МАЛКАТА МАРИЯ се роди в началото на пролетта. Нещата се нареждаха, поне животът им течеше нормално. Отмина и лятото. Дойде есента и още първите по-студени дни „попариха” нейните демократични надежди. Беров сдаде властта на комунистите. На какво се беше надявала?! Страната имаше служебно правителство – „надпартийно”, „експертно”, с жена премиер дори. Някаква Ренета Инджова. Независима била! Трънки! Нищо не зависеше от нея. Всичко се решаваше пак от старата БКП, пардон – новата БСП, само дето това не ставаше в мрачната сграда на Партийния дом, а на „Позитано” 20, бившия Дом на активните борци против капитализма и фашизма. С онази отвратителна скулптура на партизани в бой – шмайзери, гранати, оръдия... Едно към едно прекопирани от паметника на Съветската армия. Ами, че как! Нали, ако Съветската армия не беше ни „освободила”, всичките тези „партизани” и „активни борци” нямаше да ги има. Тя ги измъкна от тинята на обществото, за да ги постави на върха на властта. Точно от тинята, най-вече в морален смисъл! Защото само тарикати и наглеци биха приели да бъдат слугите на съветските комунисти в собствената си родина. Надзиратели на братята си роби, съгласили се на тази роля, само защото така щяха на сянка да ядат свежи ягоди на корем, докато обикновените българи, опъвайки шии, щяха да орат земята, да строят, да им принасят... Новите аги-турци! И имаха безмерното нахалство да напишат с каменни букви на въпросната скулптура пред „Позитано” 20, че „Активен борец против капитализма и фашизма е най-високото почетно звание у нас”. Почетно?! Боже-е-е!
Толкова лъжи и престъпления не може да останат ненаказани. Дори Възмездието да отмине приживе извършителите им, ще плащат техните наследници. И 300 години да минат – пак! Иначе надаряването на човеците с разум нямаше смисъл!
Но защо човешкият живот беше толкова кратък спрямо бързината на Възмездието. Страдалият можеше да не дочака Наказанието, а неговите наследници можеха да не разберат Посланието на присъдата, тъй като не бяха преки жертви. Вероятно имаше някакъв смисъл, заложен в това. Но Венета не го разбираше. Приемаше го неохотно. И се колебаеше. От една страна беше убедена, че за миналото трябва да се говори. Така у младите се създаваха причинно-следствените връзки от Доброто към Злото и обратно, култивираше се критичност към случващото се в тяхното собствено настояще и се залагаха добрите божии основи на бъдещето на Техния свят. От друга страна раните от миналото не зарастваха, ако се чоплеха непрекъснато. Така се увеличаваше злобата, което пораждаше ново, следващо насилие...
Мария Втора растеше много спокойно дете в сравнение с батко си Атанас. Почти не й се чуваше гласът, когато беше будна, а заспеше ли вечерта, се будеше чак на другата сутрин. Борис вече носеше повече пари в къщи и макар снахата да продължаваше да не работи, изхранването на петимата от семейството не представляваше проблем. Но Господ като отвори една врата, затваря друга. Нещо не вървеше в отношенията между младите. Както беше станало модерно да се казва – разминаваха се в приоритетите си. Венета виждаше това съвсем ясно.
Обаче беше с вързани ръце. Защото според нея виновен повече бе собственият й син. Борис изцяло се асоциираше с работата си и забравяше, че има семейство. Вярно, че и времената бяха се променили. Най-общо казано, от отпушената бутилка на демокрацията най-напред излезе духът на конкуренцията. По принцип движещата сила на свободното общество, но при наличието на преобутите в демократи непроменими комунисти този градивен дух стана фактически зъл демон. Обикновените хора, като Борис, бяха заставени да работят по правилата на конкурентния свят, но всичките им невероятни, нечовешки усилия бяха приватизирани от няколко чифта „проверени ръце”, които се отчитаха отново на Партията. Старата свирепа и зла стръвница, която продължаваше да се храни с човешки животи, а безочливо наричаше себе си вече не комунистическа, а социалистическа. „Без да забравя Идеала си! А може би тъкмо заради това!”, както нагло твърдеше в трудовия вестник подлецът, негов главен редактор.
