счупени глави, трупове. Стана така, защото я употребихме неправилно - нямахме още еврокомисар да защити потребителите, нямаше и инструкции за ползване… Или палежа на партийния дом. Нарисувах едно лумпенче, което си играе с кутия кибрит и пали играчка-макет. Над него се е надвесил някакъв гражданин и го пита на колко години е, а то отговаря: „На 45“…. Бедността не е толкова страшна, колкото апатията и разделението на обществото. Българите не се чувстваме вече един народ. Първо започнахме да оцеляваме поединично, а сега живуркаме поединично. Изгубили сме чувството си за общност.“
Ех, къде го социализма, да ни го натегне на целия народ… На всеки! До макарите! А то това сега живот ли е? Няма партийни секретари дори…

·            Иван Кръстев, директор на Институт за изследване на демокрацията, написал в „Сега“ на 10.11.2009:  „20 години след 1989 г. зарзаватчиите искат реванш“. Кои са „зарзаватчиите“?
„През 1989 г. се освободиха само елитите. Лесно е да се отхвърли това като теория на конспирациите, но не е лесно да се игнорират политическите привърженици на тази хипотеза. В Източна Европа се засилва популизмът – политическа доктрина, която представлява интересите на „обикновените хора“ срещу „елитите“. Популисти взеха властта в Полша, Словакия и България. Но защо хората трябва да са гневни на своите управляващи елити, след като същите управляващи ги направиха по-свободни, по-богати и граждани на ЕС? Да си послужим с образа на въображаем зарзаватчия преди и след 1989 година. Преди той поставил на магазина си: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, не защото се интересува от пролетариата и неговото единство, а като израз на лоялност към хората на власт и молба да бъде оставен на спокойствие от тях. (Аз: Още в самото начало „политологът“ Иван Кръстев тръгва от грешна база и няма как нататък изводите му да са верни. ПРЕДИ въпросният зарзаватчия не е бил собственик на „магазина си“, а е бил назначен в него на мястото „продавач“. Така че лозунгът за пролетариите му е бил даден от назначилата го власт, да го постави на витрината, че иначе „хвръква“. За каква лоялност става дума? Онази задължителната ли?) След 1989 г. зарзаватчията, разбира се, можеше свободно да свали лозунга. Но как я кара през последните 20 години? Може би зарзаватчията е успял да приватизира магазина. Може би е заменил надписа с „Най-добрите плодове в града“. Но положението му може и да не се е подобрило. През 90-те години комунистическата държава-майка бе заменена от посткомунистическа държава със затихващи функции. Той може и да успее да се измъкне от данъци, но е принуден да плаща на местни престъпници, които упражняват същинската власт. Твърде вероятно синът на зарзаватчията е напуснал страната, за да работи в Западна Европа, а децата на сестра му са получили лошо образование в местното училище. Един от съседите му вероятно е забогатял и постоянно се оплаква от неефективността на държавата. Може би новопоявилите се супермаркети са отмъкнали клиентите му. Тази картина не е преувеличена. Изследване в България през 2003 г. установи, че само 15-20% от хората са спечелили от прехода по отношение на доходи, социална мобилност и консумация. А само 5% от хората се определят като печеливши от прехода. (Аз: ???) Така че не е трудно да си представим защо зарзаватчията мрази посткомунистическите управници и ги обвинява за проблемите си.“
Слушайте нататък. Това вероятно би обяснило защо съм представил днес Иван Кръстев като политолог в кавички:
„Днес зарзаватчията може и да печели повече, отколкото при комунизма, но е изгубил приятелите си с добрите връзки. Преди 20 години дори членовете на елита трябваше да се сприятеляват със зарзаватчията, ако искаха свежи плодове. В замяна трябваше да му ходатайстват при нужда. В извратения свят на дефицитната икономика зарзаватчията решаваше кой какво да получи. Размяната на услуги неволно овластяваше слабия.. Революцията го освободи от нуждата да украсява магазина си с идеологическа безсмислица. Спечели свободата да говори, да гласува, да консумира. Но загуби ограничените си лостове за влияние върху елита…“
(Аз: Колко просто било да се обясни днешния възход на популизма!? А ни дума за истинската причина за това „явление“. Популистите, които пишат като Иван Кръстев, са продължители на опростачването на обществото. Продължители на мутренското влияние, но действащи не с физическа принуда над „зарзаватчиите“, а „меко“ – с толериране на простотията сред тях и демагогията. Само че откривателите на топлата вода в Света преди тях, твърдят, че по този начин не се гради просперираща държава. Казали са: „Прост народ – бедна държава.“ Кому да го обяснявам – на Иван Кръстевци ли? Айде, нема нужда. Още повече, че в животоописанието на въпросния Иван, което аз следя последователно във времето, периодите на тарикатстване са много, срещу само един по-човешки преди десетина години. И съм убеден – вече, и за напред във времето - че това е било временно прибиране в „приюта за уморени партийни дейци“. Днес вече „новата мярка“, наречена популизъм, налага да се погледне пак към тези резерви, които да започнат да се „вадят от нафталина“. Обаче „Със стари курви – нов бардак“… Казано популистки.

