Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.06.2021 17:25 - Ракиено време
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 1792 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Седеше на масата в кухнята и видя камиона с дървата, който спря пред вратата на комшията. Този прозорец беше „злато”. От него се виждаше цялата улица от единия завой до другия. Нищо не можеше да мине по нея и да не бъде забелязано от онзи, дето беше седнал на стола до „клюкарника”, според определението на жена му. Той самият не го използваше в това му качество – комшийските клюки не бяха негова страст. Изобщо не го интересуваше коя кога и с кого била минала, какво носела или как била облечена. Пък и кафето, радиото или малкият лаптоп го разсейваха. Такъв си беше – „еднопластов”.
А ако днес, в събота сутринта, седеше тук, то беше защото снощи Иван, комшията, му каза, че бил поръчал един камион с дърва за парното през зимата и го помоли да му помогне в разтоварването. Така че чакаше този камион. И Иван го чакаше. Видя го преди половин час да минава към булеварда и след десет минути да се връща с вестник под мишница. Трябваше да облича работните дрехи и да слиза на помощ. Беше 9 сутринта. Синът му още спеше. Сигурно и Ивановият. Съдеше по това, че неговият се прибра през нощта към два, а най-вероятно са били двамата заедно. Къде – не питаше. Знаеше, че е безполезно. Младите възприемаха това като недопустима намеса във вътрешните им работи. Е, да де, ама ако се върнеха вечер случайно по-рано, питаха какво има за вечеря.
Иван и братовчед му вече бяха почнали. С кафето. Компания им правеше шофьорът на камиона. Никой не припираше да работи. Седна и той, закъде да бърза пред „папата”. Отказа кафето. Не му беше чак такъв фен да пие по две кафета сутрин. Виж, ако беше кока кола – друга работа. Ама Иван не употребяваше кола – не ставаше за разредител на виното. Докато течеше „увертюрата” на работния спектакъл, слънцето започна да напича. Септември е хубав месец в столицата. Дойде и другият братовчед, братът на първия. Работата вървеше към „изкривяване”. Лина, жена му на Иван, веднага реагира. Не й се случваше за първи път.
- Айде, почвайте. Тя вашата е лесна, ама шофьорчето сигурно бърза. Пък и почерпката трябва да си я заслужите. Айде, айде!
Лина беше командирка. Иван и братовчедите, колкото и да ги „влечеше”, колкото и да се правеха на бабаити, й имаха страха. И добре, че беше така, защото иначе не се знаеше как щеше да завършва всичко.
Четиримата нахвърляха дървата на пътя пред вратата за половин час. Камионът си замина и сигурно пак щеше да се заформи „почивка”, но дойде младата смяна и нямаше как. Работата по прибирането на дървата в двора и подреждането им под сайванта спореше. Тия младите нямаха спирка. Заслужаваха си яденето. Техният ентусиазъм беше добре дошъл за по-големия братовчед. Той обичаше да ръководи, да дава съвети, всъщност да се скатава от по-тежката работа. Дай му да седи на капрата и да казва кой откъде да бута затъналата каруца. Сега „редеше дървата”. Седеше подпрян на единия дирек на сайванта и даваше нареждания кой къде да слага своя наръч. Всеки си имаше амплоа – Мартиновото беше такова.
Зоркото око на Лина обаче не спеше. Не веднъж, а дори два пъти, му връчва торбата и го изпровождаше до магазина да купи „нещо забравено”. Иван – нали й беше мъж, можеше да си го позволи – ехидно й подхвърляше:
- Ние да спрем за малко, а, че не знаем къде да слагаме дървата...
Но всякакви такива думи се разбиваха и падаха в краката й като капки дъжд по бронята на танк:
- Давайте, давайте. Ако сте ги сложили не където трябва, после ще ги пренаредите.

Подходящо желязна логика за тарикати!
До един часа всичко беше привършено. Дървата прибрани и подредени, улицата отпред и пътеката през двора – преметени, а аперативът за отскок ги чакаше на външните стълби за към къщата. Вече можеше! Лина разрешаваше. Започваше онази част от работата, заради която те изобщо се бяха навили така лесно  да помагат. Сега им предстоеше да изядат и изпият „един кубик дърва” – като цена. Те, четиримата големи и Командира. Младите не бяха свикнали така, в къщи. Предпочитаха масите и бирата в пицарията на края на улицата. Оттам минаваше светът, а не през Ивановия двор. Е...