Само, че Борис не беше дете, а наближаваше 25-те. И трябваше да ги вижда тези работи сам, отдавна не вървеше майка му да го поучава. Пък и самата тя допускаше едно положително развитие в бъдещето. Все едно кога, този преходен период от раняването до смъртта на Звяра, нямаше как да не завърши. Връщане назад нямаше. Тя помнеше какво беше написал Ницше - Човешкият дух се развива от дете към камила, през лъв до отново дете. Борис беше преминал безвъзвратно стадия на камилата и се бореше за новия живот като лъв. Силите за тази втора метаморфоза той нямаше откъде да почерпи, освен от обичта в сърцето си и в сърцата на хората, които го обичаха. Жестоко, но необходимо засега. След време щеше неминуемо да им „го върне”, превръщайки се отново в дете. Това беше „ясно, както че ще съмне”. Колкото и да се пърперкаше засега, комунистическата партия не можеше да се противопостави на нормалната човешка еволюция. Най-малкото пък тя! А дотогава... Еволюцията никога не е бързала, но и никога не е закъснявала. И тя не биваше да й се меси с прибързани действия. Оставаше и само един отворен път за „намеса” – да се грижи и да пази семейството му в тези трудни времена. Тя така или иначе цял живот си беше останала образцова камила.
И снахата Мария я тревожеше, но някак по-малко. Може би защото проблемите й бяха „по-женски”. Не по-малко важни и трудни за решаване, но определено много по-близки до натурата й. Мария просто имаше нужда от повече внимание и разбиране от страна на мъжа си. Такива бяха жените. Те трудно можеха да отделят любовта от вниманието и грижата. Затова често Любовта им беше някакъв „субект”, което ги правеше нещастни. Докато за мъжете Любовта беше „обект”, нямащ много общо с грижата и вниманието. И това ги правеше не по-малко нещастни. Директно нямаше как да обясни това на снаха си. Но можеше да й посвети цялото си време и старание, за да й помага, да не се чувства изоставена. Разбираше, че няма да е същото. Не можеше да замести Мъжът до нея, но можеше да й даде Майката, макар че беше само свекърва. А ако е рекъл Господ, дано времената малко от малко се пооправят, та да остане време на сина й да се сети, че семейството се нуждае преди всичко от любов, не толкова от пари.
Най-напред тръгна по неверен път. Реши, че Мария ще се разведри, ако тръгне на работа. Малката Мария вече навършваше една година и неотлъчното седене на майката до люлката не беше необходимост. Пък брат й гонеше четвъртата и беше станал истински сладур. Мястото в градската библиотека на което Мария работеше преди да се роди Атанас, беше още свободно.
- Защо мислиш, че стои свободно? Кой ще се съгласи цял ден да седи, за да види двама-трима старци и още толкова малки момиченца с очила? Умряла работа... – беше коментарът на снахата.
Че какво му беше на мястото. На две минути от къщи, тихо, спокойно, без никакви отговорности... А и има ли безинтересна работа, като работиш с книги. Заплатата била символична за днешното време, но никой не търсеше от нея да носи много пари. Обаче такива бяха новите млади. Дай им навалица, шум, удоволствия без грижи и повече не ги търси. Не ги разбираше. Беше убедена, че след години и самите те нямаше да се разбират какво са намирали в такъв начин на живот. Свят...
Нещата се пооправиха малко след като Мария се записа в някакъв курс по моден дизайн. Три пъти в седмицата по четири часа. В някакъв колеж на Лъвов мост. Представяте ли си! Само преди 10-15 години това същото си беше обикновен курс по шев и кройки към градското читалище. А сега – колеж, моден дизайн... И на Лъвов мост – един от пъповете на София! Но поне беше донякъде смислено. Всяка жена трябва да умее да шие. Дори да се научи да подгъва или да кърпи само, пак е файда. А Мария определено имаше дарованието да рисува. И преди „колежа” Венета беше разглеждала една нейна тетрадка, пълна със скици на модни поли и цели ансамбли. Наистина бяха хубави. Само Борис да не беше направил коментара:
- Х-м. Че защо не курс по компютърна графика, например, ами това!
- Спокойно. И на компютъра ще му дойде реда. Да не съм луда да правя всичко на ръка – му отвръщаше Мария.
Бойко момиче! Харесваше й. Само да преминеше този етап на лудост-младост...
Пак благодарение на колежа, на Нова Година, младото семейство след цели четири години съвместен живот, излезе за първи път на празненство извън къщи. Оказа се, че колежът празнува първата годишнина от своето създаване. В някакъв ресторант, който „бил моден” според думите на Мария. Ама естествено – моден колеж няма да празнува в квартална кръчма, я. Прибраха се на разсъмване. Атанас по стар навик точно преди половин час беше започнал първия си за деня солиден сън. Сестра му пък не беше се събуждала изобщо вече шести-седми час. Венета никога не беше виждала снаха си толкова възбудена. Било чудесно, зашеметяващо...! А Борис копнееше за кревата. Че след ден бил на работа. Той наистина си заслужаваше един здрав бой!
