КРАЯТ НА ГОДИНАТА – ПОВОД ЗА РАВНОСМЕТКА

 

Традиционно време за равносметки какво ни се е случило през годината, защо, и най-вече за мечти и магии  Новата година да ни донесе повече сполуки и радости. Какво пък лошо намирам аз в това, че да започна с тези иронични думи крайното завършващо описание на отиващата си 2014 година? Е, със сигурност ако създавах коледен филм или пишех роман с коледни мотиви, можех да бъда упрекван, но аз разказвам за нещата, които ВЕЧЕ са ни се случили, а те съвсем не са само иху-аху. Нещо повече. Разправят, че в някои религии хората тъжали когато се ражда дете – защото му предстояли тепърва беди и нещастия, а се радвали, когато човек умирал – защото отивал на по-добро място. Чел съм, и съм запомнил, някаква статистика, че от 10 събития в един човешки живот девет са тъжни и лоши, а само едно е добро и радостно. …
2014 година не бе българска година за чудо и приказ. В историята ни е имало далеко по-мрачни години, но и значително по-радостни и благоносни от нея  Тук ще опиша премеждията и бедите - народните, разбира се, за да отметна неприятната част от задълженията си. За накрая (в междинната част  между 2014 и 2015, която следва, ще оставя някои „по-така весели неща“. (В кавички, защото… защото, ако те поканят на парти и още от вратата те залеят с кофа вода за по-весело начало, нима това е смешно за мокрия?!) 

 

·            ВРЕМЕТО
Припомням, че още от пролетта ни връхлетяха лоши природни явления – порои, градушки, наводнения. За 3-4 месеца почти цялата страна – Пловдив, Варна, Провадия, Аксаково, София, Габрово, Враца, Мизия, Бургас, Харманли, Димитровград… По съвсем повърхностен преглед на печата в тези природни бедствия България даде 19 жертви. Със сигурност те са повече. Изобщо не говоря за материалните щети. Които и днес, 10 години по-късно, все още не са напълно възстановени. Говоря конкретно за варненския квартал Аспарухово и за град Мизия, близо до Козлодуй. Почти на прага на зимата нови наводнения заляха Старозагорска област – Гълъбово, Раднево, Николаево. Както и цяла северозападна България - Видин, Лом, Монтана, Враца, чак Плевен и Ловеч. Има големи материални жертви, но за щастие жертви не.
В края на декември новият министър на околната среда Ивелина Василева съобщи, че 78 държавни язовира в цялата страна са изведени от експлоатация, защото са в предаварийно състояние. Отделно са още 268 язовири „с неясна собственост“. Какво означава тази формулировка, не ми се разсъждава.
В началото на Новата 2015-а  времето няма да се смили над България.
Януари и февруари – Бури вилнеят в Берковица, Вършец, Георги Дамяново и Чипровци. Във Вършец например поривите на вятъра достигат 150 км/час. Има отнесени покриви на къщи и изкоренени дървета. Във Враца няма ток. Силният вятър причини проблеми и в София. Големи поражения има в районите на области Кюстендил, Радомир и Перник. Десетки селища в Смолянска област са без ток заради аварии в електропреносната мрежа. Река Черна в Смолян излезе от коритото си, няколко хотела в курорта Пампорово, както и села в общините Девин и Баните също бедстват без ток. Скоростта на вятъра в Русе достигна 144 км/час, съобщават от метеорологична служба. Обстановката в Бургас е усложнена. „Червен код" за нивото на Тунджа при Ямбол и Елхово. Частично бедствено положение е обявено и в ямболската община Болярово. Река Поповска е преляла. Бедствено положение е обявено и в община Дългопол, прелял е язовир „Елешница". Равносметката е поне 5 нови жертви.
Март - Бедствено положение e обявено отново в община Смолян, този път заради обилен снеговалеж. Бедствено положение е обявено в община Рудозем. Затрупани са пътищата в общини Кърджали и Ардино. АМ „Люлин” е затворена за тежкотоварни МПС над 10 тона. Пътната обстановка в Пазарджишка област е усложнена заради снега. Временно са затворени за движение пътищата Велинград-Сърница, Велинград-Цигов Чарк, Белово-Юндола, Велинград-Юндола. Тежка е обстановката и в Северозападна България. В района на Белоградчик е натрупал над 60 сантиметра сняг. И там има населени места без ток, като най-много са те във Врачанско. 11 населени места в Габровска област също са без ток. Нови 4-ма българи загинаха, от тях трима в Рила.

