ЧАСТ  ТРЕТА

2007

Когато пиша тези редове, календарът на стената е отворен на месец юни 2021 година. До няколко месеца, ако е рекъл Господ, ще достигна точката, отбелязваща края на МОЯТА ПРОГРАМА-МИНИМУМ да напиша една нова история на Родината си България. Която започва след датата 10 ноември 1989. И трябва да завърши поне с връщането ни в демократична Европа на 1 януари 2007. Разбирате какво искам да кажа, нали, с определението “нова” за нашата история и “връщането” ни в Европа?! А защо изобщо съм се захванал с такава “програма” – толкова пъти съм писал и обяснявал това, че ще го прескоча сега.

Първите 8 години след 1989-та излизахме от комунистическата прегръдка на социалистическия лагер. В този период се смениха 5 правителства (без да броим най-първото на Георги Атанасов) – 1989-1992 на Андрей Луканов (две последователни), Димитър Попов и Филип Димитров, чиято история е предметът на първия том на моята история (НИЕ-1); 1993-1994 на Любен Беров (НИЕ-2) и 1995-1996 на Жан Виденов (НИЕ-3).
Следващите 10 години влизахме в европейското семейство на западния свят. Правителството на Иван Костов от 1997 до 2001 (НИЕ-4) беше първото в тази редица. После дойде Царят 2001-2005 (НИЕ-5), за да ни поеме Тройната коалиция Станишев-Симеон-Доган 2005-2009 (НИЕ-6). Вътре във времето на тази коалиция станахме членове на Европейския Съюз и затворихме окончателно “старите времена”. Тук завършва и моята програма-минимум за историята НИ.
Нататък ни предстоят много години живот в състава на нормална Европа. Началните 14 от тях вече отминаха и спокойно могат да бъдат надсловени “ерата Борисов”. Това са три правителства за които моята История НИЕ стои на чернова в бюрото ми: 2009-2012 Борисов-1 (НИЕ-7), първите 2013-2014 на вклиненото правителство Орешарски и следващите отново на Борисов-2 2015-2016 (НИЕ-8), и третото правителство Борисов-3 2017-2020 (НИЕ-9).
За да превърна трите книги - от НИЕ-7 до НИЕ-9, от чернова в завършения вид на първите шест, биха ми стигнали 3 години. Дали ще ми ги отпусне Господ не зная, но имам много по-голяма молба към него – да е избрал вече този, който ще продължи да пише новата история на нашата родина България.

Аз продължавам с описанието на последните две години 2007-2008, за да завърша 6-я том на НИЕ. Моята програма-минимум.
“Камбанарията” ми, от която гледам случващото се в страната, е ниска. Не съм управляващ, не съм таен, не съм задкулисен. Нямам лична изгода, не съм в конфликт на интереси. Източниците ми са радио, вестници, телевизия, мрежата и любопитството ми. Като добавите моята честност при описанието, в смисъл, че не “изнасилвам” онова, което чувам, чета, виждам и мисля... все ми е тая. Kакто рекъл Паисий според Иван Вазов: “Въздъхна и рече: Конец. На житие ново аз турих венец!”
Някъде запомних, че някой ме обвиняваше, че да сглобяваш история само по вестници, е измамно и некоректно. Защото вестниците много лъжели. Чунким при телевизиите и личните интервюта на разните лидери това го няма, но... После следва упрекът, че не мога да претендирам за истинност на крайния подреден пъзел, тъй като използвам не всички възможни източници, а само някои подбрани. Че не мога ли, както казва Бърнард Шоу – “да кажа, без да съм снесъл нито едно яйце. кой омлет става за ядене”?! Но...

