Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.12.2017 16:58 - Сид - torrent 07
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 340 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ВРЪЩАНЕ В 1982

Слънцето блесна право в очите й. Трепна и светлината изчезна. Какво ставаше с очите й? Напоследък имаше проблеми с тях. Виждаше плуващи петна в зеницата си, понякога при резки очни движения губеше образа. Първият въпрос, който й зададе очния лекар при когото отиде на преглед в поликлиниката, беше появявали ли са се светкавици в очите й. Не бяха. Сега обаче това май си беше чиста светкавица.

Ето пак. Но този път хвана блясъка. Идваше от изкопа, където багерът беше подхванал верандата. Нещо ставаше долу. Металната кофа се вдигна и от нея се посипаха монети. Златни монети, които отразяваха слънчевата светлина. Падаха отново в изкопа и продължаваха да блестят. На ръба на железните зъби се поклащаше някаква огърлица. Тук вече и багеристът забеляза необичайното. Веднага загаси мотора и скочи през отворената врата на земята. Откачи огърлицата и започна да я разглежда. После я сви на топче, пъхна я в джоба си и се надвеси над изкопа.

Тя направо беше вцепенена от изненада. Това беше заровено имане под верандата на чичо й, което токущо излезе на бял свят пред очите й изпод зъбците на рушителя. Кой го беше заровил? Колко време беше стояло там под краката им?

Оня зомбак разрушителят имаше други проблеми. Беше скочил долу в изкопа, ровеше с ръце за монети и трескаво пълнеше джобовете си с тях. Тя отвори прозореца и се развика. Като истеричка. На виковете й веднага се отзоваха двама строители, които кой знае къде се бяха скатали в очакване багеристът да им свърши работата за деня. Трима души вече идваха много за делене на плячката. Тя викаше отгоре, появиха се любопитни комшии по другите прозорци... Ситуацията смени началника си. Багеристът се върна отново в кабинката, другите двама негови другари слязоха в изкопа и започнаха да изравят от рохката пръст златните неща. Хвърляха ги направо в желязната кофа, която услужливо висеше над тях.

Постепенно около изкопа се събра цяла тълпа зяпачи. В кофата на багера вече имаше злато за една торба. Повече не излизаше от земята. Хвърлиха на онези долу две кирки, нали техниката използваха за съд. Толкова старателно и бързо сигурно не беше им се случвало да работят от години.

- Няма повече. Няма повече – се понесе из тълпата.

- Ами! Сигурно има още. Я, да излязат хората, та багеристът да копне по-надълбоко.

- А бе, луди ли сте! Как ще копае, нали кофата му е заета.

- Ще я изпразним, колко му е.

- Да, бе! Кой ще празни? Ти ли? Тарикат такъв!

- О-о! Ти я изпразвай. Селянин! Бай Ганьо!

- Кой е бай Ганьо, бе?

Долу щяха да се сбият. Над гроба на мъртвата веранда, където беше преминала голяма част от детството и младостта й. Стана й ужасно неприятно, дръпна се навътре в стаята и затвори прозореца.

Тъкмо навреме! Една милиционерска джипка наби рязко спирачки зад гърбовете на хората. Всички разправии и дейности бяха преустановени на мига. Тълпата се раздели на две половини и страхопочтително оформи път на цивилния, който слезе от колата. Партиен началник, де да го знаеш с колко голяма власт разполага! А и кой го беше извикал, докато те бяха вперили очи и чувства в златото!

Не човекът, а желязото, подходи бързо към изкопа. Не прояви никакъв интерес към златните неща, явно знаеше за какво става дума, и направо заповяда на двамата работника да излязат горе. С властен жест ги накара да извадят всичко от джобовете си и да го оставят в кофата. После погледна към шашардисания багерист и с пръст го повика при себе си. Онзи скочи на земята, още по пътя обръщаше джобовете си. Нямаше нищо. Обаче такива не минаваха пред милиционерския началник. Отмести го с ръка от пътя си и сам се качи в кабината. Повдигна седалката – народната милиция знаеше всичко – и веднага извади онази свитата огърлица и шепа монети, които хвърли при другите неща. Тя гледаше отгоре като на нямо кино.

