- Поплачи си, дъще. Аз и на Борис винаги съм казвала да не си крие сълзите. Нищо, че е мъж. Сълзите са онова, дето ни различава от животните. Не е срамно да се плаче. Пък и сълзите изчистват лицето. Кожата на лицето, значи са полезни. Особено за нас, жените. – опита се да разведри обстановката старата жена. Не успя съвсем.
Дори и стара, жената си остава жена, запазва своята женска интуиция. Проблемите на Мария не произтичаха само от увеличените семейни грижи около детето и от малкото мъжко присъствие в деня. Имаше и нещо друго. Във всички случаи корените му бяха забити в миналото й преди да срещне Борис. Тогава значи нямаше оправия. Само времето можеше да се справи. А тя трябваше да му помага. И да й помага.
- Поплачи си, дъще. Само исках да ти кажа, че според мен едно от неотменимите задължения на всеки човек - може би второто, ако първото е да създаде собствено семейство - е да поддържа жив огъня в бащиното си огнище. В бащиното си огнище. Именно там. Защото всяко дете дължи уважение на своите родители. Не ги е избирало, но ако ги е нямало тях, него няма да го е имало. Което автоматично ги прави незаменими. Не, не незаменими, но различни. Да ти разправя ли за моето семейство? А?
Мария намери сили да кимне с глава. Сълзите й продължаваха да се стичат по бузите. Свекърва й стана да сложи още едно дърво в камината, напълни своята чаша до половината, тъй като само тя я беше изпразнила и продължи. Тихичко, спокойно.
- И аз можеше да намразя родителите си. Тъкмо когато започнах да пораствам и да задавам въпроси на татко и майка за живота, те нямаха време за това. Бяха започнали големите неприятности в техния живот. Властта в страната след девети септември 1944-та взели комунистите, а моите родители не били такива. Нямали прегрешения към тях, не били се борили или стреляли срещу тях, но с много труд и лишения били достигнали до някакво средно благосъстояние, даващо им относителна самостоятелност. Имали образование, работа. Били честни. И имали къща. Достатъчно голяма за детска градина например. Все неподходящи, излишни неща според новия строй. Само, че иди да обясняваш това на едно 5-6 годишно момиченце. Което на всичкото отгоре след година щяло да бъде валцовано в социалистическото училище. Сигурно знаеш какво е това, но в ония времена нравите бяха много по-ожесточени. Беше опасно, дори да се говори против комунистите. Какво ти - да се говори, дори да се мисли това, беше много опасно. И затова татко и майка взели решение да ме предпазят като не ми говорят за тези неща. Само че какво предпазване е това – да скриеш опасността. Та тя си съществува съвсем обективно. Трябва родителите да обясняват на децата си от най-ранна възраст кое е добро и кое - зло. За да може детето да започне да расте правилно, както те си представят това. Щаденето срещу несправедливостите в живота е също толкова опасно като... като изнежването например. Детето трябва да се закалява.
Мама, нали сме жени, все пак правеше някакви опити да ме приобщава с неправдите в живота ни. Чак като поотраснах, разбрах това. Разбрах и колко много й е струвало да балансира между моите „бели кахъри” и истинските заплахи за живота на мъжа й. Защото татко беше „народен враг”. Според комунистите. Разбираш ли какво значи това? Враг на собствения си народ! Само защото си беше позволил да предпочете честността пред глупавото и безсмислено насилие.
Добре, че татко имаше брат. Той беше по-голям от него, но нямаше жена и деца. Живееше съвсем сам в отделна къща в нашия двор. По-правилно е да кажа – ние живеехме в неговия двор. Той беше по-богатият. Даже е бил много богат преди Девети септември. Обаче нямаше „комунистическите” проблеми на моя баща. Защо? Кое дете ще си задава такива въпроси, щом на масата за обед и вечеря все пак има сложено за ядене. Комунистите не стигнаха чак дотам да ни отнемат и това. Защо? Също съвсем не детски въпрос. Осъзнах, че чичо ми е бил главният виновник за нашите относителни благополучия по социалистическо време някъде около 20-тата си годишнина. И пак благодарение на чичо.
