Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.12.2017 14:01 - Сид - torrent 18
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 129 Коментари: 0 Гласове:
0




СТУДЕНИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД не отмина без поражения. На сутринта след онзи луд ден Венета се разболя. Определено беше настинка. В такива случаи се вземат обичайните предпазни помагащи мерки – горещ чай, аспирин и в топла стая под одеялото. Повтаряно два-три дни. Борис отиде на работа с мъничко закъснение, тъй като днес в цялата къща трябваше да бъде топло и внасянето на дървата в антрето му отне повече време. Другите закусиха без баба си. Нея я нямаше и покрай готварската печка. Голямата Мария се справеше сама. Малката Мария й „помагаше”, бърборейки си нещо свое. А Атанас сновеше между дневната и стаята на баба си. Понеже не му разрешаваха да носи сам дървата за печките, наблюдаваше къде те се свършват и алармираше своевременно.

За следващите няколко дни обаче настинката не се оправяше. На четвъртия ден повикаха лекар от поликлиниката. Докторът прислуша старата жена и даде направление за градската болница. Привечер отидоха там. Докторите я сложиха на рентгена и постановиха диагноза пневмония. Приеха я за лечение веднага.

Борис си взе няколко дена отпуска. Главно той отговаряше за майка си, а Мария се грижеше за децата и къщата.

На следващия четвърти ден Майката накара Сина си да седне до нея на болничното легло и му разказа истинската история, а не театралния й вариант. 

- Помниш ли чичо си Ангел, братът на дядо си. Той живееше в една малка къща в двора на нашия блок. Е, обратното. Блокът беше построен в двора на къщата на чичо Ангел. Точно на мястото на другата къща на дядо ти. Нашата къща, където съм раждана аз. Комунистическата власт я събори още преди ти да се родиш. На освободеното място се появи онзи блок. Това съвсем довърши и без това разклатеното здраве на татко и той не можа да го преживее. След близо година се роди ти. В апартамента, който получихме двете с мама в замяна на всичко, което ни бе отнето. Оттук нататък трябва да си запомнил следващите събития. Когато беше в четвърти клас, умря чичо ти Ангел. След още година властите подпукаха и къщата му. С багера направо. А помниш ли, че когато багерът безжалостно разрушаваше, от кофата му се посипаха златни монети. Много. Били са заровени в основите на старата къща. Никой не знаеше за тях. Всички бяхме изненадани – и аз и властите. Тогава всичко приключи очаквано – държавата прибра парите, ние с мама нали имахме апартамента, какво повече. Аз и не бих ги взела, защото, ако бяха за мен, чичо би ми ги дал навремето. Нали е имал хиляди възможности да направи това. Така си мислех тогава. До миналата година, когато онзи мъж ме потърси да ми разкаже истината.

Спомняш ли си, че тогава по телевизията видяхме репортаж за една катастрофа в Искърското дефиле. Някакъв мъж беше изхвръкнал с колата си от шосето и се беше забил в реката. Тогава ви казах, че съм разговаряла с него сутринта, когато той спрял пред нашата врата да ме пита за пътя. Вярно, но далеко не всичко! Този мъж дойде тогава специално, за да види мене. Не го познавах. Той мен обаче – да. При това от времето, когато съм била само няколко години по-голяма от Атанас. И половин век не ме е изпуснал от погледа си. Историята на златото научих от него.

