И най-умният си е малко прост.

Заглавието „Сянката на петнистия кон“ е оригиналното име на средната книга на един Енчо Господинов, която е издадена от частното издателство „Захарий Стоянов“ на Иван Гранитски.

·            Ако попитате регистъра Papagal.bg, той ще ви отговори, че тази фирма на Иван Гранитски е създадена през 1997 г. с капитал под 3000 евро и към момента има 5-ма служители. Самият Иван Гранитски  е свързан с 8 други фирми. Аз мога да допълня, че в Уикипедията пише: „За 30 години тази водеща българска книжовна къща има издадени над 5000 заглавия в  областта на българска класическа и съвременна литература, исторически изследвания, мемоаристика и публицистика, с множество поредици, утвърждаващи националните ценности.“
За 30 години – 5000 заглавия. Това дава по 500 заглавия на всеки три години. Т.е. 500 заглавия за 1000 дни. Значи на всеки два дни частното издателство е издавало по една книга! И всичко това само с 5-ма служители!
Ашколсун! Как стават тия работи? Ами… „Захарий Стоянов“ до 2008  г. беше разположено в помещенията на държавната фирма „Партиздат“ (закрита 1991) в Полиграфическия Комбинат на бул. „Ленин“ (пардон – „Цариградско шосе“). Самият Иван Гранитски пък е бивш журналист, работещ в редакцията на в. „Раб.дело“, която също се намираше на този адрес. После Иван Гранитски стана генерален директор на БНТ по Жан-Виденово време. Спонсор на президентските кампании на Георги Първанов и Румен Радев. Какви дебели и дълговечни корени в лявото пространство, нали? Така стават тия работи!
(Иван има роден брат, казва се Димитър Димитров с прякор Маслинката, тъй като първи започнал да внася гръцки маслини в България, и който бил женен 8 пъти според собствените му показания.)

·            Енчо Господинов е пенкилер: журналист, дипломат, пътешественик, военен кореспондент, „нашият човек в Хавана“… Фактологическата обосновка за тази характеристика ще четете след малко, по-надолу. Вие го познавате донякъде, срещал съм ви с него покрай атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк през 2001 година (НИЕ-7, „Други годишнини през 2011 година“).

·            А преди да обясня защо „кон“, че и „петнист“, и какво се крие зад „неговата сянка“, ще ми позволите кратко въвеждащо заяждане: Символът на Коня като носител на ново, силно и мощно Движение е един от любимите символи на прогресивните сили. Ще припомня една стихосбирка на Радован Караджич – „Лудо конче“, издадена на български с личната прочувствена заангажираност на Иван Гранитски; конният герой на съветската армия командир Чапай и верният му адютант Петка; страхотното стихотворение на Христо Смирненски „Червените ескадрони“… И хан Аспарух пресича Дунава на кон…

 

