Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06 18:35 - Здравей, лельо Таня
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 67 Коментари: 0 Гласове:
0



На практика тези думи ме държат в живота.
Да ви се представя, аз съм леля Таня. От десетина години съм пенсионерка. Горе-долу по същото време ме остави сама на тоя свят моят съпруг. Дъщерята е омъжена отдавна в София. Идват с колата един-два пъти годишно на гости. Когато оставят Тинко на гости през лятото, идват два пъти повече. Тинко е внукът. 12 годишен. Сигурно няма да имам повече внуци. Като гледам как върви светът...

А аз действително гледам как върви светът. Миналото лято беше. Тинко, който ми дойде на гости за лятната ваканция, ме обучи да работя с компютър. Донесоха един с колата, от София, защото младежите, пикльовците от четвърти клас, не можели и ден да живеят без Skype и Internet. Пък аз съм модерна баба. Имам дадености. Строителен техник бях, съм още. На времето завърших строителния техникум в Търново. Много я разбирах математиката. Щях да ходя да следвам в София, ама се залюбих с моя и останах тука. Те времената не бяха толкоз амбициозни като сега. Малко съжалявам, ама карай нататъка. Цял живот с метри и коти съм се разправяла, арматурни планове съм разчитала, писала съм фактури, счетоводство съм водила... Пенкилер. Направо един малък строителен инженер станах. Бях.
Та Тинко по цял ден висеше пред компютъра. Родените в София са малко горделиви, забелязали ли сте? Ау-у, Вълчи дол! Че какво му е на дола? Да не би Овча купел да е по-хубава от Варуша. Даже там има много повече селяни, отколкото тука. Ама моят внук изобщо не промели брашно с връстниците си в махалата. Те на улицата, той пред екрана. Говори по скайпа с приятелите от София. WOW!
По цял ден като се въртя около компютъра и аз, почнах да разбирам какво говори пущината. В училище на времето учех немски. Ама солидно, не като сега – отгоре, отгоре. Граматика и думи, думи, думи... Па той английския само дето се чете бамбашка. Освен това английският на компютъра е съвсем прост. Я има триста думи, я не. От тях половината само са ключови. Чета си ги на немски направо и в две трети вече знам значението им. После като  научих местоименията, някои предлози и най-важните спомагателни глаголи и готово. Тинко ми каза и нещо важно – като не разбирам съобщението да не отговарям с „да”. Канцелирам във всички случаи. Ако нещо не стане както трябва - ALT и F4, за да затворя прозореца. Ако и това не помогне – „трите пръста”. Айде да не ви отегчавам. Но се пристрастих към тая машина.

Към края на лятото, когато баща му и майка му дойдоха да си вземат сина, му донесоха подарък – лаптоп. Много ключова дума – малък преносим компютър. И съвсем естествено ми оставиха тоя „токмак” на мене. Тая последната дума е турска. Знам я от моя дядо. Означава нещо голямо и неудобно за носене. Че на мен какво ми пука – в провинцията място мно-о-го. Не е като в столицата. Сложих го в кухнята на една допълнителна стара маса. Така се обзаведох с компютър – аз, старата баба.
Ама не съм толкова стара. За дух става дума, не за възраст. След 60-те постоях малко в къщи без работа, но то много скучно беше. Само телевизия и привечер приказки с комшийките на пейката пред вратата. И пак за Корайма Торес и Освалдо Риос си говорим. И за тая, вдовицата в бяло, как й беше името съм забравила. Не беше за мене тоя живот. Затова на втората година се хванах пак да работя. Какво работят обикновено пенсионерките? Занимават се деца. Я със собствените, я с чуждите. Аз се главих за чистачка в училището, където съм учила. Те затова се и съгласиха – защото ме познават. Е, познават, как ще ме познават? То от съучениците ми останаха половината, а от учителите – ни един, обаче  - архивите са живи. Там пише всичко.

