ЕДНА ПАРАЛЕЛНА ИСТОРИЯ
1988
Вече навлизаше в 60-тата година, когато му се наложи да преустройва принципите по които беше живял целия си живот. По-скоро наложиха му. Не го преживя никак болезнено. В крайна сметка това беше едно връщане към корените му, една реабилитация на идеалите на неговия род. Баща му и дядо му бяха богати хора. Селяни, шопи, притежаващи по наследство земеделски земи от Княжево до Руски паметник, които по времето на превръщането на България в модерна цивилизована държава бяха захвърлили сечивата и станали търговци на продукцията си.
Девети септември го завари в последния четвърти гимназиален клас. Ако не беше дошъл той, животът му сигурно би преминал през студентстване някъде из Европа, връщане в България и поемане на семейния бизнес. Но практичният шопски нюх на баща му се ориентира много бързо и му заповяда друго. Да забрави за родовите традиции и стария морал и да се запише в редиците на победителите. Стана един от най-младите комунисти и понеже беше от сой, за няколко години проби много нагоре. Партията имаше голяма нужда от готови образовани кадри в началото, докато подготви свои. Затова преди „да отреже главата” на буржоата, го питаше дали ще й сътрудничи доброволно. Разбира се, че той се прощаваше със състоянието си, но пък оставаше жив. И ако се съгласеше да й служи честно и предано, прогресираше бързо всред останалата маса от глупави и ограничени партизани.
По-късно разбра, че тази тенденция не беше само прагматично хрумване. Голяма част от така нареклите се български комунисти – членове на БКП - не бяха истински комунисти. За тях, както и за баща му, който никога не беше комунист, комунистическото движение беше само едно удобно скривалище за оживяване. Дори по-скоро - за запазване на Идеите. На старите идеи за управление на обществото – капитализмът като обществен строй, както и на монархията като начин на управление на обществото. Така че възцарилият се комунизъм върху половината земно кълбо, беше съвсем определено контролиран в тази посока. Колко хора от върхушката участваха в това „мероприятие”, той не знаеше, но виждаше с просто око, че изнеслите на практика революцията партизани, повечето прости хора без традиции и образование, изобщо не подозираха, че ги водят за носа. Какво пък! Такава е съдбата на всички глупаци.
Той не беше от тях. Покрай социалистическата революция не даде никакви жертви, но пък ползваше всички благини от нея. При това без да носи преки икономически отговорности, тъй като не беше стопански ръководител. Стана част от апарата на Държавна Сигурност в онази част от нея, която отговаряше именно за опазването и съхраняването на старите буржоазни кадри, докато... докато им дойде времето да бъдат отново използвани в управлението на страната. На него лично му беше „зачислен” един от „наследниците”. Впрочем единственият наследник на един от най-големите банкери на царска България. Стария го отнесе комунистическият вихър в първите години след победата, но синът му беше осиновен от висш партиен кадър от новите, а той, ето вече почти 40 години, беше Пазителят на този Син. Отвън погледнато, беше момче за всичко в новото му семейство – шофьор, камериер, домакин, снабдител и всичко останало, необходимо за функционирането на един дом. А всъщност беше връзката и наблюдението на Партията върху правилното и безпроблемно развитие на Този дом.
40 години! Повече от един стаж за пенсия на обикновен социалистически труженик. И за какво? За нещо, което не се знаеше дали изобщо щеше да му дойде реда да бъде използвано. Малкото момче стана голям мъж, а дори не се знаеше взело ли е гена на родния си баща. Докато икономиката на страната беше планово изграждана и контролирана от комунистическата партия, това нямаше как да бъде проверено. Нямаше поле за действие на такива хора. Но поне Синът беше пораснал безпроблемно. Беше запазен! За бъдещето след Комунизма!
