ДОКАТО СЕ ПУДРИМ, САМОЛЕТА ЗА ЕВРОПА...

За разлика от заглавието на предишния раздел, което може би е останало неразбрано (Максим е патриарх на БПЦ от 1971 до 2012 година), новото заглавие ще поясня с един популярен виц от описваното време. В този виц се разказва за г-н Ганьо Ганев, който тръгнал на първата си командировка в Европа.
Новото софийско летище го посрещнало усмихнато и любезно най-вече в лицето на наземните стюардеси. Които на всичкото отгоре били в неземно къси поли. Очарован чрез очите си, той пропускал край ушите си поредните повиквания към пътниците да се “отправят към гишетата за оформяне на багажа и проверка на документите”. Докато една от тия красавици не му казала лично: “Г-н Ганев, време е да минете през скенера. Иначе ще изпуснете самолета си.” Съвземайки се от учудването от къде тая готина женска му знае името, и тя отминала – оттатък скенера. Станал тогава той и се запътил след нея, през скенера естествено. Обаче металически глас го върнал обратно с думите: “Г-н Ганев, оставете всички метални предмети от себе си на лентата отдясно и тогава преминете пак.” Бре, чудесии! Само и само да му попречат да заприказва стюадесата, която го познава! Преместил Ганьо джобното си ножче от левия джоб в десния и опитал пак... Ще прекъсна описанието на хитрините му да надхитри скенера, за да премина право към развръзката. Тя, развръзката, го настигнала в тоалетната пред огледалото, където се решел наобратно и слагал очилата за слънце. Същият метален глас му казал: “Г-н Ганев, докато се пудрихте в тоалетната, вашият самолет за Европа излетя.”
Мислите ли, че ми е драго да редя такива вицове за съгражданите си? Мислете каквото си щете. Мое задължение е да предупреждавам, че докато се “пудрим” като народ, самолета ни за Европа ще излети без нас. Продължавам.

·                      Не е виц, цитат е от вестник ”Труд” от 1 октомври 1998. Интервю на Недялко Недялков с уволнения директор на Националния Исторически Музей доц.Божидар Димитров. Поводът е т.нар. “афера Люински”:
“Извънбрачният секс докара турското робство. Иван Александър (1331-1371) се влюбил в красивата еврейка Сара. Той прогонил жена си и се оженил за Сара, като преди това я покръстил. Резултатът обаче бил, че Иван Шишман, синът на Сара, станал толкова законен, колкото синът от предишната му жена Иван Страцимир. Резултатът ли? - Поредното лекомислено отслабване на България, което в крайна сметка довело до падането ни под турско робство. ... Така и с Клинтън. Ако нещо ме учудва в цялата тази история, то това са физиологичните задръжки на Клинтън: как е успял осем пъти да се въздържи и да не свърши? И на мен, и на други мъже се е случвало по един-два пъти да изпаднем в такова “дискретно” състояние и знаем каква мъка е това чисто физически. Човек става избухлив, раздразнителен и в зависимост от властта, с която разполага, може да причини беда на околните. В рамките на шегата - нищо чудно Клинтън да е пуснал 60  ракети “Томахоук” по цели в Афганистан и Сирия след някой непълен сексуален акт с някоя стажантка в Белия Дом.”
(За ракетите “Томахоук” и причините, довели до тази развръзка, ще пиша след малко. Иначе, когато след 10-ина години Бойко Борисов дойде на власт, той ще възстанови Божидар Димитров, вече професор, за директор на НИМ. А Недялко Недялков, единият от синовете на бургаския социалистически поет от Бургас Недялко Йорданов, ще стане собственик на една от най-известните информационните агенция в Мрежата. След това Асен Йорданов, другият син, ще основе друга една информационна агенция... После се сърдим само на кукувците... И ги търпим. Естествено.)

