Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06 17:35 - Да се чете на завет
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 292 Коментари: 0 Гласове:
1



Заглавието е една препоръка и тя не е случайна. Докато четете по-надолу, е възможно да се зачервите, да се запотите - от яд, от гняв и ако сте седнaли на проветриво място, да настинете. Затова намерете по-прикътано кътче преди да започнете. Можете да вземете и чаша червено вино до себе си. Пийвайте от нея от време на време. Ще ви помогне да преодолеете по-лесно и хладината на отчуждението, което вероятно ще ви лъхне от този разказ.
Това са онези предохранителни мерки, които са - как да кажа - материални, видими. Но както пише в една дебела умна книга „Човек не е само сбор от химически елементи, албумин и разни други слузести материи във Вселената, а нещо много по-дълбоко, величествено в своята непознаваемост, което се нарича Смисъл или даже Дух.”  В този смисъл да кажа, че духом можете да разчитате на мен. Мислим еднакво. Как мисля аз ли? Ами то ясно ще си проличи от това кому симпатизирам от героите по-надолу. Ние не сме сами във царството на Духа! А това е най-чудесното нещо с което се срещаме в живота си!
(Впрочем вашето вино какво е? Това до мен сега е Мавруд. Силно, здраво! Сериозно вино.)

Преди две-три години се повредиха очите ми. Не че са били здрави някога – откак се помня нося очила. Мислех си обаче, че като цял живот съм бил късоглед, на стари години, когато всеобща беда е далекогледството, аз няма да имам нужда от очила. Нали, за да стигнеш от минус до плюс, трябва да минеш през нулата. Трънки! Това да не е математика! За една нощ взорът ми потъмня. Потърпях половин месец с надеждата да мине от само себе си и като не стана, отидох на преглед.
- Отлепване на стъкловидното тяло – рече докторката.
- Добре – примирявам се аз. – А как се лекува това?
- Ами, с лазерна терапия. Но при вас това няма да помогне кой знае колко дълго време. Вие сте на възраст, имате дегенеративна миопатия... Ще ви дам разбира се, направление за 7-мо ДКЦ, което е специализирано за очни заболявания и имат необходимата лазерна апаратура, но най-важното е вие самият да щадите очите си. Не бива да вдигате по-тежко от 2-3 килограма, да се напрягате, да се натоварвате физически, да стоите дълго пред телевизора, да се вълнувате...
Докторката беше съвсем искрена, за което й благодаря. Аз съм докторски син, в семейството ми не можеш се размина от доктори – майка, баща, брат, снаха, племенник, жена му...Така че термините са ми ясни – дегенеративна миопатия как се лекува? Но пък как си представяте например да не качвам 86-те стълби до учителската стая, „където кипи животът”, а да седя в леглото и да изпълнявам препоръките? Че то само да протегна ръка, за да вдигна бутилката с вино до леглото, за да допълня чашата си, това вече е усилие по-голямо от „два килограма”. Ами, че това просто действие, ако не мога да направя сам, това вече си е паракселанс „развълнуване”. А ако имам запек, с извинение? Пазейки очите си по този начин, това означаваше да се откажа да живея пълноценно.
Но... да не опитам поне препоръчаното лечение, което при това беше „с направление”, т.е. някаква част от заплащането щеше да поеме здравната каса, не беше разумното решение. И отидох в ДКЦ-то. Мислейки, че това се разшифрова като Диагностично Консултативен Център... Оказа се, че абревиатурата е по-близо до „Докторе, Каква ти е Цената?”. Слушайте сега:

Отварям една стъклена врата и попадам в болничен коридор пълен с пациенти, насядали на пейки от двете му страни. А коридорът тесен, тесен! Както казваше един филмов герой „Няма къде да замахнеш”. Веднага ги преброих (това ми е професионална деформация) – над 40 души. Една дебелана с бяла престилка се разхождаше важно между пейките, спираше се тук-таме пред някого, повдигаше подходящо грубо за килограмите си брадичката му и с вид на приносителка на всемирно благо изцеждаше няколко капки течност от едно малко шишенце в легенчето на някое от очите му. После се взираше в зеницата, пускаше доволно шишенцето в джоба на престилката си и продължаваше гордо похода си към следващата жертва, пардон – към следващия нуждаещ се от скъпоценната течност. Дали умееше нещо друго, освен да капе атропин в очите? Впрочем тези й занимания бяха важни. След около няколко часа, когато бях излязал вече от ДКЦ-то и пътувах с трамвая към нас, изчислих, че атропинокапенето ми е излязло някъде около 35 лева. Платени на ръка 35 лева, т.е. не влизащи в масрафа на здравната каса, при цена на шишенцето 5 лева в кварталната аптека! С едно такова шишенце можех да си разширявам зениците катадневно поне половин година.
Но погледнато реално това беше по-малката беда. Ами, че тази леля изобщо не познаваше пациентите, които обслужваше. Тя не знаеше кой за каква процедура чака реда си в коридора на заведението. Аз например не я видях на на входното гише, когато ми взеха направлението, стисках номерче в ръката си, но тя не ми го искаше, бях седнал на първата пейка, която беше свободна... Хайде, за моя случай ми трябваха разширени максимално зеници, защото ми предстоеше лазерна манипулация, ама ако бях дошъл само за преглед да си сменям очилата? Не съм чак такъв специалист, но защо си мисля, че разширяването на зениците влияе на остротата на зрението.
А бе, лельо, това да не е боб яхния, че колко повече масло слагаш, да става по-хубава. Ама нали народът
впечатлителен...
На всичкото отгоре тази диванета беше и късопаметна. Помнеше само последните десетина души на които беше „взела акъла” с тайнственото вълшебно флаконче. След като вече закръглях половин час чакане да ми се разширят зениците, тя пак се спря пред мен. Убеден съм, че ако не й бях казал, че вече ми е капала веднъж, щеше сама да се откаже от втория път – съвсем елементарно е да видиш, че зениците вече са се разширили поне четворно. Но понеже си позволих да й кажа нещо – на Нея! – не бях пожален. Айде, давай още! Боб от масло не се разваля! Даже така бях на далавера – „плащаш едно, получаваш две!”
Хеле не мина трети път. „Помни кучето”, както се казваше в един пенсионерски виц.
На първия час чакане получих благоволение. Дебеланата ме  вкара в предверието на заветния лекарски кабинет, поиска ми номерчето и пак хукна да омайва с атропина. Върна се след около още десетина минути. Горе-долу по същото време вътрешната врата се отвори и оттам излезе едно младо момче. Веднага си личеше, че е по-приближен до Господ.
- Докторе, този пациент е за Голдман – осведоми го уважително Дебелият Ангел.
- Добре. След малко се връщам. От обед не мога да си изпия кафето.
На този му съчувствах. И аз, като ми се заредят часовете в пети, шести, седми клас... започвам да приказвам непредпазливо. Че нямаше да се върне „след малко” беше ясно. Но работите вече „се движеха”. Чакането свършваше. Седях на стол в предверието, а не на общата пейка пред вратата и Докторът ме беше видял. Междувременно дебеланата продължаваше да ми се прави на св.Петра. Сега вкара някаква жена и я разположи на стола насреща ми. На трийсетата секунда от техния разговор вече бях принуден да се информирам, че е нейна позната, колежка, от някакво друго РМД, о, сбърках – ДКЦ, че напоследък я болели очите... Нататък се изключих. Беше ясно, че днес имам лош късмет. Зная, че роднините и колегите на медицинските работници не чакат ред и го разбирах – ако някой учител приятел дойде да ме пита нещо, нима ще му насроча среща за решаване на въпроса вдругиден?
И докторът познаваше познатата. „О, Ленче” - и я вкара в кабинета. Атропиноджийката прояви някакви наченки на неудобство:
- След малко ще влезете и вие. Лазерната апаратура трябва да изстине.
Олеле, боже! В къщи имам един мощен флекс, ако му попадне 7-сантиметров пирон направо го гори, вместо да го реже. Та той изстива за 15 минути, а на електронната лазерна апаратура не й стига половин час!? Докъде стигна техниката. И воинствуващата простащина!
Лазерът „изстина” след още 15 минути. Както си и мислех, това съвпадна с излизането на Ленчето от вътрешната стая. „Ей така стават убийствата”, обичаше да казва един мой приятел.