Прибра се в къщи към 4 следобед. Нямаше нужда нищо да обяснява. От „клюкарника” всичко беше под обстрел, с пряко биене.
Двата последователни „романтични филма” по Диемите точно свършваха. Започваше пиенето на следобедното кафе с жената. Което обаче той отказа. Първо, защото си беше взел дозата у Иванови и второ – един сън с продължителност, колкото турски сериал, щеше да му дойде тъкмо. Беше уморен, а денят тепърва предстоеше.
Хубаво време беше топлото време през почивните дни!
То и зимата не беше лоша, ако имаш приятели. Но това е съвсем друга история. Макар да беше същата.

След два часа отново седеше на „клюкарника”. Днес направо се беше пристрастил. Сега чакаше Иван да му звънне на звънеца. Бяха се уговорили за шест вечерта да отидат при Весо. При „киселия Весо”, местната кръчма за стари пиячи. Весо се казваше съдържателят й. А му викаха „киселия”, защото все се сърдеше, че трябва да сервира на съкварталците си, вместо да седи на масата и да вика „наздраве”. То пък едно сервиране... Жена му правеше салатите и режеше мезетата. Той наливаше само питиетата и разнасяше от бара до масите. Го-олямо усилие! Ама като прибираше парите, не се сърдеше!
Ей го Иван! Точен като компютър! Кове! Шест – шест. Няма пет-шест. Този път съобщи на жената, че тръгва, защото кръчмата на Весо беше на другата улица и не се виждаше от къщи. Не че тя не знаеше. Впрочем той не посещаваше често кварталната кръчма като Иван, братовчедите и още няколко професионалисти. Най-много да беше „построил” една стеничка от нея за толкова години. Те обаче бяха дали парите за строежа на цялата двуетажна къща на „киселия”, която беше зад бараката, наречена игриво „Под кривата круша”. Крушата беше върба над кварталната рекичка, но пък наистина беше крива. Много крива, защото беше стара върба.
„Под крушата” вече се бяха събрали почти всички редовни посетители. И Мартин беше тука. Интересно кога беше минал покрай наблюдателницата, без да го види. Сигурно докато е „гледал” турския сериал. Значи имаше преднина от поне половин час. Всички чакаха Иван. На него не обърнаха особено внимание. Съвсем естествено. Грешката беше негова. Той не беше „от агитката”, идваше от време на време. С покана! Всяка жаба да си знае гьола!
- Айде, бе Иване! То ще се мръкне, докато дойдеш. Няма да стоиме до видело,,,
- Прибра ли дървата?
- Кога ще вариш ракията?
- Да. Утре – отговаряше вместо него Мартин.

И се започна... Т.е. продължи се. С нови сили.
До третата ракия издържа на темпото. После те сигурно подхващаха петата, докато той още ближеше третата.
- Ех, Ицо, къде си тръгнал и ти с мечките мед да ядеш! – беше мъдрият Иванов коментар.

Аслъ... Остави мечките в бърлогата им. Навън вече стабилно се беше мръкнало.
В къщи не светеше нищо. Чак сега свърза шума, който чуваше още идвайки насам, с истинския развой на събитията. И тук се празнуваше. Комшийката насреща посрещаше гости. Никой не пазеше входната й врата и той съвсем безпрепятствено стигна до масата под навеса в дъното на двора. Разбира се, че двете приятелки на комшийката, собствената му жена и Лина, бяха тук. Набързо беше запознат с гостите, които не познаваше – още докато му правеха място да седне на новата софра. Добре, че тук се разливаше вино. Иначе с тая ракия, дето я „носеше”...
Разговорът на масата се въртеше около положението на българина в чужбина. Провокиран от факта, че комшийката беше емигрантка в САЩ и през това лято за първи път след пет години си беше дошла. След седмица се връщаше отново в „чуждата страна”. Значи беше попаднал на прощалното изпращане.