Понеже завършвам периода на 180-градусовото обръщане посоката на Обществото ни от Изток на Запад, ще използвам случая да представя един преглед на излизащите вестници в България, които досега съм използвал системно като източници на информация. Идеята за това намерих в “органа на Съюза на българските журналисти” вестник ”Поглед” (от 22.01.2007) – новият вестник “Поглед”, не онзи преди Десети, чийто главен редактор беше Евгений Станчев (помните ли го?), а сегашният вестник “Поглед”, чийто главен редактор е Валери Найденов (знаете ли го?). Както и да е.
Вестниците у нас (говорим само за националните без регионалните, които не могат да бъдат преброени) са между 15 и 20. Някои от тях се закриват през годините, появяват се нови, но тази бройка се запазва горе-долу постоянна. Всеки от тях се позиционира върху предварително разграфения в хоризонтална посока на две основни части политически спектър – ляво и дясно, и във вертикална посока също на две части – над чертата одобрение на властта и под чертата - критика на властта. Това позволява групиране на вестниците в 4 квадранта, полета. По посока на часовниковата стрелка: одобряващи левите, одобряващи десните, критикуващи десните и критикуващи левите Там, където тези 4 полета се допират, е точката на “независимостта” – неутралността от ляво-дясно или от одобрение-неодобрение.
- Може би е най-добре да започна прегледа на вестниците именно от околността на тази неутрална точка. Там се намират 2 вестника: “24 часа” и “Труд”. Според “Поглед”-а  в.“Труд” е малко по-вляво от в.”24 часа”, но чак пък да поставиш “24 часа” в дясната група, както е постъпил “Поглед”, е пресилено според мен. И 2-та вестника са “леви”. Иначе е вярно, че часовикът критикува демократичната власт по-малко, отколкото трудовака.
Допълвам, че приближавайки се във времето към Година 2007, тези вестници стават все по-“розови”. В началото на Прехода от 1989 година, “трудовите” и “часовите” вестници бяха чисто “червени”. За тях отговаряше онази част от БСП, която бягаше най-бързо и най-далеко от името БКП. Запазил съм и съм цитирал (в НИЕ-1) едни думи на Димитър Йончев (чичото на Елена Йончева) оттогава: ”Часовите и трудовите ни вестници работят добре.” За часовите вестници отговаряше Петьо Блъсков, носещ пушката на др. Пенчо Кубадински преди Демокрацията, а за трудовите – още по-известният Втори в комунистическия “Труд” Тошо Тошев.
Неясно защо от графиката на “Поглед” липсва часовият близнак на “24 часа” вестникът “168 часа”. Вярно, че той е по-малко популярен от 24-те, но пък е “Дебелия” (защото е 50 страници). По моята класификация “168 часа” е между “Труд”-ът и “24 часа”.
За сметка на това пък един от последните появили се на пазара вестници – вестник “Телеграф” е поставен почти в “нулата”. Това е по-скоро жълт, а не нормален информационен ежедневник и в този смисъл може би е равноотдалечен от всички политики. Но тогава къде са другите жълти “Шоци”, “Смоци”, Уйкендоци”? Или да речем редицата пенсионерски вестници като “Трета възраст”, “Ретро”, “Над 55”...
Сега да проследим “зависимите” вестници:
- В лявото горно (на одобрение на лявата власт) поле най-отдалечен от центъра е естествено вестник ”Дума”. Някъде по средата между него и неутралната точка е поставен вестник “Сега”. Съгласявам се с тази оценка на в.”Поглед”. Селската “Дума”  обаче, вестник “Земя”, е поставен почти на долната граница на одобрение на лявата власт. Не е вярно. “Земя”-та наистина не е страстния почитател на лявото като “Дума”-та, но чак пък толкова ниско да падне, е изключено: лявата власт е работническо-селска по дефиниция.
- В лявото долно (неодобрение на лявата власт) поле най-близо до ”неутралния Труд” се намира вестникът “Стандарт”. Вярно е според мен, но предполагам, че редколегията на “Стандарт”-а се е обидила на тази оценка на Валери Найденов. “Стандарт” претендира за място около нулевата точка. Ама това си е чист тарикатлък за прости читатели.
В това поле най-далеко от центъра е поставен вестникът на Волен Сидеров “Атака”. Мястото му спрямо хоризонталната ос е огледално на мястото на “Дума”. От гледната точка на тактиката “добро и лошо комунистическо ченге”, също е вярно. Това обаче внася объркване сред по-простоватите и агресивни последователи на левите идеи – на кого да вярват? – на “Дума” или на “Атака”.
Най-голямата грешка в графиката на в.”Поглед” е допусната при позиционирането на в.”Седем” (Явор Дачков и С-ие). Този вестник е поставен съвсем близко до “Атака” – само дето е малко по-ниско, т.е. критикува повече социалистическата власт. Поне за момента мястото на в.”Седем” не е до “Атака”, а огледално спрямо вертикалната ос в съседното долно дясно поле. “Седем” е демократичната “Атака”, а “Атака” е лявото “Седем”. Тази грешка ще бъде анулирана след няколко години, когато вестник ”Седем” изчезне от журналистическия хоризонт.
- Прехвърлям се в съседното дясно долно (неодобрение на дясната власт) поле. В него някъде се намират двата вестника “Монитор” и “Новинар”, като “новинар”-чето бил по-критичен към властта от “монитор”. Според мен – вземи единия, удари – другия. Един дол дренки са, и за съжаление не от демократичния дол дренки. Но да спи информация под камък.
За най-десен е посочен вестник “Капитал”  (Иво Прокопиев и С-ие). Е, аз не вярвам в щъркели!
- И в останалото дясно горно поле, където беше мястото на “Демокрация” (която закриха преди 3 години и нищо не се появи на нейно място!?) присъства само вестник “Дневник”. Мястото му изобщо не е там, а между “Труд”-а и “Стандарт”-а, но няма да коментирам. С напредването ни в демократичните години вестник “Дневник” ще изчезне.
Няма да коментирам в.”Пари” на чиято глава “Погледът” е поставил короната на най-десния и най-позитивния към властта вестник. Антиподът на в.”Дума”?! Тези два вестника не е коректно да бъдат сравнявани, защото “Пари” е финансово ориентиран, докато “Дума”-та си е чиста политика.
Накрая две думи в своя защита: Понеже няма десен вестник, бесен като левия “Дума”, избягвал съм да давам максимално поляризираните му оценки. В прегледа на вестниците съм наблегнал на мненията на “независимите” – около и близо до точката на неутралността.