***
За да успееш в кариерата, трябва да си егоистично сам. За любовта са нужни двама. Истинско семейство се гради най-малко от трима души. Избор, който всеки от нас прави някога. Аз лично мисля, че Господ (Природата, Времето, Съдбата – както щете го назовавайте) би бил най-щастлив, ако човек избере семейството.
***
ОткакТО златните монети я бяха намерили най-сетне – нея, Венета, истинската собственица – вече минаваше повече от година. Пак беше пролет, следващата, а в Парламента, където се решаваха съдбините на България, продължаваха да седят „флинстоунци”. Жалко за хубавия анимационен филм. Бети и мъжът й и Барни и жена му й бяха много симпатични. На Атанас също. Заливаше се от смях пред телевизора, с нетърпение чакаше часът и нищо не можеше да го откаже от чаканото забавление. Дори яденето. Обаче новият председател на Народното Събрание Благовест Сендов толкова много й приличаше на Флинстоун, че първата мисъл, която идваше и засядаше в съзнанието й, беше за този „безпартиен” тарикат Сендов. Уф, покрай него намрази и Флинстоун. Изключително виновни, безмерно виновни бяха комунистите! От най-големите до най-дребните неща в живота!
Никой не беше пипал златото в черната торба зад дрехите й в гардероба. Последният, който знаеше за него, беше отнесъл тайната му в гроба. Както беше й обещал. Обаче ето вече сума време тя не можеше да вземе решение как да постъпи. Най-разумно, и това щеше да стане в края на краищата, бе да дари монетите на някой музей. Но пред очите й винаги заставаше спомена от далечната 1982 година, когато един комунистически началник нагло прибра за себе си първата част от съкровището, т.е. открадна държавното. А те, комунистите, още не бяха си отишли. Да извади сега монетите и да ги даде на държавата, при пълния хаос, който властваше, означаваше с абсолютна сигурност да ги „дари” на някой Флинстоун. Да имаха да вземат! Чичо й не беше ги купувал за тях. Щеше да чака! Те все някога щяха да се махнат. Тогава! Ако Господ я прибереше по-рано, щеше да закълне Борис да постъпи по същия начин.
Нищо не пречеше обаче дотогава да провери истинността им. Реши да вземе една монета и да я занесе на някой златар, който да я оцени. Така щеше да има реална представа за общата им стойност. Един предиобед се нарече пред Мария, че има някаква работа в града, сложи една монета в чантата си и се качи на автобуса за центъра на София. Слезе на „Пиротска” и тръгна към Женския пазар. Там имаше едно време златарско ателие. Сигурно още съществуваше. Златарите бяха хора с традиции, не търгуваха с обувки втора употреба, че да си местят магазините постоянно.
Там беше, разбира се. Ателието. И никак не беше се променило. Навън властваше градската шумотевица и суетня, а зад вратата му започваше мирът на реда и на строгата, някак поучителна, тишина. На издрънчаването на звънчето, закачено над вратата, се появи и златарят собственик. Не можеше да бъде друг. Достопочтен възрастен мъж с голо теме и старовремски облечен.
- Добър ден, госпожа – беше уверена, че дори във времената на повсеместно другаросване, този човек пак щеше да я нарече „госпожо”. Той просто беше от стария свят.
- Добър ден. Нося ви да оцените една семейна ценност.
Замълча, но погледът на златаря я подкани да продължи.
- Преди година умря майка ми и ми предаде по наследство една златна монета. Сега синът се зажени и ми се ще да я подаря на снахата. Само че ми се иска да знам горе-долу колко струва, за да кажа на сина какво давам на семейството му. Щото, нали ги знаете младите, тези неща не са научени да ценят.
Бръкна в чантата си, извади монетата и му я подаде. Златарят още щом я видя, някак се стегна. Пое я от ръцете й много внимателно, стори й се дори с уважение. После я обърна, само веднъж, и я остави бавно на стъклената поличка зад себе си. Каза й:
- Госпожо, монетата е римска, не е менте, но за да ви кажа повече трябва да си взема очилата с лупата. Изчакайте ме само минутка. Веднага се връщам. Нали?
- Ама, разбира се. Аз за това съм дошла.
Венета нямаше как да знае, че очилата с лупата бяха претекст. Първата работа на златаря, влизайки в стаичката зад завесата, беше да нареди на своя помощник:
- Обади се веднага на Желязко. Появи се още един Траян, ауреус. Аз ще забавя жената десетина минути, после ще я изпратя до вратата на улицата, за да може да я види.