Той не беше особен почитател на гурбета в чужбина. Може би защото не носеше авантюрата в душата си. Поне не като първосигнална дейност. Можеше да я приеме, но като принуден избор. Че какво й липсваше на комшийката тук? Вярно, че времената тук и тогава – преди пет-десет години, и сега, не бяха никак лесни. Но тя специално имаше добра работа, имаше бащина къща „като слънце”, приятел за когото така и не се реши да се омъжи... Имаше и жив баща тук – когато замина, защото той умря на втората или третата година след това. Обаче „тук се задушавала”, „тези комунисти не можела да ги търпи” и други такива разни.
И тогава, и сега, не му се влизаше в словесен спор. Те, онези комунисти или техните деца, които наистина не се търпяха, се изнесоха в същата тази чужбина преди нея. Къде е „избягала”? – в Торонто в „българските блокове”, собственост на някакъв унгарски евреин... И второ на ръка – откъде реши, че там, в това наистина конкурентно общество, премитат за нея? Сега там, тя им „мете”. Вероятно за нещо около 1000 долара месечно. Голяма сума, нали, ама за тук само! А междувременно беше и все по-ясно ставаше, че и в България нещата ще се оправят. Защо някои хора не свързват думата „надежда” с „усилие”? Тази вечер се беше разчувствала. „ТАМ такова събиране не било възможно.” Ама, разбира се! Тук си беше в бащиния двор сред приятели от детинство... Освен това утре беше неделя.
Ставаше му все по-скучно. Но трябваше да изчака кафето. Все пак домакинът беше жена. За къде без финалното кафе? „Ти нали ще пиеш”, го попита жена му. Милата! Откъде знаеше, че му е необходимо...
На улицата, докато течеше изпращането, се появи синът му. И той се прибираше, но не като тях да ляга да спи, а с 4-5 приятели да продължат сбирката. „Татко ще запалим камината в беседката. Няма да ви пречим, нали?”

Ама, разбира се, че може. Това да не Америка, където барбекюто е едно, зад блока, общо за всички обитатели и не е препоръчително да се използва посред нощ! Да не говорим, че в двора му имаше не просто барбекю, „тенекиено джезве”, а 15 квадрата градена покрита беседка с истинска камина в единия ъгъл. Той си я беше правил сам, със собствените си ръце. Е, личеше си това за едно набито око, но къде в природата има симетрия и прави ъгли, а? Гордееше се с нея и затова отдели още един час от нощта, за да запали огъня и да го погледа. Кеф му беше. Всички знаеха – и жената, която каза: „Добре, аз ще те чакам горе.”, и децата, които отделиха една бира от своите за него. Да се разхлажда, докато пали огън през лятото. Който на всичкото отгоре не трябваше спешно на никого. Младите не си носеха нещо за „препичане”. Те „жулеха” бирата без мезе. Трябваше им само светлината на огъня.

Като стана сутринта в неделя, намери на масата в хола една бележка: „Татко, да не се стреснеш. Един приятел остана да спи в беседката. Трудно му беше да си ходи толкова късно. Той няма да стане преди 12 на обед. Аз ще се оправям с него. Иначе съм взел всички предохранителни мерки за огъня.”
- Няма на кого да се метне! - беше коментарът на жена му. – Помниш ли един рожден ден преди да се роди, как посред нощ твоите приятели ходиха до денонощния магазин да купят още една бутилка шампанско, че с тапата на първата не можахте да умерите крушката на полюлея. Я иди виж, дали са се сетили да го завият с нещо тоя юнак. Да не вземе да настине.
 Така и не разбра от тези думи дали тя одобряваше онази действителна среднощна стрелба с тапи или още им (му) се сърдеше. А „юнакът” е бил завит с двете якета от закачалката. Които бяха паднали на пода до пейката върху която той спеше сега непробудно. Нищо му нямаше. Огнеупорните тухли на камината още излъчваха топлина. И господ пази препилите.
До обеда в неделя нещата течаха спокойно. На масата бяха сложили още един прибор за приятеля от беседката, но той категорично отказа и си тръгна. Може би се чувстваше неудобно. Нямаше да му дойде лошо една супичка. Тя съдържаше от онези, малките тайни на Маги и беше гореща. „Тъкмо за една малка ракия”, си помисли и щеше да го предложи, ако вчерашния ден беше протекъл нормално.
Но... Имаше един фантастичен филм в който беше достатъчно за главния герой да си помисли нещо страшно от детството и то веднага се материализираше срещу него. Живо и огромно!
Ужас! Още не бяха привършили с обяда, когато телефонът звънна. Синът му вдигна слушалката.
- Татко, чичо Иван вари ракия и те вика да му помагаш.
- Кажи му, че съм легнал следобед и привечер...
- Ама той затвори телефона.
Е! Какво трябваше да направи? Героят от филма поемаше предизвикателствата и побеждаваше. Иван всяка година вареше ракия и винаги го викаше. Беше вълнуващо мероприятие, но защо трябваше да се натрупва баш днес след като вчера...
Жена му го погледна съжалително:
- Не е лесна твойта. Пак добре, че ти не вариш ракия също. Хайде, върви, пък аз ще дойда привечер да те взема.
Ох, що му трябваше да ходи с мечките в гората за мед... Не можеше ли да ги чака на някоя полянка да му донесат малко като се връщат?! Не можеше! В рая – след края.