И ПРОГНОЗИ ЗА ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ
В. „Монитор пише: „4500 биха били жертвите в София при земетресение с магнитуд 7 по Рихтер, а други 20 000 души ще бъдат ранени, показват прогнози на учени от БАН. При такъв трус 40 000 от всички 180 000 сгради в столицата ще бъдат разрушени. Щетите ще бъдат за поне 20 млрд. евро”, твърди директорът на департамент “Сеизмология” проф. Емил Ботев на конференция “Катастрофичните рискове в България”. По думите на сеизмолога сградният фонд в цялата страна е изключително уязвим от земетресения.
Балканският полуостров се намира в земетръсна зона, но в сравнение с останалите страни от региона трусовете у нас са 10 пъти по-малко, показват данни на БАН. Сеизмолозите успокояват, че силни трусове у нас се случват в период от 250 г., като последните земетръси с такъв магнитуд са били в началото на миналия век.

·            СМЪРТИ

Някои смърти на българи са тежки, но са неизбежни.
- В средата на април 2014 година почина композиторът Борис Карадимчев, на 81 години. Това е времето в което управлява кабинета „Орешарски“. Затова ще ви цитирам изявлението на Пламен Опешарски за смъртта на Борис Карадимчев: „Тази загуба е много болезнена за всеки един от нас, защото България се прощава с един от най-талантливите и най-обичаните си композитори, в чиито песни и филмови мелодии поколения разпознават живота си, с лъчезарен и позитивен човек, чиято отдаденост на музиката беше пословична, с педагог, който откри дарбата в много деца и им даде шанса да се развиват. След него „Хората и улиците" в „Нашият град" ще бъдат обгърнати в „Бяла тишина", но вярвам, че творчеството на Борис Карадимчев е направило всички ни поне малко по-добри. И въпреки че „Момчето си отива", неговият „Оркестър без име" ще звучи винаги, а децата, чийто талант той откри в „Пим-Пам", ще радват с гласа си българските и световните сцени и ще рисуват красиви музикални картини.“
От Съюза на българските филмови дейци допълват: „Изключителен е приносът на композитора Борис Карадимчев в националното ни филмово изкуство. Той е автор на оригиналната музика на почти 200 анимационни, документални и игрални филма. Неговият талант се въплъти музикално в емблематични за българската кинокласика филми като „Началото на една ваканция", „Няма нищо по-хубаво от лошото време", „Шведските крале", „Краят на песента", „Гневно пътуване", „Необходимият грешник", „Деца играят вън", „Като песен", „Селянинът с колелото", „Сватбите на Йоан Асен", „Не си отивай!", „Матриархат", „От нищо нещо",  „Куче в чекмедже", „Равновесие", „Бон шанс, инспекторе!" и много други. И с това остава завинаги в националната ни душа като емоция и духовно послание, препредавани от поколение на поколение".
Е-е, вари го, печи го, обръщай го… комунистът си остава комунист. (Естествено, че имам предвид Орешарски и Съюза на българските дейци, журналисти, писатели и т.н.) Според мен, макар да съм убеден, че и за Историята това е така, Борис Карадимчев ще остане в българската памет с това, че написа музиката на „Времето е наше“!
Да виждате някъде споменат този факт? Не, нали. А Орешарски и тия от СФД ще отлетят като дим в комина.