·                      Докато Божидар Димитров, от една страна пише по този начин, не защото мисли така, а по-скоро от желание да се прави на интересен пред разните мачовци, според мен, а от друга - аз не го водя на сметката на моите сини, не ме засяга твърде. По-скоро се забавлявам с простотиите му. Което, последното, не може да се каже за една жена. Която освен нежността, която се предполага, че носи Жената, беше и министър на културата на моите сини. Става дума за Елка Константинова. Написала (на 21 януари 1998г. във вестник “Труд”) следното: “Упадъкът на културата винаги най-красноречиво говори за упадъка на дадена нация. Българската култура съвсем не е в упадък - напротив, но възприемателите й намаляват и намаляват... А културата не може да съществува като самотен фар за самотни интелектуалци.”
Малко “нависоко” написано, веднъж, и втори път - синът на госпожата стана издател на първото еротично списание “Петък вечер”. При това в първите години на демокрацията, когато българската култура трябваше да е на първа линия против “упадъка”. Някак не върви да имаш претенцията да възпитаваш нацията, а да пуснеш родния си син по “тази писта”. И после да констатираш, че “възприемателите на културата” намалявали. Освен всичко друго, е и гадно!
Повече съм писал за Е.К. в НИЕ-1. И слава Богу, че след “сините мравки”, не съм се сещал за нея.

·                      Не така стои въпроса с една друга “другарка”. Името й е Лиляна Стефанова. Кое да направя по-напред – да я цитирам от 1998-ма или да напиша коя е?
Лиляна Стефанова е попска дъщеря, майка й – македонка от рода на Пере Тошев. Тя обаче оживява, макар лично Вълко Червенков да не я е харесвал, според собствените й спомени. Добре, че и Тодор Живков не е харесвал Вълко Червенков. А тя е била склонна. (За разлика от мен, например.) Завършва в Москва театрална режисура, после още нещо и през 1971-ва става лауреат на най-висшето държавно отличие на НРБ – Димитровската награда. През 2008 година получава награда и от Съюза на московските писатели. 
А ето какво пише тя на 21.12.1998, в.“Труд“: „Не знам как тая дума „барбекю“ се лепна за нашата страст към престиж и задокеански комфорт. За малките – куклата Барби, за големите – барбекю. Къса памет ни гони. Ни лимонадените шишета на детството, ни кебапчетата, токущо отлепени от скарата, ни семейните вечери под липов клон в квартална градинка. Чуждоземното, колко му е да прелети океана и да ни направи щастливи с едно барбекю. И къде отиде тая любов наша, тия скъпи на душата ни умалителни скаричка, шишче, вретенце. Но стига с тия езикови битки и благородни пориви. Само ни е до тях. На нас, дето се печем на днешния хал. На люта жарава от тегла и страхове, от мъчнотия и безпаричие. На нас, дето се печем на преходи и преразходи, фалити и фалове...“
Мога да свидетелствувам пред Бога, и ще го направя!, че Тая днешна мъченица, както се представя, лъже като дърта комунистка. Имах личната възможност, впрочем през ноември 2008 година точно по времето на наградата от московските писатели, да бъда „запознат“ с нея. Тя трябваше да оценява доколко онова, което пиша, и вие четете, заслужава да види бял свят. „Печеше се“ на чаша ведомствено уиски с лед, както си е свикнала още от времената на Димитровската награда, редом с един, същия като нея цензор, но с панталони. Тия двамата ме убеждаваха, че АЗ трябва да пиша „за младите така, щото да заобичат отново своята родина и да се върнат. А не по този начин“. Какво общо имат младите с тяхната им родина? За „семейство Стефанови“ ще остане само онова, което аз днес пиша по ТОЗИ НАЧИН, независимо дали им харесва или не, а не ... как беше – семейни вечери под липов клон... Номера! От вечни тарикати за склонни наивници. Чакайте да ви кажа, таман съм се сетил:
Обява в някакъв всекидневник: Перспективен социалист с диван, търси работеща жена с апартамент.
Какво лошо пък, нали?! Цялата държава даде къщите си, нивите си, любовта, децата, бъдещето си ... скаричката, шишчето и вретенцето от собствената си кухня ... на такива перспективни само с по един диван и те какво? Докараха страната ни до под кривата московска круша, където след половин век на съжителство се оказа, за две нощи и един ден!, че работещите нямаме собствен двор, но получили панелни апартаменти срещу старата къща на дядо. А, и евтини карти за лятна почивка, но само за членове на профсъюза и такива, дето под строй отиваха да гласуват за единствената партия, която...
По какво ТАКИВА „стефанови“ се отличават от нароилите се телефонни измамници? По нищо! И акъла им е толкова – ако мине, мине. Чуйте ги: 