От входната врата още, онова, което видя, му се стори успокоително. Иван май привършваше варенето. Десетина шишета беше наредил на стълбите към къщата, пълни догоре, а самият той миеше казана с вода от външната чешма. Значи заниманието щеше да е на маса, а не на полигона. По-лесно! О, блажени са вярващите.
- Здрасти, Ицо, идваш тъкмо навреме. Сега започвам да варя от твоята реколта. Ранната круша. Ела да ми помогнеш да заредим казана.
Светът бил голям и спасение дебнело отвсякъде, а? Само по филмите! Понеже той не вареше ракия, а материал в двора за нея колкото искаш, всичката реколта, която падаше на земята, я събираше в големи пластмасови бидони. За Иван и приятели. Първият бидон беше от двете масловки. И тъкмо на него му беше дошъл ред сега. Слава богу, че следващите два бидона - от джанките - бяха все още под черешата в неговия двор. Още не бяха пълни догоре.
Опита се да отложи процедурата, подлагайки на съмнение годността на входящата суровина. И веднага съобрази, че по този начин я направи по-неизбежна. Тук Иван беше в стихията си.
- Ела сега да видиш. Махаме капана на бидона. Майсторите познават кога джибрите са готови по вкуса им, опитвайки с пръст. А за по-аджамиите има научен метод. Запалваме клечка кибрит и я поднасяме към повърхността на заготовката. Ако клечката загасне, не става – още се отделя въглероден окис, значи ферментацията не е завършила. Трябва клечката да гори. Както в случая, нали? Виждаш, разгаря се.
За виждане – виждаше. Трябваше да се примири с „науката”.
Помогна му да напълнят казана с отвратителната на външен вид смес, да „залепят” капака му, за да не излезе и молекула ценен материал, да осигурят охлаждането на ракиените пари след дестилацията и най-важното – да закрепят здраво буркана под крайната чучурка да не би да се обърне при тръгването на огнената течност.
Запалиха огъня под казана и седнаха да чакат. То влак да чакаш на гарата, че отпиваш по малко от шишето с минерална вода, например, а какво очакваш, ако Иван току-що е привършил варенето на поредната доза ракия и ти в този момент си му на гости!
- Ето твойта чашка. Да опиташ от първака на предния казан. Малко съм го разредил с дестилирана вода, че беше над 60 градуса. Как е, а?

Може би писането на разкази да е по-полезно за развитието на обществото, но опитването на първака, докато чакаш появата на следващия, определено е много вълнуващо. А сигурно и не по-малко важно за осъзнаване смисъла на съществуването ни.
След няколко часа бяха достигнали фазата, когато от черния дроб звъняли вече по телефона на мозъка, за да го помолят да каже на онзи Илия да престане да гради, че те не смогвали да разграждат.
Нататък беше ясно. Намесиха се жените и си прибраха мъжете. До следващата необходимост от такъв вид тяхна намеса.
Някъде посред нощ беше следващия му по-ярък спомен:
- Заспивай, заспивай. Какви луди дни бяха тези... – каза жена му и го зави с ръката си.

 

 

 

 

Dobronameren.blog.bg         1.10.2011




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 461821
Постинги: 632
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031