Оставаше му само една година до пенсия. Една-едничка. Ако му бяха казали преди няколко години, че ще чака пенсионирането си с такова нетърпение, нямаше да повярва. Обичаше професията си. Беше трето поколение учител. Носеше го в гените си. Но за последните две-три години всичко се срина.
Вярно, че светът се технологизираше с бясно темпо. За десетина години компютърът започна „да прави” почти всичко. Цели отрасли в човешкия живот изчезнаха или се свиха до неузнаваемост. То любовта се попромени, та какво оставаше за образованието. Само че това е съвсем друга тема, защото предполага обсъждане на нови перспективи, а не заупокойни молитви. Докато тук историята отиваше тъкмо към опело.

Нека Бог да му мисли какви души създава и достатъчно ли им е общуването по Интернет. Нему не беше сега до такива философски въпроси. Токущо излизаше от събиране на педагогически съвет. И беше бесен! Убиваха неговото училище! Целенасочено и методично! А никой от колегите му не смееше да се противопостави. Защо? Нали бяха учители, а не просто „оператори на биологични единици”.
Защото бедата идваше отгоре, от правителството? О, не само заради това. Далеко не само заради това! Бедата, голямата беда беше закодирана вътре в българите!
Сегашната власт в България, а и всяка друга, чиято крайна цел е да бъде диктатор на всички и всичко в обществото, която работи по Инструкцията на КГБ, беше виновна наполовина. В крайна сметка тя беше от едната страна на барикадата и имаше право да защитава своите интереси - Училищата и учителите в тях в условия на свобода на словото, движението и духа „отваряха очите” на милиони деца. Няма нужда от толкова знание. Колкото повече „тикви”, толкова по-добре! Да се редуцират училищата до „по-послушните” и учителите до по-необразованите. Да се разбие учителския колектив на враждуващи групи, борещи се за своето физическо оцеляване, за да нямат време и сили за „опасни мисли в главите”. Да се разкъса връзката между отделните изучавани предмети в училище, да не се разказва за света, а за Нашия свят. Да се стимулира не натрупването на знания, а получаване на диплома. Едновременно с това да се внушава на родителите, че не те, а именно „нашето училище” е отговорно за техните деца.
Но от другата страна на барикадата трябваше да бъдат нужните хора, включително учители!, включително родители!, които да защитават интересите на световната демокрация! Къде се мотаха те? Защо ги нямаше? Отговорът в българския случай е потресаващ - Народът ни не обича свободата и демокрацията. Той търси по-лесното. Предпочита друг да се грижи за него. Онзи ще го лъже, че прави това, той ще го лъже, че му вярва. Накрая всички ще изручат заедно жабетата. И защо? Защото така имало гаранция, че в някакъв определен отрязък от личния си живот всеки „труженик” ще може да каже със задоволство – по-добре съм от комшията! Да, възможно е, колкото и невероятно да е. Но така не може да се изгради просперираща държава!
Това, че някой бил несъгласен с такова твърдение, има ли някакво значение? Ами, огледайте се, де! Вижте къде ни е държавата. В тиквите!

Прочие, без да напускаме темата, да се ограничим с образованието, както казваше един негов преподавател в университета.
Ако училището се възприемаше САМО като място за получаване на знания,  е перверзна необходимост всеки ден да пътуваш до точно определена сграда някъде, да се затвориш в една стая там с двайсетина души още, за да слушаш как скучноват човек ти обяснява нещо. Един го сърби, на друг му се пишка, трети умира за сън докъм обед, четвърти – след обед... След като всичките знания на света ги има денонощно в Интернет на масата до леглото ти?! Разбира се, че беше излишно! Само че училището е и място за общуване. Реално гмурване в събитията и реално общуване с физически хора пред теб, представени от своите истински качества и емоции. Истински! Това означава, че не програмистът на съответния софтуер и не доставчикът на Интернет моделират Твоята представа за човека или събитието отсреща, а САМИТЕ ТЕ, водени от тяхната истинска същност. Много е важно! Едно от най-важните неща на които се крепи, заради които съществува, нашият човешки свят.
Има хора, които не разбират нуждата от истински духовен контакт. Интернет им стигал. Те същите обаче се грижат за физическата си форма съвсем не виртуално. Не заменят фитнеса, дискотеката, стадиона със срещи в Мрежата. Защо? - трябва да ги питаме непрекъснато, неуморно, безспирно.  Докато тиквите им омекнат! Иначе всички сме обречени да бъдем щастливи прасета, които копнеят да станат на пържоли.

Който пък твърди, че наличието на Интернет е достатъчно да стане човек ОБРАЗОВАН, е глупак. (Това му припомни една смешно-тъжна ученическа история отпреди няколко години, случила му се на него в училище. Учителката по история беше задала на един десети клас да напишат есе на тема „Втората световна война”. Заръчала да го напишат на WORD и да го принтират в негов час по информационни технологии. Няма лошо. На това му викат „интердисциплинарно обучение”. За „иновативни учители”. О, боже! Един от десетокласниците, голям отворко – искаше шест за годината, защото бил по-добър от него на War Craft, ама така и не разбра до края на EXCEL-a, че тази програма си има вътрешна ЕЛКА и проверяваше всеки резултат на личния си калкулатор на GSM-a  - му даде за преглед в края на часа своето разпечатано есе. Като го прочете, падна! Нашият попаднал на статия за Сталин от „Большая советская енциклопедия”, написана в 1953 година и направил само Copy-Paste. Това разбра от бележката под черта, която този тъпак дори не си беше направил труда да изтрие. „Че к’во бе, господине? За войната е.” – и си забива пръста в думите „втора световна война”. Остави го на безмилостността на учителката по история...)