·                      „Да защитим правото си на бъдеще като нация и да помогнем на децата си“, заявиха 11 потърпевши русенки и учредиха на 27 януари т.г. Инициативен комитет за борба с психофашизма. Четири дни по-късно той беше преименуван на „Тревога за България“, съобщи председателката му Здравка Младенова. В откритото си писмо учредителките алармират за надвисналата опасност и настояват за общи усилия срещу пришълците от планетата Криси съзвездие Цефей. Екземпляри от него са връчени лично на лидера на БСП Георги Първанов, на депутатите Велко Вълканов, Мира Радкова и Емилия Масларова. Пострадалите от психотерора са решили да съдят Министерството на отбраната и да заведат дело в европейския съд в Страсбург. Територията на отечеството ни била превърната от тези пришълци в изпитателна площадка и арена на библейския Армагедон, където да се изпълни пророчество от евангелието на Йоан, любимо четиво на Хитлер. Страната ни не случайно била обвинена в опита за покушение срещу папа Йоан-Павел II, за да бъде виновен народът и по-леко да понася божиите наказания.“ 
Не е виц. Напълно сериозно е. Цитирам го от в.“Труд“, 12.02.1998, кореспонденция на Николай Каламов.
Виц е следното: В ресторанта след вечерята келнерът носи сметката. В нея най-отдолу пишело: “Ако мине” – 12,36.

- Какво е това – попитал клиентът.

- Е, не мина – отговорил келнерът и задраскал 12,36

·                      Ако мине:
“Време е да преодолеем забравата, наложена от чуждестранните робства, и да приемем на раменете си поне още пет века наша история, като сложим началото на българското държавно строителство в 165г. сл.Хр. с името на легендарния Авитохол и Стара Велика България. По-малко от век след като Паисий написва “История славяноболгарская”, в 1861г. руският учен А.Попов открива именника на българските владетели. Но трябваше да мине повече от век и десетки български и други учени историци да дадат приноса си за превода и тълкуването на именника, докато се стигне до пълното му разбиране и осмисляне. А на нас се пада да поемем на плещите си още пет века българска държавност в Европа, които ни разкрива окончателно разчетения текст на царственика. Ще измамим себе си, ако помислим, че усилието за опазване и осъзнаване на нашето минало е нещо различно от усилията ни за приобщаване към напредналата част от днешния свят. И нека не мислим, че съвременна Европа е безразлична към онзи принос за историята на европейската държавност, който представляват петте века на Стара Велика България, започващи от Авитохол през 165г. сл.Хр.”
Написал горното - Владимир Костов, майор от ДС, колега на онзи Георги Марков от българската редакция на радио “Свободна Европа”, когото една “българска държавност” уби с отровата рицин насред Лондон точно на рождения ден на Тодор Живков. Е, и майор Костов получил такава отровна сачма в тялото си, но оздравял, не умрял. Може би защото от ДС са го предупредили навреме, че ще трябва на страната си след като дойде “промяната” в 1989-та. За да стане, например - кореспондент на в.”Труд”, откъдето е, например, горния цитат (8.07.1998).
Написала долното световната история: Александър Велики е живял също така пет века, но преди този Авитохол, когото руският учен А.Попов намерил (вероятно по радиото, не можах да се сдържа) цели 22 века след смъртта на Александър. Който вероятно го няма в “именника”. Иначе защо да го наричат Александър Македонски, а не Александър Българина?!
Но...  ако мине, нали?!

·                      В.”Сега”, 14.12.1998: “Българин е изобретил двигател, с който ще може да се стига за шест часа до Марс според компютърните модели, съобщиха от русенската търговска индустриална камара. Революционният двигател е на 36-годишния русенски авиоинженер Тихомир Трифонов.”
О, тази НАСА, спи ли? О, МКС не види ли?

·                      15.03.1998г. – по една кабелна телевизия, гледах едно “ТВ шоу” - ученическо литературно състезание с награди. Българско също. Водещият питаше едно 16-годишно момиче: “Как се казва оня поет, дето е работил в Поморие и се казва Пею Крачолов?” Момичето в началото замълча, после несмело попита: “Да не би да е Мариус Куркински...” После, като разбра, че нещо не е баш както трябва, се оправда така: “Ама ние в училище не им учим псевдонимите...”