А да си чистачка в училище е много трудно. Особено, ако не обичаш децата. Веднага го усещат и те правят на луда за секунда. Аз нямам подобни проблеми. По дете от тях съм. Само дето ми тежат вече годините и краката отказват. Докато се кача до третия етаж...  Добре, че метлата е лека и има парапети по стълбите. Но пък това „пътешествие” е много интересно. „Здравей, лельо Таня”. „Здравей, лельо Таня”, Здравей, лельо Таня” – приятно е. И да знаете само що информация получавам, докато се влача нагоре.
Ей на сега.. Информация! Ама то всичко е информация. Тинко покрай компютъра ми остави и една дебела книга – 600 страници описание на програмите, които се използват в една канцелария – офис по английски. Та на трета страница там пише какво е „информация” – всичко! Изчуканото на камък преди векове, та дори и бележката, която намирате сутринта на масата от майка си: Закуси, учи, разтреби, обличай се добре... И аз сега създавам информация. Тренирам да пиша на ВОРД (пише се WORD). Много е гот. Няма да триеш с гума, няма да задраскваш, можеш да поправяш на воля, да оформяш написаното по различен начин за секунди, да вмъкваш картинки... Пък ако имаш и принтер, пари можеш да изкарваш. От писане на некролози, например. Само снимката сменяш, и името. Другото – copy, paste. Пуснала съм една заявка за принтер (print – печат, де) на моите хора в София. Трябва да стане на лято.
Големи планове имам за това лято. Трябва да науча EXCEL. Това е програма за смятане, Той Тинко не може да ми помогне тука. Много е малък още за тази математика. Обаче аз прочетох нещичко в дебелата книга. Страшна програма е това EXCEL. Всички формули, за които можете да се сетите, ги има вътре. Че и още. Ех, ако имаше тази програма на моето време! Щях да оправям счетоводството на проектантската за нула време.

Този ми език, начин на изразяване, казано интелигентно, ми е от децата. Те ме учат на тия работи. Да знаете само колко различно говорят и общуват помежду си, сравнени с нас едно време. Грубо, просто, невъзпитано звучат, обаче ако не разговаряш с тях по техния начин, жална ти майка. Това е цената, за да те допускат в тяхна среда. А „внедрен там”, вече има голям шанс да им повлияеш благотворно. Защото са податливи, беззащитни, все още.
Да ви разправя. Онзи ден стоя на стълбите пред парадната врата на училището. Топля се на пролетното слънце. Часовете бяха свършили и дори останалите балами ученици до седмия час, вече се бяха изнизали. Само трима третокласника ми правят компания. Чакат да дойдат баба или дядо да ги вземат. Загледах се в раницата на единия. Познаваме се, разбира се. Приятелка съм с баба му. Тя го гледа, защото майка му е в Испания, а баща му един господ знае къде е. Кристиян, така се казва, е страшен калпазанин, баба му не може да излезе на глава с него, класната – също, обаче е най-умният в класа. Майка му е за бой. Най-вероятно, докато тя се мота в чужбина, Кристиян ще стане обект на детска педагогическа стая. Ако беше тука, ех... Та, гледам аз раницата на тоя копелдаш, а той ми вика, на ти, разбира се:
- Харесва ли ти? Дай десет лева и я вземай.

Влизам му веднага в тона:
- Ха, че аз ако имам десет лева, ще се омъжа, бе.
Знаете ли той какво ми отговори?
- Е, че толкова ли няма някой аматьор, да ти се навие за десет лева?
Аматьор! Да ми се навие! Да му плеснеш два здрави шамара зад врата. Само че той изобщо не се стремеше да вниква в смисъла на думите Повтаряше като папагал онова, което чуваше от по-големите. Бързаше да ги настигне в калпазанлъка. Не знам как може да свърши всичко това. Би трябвало господ ли, природата ли, да оправи нещата в бъдеще... И всичките такива Кристияновци да станат свестни хора. Да се надяваме.
Чакайте да ви разправя още една история. В 6-ти клас има една Зара. Иначе е Светлозара, ама „не си харесва това име”, та Зара. Питам я има ли компютър в къщи. Имала. Продължавам да питам за какво го използва. И понеже ми разправя, че го използвала за „фън” („развлечение” на английски, вижте колко е кратко, като за „бързащи”), викам й, че трябва да работи на него сериозни неща. Останах втрещена от последвалия нейн въпрос:
- Лельо Таня, а какво значи да работиш на компютъра сериозни неща?

Къде спят тези родители? После децата били виновни. И даскалите.

Чета в Интернет (Казах ли ви, че съм фенка на глобалната мрежа?), че женският бой бил хит сред подрастващите, а момичешките престъпни банди ставали все по-често явление. Момичетата били не по-малко жестоки, хладнокръвни и изобретателни от момчетата в замислянето и осъществяването на кражби, грабежи и побои. Още по-притеснително било, че в повечето случаи това били деца от нормални семейства, които не са лишавани от нищо. Рязко спаднала и възрастовата граница на побойничките. Най-често били между 13 и 14 години и от български произход. Родителите им били „потресени”, пише в Интернет. Те изобщо не подозирали с какво се занимават тийнейджърките в свободното от училище време. Ужас!

