Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2017 16:57 - Сид - torrent 08
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 672 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ЕДНА ИСТОРИЯ В СЯНКА


1982

 Вчера, след 40 години, чакане нещата се поотпушиха. „Отпушването” обаче не винаги носи положителен знак. Често решаването на проблема означава сбогуване с надеждата, че той може да бъде разрешен изобщо. Случаят май беше такъв!

Монетите бяха намерени, но по такъв начин, който изключваше възможността да бъдат скрити от държавата. Никаква файда нямаше той от такова „намиране”. Е, вярно, че успя да смотае 5-6 бройки. След продажбата им на черно парите щяха да му стигнат за една „Лада”, но на фона на 200...  Да се изяде човек от мъка!

Все пак надежда оставаше. По неговата информация общата бройка на цялото монетно съкровище беше над 400 парчета. Вчера излязоха на бял свят 200. Губеха се още толкова. Най-вероятно на времето неговият човек е разделил съкровището на две равни части и ги е скрил на различни места. Къде беше мястото на втората част? Трябваше да продължи с търпеливото чакане. Не вървеше да се откаже по средата на пътя след като вече веднъж беше се „вързал” за него. В края на краищата кой глупак ще държи скрити толкова много пари половин век, без да се изкуши да ги извади на бял свят? Още повече, че нещата в световен мащаб вървяха към победа на капитализма. Където частната собственост диктува положението. След пет-шест години това щяха да научат и по-обикновените граждани на социалистическата република. Тогава щеше да дойде неговият шанс.

 
1937

 Беше се родил 17 години по-рано на село близо до град Фердинанд. Родителите му бяха земеделци, но без земя, от бедни по-бедни. Баща си помнеше едва-едва. Всички сведения за него знаеше от майка си. Покрай управлението на Стамболийски в началото на 20-те години той се „замогнал” – станал член на Оранжевата гвардия. Най-напред го били на гара Долни Дъбник. Бая, трудно оживял. След година попаднал в затвора заради участието си в Септемврийското въстание. Излязъл оттам след някаква царска намеса, разбира се, не само за него. Само че след още година не му се разминало. Убили го без съд и присъда в трагичната 1925 година. Защо? – никой не знаеше.

Майка му останала сама с него, петгодишен, на ръце. Как е издържала, тя си знае. Но след основното училище на село, го изпрати в гимназията във Фердинанд. И ето сега той я завършваше. С четворка, но на практика с три, защото едната единица отгоре му беше прибавена по царска милост – по случай раждането на престолонаследника. Значи и той като баща си беше задължен на царя. А къде беше тя, на царя милостта, когато бандите на Цанков пребиваха земеделците на Стамболийски?!

После – в гимназията се срещна за първи път открито с класовото разделение на обществото. Бедни и богати, прости селяни и интелектуални граждани, властимащи и наемни работници... Беше изключително трудно за бедняка, завършил основно образование на село, да се издигне до света на гимназиста гражданин. Последният изобщо не можеше да си представи неимоверните жертви, които правеха той и майка му, за да може да вземе диплома. После щеше да се окаже, че вземането на диплома пак не го прави равен. Ето как самичък стигна до извода, който беше направил и баща му: трябва да се „запише”, да се присламчи, да се приобщи към печеливша група. Но печеливша и за в бъдеще време, а не бита карта като земеделците. Така „неговата почва” стана съвсем подходяща да приеме и отгледа „комунистическото семе”.

Още на втората гимназиална година стана член на нелегалния Български Младежки Комунистически Съюз. Събираха се, четяха Маркс, Ленин, Благоев, правеха сказки, агитираха... И понеже времето беше сравнително демократично, не беше кой знае колко опасно. Новите му приятели ходатайстваха да постъпи на работа в завода, за да подсили тамошната младежка организация. Така избягна връщането на село. Дотук беше успял!

 

1939

 После съдбата му помогна. Понеже не стана изведнъж, дори не и за година, осъзна го след десетилетия.

Имаше един колега в завода. Той селянче, а онзи гражданин, но станаха приятели. Причината разбра след година.

За Новата година новият му приятел му подари бинокъл. Стар, поочукан, но много мощен, военен вероятно. Каза, че бил на баща му, който дори бил забравил за него и нямало смисъл да събира праха на техния таван. Прие го с благодарност, не виждаше причина да отказва такъв мил подарък. След месец може би, получи призовка от полицията. Веднага я свърза с онзи, защото от няколко дена той не идваше на работа. От родителите му научи, че бил арестуван. Не разпитва, но остана с впечатлението, че арестът е за нещо политическо. Оказа се съвсем друго. Полицията хванала крадците на дързък обир с взлом  в една от богаташките къщи. Сред арестуваните бил и неговият приятел. При разпитите крадците си казали кое от крадените неща къде и кому е продадено. За бинокъла се споменало неговото име като притежател. Сега го викаха да върне бинокъла, разбира се, но по-важното – да проверят основателното съмнение, че и той е намесен в кражбите. А това за него беше като гръм от ясно небе. Наистина! Беше си чиста истина. Нямаше никаква представа за това, че е бил използван. Пуснаха го без никакви последствия. Остана му само горчилката от това „приятелство”.