·                      Октомври 1998, събота следобед по БНТ, предаване “Оная дупка в Царичина” – Една баба си пасе козите на селската поляна, почуква с тояжката си по един камък и вика: “Те тука беше!” Някакъв селски интелигент с наукоподобен тон, разправя, че идеята му дошла, като чел английския речник и проумял, че неговата махала се нарича Сивил, демек от Цивилизация. Доцент от военния институт към МВР чертае с кръгове на черната дъска как копали 200 метра тунел. Сега дупката е запечатана.
А похарчените пари и само това ли? А за гробницата на Бастет, египетската богиня, някъде из Странджа... А доказателствата, че господ е българин, които анунаките при предишното си идване на Земята, оставили на ... има ли значение на кого? Важното е, че са ги оставили тук. Остава ни само да ги намерим.
Надявам се да разбирате иронията ми. Докато се “пудрим” в тоалетната, изпуснахме самолета за истинската Европа. 

НЕ Е ДЕМОКРАЦИЯТА ВИНОВНА.  ДРУГО ЩЕ ДА Е

Цитирам един случаен читател на вестници: „Ние всички бъркаме понякога, затова е хубаво от време на време да се замисляме над думите на хората около нас”, и си мисля, че тъкмо тези думи са катализаторът на добрата реакция в душите ни, която оправдава инвестицията, вложена в нашето съществуване от Някой по-висш от нас. (Избягвам да пиша Бог, защото Името ангажира, а няма значение. „Приеми го във душата си, а после наречи го както щеш.” – Гьоте. Приблизително.)
„Ние всички бъркаме понякога, затова е хубаво от време на време да се замисляме над думите на хората около нас.” – Проста истина, даже две, и като всички прости истини много трудни за възприемане. Но да напусна полето на обобщенията и без да забравям за тях, да се съсредоточа върху конкретния спор, предизвикал и предизвикващ тази полемика. Става дума за оценката, която /не/правим на Миналото си (на комунистическата държава) в Сегашното (годините на прехода към демокрация) и трябва ли да го правим с оглед на Бъдещето ни.
Следват МОИТЕ разсъждения.
Теорията на комунизма предполага еднородно, мислещо еднакво, полагащо еднакво и потребяващо еднакво човечество. Хубаво. Добре. Само, че е невъзможно всички милиарди хора на земята да са еднакви. Най-простият - потребителски – пример: „Маслините са малко и няма за всички, които ги харесват, другари. Така, че ще ги разпределим само между членовете на БКП...” – имаше един такъв виц от комунистическо време. И възниква големият въпрос, огромният въпрос: Какво правим с несъгласните, маслините да се разпределят само за правоимащите от БКП? Комунистическото решение е: “Превъзпитаваме ги!” “А онези, които не искат?” – продължавам да питам. Следва отговорът им – “Смърт за тях и за тяхното семе!”
Твърдя, че тази комунистическа теория е геноцидна по своя замисъл. Можете да я наречете естествен подбор, само че истинският естествен подбор го прави Природата, а не Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров, Кастро, Кадафи, Уго Чавес, Ким Ун, Асад, новият Дзън-Дрън, Путин и др. подобни. Затова за Комунизма резултатът е нулев – засаден върху повече от половината земно кълбо и след повече от сто години - недаващ никакъв плод. Прилича на историята на една затворена в себе си каста, която се жени и размножава само вътре в себе си – след три-четири поколения резултатът е израждане. Какво поколение да се получи измежду само „спинозни”? (Може някой да ме упрекне, че в спора, обиждам. Е, то не може само да инкасирам удари, трябва и аз да нанасям.) Такава е моята оценка за Миналото ни - комунистическа България. Никак не е хубава.
Така дойдохме до Настоящето ни. Опитваме се да градим нова, демократичната, България. Изначално различното в нея е правото на свободен индивидуален избор на всяка личност, което, комбинирано със задължителната мандатност на управляващите, е гаранцията, че обществото в крайна сметка ще се развива. (Когато всеки има право да се жени по любов, по сметка, от глупост..., резултатът е неочаквано добър за поколенията. Свежа кръв, както се казва.) Така че АЗ МИСЛЯ, че нашето Бъдеще като държава и народ, преминава единствено през изграждане и поддържане на демократично общество Днес.