По същество:
Почти всичко следващо са цитати от български източници, времето им е между 2020 и 2024 години. (Моите допълнения са в скоби.) Всички те са свързани с петнистия кон и неговата сянка. Иначе предметът им на тези цитати са събития от нашата история, започващи далеко преди Освобождението през 1878-а, минаващи през социалистическото ни минало и продължаващи в нашето демократичното настояще. Основният герой на това повествование е Енчо Господинов. Но преди всичко дължа пояснения за „петнистия кон“.
Енчо Господинов пред novini.bg, 18.09.2020, казва: „Тогава (Господинов е роден 1951 г.) живеех в родната Добруджа, баща ми като много негови приятели беше задължен да гради и да създава кооперирано селско стопанство и нещата се развиваха точно като в романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци" - с всичките трудности, дивотии и надежди. Работният му ден беше дълъг, затова неговият петнист мустанг винаги тичаше в галоп и аз виждах всеки ден като дете как силуетите на коня и на ездача се сливат със зеленото море на безкрайните ниви. Молех татко да ме вземе със себе си, но той все казваше, че съм още малък и ще ме вземе, когато му дойде времето, както казваше един наш цар. Това видение на галопиращия кон се загнезди в мечтите ми и у мен се роди неистово желание да имам и аз своя Вихър някой ден, пак петнист като на татко, и да хукна по света. Така и стана. Оттогава насам вече 70 години яздя моя мустанг и още не съм слязъл напълно от седлото ... Бродих къде ли не, видях какво ли не. И съм му много благодарен. Дай боже всеки да има моя късмет и моя кон.“
(Хубаво е и повече от препоръчително човек да помни кога и къде какво е казал. )
След година време – 23.05.2021, в разговор с Лили Големинова Енчо Господинов казва:  „Моят род идва от района между Ямбол и Котел. Но някъде преди близо 200 години, пра-пра-прадядо ми по бащина линия имал повече стада овце, отколкото пасища в Балкана. Наложило се да подкарат стадата към необятните степи на Добруджа. Установили се близо до днешния Добрич. После, като позабогатели още, отишли на север, към Тулча, недалеч от делтата на Дунав. Тревата била хубава, овчата саздърма, свинските наденици и искрящото вино („Кастел“), също били приятни детайли в скромния им живот. За 30–40 години се установяват в село Еникьой в Румъния. Да, същият Еникьой, където дяконът Васил Левский става учител за известно време, преди да тръгне да основава революционните си комитети с надежда да отгледа нов тип българи, готови да умрат за България, а не да я крадат. След Еникьой нашите отново се връщат в чифлиците си край Добрич и се установяват в село, което още османлиите, гостували в България за 5 века,  кръстили Чамурлий. Там дядо ми Иван си построил през 1912 година хубава солидна къща, след като се върнал от Балканската война. Къщата още я има, а селото отдавна се казва Смолница. Там брат ми прави хубавото вино, което мирише на диви ягоди.“
(И на същия този Енчо, баща му получил задача от ръководната сила БКП да надзирава кооперираните вече в ТКЗС добруджанци и даже Партията му зачислила един петнист кон, нещо като служебна кола. Били времената, когато без благословията на БКП не можело и един прост председател на ТКЗС да станеш, камо ли техен околийски надзирател. Енчо. Енчо… Кого баламосваш, бе другарю?!)

Но поне, надявам се, стана ясно на какво е символ „петнистия кон“. А защо на Енчо Господинов му станало мечта да яхне и той своя Вихър, и как станало това, продължавам.

Следващите цитати са от от няколко интервюта с Петър Андасаров и Иван Гранитски в периода 2021-2022:
- „Аз много обичах - и още обичам журналистиката. Но както се шегува Марк Твен, „журналистиката е най-хубавата професия, стига да я напуснеш навреме...". Естествено, този мустакат присмехулник с развята грива от вятъра над Мисисипи може би иска да ни нашепне, че нашата професия е тежък кръст, който не всеки може да носи. Той тежи не само на раменете, но и на съвестта, ако не е чиста, и на нервите тежи, когато си на кръстопът и трябва да калибрираш точно вътрешния си кантар, преди да напишеш и четири думи. За нашия Захарий Стоянов се знае, че е можел да убие всеки политик с две думи, но пък Кардинал Ришелйо казва, цитирам по памет, „Дайте ми само 6 реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях 3 думи, заради които да го обеся..." Именно поради тези, а и други причини от житейски характер, баща ми много се надяваше аз да стана електроинженер или поне юрист. Още повече, че бях приет да уча и право в Софийския университет през 1971. Но аз имах в главата си един петнист кон и той не ми даваше мира.“
- „Двете години в казармата  (1969-1971) бяха водовъртеж, в който всеки млад мъж е добре да попадне поне за 6 месеца. Задължително. Както е в Швейцария. За всички, годни физически и психически да носят оръжие. И след тези 6 месеца за придобиване на военна специалност, да се връщат солдатите в университетите или в заводите. После  армията да ги вика през година в запас за по десетина дни да си опресняват знанията и уменията. Пак както е в Швейцария. За мен двете години не бяха нито много дълги, нито много тежки. Бях свързочник - радиотелеграфист в едно секретно поделение на ПВО в гори и храсталаци южно от Бургас. Работех на стар германски радиопредавател RFT, използвах азбуката от точки и тирета на американеца Самюъл Морз, който не подозираше нищо за НАТО, защото беше отдавна починал. Но с отличната германска машина и с американската азбука аз и моите приятели от радио-ротата свързвахме оперативното командване на Българската армия с командването на Варшавския договор.“
- „В началото се стреснах от свирепостта на живота. После обръгнах. Но видяното и преживяното бавно се трупат някъде в пространството между сърцето и гънките на мозъка. И в един ден може и да отключат я депресия, я нещо повече, да пази господ. Някои мои колеги уж закоравели „глобални санитари", не издържаха. Едни се отдадоха на чашката, други - на различни сортове депресии, трети се развеждаха и се влюбваха по 16-17 пъти, четвърти оцеляха, а някои даже написаха и книги.“
- „Журналистическият занаят е много особен. Една от тези особености е, че както и вътрешната  конкуренция (в редакцията) е много висока, така е и във външната. Аудиторията те оценява не само спрямо твоите български колеги, но те мери и с международния аршин. Много хора у нас знаят чужди езици и дори по времето на социализма имаше откъде да си купиш френски, немски или английски вестник и да видиш как пишат и мислят отвъд Калотина или след Кресненското дефиле. После дойдоха и десетките чужди радио-и-телевизионни програми. Читатели и зрители безмилостно те слагат на кантара с някой колега от Белград, Виена, Париж или Лондон. И виждат колко „тежиш” професионално и интелектуално. Понятието „мисирка” може и да е сравнително ново, но „куха лейка” още тогава беше синоним на бездарие и интелектуален дефицит.“
(Аз изглежда съм роден и отраснал в друг свят. Пък сме връстници горе-долу с Енчо. Даже дядо ми по мъжка линия също е имал Господинов във името си. Само дето е нямал петнист кон. И хубавата му къща в Стара Загора, затова е била бутната, че се намирала в центъра…)

