СИНЯТА (СИНИТЕ) КАНДИДАТУРА ЗА ПРЕЗИДЕНТ

След “боянските ливади” от 1992 година беше ясно, че Желев няма вече никакви “сини” шансове, защото се прибира при своите. Но опитите продължават, както се изразява едно известно радио. Би ми се искало да поразсъждавам по 2 теми - “Защо се настоява Желев отново да е президент?” и “Какъв да бъде цветът на президента Желев?”
Да започнем отзад напред.
Желю Желев не може да бъде президент от БСП. Иначе всички разочарования, които той струпа върху плещите на честните демократи в България, биха “почервенели”, а това би заредило с адреналин отчаяните и обезверени седесари. Комунистът ще загуби, ако заиграе “на светло”. Безвъзвратно късно е и да се прави на “тъмносин”. Няма кой да повярва на лъжливото овчарче. Но виж “светлосин” (център-дясно) би било чудесно. Струва си да се опита. Ако тази мимикрия не мине, един ”чисто центристки” президент би свършил също работа.
Сега по първия въпрос: Кой и защо пробутва Желев за втори президентски мандат? Един мой приятел твърди, че България след Десети се управлява от една “шепа комунисти, които вече се напикават в гащите и много малко хора знаят имената им”. Че са комунисти от съветски тип е ясно. Иначе преходът ни към Западна Европа и целия демократичен свят да е завършил отдавна. А той продължава! Че са твърде стари, също е ясно. Те нищо ново не могат да приемат, иначе да са разбрали, че комунизмът няма бъдеще никъде по света. Дори и в България! А за имената им може да се съди косвено – вижте кои са младите управници на сегашна и бъдеща България. Те са техни родственици! Съвсем съзнателно не написах роднини, защото може да сметнете, че са им кръвни роднини, а по всяка вероятност роднинството им е по сватовство. Монархията залага на кръвното родство, но комунизмът – на сватбата!
След това почти кратко разсъждение ще изредя апологетите на Желев. Групирам ги в две групи, съответстващи на цвета му, който те предлагат - на едно обединено центристко СДС или на едно социално народно обединение. Един последващ анализ на имената в тези две групи би бил много полезен и поучителен.
Накрая ще цитирам и противниците Желеви. Като изключим “тъмносините” седесари, останалите до един са нереформирани комунисти, каквито езикови и душевни извивки да правят.

КЛАКЬОРИТЕ:
Тодор Токин, в.”Труд”, 28 февруари 1996г.: “Йорданов бие по популизъм Агов и Стоянов, тримата изостават далече след д-р Желев. Човек от СДС, за когото сегашният президент все още е най-печелившата карта за опозицията, каза за “Труд”, че сините трябвало да отидат при Желев като при Кръстник, да му целунат ръка и да го помолят и те да се присламчат зад него, та белким кандиса да вземе Петър Стоянов за вицепрезидент.”
(До момента, когато Желев ще загуби именно от Петър Стоянов, остават точно два месеца. И това ми било зам.главен редактор на най-четен вестник. Защото бил най-информиран, както твърди един друг Т. – главен редактор и шеф на този Т.)
Още Токин, пак “Труд”, но този път месец по-късно (25 март) – до първичните избори остават 40 дни: “Ако все пак се стигне до първични избори, то и Желев, и Петър Стоянов ще отидат на тях толкова окаляни, че неизвестният червен кандидат само трябва да си намери подходящ бял кон, за да влезе на “Дондуков 2.”
(Жорж Ганчев ще му заеме своя, бе Тодоре! И без друго е купуван с партийни пари.)

Аспарух Панов, в.”Труд”, 8 февруари 1996: “Истеричната кампания на СДС срещу Желев е логически и политически абсурд, на който можем да се посмеем от сърце, ако не обслужваше до голяма степен интересите на БСП. Вече е станала пословична неспособността на СДС да степенува ценностите. Кое в крайна сметка е по-важно за България – какво е казал Желев за правителството на Филип Димитров или за СДС, или за последователната му политика като държавен глава в продължение на пет години в полза членството ни в НАТО?.”
(Да, бе Пухи! Но правителството на Филип беше свалено, СДС загуби властта, а България възможността да стане по-рано некомунистическа. Пък за всичките пет желеви години за НАТО станахме по-далечни, отколкото бяхме през 1990-та.)