 

И всичко щеше да мине в графа „спомени”, ако след два месеца не го бяха извикали пак в полицията. Призовката беше като предишната, но сега го „разпределиха” към полицай, който веднага си личеше, че не е обикновен следовател. Първо не беше на етажа, който познаваше от първото си идване. После човекът беше далеко над обикновената класа полицаи. Около 40-годишен, среден на ръст, с олисяваща вече коса, но със стегната добре поддържана фигура. И надменен. Дори на лицето му беше изписано.

Подложи го на подробен разпит. Несравнимо по-тежък и неприятен от първия разпит. Беше се подготвил предварително. Знаеше всичко за баща му и повече от него дори. Знаеше за всичките им ремсови сбирки и за негово персонално участие в тях. Даже му каза, че не бил прав на последната сбирка, когато защитавал др. Сталин в неговата борба срещу врага в редиците на съветската армия. Той разчиствал терен за едноличната си пълна власт. Тя скоро щяла да му потрябва. И му даде съвет да не се обвързва така емоционално.

Почувства се абсолютно незащитен, сякаш стоеше гол пред този човек. Все едно беше присъствал на събранието! Идеше му да се разреве от безпомощност.

Онзи явно почувства състоянието му  И натисна последно. Каза му съвсем безогледно и безпардонно:

- Нямаш друг избор, освен да станеш мой личен агент. Аз отивам на работа в София и ми трябва човек, който да ме информира за ставащото тук в този град. Изключително важно е това. Ще се свързваш само лично с мен. И майка ти не трябва да знае за това. Дори и жената, когато завъдиш такава. Ще ми докладваш за всичко и за най-дребните неща. Аз преценявам кое е важно. Няма да те карам да подписваш нищо. Устното обещание пред мен е по-силно и сигурно от някакъв подписан там документ. Обаче дори първото отклонение от тази наша уговорка ще накажа строго. Като първа мярка отиваш в затвора за комунистическа дейност. Решавай в момента. Ако приемаш моите условия и се справиш добре, аз ти гарантирам, че след 7-8 години от момчето, което всеки подритва сега, ще определяш съдбата им на всичките.

Нямаше никакъв друг избор наистина, освен да приеме условията му без обсъждане. Вече колко години след тези събития всекидневно се уверяваше, че не беше сбъркал. Защото без щастливата среща с онзи, той не би успял повече от баща си. Т.е. щеше да е нищо. Съдба ли? Може би.

 

1942

 За две-три години успя да се издигне до окръжен пълномощник на централното ръководство на БКП за окръга. По-късно, значително по-късно, когато той действително определяше съдбите на другите, прочете в архивите на компартията в град Фердинанд преди Девети, че е бил препоръчван настоятелно за тази длъжност от хора в местното й ръководство. За някои от тях той имаше полицейските им досиета, но други бяха съвсем „чисти комунисти”. Кой им е подшушвал да предлагат него? Заради работата му? Коя,  партийната ли? Смехории! Не само той беше таен агент на Шефа, вербуван устно и отчитащ се само на Него.

Почти всеки месец пътуваше до София. Задължително обаче само в събота и неделя. Защото имаше „биография”. Препоръчана, одобрена, изградена и поддържана от Шефа. Измислена открай докрай. Много сложна конструкция, но приличаща съвсем на един обикновен живот и като такава предлагаше съвършената маскировка,

Обичаше едно момиче в големия град. От неговата черга -  работещи „във фабрики и канцеларии”. Такива имаше хиляди там. Иди проверявай коя от всичките е, ако нямаш работа. Пътуваше с влака в едната посока в петък привечер и в другата – в неделя сутрин. Любов! За нея няма пречки и всякакви трудности са оправдани. Отделно почти всяка седмица пощаджията носеше в ергенската му квартира писмо от Нея. Ако някой чужд отвореше плика, щеше да прочете наистина едно писмо. Написано старателно с женски почерк, простовато, но съдържащо всичките онези работи, които едно влюбено момиче иска да сподели със своя любим. Той трябваше да й отговаря в същия стил. Това беше Неговата любов. Въображаема и Задължителна! Имаше още две условия – тежко и леко. Не биваше да се обвързва по никакъв начин с друга жена. Не си и помисляше да го нарушава. Ставаше въпрос за нещо повече от Страх, пък и вече вярваше на Него повече, отколкото на бог - щеше да има много жени, но след този период! И трябваше да пази писмата й, всичките, в една кутия. Кой ли щеше да влезе в квартирата му и да рови, но такива бяха заповедите. А и така не хабеше усилия да помни какво вълнува влюбените.

