Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2018 12:00 - Сид - torrent 20
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 405 Коментари: 0 Гласове:
1



ЧАСТ трета

 

децата И ВНУЦИТЕ

 

 

 

1996-та, КАКТО ЗАПОЧНА КОШМАРНО, така и продължи. Празниците, според календара, отминаха. В къщата преди Балкана, те не надникнаха дори и никога повече не дойдоха. Пламъците на любовта в тази къща между двамата млади може да не бяха много видими, като се искаше на Мария вероятно, но жаравата й, засипана от пепелта на всекидневието, беше съвсем истинска в сърцето на Борис. И не става въпрос за тия първи няколко дни, седмици, месец дори от новата 1996-та. Безжалостно студените думи, които Мария изля върху им, ги погубиха завинаги.

Борис така и не успя да се възстанови. Когато загуби баща си, до него беше майка му. Когато загуби майка си, му остана Мария. Когато загуби Мария, до него нямаше никой. Не много мъже съумяваха да се изправят сами след такъв удар. Сред обикналите силно още от първия път, имаше още по-малко. Изобщо Любовта с главна буква, не влияе добре върху възстановителните сили на мъжете. Като Борис.

При жените не е така. Особено, ако са дошли Децата. Възможно е това да е заложено в тяхната природа, където създаването и запазването на потомството е цел, а любовта - добре дошъл инструмент за постигането й. Повечето жени, дори и нещастни в голямата любов, оставаха силни в живота докрай, заради Децата си. Мария не беше жена от този тип. За нея Вниманието, под всякаква форма, беше по-голяма жизнена необходимост.

***

Кой крив, кой прав... Кой силен, кой слаб... Съдби! По-щастливи, по-нещастни. А потомците ни?

***

 

Децата бяха още много малки, за да разберат нещо от ставащото. Дори петгодишният Атанас, а какво остава за двегодишната Мария. За тях най-важното беше, когато видят мама  да се гушнат у нея, а когато татко си дойде да седнат на коленете му. Това го получаваха. Засега. Само още половин година...

В интерес на истината Мария направи опит да спаси брака си. Още до сутринта след скандала беше „изтрезняла“. Защо така изтрещя? Борис беше най-добрият мъж, когото познаваше в живота си. Той я обичаше. Онзи беше просто един тъпкач и нищо повече. Ако не беше той, щеше друг да я „намери“. Тя самата си го търсеше. Марийо, Марийо!

В първите няколко дни се успокояваше, че на Борис е нужно време да преодолее шока в който тя самата го вкара. А той беше като зомбиран.Все едно, че из къщата се движеше сомнамбул. Погледът му фиксираше само точката към която отиваше и когато я достигнеше, се забиваше отпред. При следващото задвижване, това се повтаряше. Раменете му през цялото време сочеха надолу. Ръцете му стояха отпуснати до тялото. Не говореше. Само когато някое от децата се покатерваше върху коленете му някак забележимо се стягаше от чистия рефлекс да не го изпусне и може би погледът му ставаше по-смислен.

Почти седмица след скандала се усмихна за първи път, когато Атанас беше помъкнал големия черпак от кухнята да й помага за приготвяне на масата. Това я окуражи след вечерята да посегне към ръцете му. Все едно го докосна огън. Дръпна ги моментално. Като опарен.

Същото се повтори няколко нощи по-късно. Тя не можеше да заспи, но не смееше да мръдне в леглото, за да не го разбуди.Той дишаше равномерно и спокойно часове наред. Тогава се пресегна с ръката си към него и го докосна до косата. Подскочи сякаш ударен от гръм. Сви се в другия край на широкото легло. Стори й се, че дишаше ужасено. На сутринта помнеше само кошмарите, които сънува след това.