Предлагам да разширим територията на темата по която спорим. Не само как трябва да постъпим според изискванията на направената в хората инвестиция за Бъдещето, но и да помислим какви трябва да бъдат правилата на нашето поведение пак в тази светлина. АЗ ТВЪРДЯ, че тези правила са създадени преди нас. Просто трябва да ги приемем в душите си и да ги следваме.
Привържениците на комунистическия геноцид не са добри хора. Литературата би ги описала като зли, обладани от дявола човеци. Макар това да е тяхната характеристика – иначе как биха убивали непознати себеподобни само защото не споделят техните идеи, а си позволяват да имат свои – животът е показал и доказал, че те могат да се променят. Т.е. отново да станат добри. С такива има смисъл да се говори, да се спори, да се убеждаваме взаимно  - „Ние всички бъркаме понякога, затова е хубаво от време на време да се замисляме над думите на хората около нас.”
Но когато насреща си имаш непоправимо увредени, хайде да ги наречем тоталитаристи, какво да правим? Изразяваш собственото си мнение, а той ти отговаря „Файрум! Ще те пратя във фекалната канализация, ако продължаваш да говориш!“. И на всичкото отгоре си убеден, че този ще изпълни заканата да те ликвидира - ако сегашната власт не го възпира категорично - защото го е правил. В повечето случаи дори лично – когато неговата власт му е зачислила пистолета и му е дала право да убива „гадове“ именно по този начин (без съд и присъда).
Най-пагубното решение е да му уйдисаш на акъла, ликвидирайки го първи. Какво като е най-бързо и радикално?! Така ставаш като него – не човек, а звяр. Идеите, каквито и да са те, трябва да бъдат налагани само чрез слово или чрез пример. Какво като е изключително трудно, изтощително, отчайващо бавно и можеш да не видиш резултатите, докато си още жив? Ако знаете друг  трети, четвърти начин, давайте. Да спорим по човешки.
Досегът с комунизма е фатален за нормалната човешка същност. Както при наркотиците началото е незабележимо – келешлък, желание да станеш интересен, разочарование, което не успяваш да преодолееш с воля, мисля, че има и наследствена предразположеност заложена от родителите, в генома “някъде горе вляво”. После идва всекидневната употреба - животът в социалистическа страна, за да се стигне до невъзможността за отказ от наркотичното “щастие” доживотно. И преждевременна смърт.
Такъв е комунизмът. За разлика от обикновените наркотици обаче, които поразяват индивидуално, комунизмът поразява обществото ни като цяло. Неговите членове започват да се държат шизофренично, без мисъл за това как ще живеят утре. За тях става достатъчно да се опрат на “голямото предимство”, че Партията им е осигурила дневната доза дрога - 2 кебапчета, топла питка и биричка за вечерта. Ама това, че цял ден си бъхтал и си създал в пъти повече продукт от онзи, който получаваш, няма никакво значение. Нещо повече. Ако поставиш под съмнение “преразпределението на благата”, направо следва смърт. Но не от това, че ще ти спрат дрогата, а от това, че ще ти отсикат главата “до кръста”. Имам предвид до девето коляно. Така се постига основната цел – мир и съгласие в обществото, единение на нацията. Щях да поставя “мир и съгласие” и “единение” в кавички, защото тези неща ги има постигнати само в гроба.