Впрочем той започна да ме въвежда в житейската правда, така да се каже, поне 5-6 години по-рано. Сега знам точната причина за това. Не говоря за сантименталната страна, че той нямаше деца, а аз бях единственото дете на родния му брат. Запомнила съм едни негови думи от онова първо време, които тогава, при изричането им, не разбрах: „Аз разлях виното, аз трябва да почистя.” Казах ли ти, че чичо ми беше по професия търговец на вина?
Тук разговорът между двете жени, по-скоро монологът на едната, беше прекъснат от Атанас, който се разплака в креватчето. Изведнъж, без причина. Докато майка му го успокояваше с шишето за хранене, свекърва й изпадна в умиление:
- Ох, на баба момчето. Искаш да ни кажеш, че ще вземеш професията на прадядо си. Добре, добре. Има време, не бързай...
- Мамо, Атанас не е син на Борис, нали знаеш.
Две светкавици се срещнаха в небето.
- Това беше първото нещо, за което попитах Борис. Знам и друго от него – двамата сте взели решението да сте му бащата и майката. Иначе нямаше да те наричам дъще, дъще.
- И все пак това не отменя генът на истинския му баща...
- О, разбира се. – по-първата светкавица тресна още веднъж – Ама, нали и истинският му баща е вид търговец. Откъде иначе да има толкова много пари? Не, не! Не укорявам. Ти знаеш, ти си го познаваш. Аз само си мисля да кажа, че генът е голяма работа. Голяма хубава или голяма лоша... Кога се разбира?
И понеже младата жена мълчеше, заета с детето, старата продължи:
- Ти разправяше, дъще, за огъня. Зависи в какви ръце попадне, как се използва. Може да радва, може да убива. Генът е същата работа. Даденост е. С неотменими качества. Но зависи как се направлява. Може Доброто да стане Зло или Злото – Добро. Това правят онези, които са наричани родители. Те може да са истински такива, но може и да не са, а само да са приели да бъдат наричани така. Огромната им отговорност изобщо не я интересува тази работа. Тя следи човекът да се реализира в дадената му генна област. Как? Не е нейна грижа, а на родителите му. Аз вярвам в това. Може би и затова твърдя, че нищо на този свят не е случайно. Атанас се обади на думите „търговец на вина”. Кое го разтревожи или вдъхнови? „Търговец” или „вино”? Или и двете? Помни ми думата. Той сам ще си каже. Обаче след време по-дълго от моето. Ти трябва да следиш за това, Мария.
Старите хора са много безпардонни. Защото нямат вече време.Те и младите са не по-малко безпардонни, но защото не мислят. Или не им се мисли. Това не е ли едно и също?
Детето беше вече отново заспало. Но пък в пруста изтрополяха ботушите на Борис.
- О, хо... – започна той високо и весело, но бе прекъснат на секундата от жените. За да продължи почти шепнешком – Много обичам гювеч.
После съзря каничката с вино на масата:
- Що си губя времето по строежите! Нали има още едно бъркало от същата марка? Само да махна тези дрехи, мия се и идвам. Да помагам, разбира се.
Вечерта започваше.
Ей, това е човешкият живот. Има и хубави мигове.
НА ДРУГИЯ ДЕН горе долу по същото време, когато всекидневната къщна работа беше попривършена и Атанас се беше унесъл в своя първи вечерен сън, Мария наливаше кафе в двете чаши на масата.
- Беше стигнала вчера до „аз разлях виното и аз трябва да го почистя”. Ще продължиш ли разказа си, мамо, нататък?
- Да. Даже ми е много приятно, че съм те заинтересувала. Това е толкова голяма похвала за мен... Знаеш ли, че преди ти да дойдеш в къщи, не помня аз да съм седяла на масата и някой да ми е наливал кафето. Дори и Йордан не го правеше това...