Надолу следват цитати, които преливат от Имена, всички те свързани със съдбата на Енчо Господинов в сянката на „петнистия кон“. Ако не ми вярвате и искате да се убедите сами, че биографиите им на ТЕЗИ потвърждават извода за „петнистия“ им произход и последващото развитие, поддържайте непрекъсната връзка с индексните файлове ‚‚Търсене по ИМЕ в книгите НИЕ“.

- „Моите ориентири и кумири бяха най-добрите пера в България и по света. (Нито първото твърдение е вярно, нито второто. Въпросните „пера“ станали най-добри в България, защото конкуренцията, цялата!, била избита в дните и нощите около и след Девети Септември. Останали живи само онези „пера“, които били важни за комунистическа държава, която зачислила още на енчовия татко едно петнисто средство за бързо придвижване из наблюдавания район. Нататък през годините след това, същата тази държава се оградила с берлинска стена от останалия свят. Представяте ли си супернахалното твърдение Енчово за връзките и уважението между двата Свята!? ) „Като Евгений Станчев от „ПОГЛЕД”, който ми беше пряк началник, а беше и извънщатен кореспондент на славното някога американско списание „Нюзуик”. В онези години това беше специален професионален ореол. Да, „ПОГЛЕД” беше перлата в професионалната ми „корона” (извинете за нескромността) като репортер и коментатор. Първо, провървя ми с началници: Любен Генов, Ясен Антов, Генчо Арабаджиев…  В Съюза на Българските журналисти (СБЖ), чието издание беше „ПОГЛЕД” - също имах поддръжката на сериозни, известни и солидни хора като Веселин Йосифов, Стойне Кръстев, Боян Трайков, Торком Гарабедов. Бяха славни години. Легендарни и талантливи колеги като Станислав Стратиев, Генчо Стоев, Георги Мишев, Веселин Йосифов, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, Тома Томов, Иван Гарелов, Васил Василев - огненият кореспондент на БТА от Бейрут и после на БНТ от Париж, Даниела Кънева и Иван Гайтанджиев, Еми Барух и Стефан Продев … И да ми простят другите звезди от занаята, че не мога да допълня имената им в “Божия списък на талантите”, за да не отегчавам читателите.“
(Пак припомням да потърсите биографични факти за изредените лично от Енчо Господинов в горните 15-ина реда Имена във файла „Търсене по ИМЕ в книгите НИЕ“. Направо ще ви хвръкне шапката от личните им Вихъри в ресорните редакции на тези „най-добри пера“.)
- „Като млад и зелен репортер на „ПОГЛЕД" в онези години първо се сблъсках с личната човешка трагедия на палестинците, докато се опитвахме да уловим пулса на неспирните войни по улиците на Бейрут, в лагера Тел Заатар или на юг в Тир, до границата с Израел. Трудно се забравят трагедии, когато си репортер на 27-28 години и всичко се разпада пред очите ти. В Афганистан през пролетта на 1980 без малко да ме утрепят, заедно с Фаиз Мухаммад, тогава министър на пограничните въпроси и племената. Придружавах го по границата с Пакистан, търсеше някакво помирение между пущуните... Застреляха го като куче на една среща с племенните вождове. По щастлива случайност успях да се измъкна към Кабул един час по-рано. Посланикът Георги Късов първо ме наруга, че съм нарушил заповедта на местните власти чужди кореспонденти да не се мотаят извън Кабул, но после, зарадван, че съм се върнал жив, нареди на готвача си да опече едно агне и да му ударим един моабет, както казва Алеко. Петнайсет години по-късно снимах филм с колеги от BBC в Белград. Вече работех за Международния Червен Кръст. И докато снимахме в една трапезария, където се раздаваше топла пилешка яхния за тези клетници, един лют сърбин, бивш учител, почувствал се унизен от бръмченето на камерата и тяхното мизерно дередже, грабна един огромен кухненски нож и ни подгони около казаните с яхния. Сигурно щеше да се лее кръв, ако не го бяха озаптили навреме. Ей такива красиви работи стават понякога в живота на репортера или на хуманитарния скитник. Такива ми ти работи, промърморваше в подобни случаи Кърт Вонегът, когато скришом го наблюдавах иззад разтворения „Ню Йорк Таймс" на Пазара на Амишите в Манхатън, където той обичаше да си подръпва от цигарката всеки следобед след дълго писане на някой от шедьоврите си.“
(Забелязвате ли? Кърт Вонегът и Енчо Господинов?! „Както казва Алеко“ – глаголното време показва, че Алеко Константинов е бил съвременник на наш Енчо.)