Николай Слатински, в.”24 часа”: 13 февруари 1996г.: “Ситни седесари с комплекси сънуват президентския пост. Това, което става на “Раковски” 134 около президентските избори, минава предела на търпимото. Няма ли кой да върже амбициите на тези момченца, нямат ли те умора, не си ли дават сметка какво вършат? Сега е моментът на първия тур  д-р Желев заедно с Народния Съюз, Нов избор, РДП, ДПС и други формации да измести СДС (ако продължава с твърдоглавието си) от позицията на първа извън БСП сила, а след това – на втория тур – да обедини всички, които смятат, че цялата власт за БСП това не би било здравословно за страната. Иначе БСП ще си спечели и тези избори и ще си котка СДС, ще си го дундурка и ще си му казва: “Ах, на мама опозицийката!”.”
(По възраст Николай Слатински е момченце в сравнение с “момченцата”, които СДС предлага като противници на Доктора Желев. Ако си спомните, в първата книга на “Хрониките” бях попитал кой назначи това момченце (Николай Слатински) за шеф на парламентарна комисия по външна политика. Сега вече не питам! Дори и риторично! Какво като е момченце? Нали е наше момче! Интересно за кого ли е женен?)

Юрий Асланов, в.”168 часа”, 15 януари 1996: “Изцяло под контрола на желевисткия кръг (и на онези дейци в БСП и СДС, които го поддържат) са такива важни емисии по националната телевизия, като “Панорама”, “Плюс-минус”, “По света и у нас”, “Отзвук”, ”Днес” и “Днес плюс”, радиостанциите “Дарик”, “Хоризонт”, “Канал Ком” и “Свободна Европа”, вестниците “Стандарт”, “Континент” и “Новинар”, макар и не последователно – “Труд”, почти половината от местната преса в Южна и Североизточна България.  С изброената медийна пропаганда Желев ще прекрачи първия тур, а на втория ще обере гласовете на цялата опозиция и на онази част от червения електорат, която още вярва на Луканов. Засега е повече от очевидно, че той печели изборите, и само чудо би могло да отмени перспективата да остане на висшия държавен пост и през следващите пет години.”
Статията на Асланов завършва така: “Тънкото в тази перспектива е, че и чудеса стават.” Е, чудото “Асланов да познае някога” няма да стане. И в БСП ще отиде след 3-4 години, и пак няма да познае. На някои хора не им върви. Ама как да му тръгне, като всеки ден му възлагат да защитава различни тези.
Пак Юрий Асланов и пак в “168 часа”, но от 3 юни 1996: “Горкият Желев! Странни са метаморфозите на човека, който шеста година символизира единството на нацията. Само допреди пет години твърдеше, че е марксист, преди четири години премина през гребена на най-яростния антикомунизъм, преди три години събори от власт СДС, преди две години стана нарицателен с отявления си антимонархизъм, а днес титулува гастролиращия цар като Симеон Втори, опира се на земеделците на Мозер и се е устремил към спечелването на изборите за пост, който не съществува – републикански президент, който да бъде едновременно и глава на правителството.”
Защо СЕГА Асланов пише така? Ами, днес Желев се опитва да играе с Царя срещу интересите на БСП, отмятайки се от първичната уговорка преди половин година, и момчето за всякакви поръчки става активно. И злобно – не харесвам злобата на комунистите, тя култивира злоба и у мен – слушайте: “Съвсем изнервен Желев трескаво търси изход от положението и използва всеки повод за публична изява, за да каже нещо ново за себе си. Стига наблизо да не е жена му, та да го перне през рамото, за да си мълчи.” (същата статия)
Като имам предвид, че Мария Желева символизира Големия брат, който неотклонно следи нашия президент, това си е чиста проба заплаха, не мислите ли?