Снахата почервеня от гордост. Не каза нищо. Само побутна едната чашка към свекърва си. После подпря главата си на двете свити юмручета и зачака продължението на разказа.
- Татко и брат му бяха еднакво добри, честни и трудолюбиви хора. Как са се стекли житейските събития така, че чичо е забогатял много повече от татко, не знам. Но между тях никога не забелязах някаква завист, злоба или дори неприязън по този повод. Виж, по политическа линия имаха разногласия. Сериозни разногласия, които стигаха дотам, че не си говореха, въпреки, че живееха в един двор. Това го виждах още като бях дете, но започнах да го разбирам чак в гимназията. И съвсем еднозначно този, който ми отвори очите за това, беше чичо ми. Чест му прави, че разговаря на такава болезнена тема с мен съвсем откровено, макар да имах-нямах 16 години. Така разбрах, че ако не бяха дошли комунистите на власт в България през 44-та, нашето семейство щяло е да остане голямо и задружно. И не само нашето. Но.. Дано не те отегчавам, дъще. Аз не знам твоите политически пристрастия, а ти разказвам за моите.
- Аз съм напълно аполитична. Може би защото в целия си живот досега никой не ми е говорил на тази тема. Вторачила съм се в нещастното си семейство заради алкохолизма на татко и брат ми и озлобеността на майка към тях.
- Не говори така, Мария. Най-малкото, защото и ти имаш вина за случващото се с твоята примиреност към това. И да ми се разсърдиш, ще ти го кажа. Зная, че душата ти е чувствителна и петимна за доброта. Познавам макар и малко майка ти, но и това е достатъчно да твърдя, че и нейната душа е такава. Сигурна съм, че и баща ти не е бил така лош в началото, иначе какво е харесала в него тя? Мисля си, че някой или всички е трябвало да разговаряте на тази тема. Трябва да говорите и сега, никога не е късно за разговор в едно семейство. Само че аз се отплеснах да се меся, да давам съвети в чуждо семейство. В това отношение приличам на чичо най-вече. И той, може да се каже, се месеше в семейството на брат си, но му помогна в края на краищата. Гледам, че ме слушаш, дъще. Знаеш ли, че имам да ти говоря за друго много по-важно нещо от моята семейна история?
- Знам, майко. И мога да ти кажа, че аз имам страшно голяма нужда от този разговор. Но искам да чуя първо за твоите терзания, когато си била на моите години. Това със сигурност ще помогне да те разбера, аз тебе и така – себе си. Продължавай, беше стигнала до там, че баща ти не е обичал комунистите, а брат му не е бил против тях.
- Да-а. Точно така. Татко ги мразеше, а чичо ги понасяше, но и двамата не бяха комунисти. Просто татко беше краен, затова и влезе в концентрационния лагер, а чичо – прагматичен, така да го кажа. Плати си на комунистите като поп, откупи се с парите си и те не го закачаха. Можеш да наречеш тази позиция нагаждаческа или безпринципна, но тя излезе по-печеливша в края на краищата. Откъде и да го погледнеш. Запомнила съм един среднощен разговор между майка и татко, който чух случайно още преди да разбера нещата. Татко разглеждаше живота само в черно и бяло – „Брат ми е предател. Продаде се на комунистите.”, а майка му възразяваше – „Ако не беше той, ти нямаше да се върнеш жив. За какво щеше да ми е твоята принципна победа, ако бях останала сама?” Сложни са тези неща, много сложни. На практика се оказа, че чичо се е жертвал не само, за да оживее, но и заради брат си. Аз бих отишла още по-нататък. Струва ми се, че чичо не се ожени, за да има нещо – как да кажа – нещо в което баща ми да е по-щастлив, по-напред, от него. Както и да е. От това аз спечелих може би най-много. Защото чичо беше този, който ми отвори очите, обясни ми същността и ме привърза към родителите ми, където е мястото на всеки син и дъщеря. Така той „избърса виното, което беше разлял преди”.