- „Тогава още не си падах по „срещи на високо равнище”, международни конференции или дипломатически дандании. Те дойдоха при мен по-късно - когато бях понатрупал „окопен опит”. Предпочитах да отразявам военни конфликти, въстания, бедствия - всякакъв вид мизерии по прашните кръстовища на историята. Кръстосвах надлъж и шир Близкия изток - Ливан и Сирия, Израел и Палестинските територии, Алжир и Тунис, после войната в Афганистан, конфликтите между Китай и Виетнам, кланетата в Кампучия, мизериите в Никарагуа, причинени от „контрите”, гладът в Етиопия и Судан… Списъкът е дълъг. 16 години това правех.“ (Разгледахте ли дългия списък на местата, където Енчо Господинов е натрупал „окопен опит“? На чия барикада на световната революция е стрелял този „петнист кон“? Че и продължава да стреля на месо.)
- „Ако говорим за българската журналистика - днес тя е на колене. Подчинена изцяло на политически, финансови и технологични фактори. Тъжна поза, тъжна ситуация. Предназначението й не е да информира обективно и задълбочено и да възпитава добри граждани, както е мечтаел Франклин.“ (Кой Франклин? Феликс Едмундович, Берия, Блохин…?  Или Путин, Песков, Лавров…?)  Интернетът и социалните мрежи набутаха професията в ъгъла. Политически велможи й диктуват какво и как да пише, а едрият капитал стесни периметъра и броя на медийните собственици, които често се държат на сцената като чорбаджии със сопи в ръцете, както  е описал Алеко своите незабравими персонажи Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Автоцензурата стяга душата и мисълта на много колеги, а страхът сковава сърцата им. И цяло чудо е, че все още има доста голям брой смели и талантливи колеги, които  държат знамето на професията високо. Тази картина може да се наблюдава и в повечето страни от дълбоко разединения и поляризиран свят, в който живеем днес. (Какво да коментирам? Интернетът му бил виновен на тоя?!)
- „Докато работех в Ню Йорк често ходех по работа във Вашингтон за срещи с партньорите ни от Държавния департамент и с шефовете на Американския Червен кръст, член на нашата организация в Женева. При една среща в Световната банка, чиято сграда е съвсем близо до Белия дом, срещнах и се запознах с Кристалина Георгиева. За нея съм написал цяла глава в книгата си „Сянката на петнистия кон”. Тук ще кажа само, че тя е забележителна жена, попиваща много бързо всяка тънкост в политиката, дипломацията и икономиката, с изключително развит нюх към социалните проблеми на света и управляваща екипите си с разбиране, такт и упорита твърдост.“
- „Когато към края на 2009 г. ми омръзна от административните главоболия  в Женева,  с по един сандвич на ден и 12-14 часа по срещи, доклади, пътувания дори и в събота и неделя, си взех шапката и се пенсионирах. Бях на 59 години.“ (Значи наш Енчо се е пенсионирал по друга категория труд, различна от тази в която се пенсионират жерналистите без петнисти коне)  „И тогава един ден от Брюксел дойде изненадващ телефонен звън. Обаждаше се Кристалина. Беше напуснала Световната банка и поканена от Шефа на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу за Комисар по международното сътрудничество и хуманитарните кризи.  Попита ме дали искам да поработя като неин специален съветник и член на Кабинета й. Приех без да се замисля, защото вече я бях виждал в действие както на хуманитарния, така и на менажерския терен. Дори не усетих колко бързо минаха петте  години с нея. Тя беше вдъхновяващ пример за целия ни екип и с личните си инициативи и иновативен стил понякога ни караше да се чувстваме виновни, че не можем или не искаме да тичаме С НЕЙНАТА СКОРОСТ. Мое лично мнение е, че след като тя разбра колко много вътрешни слабости има Европейската комисия, колко „примадони” има сред държавите-членки, колко ревност и „охраняване на личните административни градини” има между играчите вътре в Комисията, предполагам че и тя може да се е разочаровала от Брюкселската машина. Напусна по средата на втория си мандат и се върна в Световната банка, оглави я за известно време, а после спечели битката за кормилото на Международния валутен фонд. Короната й стана още  по-тежка, а може би и още по-бодлива…“

