Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.12.2017 20:04 - Сид - torrent 13
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 153 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.12.2017 16:01


ЖИВОТЪТ С МАРИЯ ПЪРВА

 С появата на Атанас и без това хронично недостигащите средства станаха съвсем недостатъчни. Един нагъл тарикат, надянал „народна” маска, беше сменил Луканов на министър-председателския пост. Цените при него бяха „либерализирани”, тоест отвързани. Значи при горе-долу същите заплати отпреди година, един хладилник се продаваше вече 4 пъти по-скъпо, хлябът и храната – 3 пъти, дрехите – 2 пъти. Рекорд удариха вестниците – те повишиха цената си 20 пъти. Сега стана ясно защо онези митингуващи на стадиона „Васил Левски” преди година и нещо бяха така ентусиазирани тогава. Комунистическата партия им е била дала вече по една купчина пари, взети от баламия работлив народ. С тези готови пари те изкупиха стоките от първа, втора, трета необходимост и след „либерализацията” започнаха да ги продават – същите стоки – на високите цени. Чиста далавера! А министър-председателят се правеше на клоун. „За Бога, братя, не купувайте!” зовеше. Демек по този начин стоките на спекулантите щели да се развалят и те да фалират. И колко време щеше да трае това? Година-две-три – не повече. Човек, като не яде, умира за 20 дни бе, тарикате!

Такива подлеци мно-о-го! Всред комунистите – всичките! Въпросът беше защо „господ отгоре през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим”!

Добре поне, че работата в строителството ставаше все повече. Разбира се, че обсебваше почти цялото будно време на Борис. Включително събота и неделя. Защото, освен зидаро-мазаческата работа, той можеше вече да поставя плочки, гипсокартон, че и с водопровод се оправяше добре. Първата половин година, преди майчинството да започне да й тежи, и Мария помагаше. Хвана се на работа в кварталното читалище, завеждаше библиотеката. Като добавяха и това, че претенциите им не бяха никак големи, може да се каже, че парите им стигаха.

 

ТОВА ЛЯТО БЕШЕ ХУБАВО. Топло и в никакъв случай прекалено горещо. А между сянката на големия орех и старата дюля в двора, където беше опънат хамакът, си беше истински рай. Вътре в хамака Атанас караше блажено поредния междинен следобеден сън. На метър от него, върху опънато одеяло направо върху зелената трева, Мария дремеше в очакване той да се събуди. Това й беше почивката.

Общо взето Атанас не беше капризно бебе. Обаче искаше да яде през два часа, пък Хумана нямаше. Имаше, но една опаковка беше колкото дневната заработка на Борис. А тя, Мария, нямаше много кърма. Да не говорим с колко болка изстискваше капките мляко от гърдите си. Но колко по-лошо можеше да бъде... С кой акъл беше решила да го гледа сама това дете? Без никакви средства, в квартира под наем, без помощник до себе си... Само че нормално устроеният човек никога не е доволен. Все иска повече. А тя съвсем не беше идеалната, божествената, отдадената напълно на мъжа и семейството жена. Знаеше си го открай време. 

Затова ли беше дошла в София?! В големия град, където дните са задъхани, а нощите - божествени! Вместо да чувства непрекъснато човешкото гъмжило покрай себе си, да е част от него, тя слушаше „как расте тревата” и се топлеше на слънцето. Че това същото го имаше и в Дупница. Къщата на родителите не беше по-лоша от тази и дворът не беше по-малък. Там имаше познати, съученици, а тук – само стари комшийки, шопкини с дебели сукмани, дори и в лятото. В цялата махала имаше само още една като нея – с малко дете на ръце. Една очукана, смотана, без интереси, невзрачна, кой я знае от коя провинция, нещастница. Младите – и мъжете и жените, бяха по София. Тук бабите гледаха децата им, а дядовците се мотаха наоколо им, докато стане време за кръчмата. С падането на мрака цялото село, наричано гръмко квартал на София, утихваше. За да се събуди на разсъмване от кукуригане на петли.