А „тийнейджърките” порастват. И стават какви? Хайде да не пиша. Тинко има профил във Facebook. Това е „социална мрежа” - компютърна връзка между различни машини, зад които седят действителни лица – деца, пишат си разни работи и си разменят снимки. Засега само това. Но и дотук е страшно опасно. Влизала съм във Facebook с Тинковата парола и съм виждала знаете ли какви снимки. 12-13-14 годишни момичета, гримирани като за „околовръстното”, с „повдигнати” цици и задници, които направо напират да излязат от екрана... Това е по-опасно, отколкото да дадеш кибрит в ръцете на малко дете. Фактическият пожар ще го угасиш, а този? Цял живот няма да ти стигне да се справиш с него! Компютърът не е машина за общество без морал и закони. А нашето общество е точно такова. С лоши заложби. Винаги сигурно ги е имало. Обаче без компютрите те бяха „заключени”. Сега са пуснати навън и се „разхождат” съвсем безконтролно.

Аз, леля Таня, ви го казвам – опомнете се бе, родители, контролирайте си децата! Няма кой друг да го свърши вместо вас.
Само „социалните мрежи” да бяха... Откак имам Интернет, не си купувам вестници. Всичките ги има „качени на сайтове”. (Модерна баба съм, нали ви казвам.) Чета ги всичките направо от екрана на монитора. Хайде сега. Разбирам, че всичко написано там, е политика, но не може всяка трета дума да носи сексуален намек или направо да е мръсна. И ми прави много грозно впечатление, че повече от половината „материали” са подписани от жени. Какви са тези жени, боже?! А коментариите към статиите? Всеки, който се е свързал с „мрежата”, има възможност да напише някакъв собствен коментар на прочетеното и видяното. Чета и „не вярвам на ушите си”. На три реда - поне 18 правописни грешки, няма препинателни знаци, няма главни букви, някъде няма и смисъл. Тук-таме доставчикът на интернет-връзката, вместо съдържанието на коментара, е написал: „съдържанието е снето, защото е обидно или нецензурно”. Чунким да напишеш, че едикойси политик „е гуведу” не е обидно или нецензурно и затова не е „снето”.
Аз, леля Таня, ви го казвам – не бива така, журналисти! Не опростачвайте собствената си нация само защото за това днес ви плащат добри пари. А утре какво ще правите? Нали и вие сте от тази нация!
Опростачвам. Каква грозна дума! От форумите съм я взела. Ама иначе пък ясна. Как да го кажеш до друг начин – възпитавам в простотия, правя прост? Може би най-вярно би било „преча на развитието на ума”. Но във всички случаи твърде дълго. Интересно дали тази кратка дума не е взаимствана директно от английския език. Англичаните умеят да се изразяват кратко. Впрочем изказах се неподготвена. Аз не съм виждала жив англичанин. Познавам ги само чрез компютъра. 

О, „листопад”-ът трябва да е свършил. Дора излезе на двора. Сега ще почне да ме вика. Съученички сме двете. И комшийки отпреди да се родим. Знаеме си всичките спатии. И номерата. Ей я на! Слага две чаши за кафе на масата под лозата. Знае, че я гледам през прозореца. След малко ще извади и стъклената мензура от 500 грама, пълна с кафе до половината. През последните години знам поне за две счупени такива мензури. Явно има от тях в запас. Дора беше аптекарка. Милата, това й остана. И тя погреба мъжа си. Ще прекъсна ворд-а. Аз наистина я гледам, а да си призная честно, я и чакам да ме повика. Харесва ми именно това безмълвно подканяне с втората празна чаша за кафе. Е, ще трябва да изтърпя и другите комшийки. Те, освен, че са задръстени, са и използвачки. Ще започнат да подвикват горе от вратата уж, че са учудени: „Я, вие на кафе ли сте седнали.” Че ние и вчера, и оня ден, и завчера, все на кафе седим бе, драги. И на масата има само две чаши за кафенце. Ама, да спи информация под камък.
Знаете ли кое им е хубавото на телевизионните сериали? – Че започват точно в определен час. Стане ли 8 без 5 и всички седнали на приказка баби стават и тръгват за в къщите си, да застанат пред телевизора. Нямат геле. Мисля си, че дори и на навит аматьор няма да обърнат внимание. Така че в осем вечерта ето ме пак пред моя приятел. Имаме да си говорим още тази вечер.