Втора джипка пристигна. От нея слязоха двама милиционери. Началникът им посочи злополучните работници и багериста, които с минимална учтивост бяха натикани в колата. Тълпата чак сега излезе от вцепенението и започна да се разпръсква. Последните двама най-бавни зяпачи бяха хванати и също вкарани в колата. Вероятно в качеството си на свидетели. Теренът беше разчистен за минути.

Оставаше да се прибере намереното. Цивилният извади някакво платнище от колата и го разстла пред кофата на багера. Преди да започне да прехвърля съдържанието й, погледна нагоре към нейните прозорци. Беше изненадващо за нея, тя хвана погледа му. Дали той я видя отвън през стъклото, не знаеше. Но беше ясно, че няма да й се размине разпита. Народната милиция знаеше всичко!

И прибираше всичко. Милиционерът завърза краищата на платнището, така че да се образува торба, хвърли го в джипката, качи се в кабината и отпраши с пълна газ към управлението. Вероятно. Защото можеше и да е към къщи. Впрочем това нямаше никакво значение. И той крадеше чуждото злато като багериста и неговите другари. Единствената разлика беше в това, че той имаше разрешението на народната власт! Което беше толкова разлика, колкото това дали крадецът се наричаше Тошо, Пешо или Ваньо, например.

Строителната площадка опустя. Никой не остана да пази „местонахождението”, макар да съществуваше много голяма вероятност в изкопа да има още злато. Не беше необходимо. След намесата на милицията нямаше кой да посмее да влезе без разрешение в трапа. Откъде да знае човек кой гледа от горе и слухти, за да „донесе” където трябва. Българинът не обича на баир лозе. Баща й разправяше една история, поучителна история от турско време.

„Някакъв турчин замръкнал в българско село. Влязъл в най-личната къща. Домакините щели да си скъсат краката да му угаждат. Хапнал, пийнал турчинът, дошъл му меракът, оправил жената и преди да заспи, поръчал на чорбаджията да го събуди сутринта рано, че имал спешна работа. На сутринта обаче алията се събудил сам, далеко след като слънцето било изгряло. Ядосал се той и викнал на българина:

- Ей, гяур, нали ти заръчах да ме събудиш! Що не го направи?

- Ама, али ефенди, ти спеше толкова дълбоко, че сърце не ми даде да те събудя.

- Че какво като съм спял? Тръгвай сега пред мене да те водя в конака при кадията да те съди, че провали работите ми.

Подчинил се нашият на турската заповед и тръгнал пеш пред коня на турчина към конака в града. По пътя се спънал нещо и от потурите му изпаднал един нож. Видял това турчинът и го попитал учудено:

- А бе, гяур, този нож твой ли?

- Мой е, али ефенди.

- Откога го имаш?

- Ами той стои винаги в новите ми потури.

- И за какво ти е?

- Ами да го използвам, господарю, в краен случай.”

Ей такива сме българите. Сигурно още преди турско. Просто от   турско  помним.

 

ЧИЕ ЛИ БЕШЕ ОТКОПАНОТО ЗЛАТНО ИМАНЕ? Сега си даде сметка, че не беше закопано надълбоко. Което значеше, че е на чичо й. А баща й дали знаеше? Никога не беше чувала дори подобен слух за такова нещо. Нямаше никакъв спомен за огърлица или златни накити, които да е носила майка й. Родителите й не бяха богати хора, толкова богати хора. Виж чичо й – да. Но и той не живееше така, както се полага на човек с толкова много злато. Което нищо не доказваше. Може би той беше взел все пак някакви „предохранителни мерки” „след Ялта”?

Но защо не беше казал на никого? Впрочем, ако тя не знаеше, това не значеше, че баща й също не е знаел! Той умря преди колко – 13-14 години. Майка й преди 3-4, а чичо й – миналата година. Сега случващото се беше пълна изненада за нея. Определено неприятна изненада. Не заради някаква тъга или яд, или завист, или злоба – изобщо не й пукаше за златото. Чувстваше се прецакана, от народната власт естествено. Но не беше болка за умиране. Имаше българи, много българи, поне милион, които бяха измамени от същите братя комунисти с повече. Някои дори бяха заплатили с живота си. И собственият й баща без малко! Какво тук значи килограм злато?!