·            Уф, уморих се да повтарям, че нищо не създадоха, няма и да създадат, Тия. Спомням си за моя учител по математика в гимназията, комуто като му омръзнеше да обяснява на разните неразбирачи от формули, сядаше на стола зад катедрата, произнасяше тъкмо тази дума – „уф“, продължавайки под нос *би учи. *би учи“, омръзна ми! И ги пращаше на физкултурника в неговия час.
В края на август 2014-а на 94 години умря Валери Петров. За неговата смърт всички всекидневници отделиха по цяла една страница. Нищо чудно, ако проверите какви ги е писал през всичките години на прехода – от НИЕ1 до НИЕ8 включително. Няма да коментирам привързаността му към комунистическите идеи, освен да протестирам, нещо повече – да нарека лъжа, прощалните думи на Любомир Левчев: „От 40-те години на миналия век Валери Петров непрекъснато е бил в крак с времето, недосегаем от халтури, от дребни страсти, от политически падения и възходи.“ (намерено в „Телеграф“, 29.08.2014 г.)
На този, свободният, който винаги бил в крак с времето, принадлежат стиховете (писани са 1945 година), които определят „Народния съд“ като „разчистване към бъдещето на верния път“ (вж. стр.264, НИЕ-1, например)
„Разчистване“?! Т.е. Убиване на поитическия противник. И това според Любо Левчев е „дребни страсти“. „Уф“ е най-мекото наказание, което мога да използвам в случая „Нисим Меворах“, както е рожденото име на този Валери1920.

·            През тази 2014 година умряха и други „свободни и неподвластни на времето личности“, според такива като Л. Левчев:  Актьорът Джоко Росич, роден 1932 г., сърбин по баща, българин по майка – политически емигрант от Югославия в България още от 1951 година, и Радка Налбантова – бившата шефка на ТКЗС-тата у нас, която нашумя през 1990-а година, когато обяви, че ще изпрати СРЕЩУ „Града на истината“ в София 3700 трактора и 5500 комбайна. От нейните. От ония мирно орящи съветски трактори, които отвръщат на удара и след това отлитат в небето. Откъде знам ли? – Ами и от стиховете на Валери Петров за суровия нрав на „Народния съд“.

 

Но да отминем с презрение тези „комунисти до последния си дъх“! 

ДА ПОМНИМ  ДРУГО!

На 1 октомври 2014 г. заради човешка грешка, вероятно, в едно частно предприятие, специализирало се в обезвреждане на стари боеприпаси срещу съответното заплащане разбира се (нещо много подобно на „бизнеса“ на братя Бобокови от Русе, само дето братята утилизират битови отпадъци от чужбина, заравяйки ги в полетата някъде из България), избухва взрив. Частното предприятие е бившия военен завод „Миджур“ в землището на село Горни Лом, Монтанско. Днешните работници-утилизатори на мини „работят за по 200 лева месечно и са новообучени“ (цитирам уважаван вестник - „Труд“). От тях загиват за един миг 15 българи.