На времето, преди Девети, двама братя в Свищовско изкопали в нивата си към 400 парчета и чичо ти, той можеше да си го позволи, беше богат за ония времена, ги купил. Тази тайна обаче, комунистите не знаели. Само един от тях, някакъв голям началник, се добрал до нея. Знаел, че златото е у него, но не знаел къде е скрито. Не било трудно да бъде принуден чичо Ангел да си каже, но това не можело да стане тайно, без знанието на други комунисти, а този голям началник се опасявал, че тогава неговите „другари” ще приберат парите за пролетарски нужди. А той ги искал само за себе си. Това ми разказа онзи мъж. С петдесет годишно закъснение! Той бил негов информатор, който под прикритието на келнер в ресторанта на чичо, следял кога той ще се издаде къде държи златото. Чак сега мога да кажа: Слава Богу, че чичо ми Ангел не е казал на никого. Дори и на собствения си брат. Иначе с абсолютна сигурност това би коствало живота му и на всички други, които са научили тайната. Т.е. и на нас най-близките му хора. Колко ли мъки и терзания му е коствало това. Дано Бог прости нашите грехове. Той свои е нямал. Само веднъж направил „грешка”. Когато аз завършвах училище, той извадил една монета от съкровището, продал я и парите дал за абитуриентската ми рокля. Представяш ли си, моето момче?!

Но в ония времена ТЕ научаваха всичко. „Келнерът” веднага докладвал на големия началник. Той, големият началник, обаче искал всичките монети, а не само една. И пак си затраял пред властите, които той олицетворявал. Само че ситуацията вече била сменена. Информаторът се досетил откъде била „извадена” тази единствена монета. Чичо имал приятел от казармата, който живеел в провинцията. Идвал отвреме на време в столицата и понякога се обаждал в ресторанта. Именно той му я е донесъл. Откъдето следвало, че монетите са скрити при него в провинцията. И тук шпионинът започнал своя игра. Не съобщил „където трябва”, а и той си затраял. Така единият негодяй, освен да дебне само чичо ти, започнал да надлъгва другия негодяй. Тази сложна игра продължила много години. Защото и двамата не можели да предприемат никакви действия, тъй като с право се опасявали, че ако се разчуе, собствената им комунистическа държава веднага би прибрала всичко за себе си и с охота би отрязала главите им до кръста.

Едва смъртта на чичо отпушила нещата. Умрял единият, който знаел. Сега оставало да бъде убит другият, Пазителят, и монетите да бъдат прибрани. Т.е. откраднати. В нощта преди погребението келнерът спешно и тайно заминал за провинцията, за да направи именно това. Е, че верният приятел на чичо ти имал и жена, малко усложнило нещата, но не ги предотвратило. Така с цената на две убийства монетите сменили притежателя си. Горкият той! Какво друго можел да направи, освен да продължи да ги крие. Дори когато на бял свят се появиха още златни техни посестрими - заровените под старата къща! Големият началник знаел, че те са само половината, но не знаел къде е другата половина и продължил да дебне. Другият не знаел, че половините са две. Което не му пукало, тъй като той държал едната половина.

Държал, държал, докато те му „изгорили ръцете”. Дошли „промените”, но управляващите си останали същите. Същите негодници и убийци, само дето си сменили името от комунисти на демократи. Големият началник още бил жив и много опасен. Починал едва преди две години, с празни ръце, разочарован докрай от фикс идеята си да присвои златото. Не знам какво е звъннало в душата на двойния убиец, та да проговори най-после, след толкова години, съвестта му. Все едно! Той дойде при мен, остави ми монетите, каза ми, че вече аз нося товара им, а той е свободен. После се качи на колата си и след един час се хвърлил от високото в реката. Така само аз единствена останах на този свят с тайната и половината съкровище в ръце.

В началото взех правилното решение. Не казах никому, дори и на теб и скрих монетите в гардероба. Толкова смърти бяха причинили, крайно време беше да се спре тази прокоба. Но парите са страшно изкушение да знаеш. Миналата седмица не издържах. Викам си, ще взема една да видя колко струва само. После ще я върна при другите. И сбърках! Много сбърках! Така и теб намесих в проклятието.

Тук разказът на майката беше прекъснат за малко. В стаята влезе съседката по болнично легло, остави някакъв пакет в болничното си шкафче, рече „от моите хора е” и пак излезе.