Интересно, че на детето те не му пречеха. По това ранно време на деня то спеше непробудно. Нищо чудно, нали през нощта се будеше през два часа. И Борис не ги чуваше. Сигурно им беше свикнал. Но тя вече се беше събудила, за да се върти още час в леглото, докато стане време за сутрешното кафе. Тогава идваше за нея най-хубавото време от деня.

От входното антре на къщата се преминаваше направо в една лятна кухня, чиято предна стена беше цялата остъклена и гледаше към двора. Чудесно място! Най-чудесното в къщата. Пълна тишина и спокойствие. Чакаше да засвисти чучурчето на кафеварката. Вероятно и Борис това чакаше, защото още преди да е успяла да раздели кафето на две по чашите, той вече влизаше в кухничката. Сега бяха двамата, само двамата. Нямаше го детето да мрънка, а и той беше истински нежен. Истински, защото вечер, когато се прибереше от работа, беше адски уморен. Изкъпваше се, сядаше на масата и ядеше с нетърпение, тъй като му беше за първи път през деня. После Атанас им изяждаше още от миговете за нежност един към друг. По тъмно вече сядаха двамата на дивана и когато тя за трети път прокарваше ръка през косата му, той направо заспиваше в ръцете й. Можеше да му се възхищава, да го милва, да го целува, а той спеше. Вярно щастливо усмихнат, но спеше от умора. Ако Атанас беше много шумен в среднощните часове, се будеше, въртеше се като сомнамбул покрай тях, за да заспят – двамата, баща и син – непробудно чак към разсъмване.

И нямаше събота, нямаше неделя. Откак се запролети, та досега, едва ли можеше да си спомни дали два или три пъти не тръгваше за работа след сутрешното кафе. Всичко на всичко един, само един при това непълен час на щастлив семеен живот дневно.

Атанас проплака в хамака и прекъсна тези не съвсем радостни Мариини размисли. Изчакваше го да потвърди събуждането си още веднъж, за да стане и да започне въртележката. Свекърва й обаче беше припряна жена. Чула още първата заявка и вече идваше.

Припряна не беше точната дума за майката на Борис. Беше... беше отзивчива, искаща да помогне без забавяне, на часа. Ако трябваше да класира най-добрите хора, които познаваше, на първите две места щяха да бъдат майката и сина. Не можеше да определи кой първи, кой втори. Те, двамата. После чак идваше собствената й майка. Много странно нещо е животът! За последните две места твърдо бяха абонирани баща й и брат й.

- Дъще – така й викаше свекървата. Беше я попитала още на сватбата може ли да я нарича така. Господ не дал на нейното семейство момиченце, а тя много искала, та затова. – Дъще, да помагам? Приготвила съм в шишето бульон от готовите. Да го нося ли? Или вътре ще влезете?

Милата! За пребиване си, Марийо! Какво искаш повече?

 

ТАКА ПРЕМИНАВАХА ДНИТЕ на семейството. Трудни, обсебващи, скучно еднообразни, но задружни, всеотдайни, не весели, но хубави. С идването на зимата пропаднаха спокойните мигове на сутрешното кафе в лятната кухня. Но бяха заменени с не по-малко щастливи. Сега, докато пак правеше кафето, Мария виждаше мъжа си през прозореца как товари догоре количката с дърва – дневната дажба на отворената камина в дневната. После ги внасяше в антрето и подреждаше по големина, за да й е по-лесно като ги взима оттам. Когато свършеше тази задължителна работа, бързо сваляше работната шуба, миеше си ръцете и сядаше на масата, където го чакаше тя. И кафето. През зимата работата му беше понамаляла.  Почваха по-късно, свършваха по-рано, само една или две съботи и недели в месеца бяха „строителни”. Това позволяваше вечер в нормално време – преди новините по телевизията – масата в дневната да бъде сложена и на нея да седнат за приказки и вечеря тримата големи. Малкият Атанас само искаше някой от тях да го вземе на коленете си и се успокояваше. Не плачеше. После младото семейство се прибираше в спалнята, а баба и внуче оставаха в дневната да гледат догарящия огън в камината. Не че нощите не бяха пак накъсани на парчета от по два-три часа, но бяха станали много по-спокойни.