На Атанасовден надмина себе си. Беше събота. Неработен ден. Беше направила закуска. Бухтички със сладко от дюли. Като се имаше предвид, че не беше правила закуска от месец поне... Само Атанас я оцени. Към обед изгря възхитително слънце и времето омекна. Децата задърпаха баща си да излязат на двора. Започнаха да се търкалят в снега, да гребат с шепи и да се мъчат да правят снежни топки. Стана подобие на някаква игра. Мария също излезе. Уж между другото, започна да замеря Борис. Той изобщо не се пазеше от нейните снежни топки. Дали ги виждаше изобщо?! 

Вечерта се повтори обстановката от оня ден на скандала. Когато се върна от стаята на децата, където ги приспа, Мария го завари на масата. Беше ставал обаче. Чиниите бяха махнати и освен това бяха измити и подредени на сушоара. Върху покривката стояха само полупразната каничка с вино и нейната чаша. Своята си чаша стискаше в ръце, като че ли я топлеше. Тя седна насреща му, допълни чашата си и му каза „наздраве”. Отвърна й „наздраве”, повдигайки забодените си надолу очи. Погледът му беше само болка. Нищо повече и нищо друго.

- Борисе, моля те да ми простиш. Аз те обичам!

Никакъв отговор. Беше ли я чул?

- Борисе... – очите й бяха пълни със сълзи. – Борисе, нека да започнем отначало. Помниш ли „Ялта”?

- Беше студено... – това бяха първите му думи, отправени към нея за близо половин месец.

- Беше студено... – не посмя да протегне ръцете си към неговите. Боеше се да не го уплаши. – Но на нас ни беше хубаво тогава...

Не й отговори. Ръцете му продължаваха да топлят само чашата с вино.

- Сега тук е топло, но ни е студено...

Не й отговори. Ръцете му продължаваха да топлят само чашата с вино. Мария захлупи глава върху масата и раменете й се затресоха от беззвучен плач.

Нищо хубаво не се случи и тази нощ. Неделята беше белязана от същото.

 

СЛЕД ПОЛОВИН ГОДИНА се разведоха. Успокоени, не озлобени, но без никакъв плам помежду им. Борис така и не успя да се пребори за своята Мария. От душата му не остана нищо. От живота му – също. Продаде къщата, тя не му трябваше вече. Купи една гарсониера някъде из Люлин. Тя беше достатъчна за него и Атанас. Двете Марии ги нямаше... За два месеца се срина съвсем. Да се беше обръснал само няколко пъти през това време. Напусна бригадата. Харчеше от разликата между къщата и гарсониерата. Докога щяха да му стигнат парите? Какво значение имаше, когато...

КОГАТО БОГ ЗАТВАРЯ ЕДНА ВРАТА, той отваря друга

Септември се случи лош. Студен. В гарсониерата имаше централно парно, но за 12 градуса температура навън никой не го пускаше. Топлеше се с една кварцова печка с два реотана. През деня, докато Атанас беше в детската градина, тя беше в кухнята. Вечерта, когато си лягаха с него, я местеше в другата стая.

Нищо не правеше по цял ден. Като се изключат заниманията му с няколкото цветя в саксии, останали от предишния наемател на гарсониерата. И те едва кретаха...

Един ден към края на месеца, Атанас беше в градината, тъй като беше работен ден, на вратата му се позвъни. Беше непознат мъж, възрастен, към 70-те.

- Здравейте – каза му любезно. – Казвам се Лазар Тонев. Познаваме се задочно. Т.е. аз ви познавам, вие мене – не. Искам да разговарям с вас. Ще ме пуснете ли вътре?

Сви безучастно рамене и се отмести от рамката на вратата, пропускайки непознатия вътре. Все тая му беше. Поне можеше да удари едно уиски, което отдавна стоеше в шкафа в кухнята. Все още не беше се научил да пие сам. Но както вървеше...

Новодошлият гостенин не бързаше. Изчака търпеливо Борис да налее чашките и чак когато първата глътка вече бе преглътната, проговори:

- Не знам откъде да започна, за да стане по-ясно защо съм тук. Това, последното, съвсем не е случайно.

Борис слушаше с половин ухо. Неговите грижи бяха толкова различни от грижите на един човек, който си търсеше компания. Ако не беше толкова вглъбен в собствената си мъка, сигурно би си задал вече нормалния въпрос за какъв дявол трябваше да звъни точно на неговата врата. Но не би. Какво го интересуваше това...