Друг път не ми бяха правили „точкови заварки”. И то в очите. Точно на това оприличих лазерната намеса, наречена „методът на Голдман”. Подпираш си брадичката на една платформичка, срещу окото ти се облещва едно „лазерно оръдие” и седящият зад него Господ започва да стреля. Ужасно отговорно, защото трябва да е много прецизно. И сега не ми се иска да мисля, какво би станало, ако ръката на доктора мръднеше и „изстрелът” не попаднеше точно върху подгънатато, „отлепеното”, парченце от ретината. А може би драматизирам излишно – какво „ако не умереше”? Тя ретината го-о-ляма. Щеше да заздрави по-здраво едно друго парченце, на което предстоеше да се отлепи след време. „Боб от масло не се разваля.” Така вероятно си мислеше и младият бог, защото по някое време си говори по GSM-а, докато обстрелваше окото ми. Държеше го притиснат към ухото си, подпирайки го с рамо. И само аз го чувах, говореше тихо, но беше на педя разстояние от мен. Железни нерви, ще кажете... Ами! Ако беше такъв „железен майстор”, нямаше да се пазари да му докарат ламиниран паркет за 7 лева квадрата. При  това в телефонния разговор ставаше дума за покриване на площ от 60 квадратни метра. Колко малък беше апартамента му! Кой прибираше парите от ДКЦ-то? Не беше този.
А парите не бяха много малко да речеш. На мен лично след „процедурата” ми взеха 35 лева (за атропиновата увертюра) и още 60 лева отделно за лазера. Плюс парите за „клиничната пътека”, които здравната каса привеждаше директно на ДКЦ-то. Умножете сега по 40-50 за един следобед, по две за целия ден, по 22 за целия месец. Ще кажете, че моя клиничен случай е скъп, а за един очен преглед ДКЦ-то я получава 15 лева, я не! А само „моето” лазерното оръдие сигурно струва колкото десет компютри от хубавите. Може и повече!
Краставици на търкалета! Нищо не струваше. Имаше полускъсан инвентарен номер, който беше точно пред очите ми, по-близо дори от докторчето. Бас ловя, че лазерната апаратура беше приватизирана от държавната болница, в чиито коридори между приватизираните болнични пейки впрочем, се разхождаше моята дебелана - дългогодишна медсестра и тя от старата държавна поликлиника.
То аз да не бях млад пък! Капризи, нали?
Само че и лекарите са „капризни”. Миналия месец стачкуваха. За повече пари. Не зная доколко стачкуващите изразяваха общото парично дередже на всички български лекари. Не зная дали очните от 7-мо ДКЦ бяха вътре. Не зная дали всичките стачкуващи бяха „на ръба на оцеляването, тъй като здравната каса не им се беше издължила за минали периоди”. Но прави впечатление, че тези лекарски протести „стартираха” след като от здравната каса и здравното министерство на Борисовото правителство съобщиха, че някои лекари си докарват до 70 000 лева месечно. Че джипитата масово надписват неосъществени прегледи на несъществуващи хора, че се правят излишни манипулации, които са скъпи в клиничните пътеки... Месец преди точно тези протести от опозицията бяха съобщили, че „през есента и зимата ще стане страшно”. Редом с присетилите се доктори, че парите не им достигат, се наредиха миньори, полицаи, майки, животновъди, тютюнджии, студенти, учени от БАН... (Ако нямаше протестиращи таксиджии, причината според мен е, че Алексей Петров скоро излезе в домашен арест и все още няма време за организиране на „бакшишите”. Но ще доживеем и това, ако не мислим.)
Ето защо трябва да сме/да сте на завет, докато пишем/четем за „демократичните български времена на прехода”. Наздраве! Обръщам страницата, че да си оправим настроенията.

Имам спомени от баща си. Трайни спомени. Живяни в семейството, спомени от времето на социализма, разбира се. А не епизодични демократични срещи с текущото ми джипи. Също разбира се.
(Един тарикат от вестника на ДС-агента „Бор” от подобно откровение на Бойко Борисов за строежите по тошово време извади  преди половин месец следния извод: О, значи Бойко много харесва Тодор Живков и неговото време!” Глупак! По-скоро нас мисли за глупаци. Защото от този извод направи Другият, важният за кликата му  Извод: „Бойко да си ходи,
Станишев да идва!” Написах този пресен засега спомен, за да пресека разни други тарикати да си правят същото упражнение с моите думи.)
В ония времена, преди половин век,
Велико Търново беше малък град. И градската болница не беше голяма. В хирургията, в която работеше баща ми, бяха не повече от 5-6 хирурзи. Съдя за това по факта, че татко имаше поне по едно нощно дежурство в седмицата. Всеки ден на работа, и събота включително, тогава се почиваше само в неделя. До пет следобед и после като ти дойде редът  веднъж седмично оставаш на повикване по спешност до 7 часа на другия ден. Когато застъпваш редовната дневна смяна. Нямаше лабаво – глупости от рода на „One Way Ticкet” за здравния министър. Строеше се комунизъм! Къде го сега?
Наздраве!

