Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01 16:48 - Сид - torrent 22
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 87 Коментари: 1 Гласове:
1



ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ТОВА

Зиме, лете, беше му навик. Около 6 часа сутринта се будеше и до десетина минути, докато чакаше да стане кафето, допушваше първата цигара за деня. И това му беше станало навик.

Наля си чашата, взе кутията и пепелника и излезе на чердака. Лятото в планината още не беше започнало наистина, но пролетта отдавна беше направила въздуха прозрачен и цветовете на природата свежи и крещящи за живот. Това време той харесваше най-много. Лятото изпичаше всичките тия цветове. Есента възвръщаше блясъка им с друга форма, но за кратко. След нея идваше зимата, а той не обичаше студеното.

Студеното като усещане. Иначе в къщата никога не беше студено. Живееше на двеста метра от гората, в планински град в който от памтивека никой не помнеше друго гориво, освен дърва. Модерните времена, които бяха настъпили и тук, само бяха улеснили старата хамалогия по печките. Вече в голямата къща никой не палеше по три или четири отделни печки, а само голямата мощна камина в хола, която загряваше до кипене водата, обикаляща по тръби, опасващи всички стаи и таванския етаж дори. Тъкмо това – да запали камината сутрин с дървата, подредени срещу външната врата, беше другото му удоволствие за деня. Правеше го от три десетилетия най-малко. Колко много спомени бяха свързани с това... Днес тази „работа” я нямаше. Беше „зазимил” камината преди месец, до следващата късна есен.

Седна на малката масичка „за пушачи”, придърпа белия пепелник до себе си и се загледа в града, разстлал се пред очите му. Сигурен беше, че почти всички негови обитатели бяха станали вече. Зимата можеше и да ги преброи по пушещите комини. Сега не можеше, но пък чуваше от далечината песента на чановете, идваща от билото на хълма зад гърба му.

По калдъръмената улица пред къщата мина бай Злати от крайната къща. Връщаше се от работа. Беше невъоръжена охрана на дърводелския цех долу до реката.

- Добро утро, кмете. Хубав ден, а. Как е младежта?

Продължаваха да му викат „Кмете”, макар вече колко, 5-6 години да не им беше кмет. Приемаше го като признание за усилията си и като част от благодарността на съгражданите му. А „младежта” още спеше на горния етаж. Мария може би щеше да стане след малко. Нали беше малката стопанка на големия дом. Имаше задължения. Колкото до Атанас, той живота си живееше. Най-вероятно щеше да се излюпи към обед. Днес поне имаше някакво оправдание. Беше се прибрал призори от „ученическата вечер”. Последната била! Последна, трънки. Утрешната каква ще да е? Следпоследна ли? Впрочем, ако се наблегнеше на епитета „ученическа”, тази наистина беше последна. Довечера беше абитуриентския бал на Атанас.

Колко бързо отминаваха годините... Беше дошъл тук преди почти тринадесет години. Една зима. На следващата есен Атанас тръгна в първи клас, а днес ето вече завършваше дванадесети...

 

КОГАТО СЕ РАЗВЕДОХА с Мария, обикновените му житейски неща бяха свършени. Така си мислеше. По-точно, понеже престана да мисли за тях, те се свършиха за него. И за какво да мисли?! За година и половина загуби майка си, а жената, която обичаше безумно, го напусна заедно с дъщеря му. Остана сам със сина си, на който, на всичкото отгоре, той не беше биологичен баща. Ако тогава не беше се появил Лазар, всичко би отишло по дяволите. Сам нямаше да може да се справи. Голямата му любов щеше да го завлече за няколко години на Голямото дъно. Е, не стана така. Слава Богу.

Съдбата е голяма шегаджийка. Комунистическата Държавна сигурност беше съсипала в буквалния смисъл на думата животите на дядо му и баба му, поради това деформирала съдбите на майка му и на баща му, а оттам и неговия собствен живот. И точно един нейн висш служител го измъкна от бездънното отчаяние, подавайки му ръка за помощ, при това без изобщо да е молил за такава. Можеше да се каже, че не го направи заради черните му очи, а защото имаше изгода – Атанас срещу Съдбата му. Може би. Но можеше да му вземе Атанас и направо, без изобщо да го пита...