- Та, облякох се, пуснах една монета в чантата и слязох до София. Оная история с портмонето и циганката, дето тия разправях, беше измислена. Сега истинската. Знаех едно златарско ателие открай време на Женския пазар. Златарят беше един много достолепен възрастен господин, явно от старата школа. Любезен, внимателен, разгледа с лупа монетата, датира я от римско време – преди 20 века! – и ми каза цената. 5000 долара! Главата ми се замая, а той ми предложи веднага да я купи. Не бих я продала за нищо на света обаче, поне в този момент не. Нататък? Може би не бих издържала на изкушението... Цялата ни къща в момента струва само две такива. А имаме 200! Както и да е! Казах „благодаря, ще мисля”, пуснах обратно монетата в чантата и си тръгнах. Златарят ме изпрати чак до улицата.

Качих се в трамвая за към къщи и тогава главата ми изведнъж се избистри. Дяволите да ме вземат! Сама бях влязла в капана. Въпросният „златар в кавички” ми каза, че бил виждал само една такава монета преди 40 години. Тази била втората. А от онзи негодник убиец знаех, че монетата с която чичо Ангел ми е купил роклята за бала – преди 40 години също – е продадена в златарско ателие, чийто собственик сам докладвал на властите за нея. Колко малък е светът. Моят златар беше същият онзи, който е издал и чичо Ангел! Нямаше начин да  е другояче. Бях убедена. Този мръсник едва ли се беше променил от демокрацията. След като не продадох, сигурно щеше да ми я вземе насила. Тогава обърнах внимание, че един с вид на циганин се беше лепнал за мене още преди да се кача в трамвая. И в момента седеше две седалки зад моята. Това ме мобилизира. Съставих си план. Те не подозираха, нямаше как да знаят това, че аз бях направила връзката. Нататък знаеш. Накарах те да минеш по онази улица, спряхме до онази купчина отпадъци, извадих си портмонето от тръбата и се прибрахме в къщи. Обаче без палтото настинах в дъжда. Това не беше предвидено.

 

ТОВА НЕ БЕШЕ ПРЕДВИДЕНО. На седмия ден изписаха Венета от болницата. Докторите казаха, че положението й се е стабилизирало. Вече можело да се долекува в домашни условия, при спазване на определени правила.

По някакво странно зловещо стечение на обстоятелства, както при смъртта на баща му преди повече от десет години, Борис пак дояждаше обеда си на обекта, когато му се обадиха по телефона, че трябва да се прибере в къщи, защото майка му го викала. Тръгна веднага, като изобщо не се съмняваше, че ще завари дворната врата отворена и някакви чужди хора щяха да влизат и излизат през нея.

Не беше така. Майка му беше още жива. Седна на леглото до нея и изслуша последното й напътствие:

- Заклевам те, сине, да не казваш на никого за монетите. На Мария още по-малко. Всеки, който научи за тях, е обречен. Те носят проклятието със себе си. Подари ги на държавата. Но не на тази, а на нашата. Чичо ти Ангел не ги е купувал за комунистите. Затова изчакай, скрий ги някъде и забрави за тях. Временно. Тя, нашата държава, няма да се забави да дойде. Тогава ги извади и подари на музея. Колкото до теб и твоето семейство, предстоят ви тежки дни. Но аз не се съмнявам, че ще се справите. Децата ви ще пораснат и вие ще остареете в нормална страна. Където честността и старанието ще бъдат най-ценената  стока. Там е вашата сила. Ще се моля отгоре и ще се гордея с вас.

Венета умря в съня си в следващата нощ.

Преди да скрие монетите, Борис извади две от тях и ги продаде. За 200 хиляди лева. С една част от тях откупи съседното място до гроба на баща си и погреба прилично майка си до него. Другите отидоха за уреждането на Атанас в една частна детска градина, защото на Мария беше невъзможно да се грижи за двете деца едновременно, докато той ходеше на работата.

 

Пак дойде лятото – поредното, но и последното от съвместния живот на Борис и Мария. Без помощта на свекървата, на снахата й дойдоха много задълженията покрай поддържането на семейство с две деца.