Нататък продължавам с моите чувства около този ден 1.10.2014 г. „Около“, защото два дни по-рано коалицията „За България“ обяви намерението си да закрие предизборната си кампания за парламентарните избори във Велико Търново пред паметника на Асеневци.
Не знам дали сте ходили във Велико Търново, доколко познавате този град днес и неговата история преди. Както и да е – по желание на съдбата аз израснах и завърших гимназия именно там, във Велико Търново. Всеки помни детството си, мислещите за бъдещето си – още повече. Така, че знам какво пиша и че написаното тук е истина! Която дори корифеи в българската история преди и след Десети Ноември, като Георги Марков от БАН и Андрей Пантев от СУ например, няма да отрекат. Град Велико Търново не винаги се е наричал така. По време на моите предначални години и първите няколко начални, нямаше определението Велико пред Търново. Ако не вярвате, намерете някоя стара географска карта, където няма и град Варна, а пише Сталин. Аз да допълня със спомена си, че пликовете с писмата до мен, дядо ми – защото е помнел преди! - винаги изписваше старателно в адреса  „Град Велико Търново”. Дори тогава, когато градът беше просто Търново. След време комунистите от БКП - Майката и Примерът за днешната БСП-лява коалиция - се коригираха и върнаха отнетото му от тях полагащо му се величие.
Преди тия години е имало и далеч по-гадни изцепки на комунистите от БКП, Майката и Примерът за днешната БСП-лява коалиция. Аз не помня, но старите търновци разправяха, че в първите девето-септемврийски години комунистите изчукали с длета името Царевец, което било гравирано на каменния постамент за статуята на лъва, който пазел подстъпите към историческия хълм. Защо ли? Защото вътре имало омразната за тях дума “Цар”! Самият лъв пък изчезнал безследно. Сегашното копие на лъв, което можете да видите отляво на подхода на провлака, който води до Първата порта на Царевец над Сечената скала, се появи там след времето на Жан Виденов. Кога точно, дали е Истинският – не се наемам да казвам. Питайте професора археолог Николай Овчаров. Той е по-търновец от мене.
В ония първи мои времена във Велико Търново живеехме в къща под наем, почти над ж.п. тунела в който за втори път се забива влакът от Южна България, за да спре 500 метра след изхода му на гара Трапезица. Ако погледнех от прозореца на всекидневната ни, виждах само низходящи етажи от керемиди – на покривите на къщите по ул. Гурко и прилежащите му улици, после идваше Янтра и над нея стръмния склон на провлака, свързващ Стамболовия мост със самата Света Гора. Билото на този провлак беше над нивото на нашата къща, така че, освен тунела, моста и влака, нямаше нищо “търновско” в изгледа. Търновското беше, ако човекът се намираше отсреща. Тогава той виждаше цялата прелест на накачулените една върху друга къщи. На всичкото отгоре на гледащия града беше спестена и една зловеща подробност.  И тогава в онези години, и сега, по протежение на пътя от 300-400 метра между Стамболовия мост и самата Света Гора, има построена само една сграда. Но затова пък каква! Сградата на Държавната художествена галерия във Велико Търново. Доколкото знам е строена по времето на българския ренесанс от 30-те години на миналия век. Мястото е избрано чудесно. Една внушителна красива сграда, забила корените си в здрави високи скали, които реката грижовно обвива в огромен меандър. А на другия бряг над същите такива здрави и високи скали, е навалицата от търновските къщи, които всеки е виждал. Поне на илюстрованите картички.
Само че от моето детство аз не помня сградата на Държавната художествена галерия, а сградата на Милицията. Някъде малко след славния Девети Септември, „грижовната към народа си” комунистическа власт експроприирала и това духовно хранилище, за да го съсипе, населявайки го със своите гавази, най-простата и безскрупулна част от населението, с изцапани буквално довчера ръце с кръв от сърцевината на българския народ. Дали тез народни партизани-герои са достроявали издълбаните в скалите подземни килии за „народните врагове”, чакащи своята карма, или са използвали за това съществуващите вероятно стари хранилища за картини под Галерията, аз не знам. Но вървящият по пътя към Света Гора посетител на града, не можеше да види тесните каменни дупки-прозорци на килиите, зарешетени с арматурно желязо. Те оставаха под неговите крака. Тези тесни зловещи цепки в скалата виждах аз от моя прозорец, от другата страна на реката. Виждах ги от късна есен до ранна пролет, докато бушуващата зеленина на Природата не ги скриеше. Милата!
A какво са виждали затворниците в тези килии? Представяте ли си – във влажна, тясна, студена килия чакали благоволението на комунистите от БКП - Майката и Примерът за днешната БСП-лява коалиция - а междувременно зад деветте квардатчета от грубо арматурно желязо насреща им бил разстлан градът Велико Търново. Моят град! Това е далеко нещо повече от възмутително. Никак не преувеличавам, Представяте ли си да убиеш бащата (не обсъждам защо, присъда и т.н.) в лагер на смъртта край Ловеч, наречен “Слънчев бряг”, а после да възнаградиш децата му, изпращайки ги с профсъюзна карта на морето в курорта “Слънчев бряг”?! Такова издевателство над себеподобни е нямало дори сред канибалите. И при животните го няма.
Но трябва да се овладея. Не искам гневът ми да бъде и далече даже оприличаван на гнева комунистически. Аз не съм звяр.