·            Иво Христов, единият – журналистът, намирам го да „наблюдава“ във вестника „Сега“ (10.11.2009) , мултиплицирайки свои репортажи от сп. „Тема“ (Впрочем и вестникът и списанието са собственост на един Редактор, така, че вероятно заплащането не е двойно, а се води извънреден труд на едно и също работно място.)
„10 ноември ме свари в бързия влак за Бургас. С подофицерски пагони и червена петолъчка на фуражката пътувах към назначението си в една казарма край Мичурин. Някакъв циганин с недоумяваща усмивка надникна в купето и оповести с неуверено въпросителен тон: „Бай Тошо май… го махнали“. След три десетилетия авторитаризъм новината звучеше слисващо, затова пътниците зяпнаха, други се смълчаха, а трети останаха зяпнали до края на пътуването – кой знае? – може би и до днес. След това… Преходът бе епоха на ценностна инфлация: деноминира парите, обезсмисли думите, вакуумира идеологиите. Появиха се звънкови петдесето-левки. Комунисти-милионери, либерали-дерибеи.  Затова си спомням с възхищение и признателност за няколко златни еталона, които не се обезцениха в общия хаос. Почтеността на Татяна Лолова, която в съда благодари на „другаря Живков“, задето й помогнал да не се кахъри за покрива и да се посвети на ролите си (мое пояснение: подарил й апартамент, купен с парите на другите; иначе виж историята в НИЕ-1).  Безсребреният Радой, който изприпка на сцената на „Ку-ку Академията“ с вехтия си костюм и отказа годишната “награда“ – нов автомобил (тази история е от НИЕ-2). Идеалистът Дертлиев, който носеше хоругвата на демокрацията, комуто предложиха (Кой му предложи, подофицерът Иво не казва) да влее партията си БСДП в СДС, т.е. предложиха на престарелия лагерник да застане редом с Костов, Праматарски, Бакърджиев, Ал. Йорданов, Стоян Ганев и С-ие, но той отказа. Порядъчният Христо Ганев, бивш партизанин и непримирим противник на Живков до 10 ноември (но останал жив, и не получил покрив над главата си, за да се посвети само на сценариите за филми, разказващи за народната власт – мое пояснение). Неконвертируемият Константин Павлов… За тези златни еталони се сещам навръх 10 ноември. За тях няма „преди“ и „след“. А другите, „хиляди, маса, народ“, се изгубиха в прехода.“
(След 10 години Иво Христов ще каже горе-долу същото: „80% от българите са дебили“. Да не сте си помислили, че включва себе си в дебилите?!  Не-е-е, той също е „златен еталон“ на прехода.)