Огнян Минчев, в. “24 часа”, 15 март 1996: “В най-голямата опозиционна сила – СДС – има достатъчно могъщи фракции, за които самата култура на институционалния компромис представлява смъртна опасност. Те не съумяха ефективно да предотвратят опозиционното споразумение, но все още са в състояние постфактум да го осуетят. Тяхното днешно знаме е абсурдния лозунг - “Първични избори – да, Желю – не!” Логиката на този лозунг е логиката на бившия член първи – ограниченията на нашата свобода се поставят от въображението на моя произвол. Затова, ако все пак първичните избори доведат Желев до успех, от кръжока “Кинжал” може да се очаква всичко. Както е добре известно, тази групировка се състои от добре поставени користно себични тарикати и средно талантливи внедрени ченгета…”
(Ох! Още един Аслан! След 4 години този Минчев ще се присъедини към абсурдния лозунг “СДС е само Костов”. Но какво да очакваме от един тарикат и внедрено ченге…  Боли ли, Огняне, от такава произволна квалификация?)

Станка Тошева, в.”Капитал”, 26.02.1996: “Ако няма предварителни избори, Петър Стоянов е фаворитът на СДС”

Георги Марков, в.”Труд”,24.03.1996: “Ако тримата юнаци знаеха и можеха колкото д-р Желев, Сашо щеше да е още шеф на парламента, Асен на телевизията, а Петьо – зам.министър.”
(Ако Тодор Живков беше все още на власт, Марков щеше още да е адвокат с допълнителни функции в колегията, а не конституционен съдия. Защото в онази Система се спазваше правилото да не пускат в Първи Отдел хора без изстрадан партизански произход или сват на такъв. Тях ги държаха в шесто на Шести отдел. А колкото до “Петьо”, съдейки по фактите от най-близкото и по-далечното бъдеще, той е далеч по-качествен от “д-р Желев”.)

Емил Кошлуков, в.”Континент”, 6 май 1996: “Опозицията ще бъде още по-разединена и съсипана след изборите на 1 юни. Защото БСП открито каза, че ще участва в тях, а Задгорски – депутат от най-националистичното крило на БСП, призова да се гласува за Петър Стоянов. И не само той. Лично аз бих се притеснил, ако съм кандидат на опозицията, а толкова много ме харесва партията.”
Притеснително е не когато партията хвали открито представител на опозицията, а когато си мълчи за него. Какъвто е частният случай “Кошлуков”. Ако пък ТОВА не ви притеснява, да ви кажа, че Задгорски не е казал ТАКОВА нещо! Поне пред вестниците, иначе в частен разговор с г-н Кошлуков – не зная. Обаче ето какво е казал Задгорски документирано:

В.”Демокрация”, 7.05.1996: “Някои хора в БСП, например  Продев и Чавдар Кюранов, по странен за мене начин се борят срещу правителството, срещу коалицията и срещу собственото си изпълнително бюро. Кюранов заяви, че президентските избори не били важни, че можело и да ги загубим. А Продев води в “Дума” една политика, която в никакъв случай не отразява динамиката, която е необходима, и единството, което е необходимо на демократичната левица да спечели изборите."

Калина Василева, в.”24 часа”,19 април: “Отказът на Желев да участва в публичен диспут бе квалифициран от Петър Стоянов като проява на политическо високомерие. Очевидно Стоянов почти по ленински смята големеенето за главен враг на синята кауза. А характерната му физиономия зарадва бащата на тримата глупаци Доньо Донев, който при запознанство с кандидата щастливо възкликнал: “Момче, ти си само за карикатури!”. Съпругата на Стоянов, която досега се гушеше на топло до Тафров в Лондон, скоропостижно се завърна в родината. Защото кандидат-президент без любяща спътница в живота е като подводница без перископ. Каква сметка има обаче свенливият Желев да гради имиджа на отракания Стоянов на своя отруден гръб? При това в телевизионно време, което по неписано правило си е на президента. Ако сините бяха подкрепили кандидатурата на Желев нуждата от диспут нямаше да се появи.”