Там, в Мрежата, има купища лабиринти, грамади от факти по всички теми за които може да се сетите. Но липсва „погледа отгоре”. Намирате се в една джунгла от сведения, без карта, която да ви сочи кой път да хванете, за да стигнете, където трябва. Също е перверзно да се твърди, че искате сами да я съставите тази карта след като можете да я получите наготово от Учителя в училището. Пък после я уточнявайте и допълвайте. За да дадете време и възможност на Ученика във вас, да надмине учителя си! Ей затова е училището! И учители по дух в него! И нуждата на подрастващите да посещават училището! И родители, които да разбират всичко това!
Както и демократична власт, която да не пречи на всички тях!
Умни властващи, които да разбират, че дори един дребничък, тъничък, плешивичък учен е много по-важен, както и по-опасен!, за националната сигурност, отколкото 30 хиляди милиционери, 50 хиляди военни или 200 хиляди доносници. А такъв учен се изгражда САМО от подходящото, с подобаващо самочувствие училище и такива учители!

Но на кого да го обяснява това? На колегите си ли, които и днес, като в много други дни, се свиха победени пред тъпата сила. Защото тя можела да им резне парите в края на месеца. Че каква заплаха беше това? В огромното си болшинство колегите му бяха с по-голямо образование и, което е по-важно – с много по-големи професионални възможности от „силните” днес министър или кмет, или директор, или и тримата вкупом.
И тримата вкупом! Те нямаше и ден да издържат в класната стая. Защото имаха професии, добре платени професии, но нямаха идеал, възрожденско сърце, нямаха качествата да бъдат будители. Те бяха „бизнесмени”. Които можеха днес да администрират българското образование, утре да станат брокери на недвижими имоти, вдругиден – други далавераджии...
Трябваше да се успокои! Не биваше да позволява на яростта да ръководи мислите и действията му.
Имаше само една година до пенсия...
И тъкмо това обстоятелство колегите използваха срещу него –„Лесно ти е да говориш. След една година се пенсионираш.” Българичката дори допълваше с цитата – „И аз ще изокам някой ден.”
„Мисията му” беше безнадеждна. Можеше да надговори колегите си със своите доводи, но можеше да ги убеди само с техните. А техните доводи бяха „железни” – „Директорката дава парите. Значи трябва с нея да съм добре. На всяка цена.”
Е, не беше така. Навсякъде съществуваха опровержения, ако човек се вгледа. Ако има склонност към такъв род занимания. Което впрочем не се учи, човек се ражда такъв.

„Епиктет разказва как някой си Флор, римски историк, бил извикан от император Нерон, за да участва в един от прочутите му спектакли. На тези спектакли Нерон обичал да кара известни и благородни римляни да излизат на сцената и да играят унизителни роли в измислени от него трагедии.  Отказът на такава „покана” означавал смърт. Изплашен, Флор отишъл да потърси съвет от приятеля си Агрипин, философ стоик.
- Какво да правя – попитал Флор. – Ако откажа, ще ме обезглавят. Ако приема, ще бъда унизен пред цял Рим.
- Нерон извика и мен – казал Агрипин.
- И какво ще правим тогава? – попитал Флор.
- Ти ще играеш в трагедията – отвърнал Агрипин.
- А ти?
- Аз няма – отвърнал стоикът.
-  Защо аз да участвам, а ти не? – попитал Флор.
- Защото ти се поколеба – казал стоикът.”

Тази поучителна история стоеше написана в една от книгите в библиотеката му. Беше се опитал да я разкаже на колегите си преди няколко дни. Не стана. Много дълга идваше за болшинството. То се интересуваше много повече от впечатленията на поредната колежка, върнала се от екскурзия в Гърция. За да се включи в новия разговор, той попита къде е била в Гърция. Отговорът беше – „На къмпинг Лептокария”!
При всичката величествена история на древна Гърция...

Не е лесно да си учител! И истинските Учители не са никак много. Именно защото една тоталитарна партия иска те да станат отмиращ вид, сега са толкова малко! И навиквани!
Обаче къде е държавата, ръководена от ТАЗИ партия? В тиквите!
Можеше да разкаже и по-нови истории. И в този смисъл по-достоверни. Един известен пастор с име Мартин Нимьолер, преживял Хитлер и умрял в западна Германия – благодарение на което знаем думите му – е казал:
„В Германия те взеха първо комунистите, но аз не протестирах, защото не бях комунист. След това те взеха евреите, но аз не протестирах, защото не съм евреин. След това те взеха синдикалистите, но аз не протестирах, защото... След това те взеха католиците, но аз не протестирах, защото бях протестант. След това те взеха мен, но тогава вече нямаше никой, който да протестира.”

По Нова година една част от  учителските заплати останаха неизплатени. Свършили били парите в делегирания бюджет. Чистачките и административния персонал в канцеларията обаче получиха всичко. Били 6-7, заплатите им били малки в сравнение с учителските и понеже не натоварвали много бюджета… Те не протестираха. След три месеца, директорката каза на петима учители, че на септември ще бъдат съкратени. Причината – няма достатъчно деца, които да се запишат в училище. Незаплашените от уволнение не протестираха. Днес се оказа, че някои учители с по-ниски атестационни оценки, няма да вземат дори гарантирания минимум съгласно министерското нареждане. Учителите със запазените заплати не протестираха. На есен ще се окаже, че няма ученици за горния курс и училището ще се трансформира в основно. Учителите от начален и прогимназиален курс няма да протестират. Догодина по „обективни причини” училището ще бъде закрито и закупено по някоя приватизационна процедура. Понеже той вече ще е пенсионер, няма да има никой, който да протестира.
Нещата ще се избистрят, ако някои ги вземат мътните!

Септември 2010