В последните няколко години, особено след като властта в СССР беше поета от младия Михаил Горбачов, започнаха да се появяват първите признаци, че това време ще дойде. Партията „завиваше” към въвеждането на конкурентен икономически пазар и отворено към Запада общество, но без да се отказва от ролята си на първостепенен разпоредител със средствата за производство и разпределението на благата. Икономическата власт щеше да се повери на няколко чифта „проверени ръце”, които за обикновените граждани на народната република щяха да си играят на капиталисти, а да се отчитат на Партията по досегашния начин – т.е. изцяло.
Това ново разбиране за развитието на социалистическата държава не се приемаше еднозначно всред „генералитета на Партията”. Че комунизма с неговите плановост и централизация няма никакво бъдеще, се оспорваше само от чугунено-бетонните глави с конски капаци на очите. На умните беше ясен и провалът, и причините за него. Но оттук започваха разногласията. По-скоро – съмненията. Беше много рисковано да се поверят купищата партийни пари на толкова хора. Изчисленията показваха, че ако им дадяха по милион като за начало – по-малко не вършеше работа, а повече беше повече от опасно - най-малко 5 – 6 хиляди души трябваше да бъдат те, новите „капиталисти”. Как се контролираха толкова много хора при това с толкова много пари дадени им в ръцете?! Надяваха се на тайните досиета и компромати, но се изхождаше от грешна преценка на обстоятелствата, според него. Веднъж онази,заложена още в самото начало комунистическа мимикрия на част от партийците и втори път заложената в идващата „демокрация” слободия. Като се прибавеше и колко много злоба срещу себе си беше натрупала компартията, каква щеше да бъде онази сила, която да попречи на новите „демократи” да ритнат канчето на непотребната им вече организация... За няколко години те щяха да станат нейните франкенщайновци. Това със сигурност щеше да се случи. Но кому да го обяснява. А имаше ли и смисъл? Веднъж вече се беше нагаждал към новия свят, щеше да го направи и втори път.
В края на годината като коледен подарък му връчиха два милиона долара в едно куфарче. Идваше времето, когато трябваше да практика да се видят резултатите от многогодишната работа на Учителя и Ученика. Нямаше никакви ограничения за приложението на парите. И едно желязно поставено правило – всяка година 90% от печалбата трябваше да отчислява за компартията.
1995
В началото на април се случи едно на пръв поглед дребно събитие, което обаче в края на краищата се оказа съдбоносно за живота му нататък. Беше на бюрото си, подреждаше или по-скоро си припомняше архивата, когато телефонът иззвъня. Търсеше го един стар „клиент” – Желязко. И той му се водеше на отчет в последните седем-осем години. Това, тогава, стана случайно.
Понеже нямаше време да развива „бизнес дейност” с неговия партиен милион, а беше и непрепоръчително – все пак той беше известна личност в средите на ДС – присъедини парите си към парите на Сина. Имаше му вяра като на себе си, пък и чудесно знаеше, че момчето няма да ги опропасти. Отчислението от 10% за първата година, което му се полагаше, вложи много сполучливо. Организацията ДС притежаваше истински съкровища, отклонени от държавата или отнети от нейни врагове в продължение на многото години тайна власт. Точно Организацията, а не Лицата в нея! Но когато се смениха времената, едно от първите неща, които се направиха по инструкция, беше тези държавни натрупвания да преминат в ръцете на частни лица. Доверени, разбира се, и срещу пари в наличност, пак разбира се. Парите по-лесно се укриваха в банките, отколкото материалните съкровища.
От „разпродажбите” той се сдоби с 18 златни римски монети от първия век от н.е. За толкова му стигнаха парите. Иначе се продаваха около сто броя. Бяха абсолютно еднакви, съвсем запазени, изглеждаха сякаш не са били изобщо употребявани. Този факт го заинтересува много. Използва своите възможности и научи прелюбопитни неща.