01.01.07

На тази дата България стана 27-ата страна в ЕС, ако пуснем Румъния пред нас (макар, че влязохме заедно) или 26-ата, ако се поставим преди нея (тъй като само тя е след нас по жизнен стандарт). Сред 27-те държави в Общността България е 11-а по територия, 19-тата република и 22-ят език. Това стана възможно 17 години след 10 ноември 1989г. Можеха да бъдат 14, но през 2004-а бяхме слаби политически и икономически и ни се размина членството. 2007 година беше последният влак за Европа през настоящето десетилетие. Хванахме го.
(Възможно е “да изнасилвам” годините, но проверявам какво се е случило в България 17 години след 1944-а. Това е 1961 година. От Априлския пленум са минали 5 години. Следващата 1962 са затворени лагерите, показани на “картата с черепите” - този “черен пиар”, според  някаква журналистка от “Труд” Мариела Балева. Помните ли думите й от преди 3 месеца? Цитирах ги.)

Много кратко припомняне на предисторията “България в ЕС”:
България установява дипломатически отношения с Европейската Общност през 1988-а, 35 години след създаването й. В 1993г. подписваме Европейското споразумение за асоцииране, което влиза в сила през 1995. В декември 1995-а България подава молба за членство в Европейския съюз. Комисията представя първия си редовен доклад за напредъка на България към членство през ноември 1998 г. Вторият доклад, публикуван през 1999г., препоръчва започването на преговори.
Преговорите за присъединяване на България към ЕС започват на 15 февруари 2000 г. София приключва преговорите на 15 юни 2004 г., шест месеца предсрочно. Страната очаква да стане пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007 година. Европейският съвет в Брюксел на 16 – 17 декември 2004 потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза от януари 2007 г.
Европейският парламент дава одобрение за членството на България на 13 април 2005 г. с 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 “въздържали се”. Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 г. в Люксембург. През февруари 2005 г. ЕК дава положителна оценка за подписването на Договора за присъединяване. До датата на присъединяване Комисията ще продължи да наблюдава изпълнението на обещаните реформи, като въвежда в действие система на строг мониторинг. Също така Комисията ще продължи да изготвя годишни доклади за напредъка на България към членство.