·            „Та какво падна преди 20 години?“, пита Бойко Ламбовски в същия брой на в „Сега“:
„Падна Стената, Тато, Желязната завеса, брутният вътрешен продукт, забраната да се притежава повече от кола, вила и апартамент, монополът върху търговията на едро. Падна задължението да се учи Ленин и историята на БКП, рухна цензурата и вече можеха свободно да се издават Солженицин, Маркиз дьо Сад, Оруел, Хитлер, Жельо Желев, Чук-чук и други такива. Паднаха още много неща: член Първи от Конституцията, куп началници, изглеждащи вечни, петолъчката от Партийния дом, социалният статус на научните работници, няколко керемиди от къщата в обезлюденото село Водна, където ходя за риба, задължението на БНТ да излъчва съветската телевизия всеки петък… Падна раждаемостта. Е, имаш свободата да станеш емигрант, масажистка, профсъюзен лидер или крадец, опонира ми гласът на своборния Разум. Винаги имаш избор – това е то, свободата. Свободата (за мене) е да можеш да кажеш каквото смяташ за вярно и да не те уволнят, затворят или убият за това. Иначе друго няма за тия 20 години, човеците сме си все същите.“

·            Писателят Георги Господинов в „Дневник“ на 10.11.2009:
„Съмнявам се, че 10 ноември е датата за празнуване. Всичко е нагласено, тържествата текат, вдигат се и падат стени от стиропор… Добре, но какво всъщност празнуваме на 10 ноевмри? Ако някой сега тръгне да събира лични истории с един-единствен въпрос: „Къде бяхте по време на историческия 10 ноември“, отговорите ще се въртят около това: „Напих се с едни приятели веднага като разбрах“ или „Тъкмо се прибирам в къщи, пускам телевизора и…“ и т.н. Впрочем някои медии вече зададоха подобен въпрос и отговорите бяха: Един бил на карате, една от НДСВ се готвела за комсомолско събрание, трети (от левицата) учил виетнамски  в Московския университет за международни отношения… С други думи на 10 ноември на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни. Съобщиха ни. По същия начин по който „пускаха“ портокали, червен пипер и дамски превръзки. Откъде да знаеш дали не е капан. Или грешка, която ще бъде поправена на следващия ден.
Преди няколко месеца един приятел ми даде няколко минутен видеозапис на шествието от 3 ноември 1989. Със сигурност не е правен от камерите на БНТ. Тогава, спомням си ясно, нямаше кадри по вечерните новини. Гледах кой знае как оцелелия запис от шествието на 3 ноември и си припомнях ясно кордона от хора с камери и фотоапарати, които стояха отстрани и спокойно, да не кажа цинично, документираха всяко лице. Този видеозапис е правен вероятно точно от такъв „оператор“. Камерата просто запечатва лица отблизо, та да се разпознаят по-лесно после, където трябва. Странна е забравата на тази дата за сметка на други.“

·               Точно в тази връзка – странната забрава на едни неща за сметка на други, ми се ще да цитирам части от една поема: „На чекистите“, написана от Стефан Цанев през 1966 година. Така е обявено от в. „Дневник“ (9.11.2009), където я намирам. Дали наистина сегашният демократ Цанев я е измислил, не зная. Може да е шега. Но във всеки случай се вписва напълно в натюрела му:
„Дзержински – познат и внезапен, с остър профил и остро име, / се изправя като меч и заповед – чекистът е длъжен да има:  / хладен ум – защото куршумът поставя своята кървава точка / веднъж и завинаги…/ горещо сърце – да бди непрестанно над свободата в света; / чисти ръце – непревзимаеми коти, върху които не тежи / нито мечтата за бъдни изгоди, нито вина от предишни лъжи. / И вървят чекистите  - с остри профили и внимателен анфас – / в Москва и София /  невидими фронтове – по улиците навсякъде - в самите нас.“




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 301072
Постинги: 535
Коментари: 210
Гласове: 786
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728