Монетите в трезора бяха по закон държавни. В началото на 80-те разчиствали терен за построяване на поредния жилищен блок в столицата. При събаряне на старата къща в него, багерът ги изкопал в основите й. Собственикът на съборетината бил починал предната година, така че нямало кой да каже за произхода им. Той нямал жена и деца, а единствената негова наследница – братовата му дъщеря, била обещетена с апартамент към момента на събарянето на къщата. За всеки случай властите я накарали да подпише документ, че не знае нищо за монетите и няма никакви претенции към тях. Видя този документ. По името на жената намери чичо й. Бил е търговец на вино преди Девети, богат за времето си. Доброволно се съгласил да отстъпи всичките си активи на новата комунистическа власт и така запазил живота си. Че притежава толкова много още златни монети от времето на Траян, ако изобщо са били негови, никой не знаел.
Дотук нищо особено. Само една почти криминална история. Ровейки обаче около нея, попадна на сведение. Негов колега му подшушна името на един иманяр – Желязко, който можел да му разкаже повече. Въпросният Желязко бил стар познайник на властите и „работел” като такъв със знанието и под покровителството на ДС. Чрез него държавата знаела във всеки един момент намеренията и действията на нелегалните иманяри. Срещу това Желязко имал относителната свобода да прави каквото си иска. Дори и сега той притежавал една сбирка от монети, която била не по-малко ценна от държавната.
Намери го този Желязко и се срещна лично с него. Живееше в едно село край София, в сравнително голяма, но паянтова къща. Нищо особено. Показа му една от монетите. И тогава започнаха изненадите.
Желязко каза „момент” и отиде някъде из къщата. След минута-две се върна с една кутия, увита в някакво парче плат, отвори му я и тогава пред очите му блеснаха още седем близначки на неговата монета. Абсолютни близначки, съвсем еднакви, съвсем нови.
Нямаше никой в цялата къща, Желязко беше по къси гащи, разгърден, масата на която остави кутията с монетите щеше да се разпадне от един здрав шут... Нереална история! Монетите обаче бяха там. Постави своята до тях, събра ги всичките на купчинка в ръката си. Еднакви! Чисто нови! Това беше зашеметяващо. Следваше невероятна изненада. Желязко каза, че е купил тези седем красавици още в края на 40-те години. От някакви двама братя в провинцията. А неговите монети бяха част от появилите се след повече от тридесет години изпод земята в къщата на богат софиянец! Ясно, че бяха от едно съкровище. Но колко души са имали достъп до това съкровище?
Желязко имаше своя версия. Разправи му я. Освен, че бяха неизползвани във всичките тези свои 1900 години съществуване, монетите бяха безценни още по една линия. Всеки римски император при възкачването си на трона имал право да изсече еднократно серия от 1000 златни монети със своя лик. Тези монети бяха именно от такава серия – серията с лика на император Траян. Оттук следваше точната година на изсичането им - 117 година след н.е. и точният им брой – 1000! Ни повече, ни по-малко. А по света според каталозите се бяха появили само малко повече от половината – точно 540, твърдеше тогава Желязко. В тази бройка не влизаха неговите 7 броя и още 180 според неговите сведения за наличието в трезорите на ДС. Общо значи 727. Дори да имаше малки отклонения в сведенията, губеха се около 260-270 бройки. Къде бяха те? „В земята” – убеден беше Желязко. – „Никой човек не може да крие толкова много под дюшека. Ще излязат. След век, след 10... ще излязат!”
И ето че днес въпросният Желязко му звънеше по телефона, за да му каже, че са се появили два нови „Траяна”. От липсващите двеста и нещо! Дали не иска да ги купи?
Съдбата определено беше благосклонна към него. Не само че му позволи да закръгли своята бройка на 20 парчета. Но и защото по-малко от седмица след като се беше срещнал с Желязко за продажбата, някой го уби. Ако беше закъснял два дни, много от следващите неща, да не кажем всички, нямаше да се случат така.