На никой човек няма да му се размине гроба, но големият смисъл, разликата между Демокрацията и Комунизма, е в това какво си свършил приживе. Идеологията на комунизма е ДА НЕ РАЗРЕШАВА на хората да свършат нещо полезно ЗА СЕБЕ СИ. Само Партията и нейните текущи (до следващия “исторически пленум”) ръководители имат право на по-голяма “нужда”. Оттук знаете ли какво следва – Че комунизмът е строй за прости хора! Неграмотни, неинициативни, мързеливи, неспособни, примирени, зомбирани, задоволяващи се само с ежедневната необходима доза комунистически наркотик. Именно затова, махнете личните съдби на “наркоманите”, комунистическото общество няма никакво бъдеще. То не е креативно - кой нормален човек ще се съгласи да работи за други някакви тарикати, които да го яхат доживотно, ако я няма съветската армия по улиците?! Не това трябва да бъде нашето разбиране на живота, когато трябва да избираме ДНЕС!
Точно това искам да стане ясно, или поне по-ясно, на всички мои сънародници. В тия дни на избор, и в тия дни на избор. Защото след няколко месеца, след година, две, петдесет, сто, пак ще има същите решителни изборни дни. Животът никога не свършва и никога няма да стане Рай! За нормалните хора. Именно затова не припадам от временния избор на народа си да предпочете Дрогата пред Усилието. В този именно смисъл ще напиша пак:
Не Демокрацията е виновна. Друго ще да е! Аз може “днес” и “вчера” да съм глупак, но принципно за “утре” съм прав. Предсказаните неща се сбъдват. И то не защото аз го искам това или някой друг филанкишия като мен, а защото Еволюцията на Света е такава. Ни повече, но и ни по-малко! О! Освен това имам надеждата, че българският народ не е онзи вече от преди век-два, който разбирал хайдутлука само като “ядене на наденица край огъня в очакване да му се Яви Стойка”.
Всеки човек греши. Не става дума за дребните всекидневни грешки – за тях искаме прошка от близките си един път годишно и край. Тук става въпрос за Големи Грешки човешки, такива, които се отразяват върху посоката на развитието на обществото – Комунизъм ли ще градим или Демокрация. Чета, слушам, гледам, притеснения ли да ги наречем или опасения, или препоръки – не знам, че допуснатата грешка е непоправима, защото тя вече се е случила и нищо не може да се върне обратно. „Ако корабът потъне, тогава какво ще е значението кой го е потопил?" Или „Какво ще е значението кой е затрил държавата ни, ако тя изчезне? Изчезне ли България, тогава ние и да осъдим виновниците за изчезването й, няма да си я върнем (а и в кой съд точно ще ги съдим, ако България изчезне?)” 
Позволете ми да се отклоня. (Може би.) България НЕ МОЖЕ да изчезне. Тя от 13 века съществуване е била два века под византийско робство, пет века под турско и още един век под съветско иго и още е жива и здрава. При това в Европа, където й е мястото. Притеснението пък за „единия кораб” е още по-маловажно. Ако българската Надежда за по-добро бъдеще може да бъде срутена само от Костовци, Станишевци и разни други, дори и много „по-убийствено” настроени от тях, тогава каква Държава би била България, мисля си?! И не за това иде реч. Въпросът е да се знае, да се помни, че потопяването на „този кораб” е грешка, която не бива да бъде повтаряна пак в бъдещето. Да се поясня:
Ние знаем, че комунистите набутаха съвършено съзнателно в демократичните ни редици свои саботьори. Помним действията и имената им! Виждаме всекидневно поразиите им. Презираме ги за това. Но ние, само ние – техните съвременници. Ще дойде време, ще умрем, а с това ще изчезне и спомена за нанесените рани от тях в тялото на Родината. Как днешните деца, бъдещите българи ще различават добро от зло и няма да повтарят нашите наивни грешки?
ПОМНЕНЕТО е изходът. И ПОКАЯНИЕТО. За да се помни, трябва да се запише някъде. Най-добре на “постоянен носител“. А покаянието е акт, с който направилите грешка към народа и страната си, публично признават за нея. Така те сами записват в народната памет: „Това беше грешка. Запомнете я и не я повтаряйте!”  И вече така е записано в постоянната памет на народа! Какво от това, че покаянието било постъпка постфактум? Какво от това как е направено - искрено или неискрено!