Накрая в тази група на предлагащите Желев/отричащите Стоянов за президент се спирам на Евгений Дайнов. Защото не разбирам какво е неговото мнение. Ето какво е казал пред в.”Труд” на 11.03.1996: “Истината е толкова проста, колкото една аритметична задача във втори клас на общообразователните училища. По-избираем кандидат на опозицията от сегашния президент на републиката няма. Но дори и да стане чудо и днес всички демократи като един да застанат зад него и след това като един да се напънат максимално да го лансират, то ако изборите са след месец, Желев ще ги загуби. Шанс се появява единствено при положение, че към есента провалите на социалистическото правителство ще са станали толкова мащабни, че избирателите да започнат да идентифицират БСП с разруха и нестабилност. Аритметиката тук изглежда както следва. За да спечели при вероятно по-слабо гласуване от това през 1992 година, на кандидата за президент му трябват 2500000 гласа. Общо за демократичните партии на последните (местните) избори са подадени към 1600000 гласа (от тях – 960000, под милион – за СДС). Недостигът е към един милион гласа. Това изначално убива всякаква възможност за състезаването на двама опозиционни кандидати на първи тур и прехвърляне на гласове на втори. Това прехвърляне, дори да е сто на сто (а то никога не е), все пак ще се върти в рамките на 1600000 гласа; липсващият милион ще си е липсващ. Въпросът тук вече е крайно прост: къде е милионът?”
(Безсмислено напъване да изглежда по-учен, отколкото е, в стила на Димитри и Томата. Но докато при “наблюдателите” тезата винаги може да се отличи от пълнежа и винаги е от един цвят, при Дайнов не е така. Защото той изчаква да види кой ще даде “липсващия милион”, та нему да поднесе възможностите си. Боже! Този миндянчанин е доказателство, че не само полето ражда тикви. Дори и в Еленския балкан ги има.)

Както и насред София, на жълтите павета!

Гръмко назоваваща се (във в.”Капитал” от 15 януари 1996г.) Лаборатория за изследване на политическото поведение, СУ “Климент Охридски”, обаче неподписала се - макар и магаретата, които могат да четат, знаят, че това е политилогът Иван Кръстев и неговият кръжец - е свалила две трети от този липсващ милион – до “около 300 000 гласа”, която “дава предимство на кандидата на БСП”.

Една “друга лаборатория” - също неподписана, но заемаща помещенията на комунистическото АОНСУ и неговия инвентар - този път наречена “Център за социални практики – Нов Български Университет” (в същия брой на “Капитал”) също си бърка в носа, прогнозирайки, че “от 55 анкетирани, обявили се за активисти и активни привърженици на СДС, 32 в различни форми и степени изразяват позитивно отношение към Желев, 18 – негативно, 1 – неутрално, и 4 не отговарят”.
Поне има нещо вярно: 2-те бройки – общата и разбивката – съвпадат.

ГЛАСЪТ НА ПАРТИЯТА:

Стефан Продев, “Дума”, 2 февруари 1996: “Този човек не е просто политическо мъниче, а зло мъниче, чиято енергия не само смущава обществения мир, но и подстрекава най-опасни разрушителни сили. Когато мъничето се изживява като месия или като народен спасител, нещата не вървят на добре. ….”
Спрях цитирането на остракиращата статия, защото нататък се стига до преки мераци за въдворяването на такива политически мъничета в “Слънчев бряг” за мъжете и в Скравена за жените. Партия на терора! И на тъпото високомерие! Кой, освен простаците, пияниците и глупаците, е забравил, че именно Желев изведе БСП до спечелване на изборите през 1990-та и свалянето на правителството на СДС през 1992-ра? И че тогава Продев много го харесваше това “мъниче”!