Новото разширение на ЕС измести географския център на ЕС. Той вече се намира в германската провинция Хесен на около 4 километра южно от областния град Гелнхаузен. Преди разширението географският център на съюза попадаше в малкото германско градче Клайнмайшайд в провинция Райнланд-Пфалц. Жителите на градчето, които наброяват 1400, приемат със спокойствие загубата на досегашния статут.

На 01.01.2007 десетки хиляди души празнуваха в Букурещ и София. У нас знамената на България и на ЕС бяха тържествено издигнати на церемония пред Паметника на Незнайния войн в София в присъствието на президента Първанов, на председателя на парламента Пирински и премиера Станишев. Сред чуждестранните гости бяха председателят на Европейския парламент Жозеп Борел, еврокомисарят по разширяването Оли Рен, германският министър на външните работи Франк-Валтер Щайнмайер, чиято страна пое ротационното председателство на ЕС, както и докладчикът за България в ЕП Джефри Ван Орден. На церемонията присъстваха министри и депутати, лидери на политически сили,  бившият президент Петър Стоянов и бившият министър-председател Иван Костов, които поставиха началото на преговорите с Бюрксел, дипломати, първият български еврокомисар Меглена Кунева, духовници и военни.
В новогодишната нощ десетки хиляди столичани празнуваха на площад "Княз Александър Батенберг", където в продължение на три часа БНТ беше организирала празничен концерт и се състоя 15-минутно светлинно шоу.
(Същото светлинно шоу за което Божан Петров и Петър Волгин ни съветваха да му радваме като за последно, “защото от догодина не се знае какво ще става с тока.”)

Обаче преди да фиксирам за историята за пореден път кои българи получават обрив и гадене от европейската радост за България, да ви представя писмените реакции на световните медии:
- Ройтерс: “Милиони българи и румънци се събудиха тази сутрин като европейци.”
- От кабинета на френския президент Жак Ширак: “София и Букурещ са отново европейски столици.”
- "Таймс": “Двете нови членки на ЕС са жадни за демокрация, стабилност и просперитет в онази част на Балканите, която е преживяла векове на смут и размирици.”
- Би Би Си представя най-прочутите български и румънски храни, които сега могат да се появят и на британските пазари. Изданието описва подробно какво представляват лютеницата, луканката и баницата.
- В статия за приемането на новите членки вестник “Курир” се спира и на още един аспект на разширяването - обогатяването на езиците в съюза с още три - български, румънски и ирландски, който също се приема за официален от тази година. Кирилицата става третата официална азбука. Вестникът засяга и проблема, който би могъл да възникне при влизане на България в Еврозоната - изписването на думата "евро" на центовете, тъй като на латиница думата се пише с "У", а на български с "в".
Но далеко не всички отзиви са приветствени:
- “Присъединяването на България и Румъния предизвика дебати в ЕС, тъй като някои от страните членки се опасяват, че по-нататъшното разширяване ще доведе до вълна от имиграция и престъпност, които могат да оставят техните собствени граждани без работа и да се превърнат в източник на нестабилност”, коментира Франс прес.
- Аналитици от страните-членки на Съюза предупреждават да не се хранят напразни надежди за незабавно повишаване на заплатите, които в двете страни са средно между 200 и 230 евро месечно. Препоръчват властите да засилят мерките за социална защита на най-онеправданите категории хора, по-специално пенсионерите, но също и за циганските общности. Двете страни ще трябва да концентрират усилията си и върху защитата на околната среда, като отпускат повече средства за намаляване на промишленото замърсяване и затворят предприятията, които изхвърлят най-много вредни вещества.
Разумни и много полезни съвети!