(„Петнистият кон“ не умира в душата на ездача му. Продължава да му се иска да гони вятъра в гривите на младите кончета. Ако съм прав, очаквам Енчо Господинов да избере да влее опита си в прогресивна България.
Засега все още не забелязвам подобна активност от негова страна. Последните му известни думи са:
„Тази Добруджа и нейните герои от моето детство си отидоха. Завинаги. Няма го Йовков, нито Ивайло, нито Дора Габе... Други трактори днес порят добруджанския чернозем и пълнят банковите сметки на един нов вид барони, които приличат много на софийските барони и банкери. Дори и вълци няма – и те се уплашиха и избягаха чак в Карпатите, близо до княз Дракула...  Добрич се смали и заприлича на всички други малки градове в пазарно ориентираната,  социално справедлива, демократична и законоустойчива еврофондова България. Само понякога вместо знаме лютият добруджански вятър развява по няколко тона политически суджуци, предназначени за новите трактори из държавната нива. А истинският Данко Трактора отдавна го няма. Моторът му прегря.“

 

Завършвам малко оптимистично, мислейки за новата съдба на старите „петнисти хора“. И си викам „ха, дано отдавна да ги няма“  Дали не бъркам? 

И най-умният си е малко прост.

 

Четем анонимно и като ме напрегне по тема, която знам и няма да излъжа се обаждам.
Та тоя Енчо лъже като дърта циганка, никога големи стада от добитък е нямало в Добруджа, освен крави, защото там по принцип няма пасбища за свободно и номадско отглеждане та скотове.
По горите в полупланиските и планински местности е пълно с хиляди и дори милион-и овце, надолу от Котел до Странджа, а след освобождението стотици чобани си грабват... стадата и заселват турските чифлици и дебели земи, на юг ..., те ги знаят тези места, защото са топли и са на подходите към Цариград (Констанинопол, пра-пра-пра дедо чувал до 3000 добитъка и ги разкешвал на хайван пазара у Стамбул през... 18 век още). Горе в Добруджа е гадно за скотовъдство - зимите са студени, а снегът е повече от метър. Гледал съм снимки от 1870 на добруджа, няма едно дърво за пладнуване и ..., съчиненията на точи постен ватник - савецки бълхарин са правежи - вижте ни какви "господари" сме били, червените боклуци имат таякива наклонности - да се изкарват благородници, тук един тъпир имал даже и кон с който щял да ме съди, п...далът недоправен. Какво да река, ще изчакам 100 дена на Радев и ще вдигам революция (образно казано), а може и да стане по-хубаво, но едва ли. Очаква ни адът на стари години, но не Оня, а земният, сътворен от човеци като ... те си знаят.

Енчо си е лъжец, откъдето и да погледнеш.
За Радев ще чакаме, няма какво друго да се направи в една демократична страна. Иначе е ясно, че с казармени навици от времето на БНА - имам предвид Мирно! Кръгом! Ходом марш! - най много да стигнеш до кривата круша, която се намира в края на плаца.
А колкото до адът на старостта, той ни чака и няма спасение. "Докле е младост, ах, докле е младост". Хубавото е, че всеки независимо от убежденията и протекциите, дочаква този Ад.
Знаеш ли, Градинарю. Повече от това някакъв Радевец да си отиде, искам да поникна другия живот в друга градина, където няма да ги има Тези, и мечтите ще са наистина човешки - за семейството, за приятелите, за доматите, за утре вечерта, когато пак ще си говорим под лозата за същото - за семейството, за приятелите...
Майната им на комунистите!