Вместо предговор – една народна приказка. Австралийска! Във всеки случай не е българска. Ние сме „българи-юнаци”, бре!
„След края на работния ден на един зидар му останали куп строителни отпадъци на работното място. Понеже това било седмия етаж на новострояща се сграда и понеже той бързал да си ходи, пък и бил вече изморен, решил вместо да ги сваля на ръце до земята, да използва наличната техника.
Събрал отпадъците от тухли и вар в един празен варел и го завързал за въжето на транспортната макара, прикрепена към стената на сградата. Слязъл долу, застопорил въжето, после се качил пак горе и побутнал пълния варел към ръба. Спокоен, че всичко е направил както го изисква техниката за безопасност, отново слязъл долу и отвързал въжето, придържайки го леко, така че отпадъците да бъдат спуснати бавно. Добре, но те заедно с варела тежали 180 килограма и никакъв проблем не представлявало да отлепят твърде внезапно от земята тежащия само 60 килограма човек. В изненадата си той забравил да пусне въжето. Тръгвайки се с голяма скорост нагоре, къде третия етаж срещнал варела, който се придвижвал надолу също с впечатляваща бързина. Това му струвало фрактура на черепа, счупена ключица и разни други охлузвания. За негово щастие болката не го заставила да изпусне въжето и да падне отвисоко на земята. Горе-долу по същото време пълният варел стигнал земята и от удара в нея дъното му се отлепило. Строителните отпадъци се изсипали, празният вече варел, който сега тежал около 6 килограма, предизвикал отново движение на човека на въжето. Този път надолу. При новата им среща на същото място зидарят получил фрактури на двата крака, избити зъби и няколко нови разкъсни рани. Падайки на земята, добавил и 3-4 пукнати гръбначни прешлена. Този път от болката зидарят изпуснал въжето и единственото, което му оставало, е да проследи движението на освободения варел надолу. Това обяснява раните в областта на корема.”
Ние, българите, не приличаме ли на този нещастен зидар, който недооценил обстоятелствата? По 10 ноември 1989 година, освобождавайки въжето, останахме вкопчени в него. Контузиите, които получихме от първия сблъсък с “варела”, не ни накараха да изпуснем въжето. За наше щастие този път, защото представяте ли си как щяхме да паднем в края на 1996-а от височината на седемте години преход. Моментът на “изсипването на отпадъците” през откъснатото дъно на варела беше в месеците януари и февруари на 1997г.. Нататък последваха новите контузии от втората ни среща с нещастника варел. В началото на новия 21 век – твърде късно - решихме да пуснем въжето. И тогава празният вече варел ни удари „тройно” – пардон, за трети път.
Дано господ ми позволи да дочакам изписването на “зидаря” от болницата. Да видя, че неговите деца и внуци са се поучили от бащината грешка, няма да мога да дочакам. Но, надявам се, да останат разказите ми и те да им бъдат полезни в това начинание.
Толкова много ли искам от Господ ?
Dobronameren.blog.bg 17.06.2011