Според колегите му Желязко иманярът е бил убит заради колекцията си. Даже твърдяха, че е цяло чудо как не му се е случило по-рано. Той беше убеден, че Желязко е бил убит, защото е отказал да каже кой му е продал двата ауреуса. Нещото, което нему Желязко беше казал, без дори да го пита. Вероятно е знаел защо го прави.
СЛЕД ПОЛОВИН ГОДИНА знаеше достатъчно за продавача. Оказа се, че той е син на братовата дъщеря на търговеца, под чиито основи на къщата бяха изкопани през 1982 година онези 100 или 180 (според Желязко) монети от трезора на ДС. Съвсем логично беше. Чичото е закопал голямата част от съкровището под къщата си, а няколко монети е оставил при себе си, които преди смъртта си е дал на племенницата си, майката. Когато тя умира, ги завещава на сина си. Впрочем синът беше продал двете монети само няколко дена след смъртта на майка си, за да й купи с част от парите приличен парцел в градските гробища.
Тъй като времената бяха много нестабилни, запази тази информация за себе си. Продължи дискретно да се интересува от сина. Много възможно беше да има още от монетите.
1996
През лятото научи, че синът се развежда с жена си. Понеже му беше интересно защо, отиде лично на бракоразводното дело. Като никому неизвестен наблюдател. В съдебната зала го очакваше огромна изненада. Беше готов да се закълне, че познава отнякъде жената. Отне му два дни да си спомни откъде.
Тя беше една от десетките жени, минали през леглото на неговия човек. И той като баща си беше голям курвар. Не подбираше никак. Обаче тази именно жена по нещо се отличаваше от цялата женска пасмина, затова и беше я запомнил.
Сподели откритието си със Зара. Тя беше същият заточеник като него, Лазар, само дето носеше рокля. Двамата пазеха Сина. Той като иконом, тя като камериерка. 50 години вече! Зара, нали беше жена, имаше по-релефни спомени. И тя я беше запомнила. Била се появила някъде през лятото на 1990-та и определено не била като другите около него. Изглежда е повярвала или си е повярвала, че може нещо да стане между тях двамата. И сигурно жестоко се е разочаровала като след месец време го заварила на калъп с 4-5 „пачаври”, както се изрази. Без да каже нещо някому, си събрала дрешките и си заминала. Оттогава никой не бил чул нищо повече за нея.
Тази жена го заинтересува много. Що за шега на Съдбата?! И какъв „скок” в предпочитанията – от разглезения богаташ до съвестния и малко смотан бачкатор. Каква беше истинската й същност?
След няколко дни се събуди посред нощ. Мозъкът му самостоятелно беше навързал няколко факта в невероятна хипотеза. От присъствието си на бракоразводното дело знаеше, че след развода оставаха две деца. Син и дъщеря. Синът беше на 5 години днес в 1996-та. А майка му е била гостенка в подопечния му дом за един месец в лятото на 1990 година. И си беше тръгнала изведнъж, без да каже дума... И шест години оттогава ни вест, ни кост... Шест години разлика! ШЕСТ ГОДИНИ РАЗЛИКА! По дяволите, беше ли възможно...
Налагаха се допълнителни спешни проверки. От документите в съда разбра, че синът е останал при бащата, а двегодишната дъщеря – при майката. И щеше да започне да смята, ако не попадна на имената. Петгодишният син се казваше АТАНАС!
Толкова! Край! Сега оставаше само да се направи кръвна експертиза. Използва това, че Атанас посещаваше детска градина. При поредната имунизация на децата там, организира нещата така, че да получи кръв за изследване, без някой да се усъмни в нещо. Нататък беше лесно. Резултатът от изследването беше категоричен – Атанас беше дете на тази жена – Мария и неговия Ценко. А Борис, така се казваше мъжът строител, беше само „приемен” родител.
***
Кой ще се осмели да започне спор със Съдбата?!
***