***
Можете ли да си представите какво ставаше в душата на Мария Първа при тези думи? И не търсете други причини за появата на Мария Втора на този свят!
След една година време господ дари Борис и Мария с дъщеря. Нарекоха я Мария. Този път избора на името направи Борис. И никой не оспори неговия избор.
***
ГОДИНАТА ВЕЧЕ БЕШЕ 1993-та. Обществото се събуждаше в махмурлук след „вчерашното си пиянство от свободата”. В такова състояние дори тихите стъпки на трезва котка отекваха като гръмотевици в главата му. Разбира се, в главите на онези негови членове, които „снощи” се черпеха с демократично вино, празнувайки тържеството на правотата си. Те бяха намерили „изгората на сърцето си” и бяха се оженили за нея. Сватба - сватба, ама други гледат брадва. А такива наглеци никога няма да те оставят на спокойствие. Но такъв е животът – непрестанна и безкомпромисна борба. Някои ставаха по-добри, други – по-богати. Въпрос на избор! Съдбоносен избор!
Борис продължаваше да работи в старата бригада, държавната така да се каже. Обаче нещата се променяха безвъзвратно. От понятие приватизацията се превръщаше в реалност. Държавата с натресения от президента Желев министър-председател Любен Беров поголовно се отказваше от собствеността си. Засега под уговорката, че предава тази собственост в ръцете на създаващите продукта – трудещите се. Всички медии гърмяха за така наречената „масова приватизация”. Държавата казваше колко й струва дадено предприятие и разпределяше стойността му върху кръгъл брой акции, така че една акция да е поносимо струваща за човек на заплата. Събират пари работещите в даденото държавно предприятие и всеки закупува толкова акции, колкото му позволяват силите. Неговите, на старите, на младите в семейството. Голяма агитация падаше. „Купувайте повече акции, управлявайте чрез тях предприятието си като собствено вече и парите ще потекат като река.” Даже по държавната телевизия всяка вечер течеше половинчасово предаване, наречено „Хайде, 6 и половина милиона”. И водещият му се казваше Гуев. Истинска подигравка.
Умряла работа! Колко акции можеше да купи човекът с месечната заплата? – 20? 50? 100? А всичките акции на едно предприятие 2000-5000... Как се управлява предприятие от сто собственика с равно право на глас? Ясно е, че трябва да се прави „борд на директорите”. Т.е. старите познати – директорът, партийният секретар и счетоводителката. Плюс секретарката и шофьорът. Междувременно цените продължаваха да хвърчат нагоре. Парите не достигаха, а купените акции не се ядяха. И тогава сред „народа” тръгнаха онези – от присъствалите на партийния митинг на националния стадион „Васил Левски” от пролетта на 1990-та. Дето развяваха червените знамена и скандираха с блеснали очи „Истинска и пълна демокрация”, „БКП, демокрация, социализъм”... И на които управлявалата 45 години Българска Комунистическа Партия беше раздала вече парите с куфарчета. „Масовата” приватизация стана официално „касова” приватизация. С тези пари червените тарикати, до един правоимащи преди 4-5 години, изкупуваха на парче акциите на закъсалите трудещи се и ставаха еднолични едри собственици на държавните довчера предприятия. Демагогия! Престъпна демагогия! Човеколюбивата червена партия преобразуваше политическата си власт в икономическа. Осъществяваше генералния замисъл на явлението „10 ноември”. И отглеждаше своите бъдещи „франкенщайновци”!
Това важеше в максимална степен за строителството. За година време целият среден и малък строителен бизнес стана частен. Само големите инфраструктурни обекти все още се строяха от държавни фирми, но до 6-7 години и „тази работа” щеше „да се оправи”. Новоизлюпилият се строителен предприемач в зависимост от паричната си мощ и връзките си с червената власт „купуваше” двама-трима архитекти, 5-6 общински служителя воглаве с кмета на общината, няколко адвоката и плащаше екстрите на избрани депутати да му уреждат законовите вратички за „бизнеса”. Нямаше никаква нужда да разбира от строителство. За тази работа наемаше 20-30 строителни майстори от другите, простите, „неразбиращите от пазарна икономика”, обединяваше ги в 4 строителни бригади например и за един сезон опаткваше два-три многоетажни блока.