Когато Йордан се прибра от работа, й олекна още повече. Към нейната примиреност, съчетана с роднинско разбиране, той прибави своята външна принципна злобна убеденост, че всичко на този свят, което не е по божиите закони, се плаща.

- Те, комунистите, няма да прокопсат. И ние с тебе ще доживеем този момент. Просто трябва да умрем навреме, а не преждевременно. Те са тръгнали вече към края си. Нали помниш как бяха обещали, че до 1980 година ще живеем в комунизма?! Трънки! Краставици на търкалета, както казваше майка ми. Гледай какво става: заден, заден и встрани! Това злато и другите им грабежи, освен да ги скара повече и озлоби един срещу други, какво друго ще постигне? Помниш ли Генчевите? Комшиите на долната пряка. Бащата изчезна без следа,  макар да беше клечка в милицията. Кой знае кое злато е завил в своето платнище! Синът му го убиха в казармата по погрешка, дъщеря му е малоумна курва. Впрочем и тя изчезна. Къде е сега? Остана само майката да изживява падението и затриването на близките си. Нещастници! Я налей по едно червено вино да споменем чичо ти! Дали е научил вече, че комунистите го ограбиха за пореден път?

- Той не беше лош човек.

- Да съм казал такова нещо?

- Не си, но на тебе ти е лесно, той не е твоя кръв.

- Да, вярно, но ти си моя кръв. Аз те обичам. Впрочем знаеш ли това?

- Подозирах нещо такова. Днес какво яде на обед?

- Баничка. Защо?

- Да ти сипя ли още от боба с ребърцата?

- Ако не сме свършили червеното вино – да.

- Хубаво ми е с тебе, Йордане...

Истинските мъже никога не са били силни по приказките.

 

НОВИЯТ ДЕН ЗАПОЧНА ТЯГОСТНО. Рано-рано позвъня на вратата й една от съседките. Клюкарка, никога не й е била симпатична. Да я успокояла, че толкова много злато щяло да донесе повече неприятности, отколкото радост. Щото, нали, „животът ни сега е осигурен”... Пък и какво можеш да си купиш от българските магазини с толкова много пари. А народната власт щяла да й даде 10% от стойността на намереното. „Такъв бил законът.” После премина към същественото – заради което беше дошла. „Ама и той чичо ти, бива ли така? Да не ти каже... Голям особняк...”

Едва я изтърпя!

Към обед дойдоха от районното милиционерско управление. Когато я прибираха в колата, онази навла съседката беше на терасата на апартамента си, нейния наблюдателен пункт, и всичко фиксира. Голям праз! И без това целия квартал беше пламнал и изгаряше от любопитство. Такова нещо – да намерят имане под прозорците ти – я се случи веднъж на сто години, я не. А пък мисълта, че е можело ти самият да го намериш, направо влудяваше.

Милицията се помещаваше в една палелепипедна триетажна сграда, сива, но по-скоро черна. Беше идвала няколко пъти – да си подновява паспорта. Нищо и никаква работа, но винаги оставаше с ужасно неприятно, гадно чувство от пребиваването си тук. Дори минавайки само покрай сградата, човек се чувстваше вече виновен, обиден, наранен, уплашен. Тя беше убедена, че това е търсено нарочно още при строителството, оформлението на околния пейзаж дори и старателно поддържано от държанието на служителите в сградата. Като почнеш от началниците, та стигнеш до чистачките. Вътре не можеше да работи добър човек. Щеше да напусне импулсивно, заради вонята на диктатура. Ако това можеше да се изрече толкова безобидно.