Тази измислена несъществуваща любов беше най-доброто прикритие за ежеседмичните срещи на Агента с неговия Началник.  От  влака на софийската гара слизаше просто един от многото работници, прибиращи се у дома след работа. Качваше се на трамвая и отиваше в квартирата си в Ючбунар. Имаше си ключ, отключваше и влизаше. Понякога той беше вече там, понякога идваше късно през нощта или на другия ден по обед. Говореха си часове наред, на най-различни теми, докладваше, получаваше новите задачи. Седяха на масата в една стая и си приказваха. Всъщност Той го учеше. Което може ли да се нарече използване? Това беше неговият университет. Който завърши успешно и не изневери на придобитата специалност цял живот.

 

От тези „студентски години” му остана пристрастеността към хубавото червено вино. Учителят му го носеше всеки път. В бутилки без етикет. Наливно, но не от обикновена кръчма със сигурност. Потаен човек беше Шефът му. За годините, в които го опозна добре, не бе виждал или чувал за близка нему жена. Много по-късно едни пишман биографи го женеха за една. Той, за разлика от тях, я познаваше. Тя съществуваше, но изобщо не му беше „близка” – нито в сексуален, още по-малко пък в социален план. Нещо като бутилката, която трябваше да съхранява хубавото вино. По скоро той беше Неговото вино. Но биографите не знаеха нищо от Това. „Виното” нямаше етикет. И по-добре – иначе тръгваха едни разследвания: откъде го намира такова, има ли още...

Кой кого използва – пиячът виното или виното пияча? Без да разбира изобщо, той стана точно копие на Него. Не намери Жена за себе си. Иначе жени около него имаше достатъчно, особено в следващите времена. Но никоя не успя да го грабне. Играта в която участваше и която после той диктуваше, беше на порядъци по-интересна от любовта, както я описват по книгите. Изобщо Любовта е далеч по-обширно и по-всепоглъщащо Нещо от един сексуален или душевен контакт между мъж и жена или между две същества. Човек може да обича палеца си или залеза на Слънцето и това да му е достатъчно, нали? Разбира се. След време търсеше всред архивите и спомените си следи от жената, писала „влюбените писма” до него. Абсолютно неангажиращо, от любопитство, както биха казали обикновените хора. Не намери нищо, естествено, пак според тях. Но научи още повече за това как се играе ТАЗИ игра, в която има само едно ограничение – дължината на живота на Играча.

 

1944

 Новата й година беше последната, която прекара във Фердинанд. Оттук насетне Партията го изтегли в София. Ъ, Партията! Глупости. От приблизително половин година Шефът му се готвеше за нещо. Пренареждаше приоритетите си. След смъртта на Царя в късното лято на предната година му каза нещо, което тогава много го учуди, защото не го разбра: „Династията се преражда. Трябва да се нагаждаме към това.” След още много дни и вечери на обучение нещата постепенно се подреждаха в картинка, която нито тогава, нито далеч по-късно, след много години, никога не се появи в публичното пространство. Въпреки, че бе основа на основите, нещо като Менделеевата таблица за химията, но табу, строго съхранявано табу, за разлика от нея. Тази държава, България, при влизането си в модерния свят след Освобождението, Светът беше поверил на Кобургите. Те да я коландрят, стопанисват, доят и стрижат, но да се грижат за нея, да я държат в цивилизованите рамки на Европа. И ето това вече повече от век се спазваше стриктно. Доколкото беше възможно през различните периоди.

- Комунизмът е фикция. Една красота, но мечта без никакво стабилно бъдеще. Това е конструкция за ангели. Хората не са ангели. – му говореше неговият Учител – Когато всички са равни, кой ще нарежда какво да се прави, кой ще ръководи? „В името на народа”? Глупости, кръгли глупости! На степен броя на хората, съставляващи народа. Не може без Един център, Едно мнение, Една воля. Тиранин значи в края на краищата. Изключено е този тиранин да се определя на партийна конференция и да се сменя на всеки 5-10 години. Днес от Перник, утре от Видин, вдругиден от Пловдив. Това означава перманентна гражданска война. Виж, Църквата е друго нещо. Господ не е човек. Не ни е комшия или сънародник, заченат е непорочно, възкръснал след Смъртта си и ще се върне пак да съди незачитащите го. А Ленин, Сталин или който е да е там Хитлер – ами че той има родна къща, като всички останали милиарди обикновени хора с баща и майка, правил какво правил и умрял като тях. Няма да възкръсне, какво като лежи в Мавзолей?