Като казах „наздраве” се сетих, че не съм виждал баща си да пие повече от чаша червено вино и то само на Нова Година. Защото трябваше да бъде трезвен, ако се обадят от болницата за помощ в дежурството на някой негов колега. Чак когато се пенсионира в края на 80-те, го чух да каже: „Сега вече ще се науча да пия ракия”. Така и не се научи.
В
началото на 70-те години си купи един „Запорожец”. От ония, калинките. То друго за простолюдието, освен „Варшава”, нямаше. Грижеше се за него много повече, отколкото е необходимо според сегашните разбирания. Естествено – това беше първата кола в рода ни. Обаче най-много се грижеше за една медицинска чанта, голяма като сегашна кутия за стар компютър, в която имаше всичко за първа помощ. Ама да не си помислите – стандартна аптечка! Глупости! В тази чанта имаше всичко. Буквално всичко, като в един малък лазарет - пакети тампони, марли и бинтове, игли за шиене от неговите, хирургически конци, скалпели, пеани, ножици, хирургичеси ръкавици... Всичко стерилизирано най-много преди седмица. И цяла аптека! Също подменяна най-редовно. Можеше да забрави да смени маслото в картера, но да не сложи чантата в „запорожеца” – никога. Та той беше докторът на пътя!
По-късно с този „Запорожец” ходихме цялото семейство няколко пъти на екскурзии до Европа. Социалистическа Европа, разбира се – Югославия, Унгария, Полша, ГДР, Чехословакия. Четиримата
, плюс палатката, масата и столовете за къмпинга, плюс храната за горе-долу месец, плюс куфарите с дрехи и инструментите за поддържане на колата... Всякакви дупки в колата бяха запълнени с нещо и един багажник на покрива имаше, висок половин метър, покрит със специално ушит брезент да не го мокри дъжд. Всяка вечер всичко се вадеше, за да се направи „бивака”. Нямаше друг начин – столовете например бяха най-отдолу в багажника. Как да стигнеш до тях? Само две неща бяха с привилегии – медицинската чанта на татко, между мен и брат ми на задната седалка, и чантата с необходимата храна за из път в краката на майка ми. Това е.

„Запорожецът” отдавна го няма. Чантата на татко обаче още е „жива”. Стои на тавана в къщи, не е захвърлена, но е самотна. Отварях я преди няколко години. Още стоеше подредена. Само течностите в шишенцата със спирта и риванола се бяха изпарили. През запушалките! Тъжни истории.

Но ето по-весели. В годините на разрастване на града и болницата му ставаше по-голяма. Построи се нова, втора болница. Откриха се нови отделения, и едно специално за деца. Баща ми се премести там и специализира детска хирургия. Вече почти нямаше хлапе от града и съседните села, което да не знаеше Доктора. Някои той буквално беше извадил от смъртта. Едно от тях, мисля, че се казваше Николай, направо го имаше за втори баща. Беше от Първомайци, село между Търново и Горна Оряховица. Родителите на този Николайчо всяка пролет правеха специално посрещане за Доктора, нещо като курбан за избавлението. На един такъв празник се случих в Търново, така че бях поканен и аз. Домакинята, майката на Николайчо, носеше и носеше все нови манджи. Първата чиния от всяко новото ястие поставяше пред Доктора. Накрая поднесе ягоди. През пролетта – ягоди, представяте ли си. И,  разбира се, най-напред „на доктора”. Тук Николай, онзи Николай, който имаше баща ми за свой спасител, дори той не издържа и изригна към майка си: „Айде стига, де. Не бе доктор, не бе чудо! Ний не сме ли хора?”
Мисля, че само лекарите могат да получат такава висока похвала за труда си приживе. Чудесна професия е лекарската. И ако има ДОСТОЙНИ ХОРА за нея, става... неспасяемо! Че се раждат непрекъснато Такива хора, е ясно, но обществото ни „се влоши” напоследък – и откъм пациенти, и откъм доктори. Аз имам точен отговор защо стана така. И последващия от него въпрос – задал съм го в заглавието на втората част от тази книга.
Въпросът е по-важен от причината за него, българи!

Уж бях обещал да става все по-весело...
От онзи „преглед” в ДКЦ-то преди няколко години не съм ходил втори път да си лекувам очите. Те не се подобриха от 100-левовата лазерна терапия. Не се и влошиха осезаемо. Просто „дегенеративна миопатия”. Както ми беше казала онази първа лекарка от очния кабинет на „Пирогов”. Знаете, писах, че не спазих нейните препоръки „да не се вълнувам”. Не можех да ги спазвам! А и тя ми
ги даде, не защото вярваше особено в тях, а защото беше длъжна да ми ги даде. Миналата година научих, че е починала. От рак. Десетина години преди да се пенсионира. Значи самата тя не е спазвала собствените си препоръки!
 Бог да я прости! До
бър лекар беше.

 

 

 

Dobronameren.blog.bg            29.10.2013

 




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 157050
Постинги: 445
Коментари: 167
Гласове: 705
Архив
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031