- В последната година научих за вас почти всичко случило се в живота ви. Само в душата ви не съм надникнал още. Където са заключени причините за онова, което ви се е случило. Понеже идвам с предложение, с жизнено важно и за двама ни предложение, ще ви моля вие да ме пуснете в нея. Като чуете историята, разбира се. Слушате ли ме? Трябва да ме слушате внимателно. Аз не съм случаен посетител.

На Борис започна да му става малко досадно. Надигна се от стола:

- Заведението предлага за мезе към уискито препечени филийки. С масло, с кашкавал, мисля, че има малко сирене... А и маслини. Какво ще изберете? Само имайте предвид, че затварям към 5 и половина. Трябва да ходя да взема сина си от детската градина.

- Той не ви е син. Вие не сте биологичния му баща, искам да кажа.

Моментът на изненадата беше много добре подбран и постигна ефекта си. Борис седна на стола.

- Не е вярно. Няма кой да ви каже такова нещо.

- За първото грешите. Вярно е. Дори подозирам, че и вие знаете това. За второто сте прав – няма кой да ми каже такова нещо. Аз сам го открих.

- Кой сте вие? Откривателю – болката в гласа на Борис се почувства съвсем осезателно.

- Ето първото смислено нещо за което питате. Добре дошъл в собствения си дом. И добре съм ви заварил. Когато ми отваряхте вратата, ви се представих. Още веднъж - казвам се Лазар Толев. Името ми няма значение, мисията ми е важна! Вече ще ме слушате ли да започвам?

С две ръце Борис разтърка челото си. После пръстите му слязоха надолу, минаха от двете страни на носа и се събраха върху устните му. Като че ли искаха да ги успокоят. После дланите му се събраха като за молитва и ръцете легнаха на масата. Лявата обгърна дясната, свита в юмрук. Вдигна брадата си и погледна смело в очите своя гостенин.

- Слушам ви, господине – гласът му не последваше решителността му. Беше същата онази първа болка.

- Зная, мога да си представя колко много страдате. Разправят, че господ е справедлив. Съмнявам се, като гледам колко толерантен е към лошите и колко придирчив към добрите. Искате ли да ви помогна за филийките? Мисля да се възползвам от менюто на заведението. Не съм дошъл да се напивам, а да разговарям. Пък и не бързам.

Предложението на госта разведри обстановката, която заплашваше да стане тежка. Филийките бяха нарязани фабрично, по новата мода, тостерът забави работата само няколко минути. В това време единият мъж наряза тънки филийки сирене, другият добави в общата чиния три лъжици маслини и след пет минути двамата бяха отново седнали на масата.

- Слушам ви, господин Толев – терапията с мезето към уискито беше дала резултат. Гласът на Борис звучеше спокойно.

- Към мен господ беше по-добър, отколкото към теб. Не ми прати злини, макар че дори обикновените житейски радости забрави. Нищо чудно, аз съм от лошите. Не съм работил друго, освен в структурите на комунистическото разузнаване. 50 години вече. Единственото ми днес оправдание е, че – истински подарък от съдбата – не съм съсипвал пряко отделни човешки съдби. Ако и да съм отговорен за изграждането и поддържането на строя, пропилял тези години на страната ни. Но конкретната ми работа беше да отговарям за едно лице, да го напътствам, да го пазя, да го съхранявам за евентуално друго бъдеще на България. Което дойде преди още няма десет години. Разбираш как се опитвам да се оправдавам предварително...

- Слушам ви внимателно, господин Толев.

- Знаеш ли, Борис, минах на „ти”, защото разговорът с теб ще се проточи дълго. Надявам се. Ти си твърде непредпазлив човек. Преди няколко месеца си продал на черния пазар две златни монети от римско време. Ако не бях аз, можеше и да не си жив вече.

Борис навъси вежди:

– Какво искате да кажете? Откъде знаете?