Времената бяха чудесни за строителство. Българинът открай време беше нещастен, ако нямаше собствено жилище. Даваше мило и драго, дори за една панелка. И когато отпадна комунистическата забрана за повече от едно жилище на семейство, се юрна като невидял да строи „за децата”. Като се добавят към това и новите технологии в строителството, които нямаше вече комунистически мироглед да спре, които превръщаха бетонните кубове на миналото във „водопади” от форми, стъкло и светлини, положението ставаше неудържимо. Печалбите „удряха” 600-700 %. При това от по-обикновените граждани. Защото новобогаташите пък съвсем нямаха спирка. Те не си знаеха парите. Не ги брояха и може би само за секс хвърляха повече. Което съвсем не беше сигурно.
Във времената на първоначалното натрупване на капитала Борис не участваше. Нямаше го записано в гените си. Неговата „сила” беше в честността и добросъвестно свършената работа. Ще кажат някои – И какво от това като в края на всеки месец си броеше стотинките?! Нищо. Сред колегите му в бригадата, все обикновени бачкатори като него, това обаче нямаше как да остане неоценено. Младите го търсеха непрекъснато за съвет – Боре, това как? А това?... – чувстваха го близък, защото бяха на едни години. По-възрастните бяха работили дълги години с баща му и майка му, а самият Борис израсна на строежа пред очите им. Шефът на бригадата, техническият, пък му беше личен фен. Още от времето, когато не успя да го направи свой зет. Как странно се подреждаха нещата... Обичта на Борис към Мария го респектира, усили неговото възхищение, вместо да събуди завист или злоба. Накара го да насочи всичките си усилия в професионалното изграждане на Борис. Направи го негласно свой заместник. Постепенно го „измъкваше от бетона”, за да му възложи много по-отговорни и сложни задачи.
Първо го принуди буквално, да си извади шофьорска книжка, след което му зачисли служебната кола. Автоматично всички организационни дейности, свързани със строителните работи, преминаха към Борис. После му възложи и проучвателната дейност на бригадата – трябваше да следи всички новопоявяващи се строителни продукти и технологии на пазара и да предлага кои от тях и как могат да бъдат внедрени в работата им. Това изискваше да се следи всекидневно изменящата се пазарна конюнктура. Наскоро появилият се потребителски Интернет улесняваше тази задача, но пък работата с него предполагаше наличие на компютър и знания за боравене с него. Шефът направи и това за него. Издейства му от собственика средствата за един хубав компютър. Не „безплатно”, разбира се. В края на всеки месец Борис трябваше да представя на собственика един вид доклад за тези новости с предложения кои от тях са приложими и препоръчителни за въвеждане в цялостната работа на фирмата. За няколко месеца само заплатата му се повиши почти три пъти. Явно резултатите от работата му се оценяваха много добре. Техническият не беше сбъркал, залагайки на него. И продължаваше да увеличава „мизата”.
Средното образование, което имаше Борис, започваше определено да става недостатъчно. Новите натоварености изискваха специализирани знания, които можеха да се научат само в университета. След около половин година Големият шеф го привика в кабинета си, за да се информира от първа ръка за бъдещите му амбиции. В прав текст му заяви, че е склонен да го издърпа в администрацията на голямата фирма, тъй като там той ще бъде много по-полезен. Висшето образование обаче беше задължително за работата на това ниво. Не беше задължително да завърши непременно строителния университет. Даже по-добре би било за фирмата, ако завърши някаква мениджърска специалност в икономическия или бизнес-администрация, защо пък не. Даде му и срок – следващата академична година да е студент-задочник. Нещата започваха да се подреждат.
Но тогава се случиха едни събития...
Раждането на Мария Втора беше първото от тях. И ако беше останало само то, нямаше да има никакви проблеми. Но...