Освен Продевите груби и силови методи - вълкът като Вълк, Партията има и други методи за въздействие – Вълк в агнешка кожа.
Валерия Велева, в.”Труд”, 31 януари 1996: : “Желев би сбъркал, ако критикува Виденов, за да се хареса на Костов. Крайно време е все пак някой да подаде ръка за така необходимия в този момент национален консенсус. Може би мъдростта на философа Желев ще надделее над политика Желев и ще накара държавника Желев да направи необходимата, дори изненадваща за някои  крачка. Той може да си позволи това поне в края на един мандат, за да се надява на следващ.”
Само след два месеца Велева ще потърси “националния консенсус” и в лицето на Петър Стоянов. “Труд”, 27 март 1996: “Може би юридическата практика на Петър Стоянов да се съобразява винаги със законите и да уважава институциите и личното му чувство за достойнство не му позволяват до този момент да се хвърля в евтини обещания. Явно е, че новото лице на СДС няма да заложи на стари маниери. Избирателите са толкова уморени, че само позитивно послание към тях може да стигне до сърцата им. Може би затова, интуитивно или добре обмислено, Петър Стоянов още в началото на своята кампания заложи на “морал, почтеност и човешко доверие”. Вече не е достатъчно да се показваш колко голям антикомунист си, а какъв демократ си. И да не се ровиш в миналото, а да покажеш надежда за бъдещето.”
Когато агнешката кожа върху стария вълк вече няма да помага, деклариращата, че иска “национален” консенсус, ще остане при комунистите вътре в сградата на Народното събрание на 10 януари 1997-ма и ще пее партизански песни с тях, докато отвън наистина националният консенсус вече ще е постигнат. Но това са “трудови”-те журналисти, ученици на Продев в ковачницата на кадри “Вестник Дума”. Такива са си!

Христина Владимирова, в.”Стандарт”, 20.03.1996: “Номинирането на Йорданов, Агов и Стоянов разкрива най-малко две неща: че едни кръгове в НКС на СДС държат опозицията да загуби и президентските избори, докато другите разчистват елегантно пътя на сегашния държавен глава като общ кандидат.”
(Знаем, че тази известна Христина много харесва Флинстоун, а не Кермит и мъпетите. Що не пропише в “Труд”?)

Драгомир Драганов заявява във в.”24 часа” от 22 март 1996, че като чул за идеята на сините да издигнат кандидатура за президент, различна от тази на Ж.Желев, разбрал, че СДС оглупял окончателно.
Напълно е прав проф. д-р Драгомир Драганов, но що се отнася до самия него! Чий беше онзи завистлив и злобен анализ “СДС – Стани Да Седна”? Когато Господ иска да накаже някого, първо му взима акъла! Само че това го прави Господ. Партията пък от доцент (н.с. – нищо съществено) го въздига в професор (ст.н.с. – също така нищо съществено).

Светлана Михова, в ”Дума от 23.4.1996, критикува Желев (“Президентът като диагноза”) за това, че изисквал от БСП и нейното правителство да дадат обяснение за “легендарната фраза на Елцин за уж покана за уж членство в уж СССР”…
(Какво значи “уж покана за уж членство в уж СССР”, ма - съкратено от “любима”- Светле? Ох, не се пише така в червената икона. Всяка религия има святи места!)

Валентин Вацев, в.”168 часа”, 13 май 1996: “Победата на БСП на президентските избори е много необходима не само на партията, но и на цялото общество. Разстройството на държавния апарат и изтощителната война между институциите трябва да спрат. Това обаче е възможно само при осъзнаването на простата истина, че Желев не е външен противник, а вътрешно заболяване на БСП. Неговите прояви не са безобидни. На няколко поредни “кръгли маси” в средите на БСП през последните месеци се чува от представителите на желевистите,  че не само не е опасно,  а дори е желателно БСП да загуби президентските избори, за да не концентрира голяма власт в свои ръце. Нервни и демаскиращи се червени лица като Кръстьо Петков и Андрей Райчев отиват и по-далеч: БСП не трябва да управлява. А какво да правим с народа, който все пак избра БСП да го управлява? Очевидно ни тласкат към мисълта, че трябва да се откажем от народа и да се върнем към Кръглата маса, столовете около която са раздадени предварително.”
(Вацев, след 8 месеца народът ще остане много доволен, когато партията ти върне мандата за съставяне на ново правителство.)

В.”Кеш”, без подпис, 16 май 1996: “В рамките на няколко седмици президентът Желю Желев показа, че не е наясно с правилата на предизборната агитация. Първо помилва 28 извършители на тежки престъпления. В момент, когато обществеността е настръхнала пред уличната престъпност. След това г-н Желев се провъзгласи за координатор между институциите, които ще решават проблема на пострадалите от гръмналите пирамиди. Накрая успя да се наложи и по въпроса за назначенията в Инспектората на Въоръжените сили.”