Вярата в Бог е идеалната форма за управление на обществото. Има само един недостатък – Господ е твърде бавен за краткия човешки живот. Щял да дойде и да съди! Кога? След смъртта ми! Че какво ме интересува това мене, с какво ме възпира да не преметна простаците, дето го чакат. Всеки ден се яде, а Вярата не е храна. 20 дена глад и умираш, без значение колко си вярващ и в кого. Ама след смъртта щял си да станеш светец?! Да бе, ама СЛЕД, не днес, не утре! Като Комунизма – работи цял живот до изнемога, за да живеят потомците чудесно! Кои потомци – моите или твоите? Умряла работа!

И тогава идва на помощ междинен вариант – Човек, наместник на Бога. Цар, казано опростено. Ама не един човек, а Династия! 4-5 поколения царе – синове, баща, дядо, прадядо. И проследяемост на кръвната връзка с векове назад. 300-400-500 години. Един от Династията управлява и Неговата династия възмездява! Ако прадядо ти е слушал дядото на сегашния Цар, и да е страдал, ти ще се възползваш от благините. Какви благини питаш? – Ако Династията е качествена, те са гарантирани! Я виж Англия, Франция, Германия. Както и Съюза – докъде се стига, като си зарежеш Монархията. Глупаци! Моята задача, и твоята също, е да пречим това да се случи у нас.

Е-е-е, по-полека. Кобургите са качествена династия. Дали са добри царе и пак ще дадат. Може да има посредствени тук-там, но то е като едно плодно дърво. И най-хубавата ябълка има лоши години – без плод дори. Важни са корените и семката. Те трябва да се пазят и съхраняват.

Сега в цяла Европа настъпват огромни промени. Но не само там е призракът, дето броди – комунизмът. Целия свят ще залее. Въпрос на време е. Като болест ще бъде. И милиони хора още ще умрат от нея. Без да гърмят оръдията. Докато тази доктрина рухне под тежестта на собствената си сбъркана конструкция. Въпрос на време е човечеството да преболедува тази дребна шарка. Няма перспектива тази болест, казвам ти. Петдесетина години, не повече. И ние с тебе ще я надживеем. Аз посмъртно, но ще те наблюдавам и отгоре. Ако не изпълняваш нарежданията ми, ще се върна тук долу и ще те унищожа. Формата няма значение, Духът е непобедим!

 

Така му говореше неговият учител. Тогава. И от тогава вече отминаваха 50-тина години. Срокът!

Да... В първите дни на септември нещата започнаха да се случват. Ускорено! Беше осем часа вечерта на осми. Тъкмо се беше мръкнало. Един черен „Хорх” спря пред квартирата му и докато стане от стола иззад масата, Шефът вече влизаше в стаята. Занарежда:

- Сядай! Слушай! Не питай! Запомняй! Нямам никакво време. От утре управлението на страната се сменя. България става съветска. Стара публична личност като мене трябва да бяга. Ха-ха - „от местопрестъплението”. Теб избрах за мой наместник. Ти ставаш Пазителят! Библиотекарят! Не се изкушавай за повече. Ще получаваш заповедите ми чрез Момчето. Той знае. Пази го! Мисля, че ще се справиш. Ако ли пък не успееш, мисли му. Няма да има никаква пощада за теб и за потомците ти. Ако ги имаш. Впрочем това няма никакво значение. Династията е важната. Тя трябва да оцелее, докато комунизмът отшуми. Вече Ти отговаряш за Това! Разчитаме на тебе.

Толкова! И оттогава бяха отминали почти 40 години. Той беше оправдал доверието, което получи в аванс от своя Учител.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. gardener - Поздрави
04.01.2022 15:11
Интересен, почти митичен образ на Гешев сте изградили. Ако това е Гешев или събирателен образ на Обществената безопасност от онези години. Познавайки от лични източници живота на "македонците" в ОБ на т.н. ни "царство", не сте толкова далеч от истината, отново имате моето "браво" и обещанието да Ви чета напълно и ред по ред, ще се опитам да Ви препоръчам романа на познати за да се запознаят поне тук с Вашите неща, които са доста хубави и плод на систематизиран и голям труд да романизирате историята ни от гледна точка на пострадалите от тогавашния режим, който до голяма степен не се е променил и днес.
цитирай
2. pitatlimedejzorata - Dobronameren до Gardener
05.01.2022 10:24
Точно Гешев съм визирал, но замисълът на книгата е да не се споменават конкретни имена.
А щом сте асоциирали точно Никола Гешев, без да е назован поименно с този образ, това е похвала за мен. Значи съм успял с документализма в белетристиката.
Знаете ли, gardener, до края на "Семейството и другите" ще срещнете поне още два такива белетристични образа, които би трябвало да разпознаете като две известни личности от живота ни.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 461864
Постинги: 632
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031