Утаявайки се, на повърхността на живота изплуват важните значими неща в него. Един хубав зимен делничен следобед снаха и свекърва седяха пред запалената камина в дневната, детето се занимаваше с нещо си негово в креватчето до тях, през отворената врата на кухнята минаваше онази специфична миризма, която показваше, че гювечът за вечеря е станал, а до връщането на мъжа в къщата оставаха все още няколко часа.

- Много хубаво нещо е огънят, мамо. Виж как се устремяват нагоре пламъците му. Същински огнени езици, колко точно е казано. Топлят, светят и радват. Носят живот, но унищожават за това друг живот. Дървото, което миналата година или по-миналата е било живо, зелено, разлистено и от което днес остава само пепел.

- Да, така е. Но тази топлина, за да я даде, дървото я е събирало години от Слънцето. Не за себе си, а за плодовете си. И като му дойде времето да умре, днес, я отдава на нас. За да топлим и ние, когато горим всеки ден.

- Знаеш ли, мамо, хубаво ми е с вас. Никога през живота си не съм получила тази обич, тази топлина, която ми давате вие двамата. Ти и Борис. Трябвало е да се родя тук, в това семейство. Животът ми щеше да бъде друг.

- Не! – Отговорът на старата жена прозвуча решително и нежно. – Бъркаш, дъще. И ще ти обясня. Трябва да ти обясня защо. Само че ми трябва гориво. Както казваше моя Йордан. Жалко, че не се познахте двамата. Закъде се беше разбързал толкова...

„Горивото” беше в дамаджанката с червено вино. Свекърва й вършеше разни дребни шивашки услуги на комшийките и това в дамаджаната й беше бонусът. Мария направи плах опит да се противопостави, но понеже и Атанас не беше против, в смисъл не надигна плач на протест, разговорът се заформи.

- Хубаво е това червено вино, мамо. Едва тук откривам прелестта му. Допреди винаги съм го отбягвала, мразила дори, заради баща ми. Свързвала съм двамата винаги, а не е трябвало. Едно е нещото, съвсем друго използването му. Ето огънят. Какви огромни бели може да направи той, ако го палим непредпазливо. А виж колко е красив и топъл в камината. Ами ножът? С него режем хляба си, но някои убиват с него. Защо?

- Защо ли? – старата жена повдигна ръката си в която държеше чашата с виното. По стената й затанцуваха жълтите отблясъци на огъня. – Защото не намират време да изпият чаша червено вино пред запаления огън, без да бързат за някъде.

И след като отпи глътка, продължи:

- Ти нали не бързаш за някъде? Пийвай отвреме на време по чаша вино с Борис. Обичайте се с него. Обичта е нашият живот, неговият смисъл, неговото предназначение. Така си мисля аз. Има хора, които мислят другояче. Затова хората са различни. Едни щастливи днес, други щастливи винаги. Изобщо...

Очите на младата жена се бяха напълнили със сълзи. Старицата забеляза това чак сега и се сепна.

- Ама, аз те разплаках. Не исках. Дай си чашата да я държа. Не исках да те засегна. Но си поплачи. Държа те – и я прегърна.

Тук вече сълзите на Мария рукнаха съвсем. Опита се да ги избърше с ръка, но се отказа, защото не беше възможно.

***

Нито пък необходимо. Защото тя, самата тя, беше необходима някому на този свят. Винаги съм твърдял, че един живот в който има споделена обич, сам по себе си е напълно достатъчен за щастието на човека.

***




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 7317
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031