Кои българи се изприщват и им се появява пяна по устата, колчем се заговори за европейска България. Някои от тях, разбира се. Списъкът с имена ще попълвам непрекъснато. 
- Христо Комарницки, вестник “Сега” -
Миналата нова година карикатурата му беше за Сергей Станишев като бебе с биберон в устата. То протяга ръчички към една дрънкалка с 12-те звезди на Европейския Съюз, която му подава една типично капиталистическа ръка с  бял маншет и черно официално сако на тънки бели ивици. Тази година бебешката дрънкалка е заменена с празна чиния по ръбовете на която са 12-те звезди на Евросъюза. Чинията не е съвсем празна. В нея има едно много малко парченце пържола с контурите на България върху което са кръстосани вилица и нож.
- Андрей Райчев, a.raichev@gallup-bbss.com -
“Изпълнената “Ода на радостта” от симфонията на Бетовен въвежда мрачно-тържествения германски дух, а за нашата нация влизането в Европейския съюз би подхождало отбелязването с някой талантлив български композитор, а не с Ода на мрънкането. Говоря за самата посока в която тръгна разговорът за новото ни положение. Много неприятна посока. Авторитетите на нацията се изказват един след друг: дълго, скучно, клиширано. Въобще не са помислили сериозно, а и да са - не са измислили нищо интересно. А междувременно за първи път от години и години България е свободна да прави каквото намери за добре, защото отпадна – да го кажа строго научно – “нормализиращият и дисциплиниран поглед на Европа”. Не сме ученици, завършихме. И вместо да си разказваме спомени за гимназията, сега е моментът да помислим за бъдещето. Тоест сега е моментът нашите големи имена да очертаят бъдещето на нацията. Защото разберете! От четири дни България няма бъдеще, не знае какво точно иска. Ще учи ли нацията английски? Как ще е с компютрите? Ще се пробваме ли в производството на хай-тек? Искаме ли разширяване на Европа още или това не е в наш интерес? Каква ще е политиката ни към Русия в новите условия (и как това ще се съгласува с предишния въпрос)? Ще възстановим ли производството на уран? И т.н. и т.н., нарочно нахвърлям разнопорядкови въпроси, за да покажа колко са  и колко важни са. Но нищо такова не се задава. Лидерите на нацията, политиците и интелектуалците ни тъпчат с щампи и елементаризми.”
- Христо Карастоянов-Дядото, в.”Труд” –
“През целия ден на 1 януари по националното радио звуча, разбира се, само “Одата на радостта”. Че беше прекалено, иди-дойди. Ужасното беше друго. Поради незнайни причини химнът на обединена Европа беше пущан  в най-най-различни изпълнения. Включително и на кавал ли, на гайда ли, няма значение. Ама така просто не бива! Влизането в Европейския съюз не е седянка, та да му пеят химна народни певици.”
- Мартин Карбовски, в.”Стандарт” -
“Евроистерията надмина и най-патетичните очаквания – ако продължаваме с тази пропагандна инерция, лозунгите и призивите за Евросъюза ще надминат онези старите за СССР. Живеем в свят на думите – а българите явно не смятат да употребяват различни думи за различните съюзи в които влизаме през 40-50 години. Нещо се случва в общественото пространство – комедията и иронията отсъстват – това е симптоматично за обърканите хора, обичащи инерцията и стадното разпределение в живота.”
- Светлана Джамджиева, в.”Труд”:
“Българите идват! Вълната от престъпления ще залее Англия!” Това тръбят вече месеци наред британските таблоиди. И бедният британски читател пребледнява пред перспективата на Острова да нахлуят като хуни крадци, изнудвачи, мургави убийци от български произход... Жителите на Великобритания тук са десетки пъти по-малко от българите на острова. И само за три месеца са извършили две особено тежки престъпления срещу 9-има нарушители на английските закони от 80-90 хиляди българи там за една година. Така че имаме всички основания да пребледнеем досущ като бедните албионци пред перспективата разюзданата британска престъпност да залее България. Само че, братя англичани, ние няма да хленчим, а с удвоени сили ще борим престъпността  - и нашата, и вашата.”
- Наделина Анева, в.”Сега” –
“Плътна мъгла обви начина, по който ще се отчитат командировките в чужбина след като от 1 януари ще се пътува в границите на съюза само с лична карта и на практика няма къде да се полагат печати. Досега с тях се доказваше престоят зад граница.”
- Галя Горанова, пак в “Сега”, коментира социологически проучвания от края на м.г.: “Страховете на българите, свързани с присъединяването на страната ни към евросъюза, са повече и по-конкретни от надеждите. Българинът степенува така притесненията си от членството в ЕС: страх от нарастване на цените и данъците, а оттам и обедняване на населението; страх от санкции, защото България трудно ще се справи с изискванията на ЕС; страх от неизвестното и от новите изисквания във всички обществени сфери; страх от загуба на национална идентичност; страх от емиграция на млади и квалифицирани българи; страх от тероризма и международната организирана престъпност.”
- Дежурният виц на вестник ”Труд”: “Почнахме да живеем по-добре!”, казало правителството. ”Радваме се за вас”, казал народът.