Както и да е. Животът е това, което ни се случва.

В оная далечна вече зима на 1996-та Лазар му предложи, по-точно е да се каже – го застави да приеме предложението да напусне София незабавно, заедно с Атанас. Основателно или не, най-вероятно основателно, защото провиждаше заплаха за живота му, свързана с монетите. Твърде ценни бяха. Представляваха неустоима примамка за иманярите. Самият Борис се беше убедил лично. Нали заради това в крайна сметка умря майка му. И го послуша. Лазар уреди всичко останало. Имаше тези възможности.

В един затънтен град в Източните Родопи по някаква причина нямали кмет. И само след два месеца предстояли извънредни кметски избори. Каза му, че трябва да се пресели с Атанас да живее там и да заеме вакантното място. Щял да уреди тази работа по партийна линия. Проблеми нямало. А по-подходящо „скривалище” не можело да се намери.

Наистина. Този град, Стари Град, беше на 5 километра от кльона по границата с Гърция и по тази причина попадаше в 40 километровата забранена зона по времето на комунистическа България. Половин век, че и повече, тук изобщо не е можел да припари външен човек. Дори местните влизали в района с така наречения открит лист. Това обрекло този беден и без това край на пълно безвремие. Пукало им на комунистите, нали така южната граница на социалистическия лагер била надеждно защитена. Тъпаци. По-лошо дори – престъпници спрямо България. Преди няколко години в учебника по география на Мария беше прочел, че поради съществуването на кльона - границата поставена на 3 километра преди същинската държавна граница – територията на България била намалена от 111-те хиляди квадратни километра, които й се водят, на 82 хиляди. Де да бяха само квадратните километри... А хората, градовете и селата им вътре? А уникалните природни дадености на планината, древните културни паметници, скрити между хълмовете й? А природните й ресурси?...

Тогава, в 1996 година, обществото не мислеше още за тези работи. То имаше по-важна задача – да отвоюва Голямата държава от комунистите за себе си. Но Лазар беше уверен, той дори Знаеше, че тези глобални процеси на отваряне на битиета и съзнания, щяха да дойдат и тук. Само след десетина най-много години. Тогава тези земи щяха да се превърнат в един Клондайк. Както му каза тогава: „Сега е време да се залага там. После тази инвестиция ще се върне многократно. Ти си строител. Иди там. Купувай, строй, инвестирай. До десет години ще бъдеш богат и независим.”

- А като съм строител, как ще се справя с кметската работа? Тя е администраторска, за нея се искат не златни ръце, а ум – беше го попитал.

- Глупости говориш – скастри го. – Там времето е спряло. Каквото и да направиш, колкото и дребно да е, все ще е от полза. Една улица да оформиш с водопровод и канализация, една къща да приспособиш за хотел, дори едно гише за административни услуги да отвориш, ще бъдеш бог за тамошните хора. А кметът си е направо строител. Нещо повече дори, архитект трябва да бъде. Хайде върви, стига си се правил на жертва в тази пуста София. Провинцията те чака като спасител. Работата, която ще имаш там, няма да ти остави време да мислиш за глупости. Женски глупости имам предвид.

После беше добавил:

- Провинцията е по-добро място от столицата и за израстване на децата. Мене питай, нали гледам Александър, големия внук. В столицата заради навалицата от хора, всеки е анонимен. Няма авторитети, няма контрол. Няма срам в края на краищата. Това влияе изключително лошо на малките. Те нямат още изградени критерии за добро и лошо, за поведение в обществото. И стават побойници, курви и педераси, наркомани – че е най-лесно.

Прав беше Лазар. Прав излезе.

Тук в Стари Град той се роди наново. Животът му отново придоби смисъл. Даваше всичко от себе си, но и виждаше как хората, съгражданите му, приемаха усилията му. Пък той го правеше не само за тях, но и за децата си. За Атанас и за Мария, която се присъедини към двамата по-късно. Сега беше истински щастлив.