Тези моите баби успяха да ме ядосат.
Значи, демокрацията не е обществен строй за прости хора. При нея всеки има право да дава акъл. Простият човек и той. Като се събере мнозинсто от простаци и всичко отива на кино. Как да им го обясня човешки? Всяка жаба, баби, трябва да си знае гьола. Не определяйте кое как трябва да стане, като не разбирате. На всичкото отгоре съветите ви са от миналия век, за овехтели работи настоявате. Не разбирате новото. И това, че то е неизбежно.
Днеска обсъждаха модната напоследък тема в града – кметът искал да изсече гората на Варуша и на нейно място да даде безконтролно право на строеж на частници. Така те..., пък ние... Глупости на търкалета!
Всички сме от Търново. На главната улица сме израсли – тя е една -  по нея сме се разхождали с любимите хора, там сме пазарували, подстригвали сме се, манифестирали сме, срещали сме се и разделяли... И на сън значи знаем как изглежда тя. А сега застанете на главната улица пред общината и погледнете в посока към Паметника на обесените. Над камбанарията на църквата „Свети Никола” виждате още два реда къщи и после до ръба на баира – гора. А тази камбанария е емблема на града, толкова е хубава! Тя е строена с перспектива да бъде център на сгради, да изпъква сред тях. Не трябва ли да прежалим една гора, която впрочем като дървесни видове не е нещо уникално и рядко, за да застроим цяла Варуша с красиви възрожденски къщи, накацали една над друга?! Представяте ли си как би се променила визитната картичка на града – докъдето ти поглед стига стрехите на горните къщи надничат в дворовете на тези под тях. А който иска да гледа гора от центъра на града, ще погледне към Света Гора, Царевец, Трапезица, Арбанаси, Орловец...
Плачат за гората на Варуша! Защо не плакаха за гората на Картала преди 18-15 години, когато изсякоха цялата борова гора над чешмата на Зеленка, за да построят четвъртити еднотипни блокове, каквито има във всеки какъв да е град. Сега от тази чешма чак до второто дере почти, са останали една шепа умиращи борове в квартална градинка сред  бетон и асфалт... Ама няколко бизнесмени щели да се „облажат” от апетитните нови частни строежи на Варуша?! Ами на кого, освен на частници, да ги даде кметът? Ако построи общински блокове, „бабите” ще са доволни. Какво сега – отдолу от главната улица да виждаме къщи-спални ли? Социалистически хора! Но не строят е виновен, а ние българите, защото ще сме доволни, ако от него върнем само най-лошото – общата собственост!
Ако развитието на възрожденската Варуша все още е бъдеща работа, то изграждането на ново Велико Търново е факт. Сред „старите търновци” обаче въпросът трябва ли столицата на второто българско царство да прилича на центъра на столицата на българската република е много спорен. Защото е пряко свързан с историческата памет. Но, аз зная, Историята съвсем не е любима и всепоглъщаща тема за Младостта. Може ли да се привлекат и задържат младите, ако в града няма модерни сгради и жилищни комплекси, магазини, дискотеки, „Пето авеню”, търговски вериги в огромни молове, синеплекси, ако не звучат „упадъчни мелодии” и сигналите на GSM-ите, ако от фасадите на сградите не гледат морно разни гърли и мачовци... Кое да бъде първо направено, кое да има приоритет – „старото” или „новото”? Убедена съм, че изборът на великотърновските кметове след промяната от 1989-та - старата столица да стане модерен съвременен град, и модерен съвременен град, най-напред модерен съвременен град - е правилен. Ама как да убедя моите баби в това, кажете ми.
Когато си заинтересовал младите и си ги задържал в града, можеш да вложиш освободените сили и време в „Историята”. Още повече, че историческият имидж на града е действие дълговременно и страшно скъпо, много по-скъпо и ангажиращо от изграждането на едно типично градско Сити. Не е и въпрос само на пари и собствени усилия. Трябва да заинтересоваш „Света” с твоето минало, а не да стоиш в „своята къщичка”. В тази връзка далечните и скъпи според противниците кметски командировки от „Големият каньон” в Колорадо, през светия Ерусалим до Киото в Япония съвсем не са разходки. Велико Търново заслужава да привлече за каузата на своето историческо минало най-добрите български археолози, писатели, поети, певци, учени, дейци, да застане до най-забележителните световни градове. А това не става с пасивност или очакване другият да се присети. Пък „по телефона и с лимонада работа не се върши”. Нали така?
Е, леля ви Таня няма такива големи планове. Но има мечти. Например Велико Търново да израсне в бъдещето мегаполис. Без отвратителното определение „индустриален”. Да стане едно културно съсредоточие на площ от Килифарево до Долна Оряховица. Като за начало. Защото този град заслужава да стане отново една истинска столица на нова България.
Защо пък не!

 

 

 

 

Dobronameren.blog.bg          30.05.2012




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 143033
Постинги: 438
Коментари: 164
Гласове: 690
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930