- Това са два въпроса. От които само вторият е важен. Да знам, това ми е работата. А ти дали знаеш, че тези монети са твърде особени, за да остане появяването им на пазара незабелязано? Не, нали? Иначе не би влязъл толкова непредпазливо право в устата на вълка. Съобщавам ти, че човекът на когото си продал монетите, беше убит само седмица след като ги е купил от теб. Не толкова да му ги вземат насилствено, колкото да научат от него данните на продавача. Т.е. твоите координати, за да те „посетят” и да ти вземат и останалите монети, каквито се предполага, че имаш още. Но по стечение на стари обстоятелства човекът, купил от теб монетите, ми е стар познайник. И двамата сме твърде добре запознати с нравите в тези среди. Той ми се обади лично още на следващия ден след като покупката. За да знам аз тайната, преди да я отнесе със себе си в гроба. Има рицарство в нашата професия.

 Лазар Толев беше добър психолог. За сведение на онези, които не го познават още. Взе си с пръсти една маслина и добави към нея глътка уиски преди да продължи разказа си за онемелия Борис.

- Можеш да бъдеш съвсем спокоен. Тук съм с много по-важна задача от стойността на няколко монети, пък били те и уникални. Ако бях дошъл да те ограбвам, досега да съм го направил. Впрочем мисля си, че аз имам повече от тези монети, отколкото имаш ти. Както и да е. Тази работа с монетите не е главната история. Тя само я предхожда. Предизвика. Слушай как! Онзи мой приятел, който ми даде координатите ти, ми поръча и да те пазя. Според него, и аз мисля така, ти си един добър човек, който именно поради това не трябва да се позволя да става жертва на обикновени престъпници. Приех задачата и понеже имам тези възможности, проучих досието ти основно. Знаеш ли какво установих? Нещо, което си мислиш, че само вие в семейството го знаете. О-о! Наздраве за ДС!

Понеже Борис продължаваше да немее, Лазар Толев продължи монолога си.

- Твоята майка е единствената наследница в семейството на баба ти, дядо ти и неговия брат. И ако баба ти и дядо ти са били бедни, то чичо ти, такъв ли ти се пада, е бил много богат. Когато умрял в 1981 година, на следващата година властта съборила къщата му да строи жилищен блок и от основите изскочили около 180 златни монети. Близначки на продадените от теб две парчета. Чичо ти ги бил скрил там. Дори и от себе си! Правилно. Ти не си се метнал на него по предпазливост. Вероятно той е оставил навън, при себе си 5-6, едва ли повече от 10 монети. Като резерв за всеки случай. От тези незакопани монети са се появили на бял свят за цели 50 години само три броя. Това е сигурно. В иманярските среди няма грешка за такива ценни находки. Останалите през майка ти, са достигнали до теб. Какъвто си разпилян, като всички млади, ще се опиташ рано или късно да ги продадеш. Именно в такъв случай моята помощ би ти била от жизнено значение. Затова продължих да се интересувам от нещата покрай теб. Не се чувствам виновен, че съм го правил без твоето знание.

И сега идваме до важното. Когато преди три месеца научих, че ще се развеждаш, дойдох в съдебната зала, за да получа лични впечатления за теб. И о, изненада! Аз познавах жена ти отнякъде! И си спомних откъде! Ще ти разправя тази история. Нали за това съм тук. Но искам да съм сигурен, че няма да я приемаш както досега, само емоционално. Въпреки, че навлизам в област, която виждам, съвсем те е съсипала. И защо? Да продължавам ли или да дойда утре?

- Не...

- Не, ама да. Дори гласът ти не е съгласен. За днес стига. Прибирай уискито. Ще дойда утре, ако не успея, вдругиден със сигурност. По същото време. Имам една молба. Задължителна молба. Не бутай монетите, ако аз не знам.

Борис се подчини с облекчение. Имаше нужда от време да бъде сам. Слизайки надолу по стълбите на блока, Лазар се провикна:

- И за утре да купиш едни фъстъчки. Или едно мартини, ако държиш на маслините.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462500
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031