Отгоре се чуха босоногите стъпки на Мария. Дръпна за последно от цигарата и влезе обратно в хола.

- Добро утро, татко. Как е хавата днес?

В Стари Град живееха много помаци. В миналото повечето от жителите му са били такива. С отварянето на областта към същинската България постепенно се отмиваха старите нрави. След време, което неговите внуци щяха да живеят, никой нямаше да може да отличи Стари Град от Велико Търново например. Засега обаче, турският език делеше мегдан с българския. От съучениците на Мария - тя завършваше 9 клас след месец, боже, как лети времето – половината имаха турския за матерен. От тях тя учеше турските думи, които вмъкваше много често в разговорите си.

- А, добре е. Добро утро, дъще.

- Какво ще закусваме? Боже, що ли те питам, като аз отговарям за тази работа. Мога за 20 минути да направя един кус-кус. Всичко имам. Нали можеш да изчакаш половин час?

- 20 минути или половин час?

- О – нетърпеливо го прекъсна Мария – Двайсет минути е правенето, десет минути въведението и сервирането. Общо половин час.

- Добре, добре. Какви са ти плановете за довечера?

- Ама до довечера има един бюллюк време. Към 10 сутринта ще се срещнем с Елиз в кафето на площада. Лаф тек. После ще ходим у Рали, с батко заедно, така че не бери грижа за него. Ще се видим на изпращането на абитуриентите в двора на училището. А за след това – в къщи. Ако и ти си тук, ще си бъбрем. Може да дочакаме порасналия. Да му помогнем да се качи по стълбите.

- Е, недей да ехидничиш. Само след три години и ти ще стигнеш тази житейска точка. Както вървят нещата... Имам предвид, че алкохолите стават все по-силни и все по-достъпни.

- Какво искаш да кажеш? Плашиш ли ме?

- Не, бе, просто си бъбря, момиче.

- Споко! Аз съм разумна, много разумна. На кого ли съм се метнала. – бутна стола си назад, стана, пресегна се през масата да вземе празната му вече чиния, после, както я държеше, се повдигна на пръсти и го целуна.

-Татко, татко. Не се стягай. Краят на света няма да бъде утре.

Борис само промърмори:

– Не можах да разбера какво общо има тук краят на света, ама нейсе.

Толкова много приличаше на майка си...

 

ОТ СПОМЕНА ЗА ЖЕНА СИ Борис се разстрои. Намерението му да отиде на обекта, се изпари. Всички необходими доставки за седмица напред бяха уточнени на последната оперативка и поръчани. Техническият надзор щеше да му се е обадил досега, ако беше възникнал проблем. Присъствието му там имаше смисъл само за съпричастност и кураж, както се казва. Строяха сградите от административният комплекс на бъдещото ГКПП. Трябваше да бъдат завършени с акт 14 до октомври. Още пет месеца без малко. Ако всичко вървеше по план, щяха да се справят в срок. Така че се предаде на миналото, бъдещето не беше застрашено от това. А на дъщерята каза, че излиза. Къде, нея не я интересуваше.

Тръгна нагоре към билото на хълма. Тази планина беше божествена. Едно развълнувано море от хълмове. Тъкмо се изкачиш на един от тях и пред очите ти се възправят други и други. Но една разлика имаше Родопа планина от морето. В морето всяка вълна е успоредна на предишната и на следващата. А тук природата беше се постарала повече. Дълги успоредни един на друг ридове донякъде и после затапени с други перпендикулярни или под ъгъл спрямо тях. И между тях в дълбоки вкопани ждрела течаха реки. Тук, ако искаш да отидеш на съседния хълм, на който различаваш дърветата дори, трябваше да вървиш по стръмнини и падове часове наред.

