Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06 18:20 - Защото този град заслужава
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 71 Коментари: 0 Гласове:
0



Не можа да издържи на изкушението. От години през юли във  Велико Търново се провеждаше ежегоден фолклорен фестивал. Тази година в него щеше да участва и смесена танцово-песенна група от София, в която имаше десетина ученици от неговата гимназия. Те бяха част от една голяма фолклорна трупа, която се занимаваше професионално с тази работа. Заслугата беше на младата му колежка историчка, която бе най-големият ентусиаст. Сама беше се свързала с фолклорната формация, сама агитираше, подбираше кандидатите, репетираше, контролираше, изискваше. И „тропаше” хората с истинско удоволствие. А солистката на народните песни беше най-хубавата й ученичка. Само как пееше „Катерино моме”... И сега тя, те отиваха за почти седмица в Търново на фестивал и трябваше допълнително един „организатор”, всъщност учител, който да отговаря за „дисциплината”. И историчката нему предложи да играе ролята на „железния светилник”. Е, може ли да се издържи на изкушението? Още повече, че това се водеше служебна командировка – през юли, когато и без това беше в задължителна ваканция. Това означаваше да не започне работа в края на август, а чак след 6-ти септември.
Базата им беше чудесна. На Арбанаси в един частен хотел, който само отвън лъхаше на възраждане. Отвътре не можеше да бъде отличен по нищо от софийски хотел с три звезди. Хубаво-лошо, по-скоро хубаво. Понеже хотелът беше малък, нямаше голяма зала за репетиции на ансамбъла. Затова „тренираха” на около 300 метра надолу в комплекса, днес наречен „Арбанаси Палас”, а всъщност бившата лятна резиденция на Людмила Живкова. И тя бивша. 