Първият голям „гвоздей забит в ковчега на брака” се оказа фактът, че Мария трябваше да се откаже от курса по моден дизайн. Нямаше никакъв начин да отсъства от къщи три пъти седмично от обеда до вечерта. Кой щеше да се грижи за малката Мария? Голямата Мария имаше предложение – да дадат и нея на ясла, но то бе категорично отхвърлено от Борис. Та тя нямаше още навършени две години! Атанас стигаше. Модният дизайн можеше да изчака година-две.

Можеше? Да изчака? Ама нямаше да бъдат година-две, си мислеше Мария Първа. След две години пък Атанас щеше да бъде в предучилищна възраст. А тя щеше да гони 27. Сефте да навлиза в този бизнес на тази възраст? Затова ли беше дошла в София – да става домакиня в предградие на столицата? Мъжът й обаче си имаше любимата работа. И не искаше да се раздели с нея, да подхване някоя по-доходоносна. Такава, дето например да им позволи да наемат жена на половин ден да гледа децата. Така де, защо не! И на всичкото отгоре вечер се прибираше грохнал, хапваше, лягаше и заспиваше! А тя беше само на 25!

Така че закономерното се случи.

Всеки ден майката с дъщерята в количката ходеха на млечната кухня. До центъра, горе-долу километър отиване и връщане. Минаваха през градската градина, често посядваха на някоя пейка. Това им беше разходката. Забеляза го веднага. В центъра на градината имаше едно кафе. Просто една каравана, с два чадъра и три маси. Седеше на една и съща маса, сам, не пушеше, пиеше поредното кафе и я фиксираше определено. Така двайсетина дена. Накрая тя му даде възможност да я заговори. Минавайки покрай кафето, нещо се повреди едното колело на детската количка, той стана да й помогне и така станаха любовници. Беше около 20 години по-стар от нея, пенсиониран наскоро военен, служил в някакви специални части, разведен, с пари. Но всичко това не я интересуваше, дори и парите – нямаше как да ги използва. Важното бе, че беше трениран, имаше спортен младежки вид и се „отчиташе” редовно. Правеха го всеки божи, работен естествено ден. При нея, следобед, когато малката спеше в креватчето си или под ореха в хамака. Обикаляха всички стаи, дори в детската, като се пазеха да не я събудят. Само в градината не можеха, защото щеше да се вижда от улицата. Но пък когато Мария спеше на двора, се любеха в лятната кухня, направо пред остъклените прозорци. Така все едно бяха на открито и много им харесваше. Беше вълнуващо. Веднъж дори опитаха и в една събота, когато Борис беше на работа, а градината на Атанас не работеше. Само че малкият пъргавеляк влетя без никакво предупреждение в къщата. Добре, че Мария го мерна няколко секунди преди това, та имаше време да преходи в предната стая. Ако Атанас беше поискал да влезе другаде, щеше да стане една... Повече в такава конфигурация не опитаха.

Дали комшийките знаеха? Вероятно. Съдеше най-вече по погледите им. Започнаха да я гледат укоризнено. И какво от това?! Тя с тия шопкини не разговаряше. Снахата на една от тях например, пък я гледаше с възхищение. Важното беше, че и Борис не поддържаше отношения с тях. Нямаше време. Ето едно хубаво следствие от работата му.

 

И така близо половин година. Но не можеше да продължава вечно. На шестата годишнина от сватбата им скандалът стана. Той имаше и предистория. Покрай коледните празници Мария настоятелно искаше да отидат някъде на ресторант. В края на краищата последното им такова излизане беше точно на миналата Коледа. Но кому да оставят децата? Така че останаха в къщи. На всичкото отгоре Борис едва дочака часовникът да покаже 12 и си легна. Мария бая си мислеше да се обади на любовника си, но я досрамя и така си помечта само с ръка между колената. Ужасно тъжна Коледа. И когато това се повтори само след няколко дни, чашата на търпението й преля.