Сега остана да ви разкажа за паметника на Асеневци. Мястото му е повече от чудесно. Представлява едно малко плато, не повече от 4-5 декара, на върха на скалите над Янтра, веднага вляво след Стамболовия мост и стотина метра преди да стигнете сградата на Художествената галерия. Заставайки там, цялото великолепие на стария град е поставено пред вас на длан. Виждате всичко от него и от всяка къща виждат вас. Само че аз и моите връстници-приятели от училище бяхме лишени от тези прекрасни емоции. По времето на народната власт на БКП - Майката и Примерът за днешната БСП-лява коалиция – това място беше безлюдно, нелюбимо. Поради близостта на МВР-то. Мисля, че всеки нормален човек има чувство на непоносимост към енергийна вампирясалост. Такова чувство имат даже животните. Както и да е. Едва ли може да има по-подходящо място в града да бъде увековечено величието на неговите създатели - Царете от династията на Асеневци, създатели и на Второто Българско Царство. Дори мястото на Царевец, където управата на града реши преди десетина години да постави огромният национален трибагреник, е далеч по-невзрачно.
Самият паметник е построен в 1985 г.. Ах, тази перестройка... Кой е негов архитект не знам, но знам кой е  „Архитектът” му. Казва се Пенчо Кубадински, от град Лозница, Разградско. Ръкопоставен като комунистически „болярин” на половината северна България, източно от Плевен, от самия Тодор Живков. Били в една ловна дружинка, заедно отстрелвали, палували, споделяли, делили... За повече питайте Петьо Блъсков, оръженоносецът на бай Пенчо, неговият ибрикчия, както казват турците в родния му край. Или неговата баба. А бе, бабината им трънкина.
Та истинският архитект на паметника на Асеневци имал следната идея. След като победили своите противници, събрали се 4-мата Асеневци на това място, и без да слизат от конете, забили българския меч в земята и се зарекли, че тук ще бъде столицата на българското царство. Да, ама не знаели четиримата Асеневци, че като допре до дигането на паметник за поколенията на това място, зад гърба им точно, ще се въздига вече белият правоъгълник на новата сграда на Окръжния комитет на БКП в тяхната столица. И от прозорците на кабинета си партийният властелин на града, простият селянин Пенчо от Разградско, щял да провиди в забития здраво в земята меч просто един кръст. Кръст, образуван от ръкохватката и острието на меча! Как така божи кръст под прозорците на Партийния му Дом?! Това било недопустимо, нечувано и невидяно и не можело да се допусне на никаква цена. И простата Пенчова тиква наредила мечът от проекта да се обърне при действителния паметник - острието да сочи нагоре, а в земята да бъде забита дръжката му. След тези разяснения се вгледайте в паметника. Четиримата конника са се събрали пред едно острие, което нагоре се стеснява (естествено), а долу на два метра над земята е ефесът на победоносния меч, скрит, неестествен, смешен, неясен. Как се забива меч в земята с дръжката надолу, а? Възможно ли е това действие?
Но „две и две е три, щом Партията нареди”! Тя и затова си отиде, Партията. Защото е тъпа във всяко свое действие, откъдето и да я погледнеш.
Ето с такива спомени и факти съм отрасъл. И няма как да не ми хвръкне кръвното до небесата, когато в първите дни на последната седмица преди новите избори научавам, че „дъщерята”  БСП на „старата майка”  БКП решила да закрие предизборната си кампания във Велико Търново пред паметника на Асеневци. Баш там! Баш те! Безподобни наглеци. Естествено, че ще харесват Путин. И той тях. Ало, орешарците! Това е Велико Търново, не е Бобов дол!
Не бива да се ожесточавам! Аз не съм комунист и никога няма да бъда!