Лятната сутрин, нейната най-хубава част – след 8 и половина, токущо започваше. Тъй като утре беше официалното участие на трупата във фестивала, днешният ден беше целият предназначен за последните репетиции. Което означаваше, че щяха да го потърсят, евентуално, чак за обеда в един. Реши да оползотвори времето, като се разходи из местата на спомените си. Само че си беше направил сметката без кръчмаря.
Излезе от  "Арбанаси-палас". Дори лятното слънце не можа да попречи на мисълта му, че само велик глупак може да събере в едно звучното българско Арбанаси и безличната дума палас. Впрочем глупостта не е нито случайна, нито от вчера. Татковците на тия тъпанари бяха същите глупаци. Преди години, когато Тошо имаше идея да направи от Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец един мегаполис (чудесна идея, ако се изчистеше допълнението  "индустриален"), някакъв селянин от  "Ляскуиц" бил предложил за име на обединения град да се избере Велики Горни Лясковец. Ей, това е простотията. Нахална и може би затова - вечна.
Докато мислеше така, стигна чешмата в долчинката, която разделяше хълмовете на Арбанаси и Орловец. Помнеше я жива. На една екскурзия от училище преди много години, тук чакаха автобуса, който да ги върне в Търново. Всички ученици бяха накачулили каменните й корита, а той виждаше само Нея. Сега чешмата беше мъртва. В каменните корита, вместо вода, имаше клечки, сухи листа и две опаковки от кисело мляко. Кому беше нужно това, Господи?
Тръгна пеш надолу по шосето към Търново. Не ги брои, но за километъра до разклона за Трапезица, го подминаха поне десет мерцедеса, беемвета и джипове. Грях му на душата, обаче непрекъснато си мислеше да има силата на подпалвачката на Стивън Кинг. Вместо да ги пали с поглед, предпочиташе малко да ги отмества - с метър-два. Толкова  трябваха, за да напуснат тясното шосе и да започнат да се преобръщат безвъзвратно надолу по урвата. Щяха да се съберат в подстъпите на Арбанаси един върху друг, смачкали собствениците си, догарящи, МерцедесL до  Мер-цедесS, Баварец върху Чероки...
Долу на разклона изобщо не се поколеба и тръгна към гара Трапезица. Това беше най-романтичната гара в света според детските му спомени. Тук беше слязъл с баща си в онзи далечен ден, когато той бе поискал да го запознае истински със старата столица. И това съвсем не се дължеше на обстоятелството, че са двамата - баща и син. Той, печеното железничарско чедо, за което гарите и влаковете бяха като роден дом, стоеше поразен на перона й. Проломът след Самоводене не го беше впечатлил кой знае колко с красотата си. Надвисналите отвесни скали над линията отляво и буйната Янтра отдясно бяха красиви, но той познаваше Искърския пролом. След това, като се заточиха товарните коловози с десетките ръждясали и обрасли с трева вагони по тях... това го имаше навсякъде.
Преди да спре на самата гара линията правеше плавен завой. Влакът спря и Димитър с баща си слезе на перона. Ако гарата беше от другата страна, впечатлението сигурно щеше да е вече изконсумирано. Обаче тя беше от тази - под самата Трапезица, отляво. Далеко преди гледката, може би минута, докато влакът намалява ход, седиш пред вратата в очакване за слизане и цялото ти внимание е насочено към това. Слизаш, влакът почти на секундата тръгва, и докато пресечеш първия коловоз, той вече се е изнизал. Тогава се обръщаш като нормален човек... и гледката те сразява. Гара като много други гари, в които няма големи товаро-разтоварни работи и не слизат тълпи от хора. Стандартна сграда от 20-те години, с вечния зелен часовник, поставен перпендикулярно на стената й, чешмата отдясно и зеленината, надвиснала почти над перона. Не по-хубава от Бов, Зверино, Лютиброд. Само че там, зад реката, има една само величествена природа. А тук страшните отвесни скали, в чието подножие Янтра влечеше водите си, бяха обточени по върховете с плътна непрекъсната поредица от къщи, без никакво разстояние между тях. Те се прескачаха една друга, надничаха в стаите си, надвиснали над бездната под тях. Какъв ли дух имаха хората, живеещи там? Пътникът, слязъл на гара Трапезица, осъзнаваше физически своята нищожност в сравнение с Времето. Но нищожността му не беше причинена в случая от Природата, а от други Човеци като него самия.  И го завладяваше непреодолимото желание да тръгне оттук нагоре към къщите върху скалите, дори само, за да погледне оттам към своето бъдеще. Търново не беше само столица или история. Този град беше дух, стремеж, материализирана свобода. Той беше толкова велик, че нямаше никаква нужда да се подчертава това с определения!
И сега "като гледаше този невероятен, невъзможен град", си "мислеше, че пред него стои видение, сън, измама за очите".
Покрай линията напред го чакаше пътеката, която щеше да го изведе по най-прекия път до сърцето на града. Веднъж беше минавал по нея - тогава, но никога не я забрави. Някакви си триста метра до железопътния мост, където влакът се забива в тунел под самия скален венец с къщите отгоре му, и после двеста стъпала, вкопани в скалите, които завършваха в стария център - на площада с паметника на Велчо Джамджията.
Само че и тук Промяната беше стъпила, потрошавайки всичко. Янтра видимо се беше смалила и дори в тази ранна пролет бреговете й вече бяха блатясали. Стъпалата нагоре към центъра на града ги нямаше повече от половината. Онези, които бяха останали, почти не се виждаха изпод купищата боклуци. Истинско сметище се изсипваше като водопад отгоре им от към върха. Изобщо беше невъзможно да се мине по тях. Свърна наляво по другите по-обиколни стъпала, които водеха към долния край на града и излизаха до паметника на Николо Пиколо. Миналата есен беше прочел в някакъв вестник, че цигани харесали бронза му и започнали да го свалят една вечер, но влюбени ги стреснали, та му се разминало. Специално отиде до достопочтения господин от бронз. В долния край на постамента наистина се виждаше дупката, останала от лоста, с който е щяло да бъде свалено част от нашето Възраждане. На кого му пукаше?!
Толкова му стана криво, че се отказа от обиколката на другите "свети места" от неговото детство. После още сто пъти съжали, че изобщо тръгна да се разхожда. Самата емблематична за старинния град улица "Николо Пиколо" не беше много по-различна от общата картина на разруха. Преброи отдясно и отляво всичко на всичко седем олющени и запуснати къщи и три зандана в претенциозния стил на новобогаташите след Десети, докато стигне до входа на Царевец. Всичко останало бяха празни боклучасали места от които се разнасяше отвратителна наслоена миризма като от отходно място. Вместо да разширяват венеца от одухотворени къщи по скалите, сегашните търновци рушаха и онова, което беше се запазило. Впрочем какво бяха виновни търновци за това формено безобразие! Тогава и той беше толкова виновен като софиянец за мръсна и тъмна София, със скитащи глутници псета и прехвърчащи лимузини с мутри и подобни разбойници по улиците й. Бяхме дотолкова виновни, че ги търпим, вместо да ги насметем, изринем с лопатата и изхвърлим на сметището! Наближаваше нова "Велчова завера" на раята. Тази мафия, маскирала се на демократична република, щеше да рухне. И тогава - той не - бащите щяха да водят децата си да им покажат каква чудесна България са спасили и възродили.
Защото този град го заслужаваше.

 

 

 

Юни 2012




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 143042
Постинги: 438
Коментари: 164
Гласове: 690
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930