Не аз трябва да се покайвам. Но е моя ЗАДАЧА, ДЪЛГ, СЪДБА, да направя така, че виновните да нямат оставена друга възможност, освен покаянието. Така, мисля си, трябва да разбираме отговорността си да сме избиратели на следващото бъдеще на България.
Понеже пиша тези редове 15-20 години по-късно, и за да не кажат разни пишман айдуци и тарикати от Костово време, че горните редове са само общи приказки, които нямат място в една история, ще запиша СЪВСЕМ ЯСНО защо ми се иска да е ГЕРБ на Бойко Борисов, а не БСП на Корнелия Нинова и/или Румен Радев. А вие си го транспонирайте, където поискате.

Защото зад Бойко Борисов ДНЕС седи европейска демократична партия – ГЕРБ, а зад Нинова/Радев съветска комунистическа партия – БСП. Иначе и тримата тези конкретно, на времето преди 30-35 години, са били членове на БКП. Ама, естествено! Какви други да бъдат? Ако не бяха станали членове на БКП в ония времена, щяха днес да са като мен – един обикновен учител в обикновена гимназия. Българско поколение в управленска възраст, израснало извън социалистическия лагер, все още не е пораснало.
По-рано не зная как е било, нямало ме е, но от както се помня – Светът е разделен на капиталистически свят и социалистически лагер. Точно така: на капиталистически свят и на социалистически лагер. Така ни учеха в училище, така пишеха по вестниците, така говореше обществото ни. Е, и най-мъдрите... тоталитаристи, да ги наречем, са много, ама много, прости. Капиталистически, пък му викат Свят! Социалистически, пък Лагер! Кое ще избереш? СВЕТЪТ е нещо голямо, волно, свободно, да ти се прииска да го обходиш и опознаеш. Докато ЛАГЕРЪТ е ограничен, има ограда, врата с пропуск и вечерен час. Елементарно е, Уотсън. И още нещо. Ако Лагерът позволи на своите лагерници да излязат навън и заживеят в Света, след две-три поколения ще трябва да се закрива сам. Съвсем сигурно е, че и ако Светът се затвори вътре в себе си за хора от Лагера, той самият след време ще се превърне в Лагер. Кое да избереш?
Така погледнато, изборът между Света и Лагера не е особено сложен. Толкова ли е трудно да се разбере това, сънародници? Не, разбира се. Трудното идва, когато след Избора, трябва да се носи отговорност за него. Трудно, защото отговорността в свободния свят е лична. Само в комуната човек може “да се покрие” зад колективното решение. Сегашните български времена, след 10 ноември 1989-та, са времена на лични решения! Само лично отговорният човек може да просперира в новия свят. Написах “може”, а не “ще”, защото ТОВА също зависи от способностите на отделната Личност.
И България винаги е била разделена. Това,дето някои разправят, че сме били единни, когато сме строили комунизма, са бошлаф работи, на български език - големи приказки без покритие. „Единни“, ама СЛЕД като за половин година около “великия Девети”, 200 хиляди българи са били убити (по официални данни от наши дни), защото не са приемали новия строй, т.е. били са от Другата България. Още половин милион българи са минали през „изправителните“ лагери на комунистите през следващите 20 години. Това прави около 700 хиляди, несъгласни с „червените“. Тези 700 хиляди са имали семейства, роднини, деца, внуци, братовчеди... По колко още да ги умножим, драги? Смятайте в какво съотношение сме били разделени. После не забравяйте да добавите и кръвта, която е изтекла в земята ни за това лъжливо „обединение“.
(Нямало било кръв? На колко години сте? Само на младите може да се прости такова твърдение, защото те не са живяли в онези времена. Но ако останат в такова неведение – че Свободата се подразбира – има съвсем реална опасност да я загубят – Свободата си – за една нощ.)
Имало е две Българии! Винаги ги е имало. И днес ги има. Утре също ще ги има. Въпросът е да не се стига до кръв. А това изисква елементарна хигиена на общуването. Каквато има САМО в едната България – онази, защитаваща демократичните европейски ценности. Само нейният девиз е „Единни в многообразието си“. Другата, Съветска България, Лагерната България, крещи: “Два свята, единият е излишен“ и посяга към оръжието. Такова поведение няма бъдеще.
Тези разсъждения са общовалидни, не са мои. Но наблюденията, че няма ни един, мислещ в “червено” българин, който да е демократ, са мои. Аз твърдя, че чрез анализа на резултатите от всеки следващи избори и сравняването им  с предишните резултати, можем лесно да проследим как се изменя във времето съотношението между Съветската България и Демократичната България. Допълнително проследявайки, сравнявайки и помнейки!, как някой конкретен българин се е разписвал в различните времена по повод на разните събития в тях, няма нужда да питаме какъв цвят бюлетина ще пусне на следващите избори. Защото ще знаем и няма да може да ни излъже. Убежденията на човек не се менят от днес за утре. Изисква се време за тази промяна.
(Изобщо не говоря за “дребни риби” като мен, например. Става дума за “акулите”, най-вече от 4-ата власт, които формират обществено мнение, т.е. нашия избор на дребните риби. Което е изключително важно - да не легитимираме за герои обикновени тарикати и престъпници, които са готови за затвора!)
Надолу добавям още писмени позиции и доказателства за някои от Тия. Изследваните теми са важни - колко са Българиите в нас самите, България на Балканите, изборът ни “В Европа или в Русия”, за или против участието ни в НАТО.