В 5 следобед вече се беше мръкнало. До 5 и половина двете Марии бяха наредили празничната маса. И започнаха да чакат. На малката не й пукаше, тя имаше играчките си и майка си. А за Голямата днес беше сватбения й ден... Борис си дойде от работа чак към 7. С Атанас, който пак беше останал последен в градината. Когато двамата мъже влязоха в къщата, атмосферата се оживи. Борис я целуна нежно, но не й честити празника. Вероятно, защото и двамата мъже като видяха наредената маса, забравиха всичко друго. Направо седнаха и зачакаха сервирането. Възбудени и гладни. Мария незабелязано махна вазата, която не дочака цветята. Нейните цветя, за нея! То и откъде ли можеха да се купят цветя по това време в това забутано село. И любовникът й не й купуваше цветя, но поне не спираше след целувката.

Когато към девет малката вече беше заспала, а Атанас я „пазеше”, занимавайки се с нещо свое, двамата „младоженци” останаха сами на масата. Жената запали двете специални свещи. Мъжът извади 2 чаши за уискито. Всичко течеше в своето нормално русло, когато Мария избесня. Буквално, без никаква видима причина. Всъщност сега тя изливаше разочарованието си от неполученото в началото внимание. Ако не беше го направила толкова безпричинно и неочаквано, ако беше го направила по-рано, навреме, така че Борис да разбере причината за нейното избухване, всичко би протекло по съвсем друг начин. Ако... Ако... Ако свекърва й беше жива, ако имаше трети човек в стаята... Ако можеше да крещи на воля...

Сега тя изричаше думите почти шепнешком и те звучаха още по-зловещо:

- Какво получих от теб? Какво ми даде? Нищо! Нищо! Седя сама по цял ден в тази къща, в това забутано село. Чакам те да си дойдеш, за да видя как сядаш на масата, наплюскваш се, погледаш малко телевизия и хоп в леглото. На 26 съм вече, младостта ми минава, а какво ме очаква занапред. Нищо! Нищо!

Понеже не очакваше изобщо такива думи, за Борис ситуацията беше почти абсурдна. Опита се да остроумничи по повод на това, че 26 години изобщо не са отминала младост, но това вбеси още повече Мария.

- А, така ли? Ако за вас мъжете, 26 са нищо, за нас жените, те са твърде много. Кой ще погледне такава стара скъсана чанта! Нищо били 26!

- Нищо са, разбира се. Изобщо не е вярно, че си стара. За мен ти си по-хубава от всякога. По-хубава от тогава. – Борис протегна ръцете си през масата, търсейки нейните пръсти. – Помниш ли „Ялта”? Тогава беше студено...  

- Ха! – прекъсна го злобно Мария – Сега да не е топло! Топло е в леглото на любовника ми.

Борис дори не разбра в първия момент какво му казва тя. Ръцете му продължаваха да седят протегнати напред през масата. Сви ги едва след няколко секунди, когато казаното от Мария достигна до съзнанието му.

- Къде било топло? Ти нямаш любовник.

- Я! Ти ще кажеш! Не стига, че си безчувствен, ами и сляп. Искаш ли да го повикам. Бързо ще дойде. От съседната кооперация е.

- Откъде? От съседната кооперация?

- Да. На срещуположния ъгъл. Отнема му само 3-4 минути, за да дойде тук.

- Да дойде тук? Ама той идвал ли е тук?

- Ха-ха! Идвал е, разбира се, ама ще му е сефте, когато ти си тук.

 

Мъжът и жената може да не се харесват. Може да се мразят. Но трябва ли да се убиват един други поради това. А дори и убийството е по-милосърдно, защото мъките на жертвата са по-кратки. От убийството с такива лоши думи човек не умира, но никога не оживява докрай.

След половин година Борис и Мария бяха разведени официално. Преди да направят шест години от сватбата си. Атанас беше токущо навършил 5 години, а малката Мария караше третата. Поради това съдът реши за дъщерята да се грижи майката, а за по-големия син – бащата. Справедливо нали, погледнато отстрани.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 6089
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930