Та, вечерта на 1  октомври 2014 г.изпитах нечувано удовлетворение, когато чух техния Михаил Миков да съобщава, че в знак на съпричастност с националния траур, БСП се отказва от тържественото закриване на предизборната си кампания във Велико Търново. Изобщо не съм се и надявал БСП – приемницата на кръвожадната БКП – да се откаже от намерението си да изпълни “Хей, поле широко” и Интернационала пред паметника на това свято място. Винаги са го правили така – напреко през чуждите желания и съдби, напреко на целия останал нормален свят. Тези, х-м – хора, ходят на Бузлуджа всяка година, но не да се поклонят на лобното място на Хаджи Димитър, а да си дадат кураж, че са много и вечни пред един кух, разграбен и предаден от тях самите тях символ. Те заличиха гроба на Васил Левски. Защото имал нещастието да се пречка в краката на Великия Ленин. Същата кубадинска работа. Тъпотия до шия. Та пред някакви далечни Асеневци, при това царе!, да се спрат ли? Невъзможно! Недопустимо!
Обаче!
Предците ни Асеневци бяха извадили Меча от земята и поразили безродниците! Сега остава само след като го забият обратно – не се съмнявайте, че ще бъде правилно, така както се забива Меч – ние българите, като нация!, да не го обърнем пак обратно!
Не ме обвинявайте в смъртен грях, че се отнасям с пренебрежение към  смъртта на невинни хора. Каквито твърдя, че са комунистите, а ето, видите ли - аз съм същият. Вместо това се поспрете при обичайния си вечерен поход към заслуженото отработено през деня с ангария кебапче и бирата до него. Замислете се над знаците на Съдбата! Нима всички в древните Содом и Гомор са били курви, курвари или педерасти? Нима сред жителите му е нямало невинни хора, но съгласни да останат в покварения град? Само Лот и семейството му ли са били праведници, та само те са оцелели от Унищожението? Хайде, да се прехвърлим на по-разбираема почва.
На 10 ноември 1989 (не издребнявайте за датата, за пореден път ви казвам)  Съдбата ни отвори Портала на Спасението. Ние като нация решихме да се откажем от усилието да преминем през него. И колко пъти оттогава, по най-различни поводи, почти през ден, ТЯ, Съдбата ни, ни подканя грубо да го сторим?! Не го направихме, не го правим, а влачим хомота си, клатейки умни глави, повтаряйки „Ех, имала глава да пати! Влачи и ще си спасиш живота!”
В  деня на Възмездието, всички, които сме останали на страната на Злото, независимо по какви причини, сме и ще бъдем мъртви. Експлозията в барутната фабрика в Горни Лом е - пишете го вероятно, ако не ви се вярва – поредното предупреждение на Съдбата ни, че не разполагаме с Вечността, за да се определим най-сетне къде сме и там ли ще останем! 

Забелязах това случайно. Варненското пиянде е имало непредпазливостта да се разходи босо из блога ми вчера. И аз като син на Мара Подробната влизам в блога му, и. о изненада - над 250 постинга и близо 400 хиляди прочита са зачеркнати. Да става Станков гербераст и да го е срам от предишното му поведение, е по-малко вероятно, отколкото пръстените на Сатурн да изчезнат. Чак пък толкоз да се е напил... възможно е.
Както е тръгнало - имам една плаха надежда: и кака Радка - Radostinalassa, да се натряска така, че да стори същото