Защото можеше да се подпише, че Това съвсем не беше безобидно. Преследвайки създаване и поддържане на страх и унижение у човека, така се генерираха центрове на отрицателна енергия, отваряха се зловонни кратери на злини, черни дупки за добрината и милостивостта човешка. Ако само минаваш оттам, ще се разминеш  най-вероятно само с едно главоболие, да кажем. Например както се чувства човек на манифестация, когато чака да излезе пред Мавзолея, затиснат в тесния правоъгълник, образуван от Партийния Дом, Министерския Съвет и Държавния Съвет. Но ако трябва всеки ден да си на такова място, ще изгубиш облика си на същество, създадено от добрия Бог. В такова място птичките дори не пеят. Както беше чела, че било сега в концентрационния лагер Дахау.

Още на външните стълби я блъсна главата. Един малоумен безстрастник седеше в кабинката на входа. Поредно доказателство, че практиката се определя от теорията. Подминаха първия етаж – на приемните гишета. Подминаха  и втория етаж – на утвърдителните служби. Качиха се на третия – един дълъг пуст коридор с много врати. Поне в началото му на вратите отляво и отдясно пишеше едно и също – „следовател”. Влязоха в една такава стая. Високи метални рафтове от едната страна, от другата - мивка и по-тясна врата за някъде, в дъното бюро с пишеща машина на него, зад бюрото прозорец с решетка на него. Като влязоха следователят, вероятно, стоеше прав пред прозореца с гръб към тях. Когато се обърна, за да каже „заповядайте”, изглеждаше безкрайно уморен. Сигурно затова беше и решетката на прозореца – да го възпира да скочи от отчаяние. Сега само излезе иззад бюрото, придърпа един стол от стената, постави го в средата на стаята с лице към себе си и я покани да седне. Придружаващият я милиционер тракна с обувките и ги остави сами. Започваше се.

На бюрото имаше папка. Нейната папка, защото следователят я отвори, извади два листа от нея, погледна единия, после другия и каза:

- Знаете за какво сте тука, нали? – и не дочаквайки отговор, продължи. – Вчера при събаряне на къщата на вашия чичо са били намерени множество златни монети. От гръцко време.. Какво ще ми кажете за случая?

Тя повдигна рамене и разтвори ръце, което на всички езици означаваше недоумение:

- Нищо не зная. И аз съм съвсем изненадана, никой от роднините ми не е споменавал за заровено гърне със злато. Сега от вас научавам, че монетите били на всичкото отгоре и гръцки. Нямаме гърци в рода.

- Това не означава, че нищо не знаете или че нищо не сте чували. Може да са откраднати.

Някакъв свободолюбив звяр се събуди в нея. Тоя милиционер прекаляваше. Роднините й не бяха крадци. А много вероятно беше именно той, в съдружие с оня вчерашния с платнището, да бяха наистина крадци. На чуждото. На нейното!

- Чичо ми не беше крадец. Това чудесно го знаете. И баща ми не беше крадец. И това би трябвало чудесно да знаете!

- Моля ви да не иронизирате! На разпит сте и аз го водя. Имате ли предположения от кого и кога е скрито златото там?

- Не, понятие нямам. На верандата, под която багерът изкопа монетите, аз съм прекарала голяма част от детството си, но никога не съм предполагала какво се е намирало под краката ми. Сигурно съкровището е скрито още при строежа на къщата, иначе да съм усетила или видяла нещо. А самата къща е строена преди да се родя. Наистина не зная нищо.  И няма кого да питам. Вече никой от роднините ми не е жив. Чичо почина последен, миналата година.

- Да-а... Вероятно е така. И тогава вие нямате никакво право върху намереното. Всичко се конфискува за държавата и отива в хазната. Формално трябва да подпишете един документ, че сте съгласна и се отказвате от всякакви по-нататъшни претенции. Такъв е редът.

Боже-е... Това ли било целта на упражнението?! Да си го вземат златото и да си го носят на майната си. Тя не го искаше. То не й трябваше. Какво щеше да го прави, какво щеше да си купи с него? Повече хляб ли? Ранно пенсиониране? Или свобода на мнението си, недай боже! А може би чичо й тъкмо затова нищо не й е казал. Скритото злато се е оказало безполезна предпазна мярка, излишна в социалистическото общество. За какво са му на роба пари!

Подписа с облекчение въпросния документ и показанията си и побърза да излезе от противната сграда. Вън царуваше нещо съвсем различно, истинско – Слънцето!




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462177
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031