Моля ви да забележите, че “народът говори” чрез устата и перата на 30-ина активни и още не повече от 100-тина епизодично появяващи се журналисти, социолози и интелектуалци. Ако имате търпението да ги четете и възможността да анализирате думите им, ще се уверите, че целта им е съвсем друга, нямаща общо с мислите народни. На втория ред от всяко тяхно изказване се споменава “опасността от Европа”, а на третия - “необходимостта от дружбата с Русия”. Ще ви оставя сами да проследявате техния генезис и връзките им с комунистическата Държавна Сигурност. Няма да влизам в тези подробности. Защото, пак и пак:
Има на порядъци по-важно нещо от техните словесни мисловни конструкции! Ако ние, българите, искаме да живеем така добре, както живеят европейските народи, то трябва да станем европейски народ. Няма друга логика. И не става въпрос да се даде втори, трети, още един шанс “на плановата икономика в условията на справедливото социално разпределение на произведените блага”. Става въпрос да се слезе от този коловоз и да се разбере, че индивидуалната самостоятелност и пазарната икономика са принципите на проспериращия свят. На това му викат “да се направи цивилизационен избор”. Що се обиждат някои? Комунизмът не създава цивилизация! Няма и да създаде. Някои народи разбират това, те живеят добре. Други народи не го разбират и те живеят зле.
Ние живеем зле! И отдавна да бяхме заживяли добре, ако по Девети септември ни се бяха паднали други освободители. Например тези на Гърция и Турция. Преди 17 години сгромолясването на Съветската империя ни даде шанс да заживеем добре, правейки цивилизационния си избор. Не го направихме съвсем. В смисъл “костенурката тръгна бавно. Ама много бавно”. Защо? – ето това е въпрос!
Само генетично заложената неспособност на социалистите да изградят жизнеспособна държава, ще спаси нашата България в 2009-а. Членството ни в НАТО (2004) и в Европейския Съюз (2007) блокира танковете на Съветската армия да навлязат във физическата ни територия. Обаче инфектираната ни със съветизъм душевна територия можехме, можем – защото това е много дълъг във времето процес - да спасим само самите ние. След 10 години движение в тази посока, става все по-ясно, че навлизането ни в цивилизования западен свят е необратимо. Ще дойде време, когато това необходимо условие, ще стане и достатъчно.
Едно последно наблюдение преди да продължа с описание на фактите от започналото постепенно наше връщане в Европа. Българите, които са европейци в същността си, в по-голямата си част са “сини”, което е съвсем естествено. Както естествено е сред тях да има “нямам мнение” и “червени”, защото в цивилизования свят на първо място е честността на хората му, толерантността помежду им, личните им способности и чак тогава идва цветът на знамето, което се вее в душите им. А вероятно знаете, но аз да го запиша: Човекът, който ще бъде лидер на европейски настроените българи през първите 12 години на нашето връщане (2009-2021) – Бойко Борисов, е минал през царската школа – най-напред стажува при Тодор Живков, а после и при Симеон II. Т.е. той е царски човек! Точно тук виждам директното повторение на ситуацията, която вече е описана в моята история – ненавистта на Иван Костов към Симеон II. Тя, тази вражда, ще се повтори след 15-тина години (след 2015 и нататък). Костовите последователи от партията му ДСБ и техните последователи от “ДА, България”, незнайно защо нарекли себе си “автентично десни” като не са, ще се конфронтират изключително тежко с партията на Борисов ГЕРБ. Толкова тежко, че автентично десните българи няма да ги различават от Лукановите комунисти.

Познайте кой ще загуби пак в тази безсмислена и вредна война между българи и българи. Но това е по-маловажния въпрос. Кога ще станем достатъчно умни, за да разберем, че трябва да я прекратим и така да позволим на демократичния Свят да ни припознае? Целия народ!  А не само “лява” или само “дясна” България.