След което, въоръжен с техниката за проучване, се върна в приемната. Жената нищо не беше заподозряла, чакаше съвсем спокойна появата му. Монетата си стоеше там, където я беше оставил. Успокои се. Предстоеше лесното. Няколко минути старателно и съсредоточено си вършеше огледа. Всъщност се любуваше на златната монета, защото я познаваше чудесно. Беше се срещал с нейни посестрими вече два пъти в живота си. Всички бяха нови, непреминали през хиляди чифта човешки пръсти, за да се изтъркат. Сякаш бяха изработени вчера, макар да бяха сечени преди 1900 години. Първата такава монета видя преди поне две десетилетия. Тогава той беше помощникът зад завесата. После чака 25 години до следващата среща. Но видя седем наведнъж, наредени една до друга. Показа му ги бай Желязко. Бяха от неговата „римска касичка”. Каза му, че имало още 100 такива в златния трезор на Държавна Сигурност. И ето сега държеше в ръцете си 109-ят известен на света ауреус на Марк Улпий Траян. Дали съдбата щеше да му стигне да се срещне със сто и десетия? Беше убеден, че той съществува.
- Монетата е истинска, много ценна. Римска, златна, без никакви примеси. От времето на император Траян, сто години след Христа. Виждал съм само една такава преди много години. Тя на практика е безценна, но именно поради това е непродаваема. Днешната й вероятна цена, която можете да вземете за нея на черно, е около 5 хиляди долара. Откъде я имате? Казахте, че сте я получили от майка си...
- Да, от майка ми е. Запомнила съм само едни нейни думи, че ако е имала две такива монети, нямало да бъда единствено дете в семейството. Сега се замислям, че и аз имам само един син...
- Да-а... Неща като тази монета, искам да кажа – в такъв вид, носят повече неприятности за притежателя си, отколкото полза. Защо не ми я продадете? Ако дадете 5-те хиляди долара на сина си, сигурен съм, че ще се зарадва повече. За снахата да не говорим.
Неочакваното предложение за бързо решаване на въпроса и най-вече сумата стъписаха в първия момент Венета. Дотук обаче. Тя не беше импулсивна жена. Златарят веднага усети моментното й колебание и натисна още веднъж:
- Аз не настоявам да ме послушате. Толкова бързо, имам предвид. Светът навън обаче, вече не е нашият, госпожо. Младите, сама го казахте, се интересуват от решенията сега, на минутата. Те не мислят за утре. Сантиментите за тях са глупост. Девизът им е „Вземай парите и бягай”. Ах, извинете! Аз говоря изобщо. Съвсем нямам предвид вашия син и избраницата му. Много моля да бъда извинен, ако съм ви обидил по някакъв начин.
- Не сте ме обидили. Това, което казахте, си е чиста истина. Такива са младите. Възрастните обаче, ние, сме по – как да кажа – разсъдливи и бавни. За мен поне това важи напълно. Не мога да взема моментално решение да продам този спомен от майка ми. Колкото и да е скъп или безполезен, все едно. Сигурно ме разбирате.
- Да. Естествено ви разбирам. Аз и не настоявах да го продадете. Просто в един момент в мен заговори професията. Нали съм търговец преди всичко. Пък и вие ме подведохте, така да го кажа, в първия момент. Дойдохте да питате колко струва и аз си помислих...
- Няма никакъв проблем. Попитах, вие ми казахте. Сега пак аз съм на ред – ще мисля. Честно казано не знам какво ще измисля. Но ако е в посока продажба, отново ще се обърна към вас.
- О, благодаря ви! Много ви благодаря! - златарят направо щеше да се разтопи от благодарности. – Толкова сте любезна. Искате ли да ви дам някаква кутийка за монетата. Имам много подходящи. Такава красота не бива да стои така... така неподходящо представена.
- Не, не, няма нужда. Аз тука имам едно подходящо парцалче – обясняваше Венета, докато отваряше чантата си, за да прибере монетата. – Нали знаете приказката за Пепеляшка. Ще й дойде времето да се облече в приказна рокля.
- Както кажете. Но ще позволите да ви изпратя до вратата, госпожо. Не мога да не го направя. Отдавна в магазина ми не е влизал толкова приятен клиент. И дано вземете решение, което да ми позволи да ви видя отново – нареждаше той, придружавайки я до самата улица.
След минута, докато пресичаше по пешеходната пътека, с крайчеца на окото си Венета мерна златарят, който още стоеше на улицата отпред. Замечтано, както й се стори на нейната женска психика.
„Замечтано” другия път. Стоеше, защото разменяше дълги погледи с очи с един млад мъж на отсрещния тротоар. Чак, когато оня кимна с глава, златарят се прибра в ателието си и веднага посегна към телефона:
- Не продава. Прибра обратно Траяна в чантата си, в някакъв плат го уви. Проследи я, защото трябва да научим къде живее. Не може да си позволим да я изпуснем. И после се обади.