Ето, отдясно току в краката си отпред, виждаше малката за размерите на планината Ерма река. Отляво, също съвсем близо, идваше отгоре голямата Върбица. Страшната Върбица, да не си й насреща, когато се топят снеговете. Двете щяха да се слеят в центъра на града. Нататък щеше да продължи само Върбица. 60 километра я чакаха на изток, после още 100 на север, за да стигне Арда. На самата Арда й предстояха поне 200 отново на изток, докато стигне Марица. После Марица отново щеше да завие този път на юг, на запад, за да се влее в Бяло море. Онова море, което, ако знаеше накъде да гледаш, се провиждаше като кристален отблясък между хълмовете на не повече от половин час птичи полет. Страхотно нещо е Природата. Особено в Родопите.

Когато се прибра в къщи, Мария беше вече излязла. Атанас още спеше. Е, не му оставаше друго, освен така или иначе да отиде на строежа. Строеж за десет милиона лева, който неговата собствена строителна фирма беше спечелила чрез обществено възлагане преди 3 години. Колко много беше пораснала работата му...

Преди 13 години, идвайки тук, беше никому неизвестен пришелец, па макар и от столицата. И ако нямаше дискретната, но решаваща протекция на „другарите на Лазар”, такъв и щеше да си остане. Въпреки, че всичките качества, способности, ум и сърце, си бяха чисто негови, те така и щяха да си останат – незабелязани и неосъществени. Ласкаеше да мисли, че може би някога, по-късно, след време, неговите нови съграждани щяха да го оценят по достойнство. Но нима трябваше да откаже „летящият старт”, който му се предлагаше. И въпреки, че с решението си да приеме, не беше ощетил никой от тогавашните граждани на Стари Град, че не легитимираше Партията, а градеше нова България, понякога сънуваше кошмари, породени от този вероятно изначален „грях”...

Защо пък чак „грях”? Той си беше платил за него. В буквалния смисъл на думата. Лазар не му беше предложил сделката съвсем безкористно. С благородния иначе мотив, че монетите, дето ги има, е възможно да го изкушат да ги продаде и така да „вкара вълка в кошарата”, си ги беше поискал. Както се казва „на отговорно пазене”. Вари го, печи го – кадесарска природа.

Беше му дал вече 100 хиляди лева държавни пари. Безвъзмездно, всъщност възмездно срещу грижата за Атанас. По тогавашния курс на долара това правеше около 100 долара. Каза му, че ако му продаде монетите, които „вероятно имаше още от майка си”, ще му ги плати по 3000 долара едната. Вероятно? О, боже! Уж всичко знаели в ДС, а за съществуването на втората половина от съкровището дори и не подозираха. Техен човек си беше затраял! И сега Лазар търсеше „вероятните” 6-7 парчета, остатък от изровените под къщата на чичо му.

Е, задоволи го. „Призна” си, че има 7 бройки, толкова колкото той си мислеше, че крие. По 3000 долара това правеше 21 хиляди долара. Малко повече от 20 милиона лева. Страшно голяма сума за ония смутни времена на хиперинфлация. С тези пари беше съвсем независим, особено в този малък провинциален град. А и беше съвсем спокоен за сигурността им, защото в крайна сметка ги беше получил от ДС - ТЕ знаеха за тях.

Но не знаеха за 190-те златни монети в черната торба от майка му, които бяха скрити в мазето на новия му дом. Изобщо не му се мислеше, какво би се случило, ако някой научеше тайната му. Надали и Атанас щеше да го спаси. Затова той самият дори я беше забравил.

Следващите поколения щяха да отсъждат. Наблюдавайки собствените си деца и техните приятели и съученици, които се интересуваха от прагматичното, съществуващото, направеното, малко се успокояваше. Новият свят харесваше да бъде точно такъв - нов, и не му „пукаше” каква цена е платена за това в миналото. Угризенията бяха оставени на „дъртите”. Дали те, младите, нямаше да плащат за такива разбирания, в собственото им далечно бъдеще, съвсем не беше убеден.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. pitatlimedejzorata - Странно. Плашещо дори. И във всички случаи - независещо от мен!
08.01 18:23
Тук, в този постинг, за първи път стигнах до първото споменаване на Стари Град в "Семейството и другите". В деня 6 януари 2018 година. На този ден почина актьорът Вели Чаушев, който е роден в Стари град в 1934 година.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 3534
Постинги: 30
Коментари: 8
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031