ЧАСТ ПЪРВА

Родителите и техните родители

1982

Днес не поиска да отиде на работа. Не можеше. Нямаше да може да се съсредоточи в цифрите, фактурите и ведомостите. Затова вчера помоли началника си да я пусне един ден в неплатена отпуска. Измисли си някаква неотложна работа в съвета. Нямаше как да му съобщи истинската причина, пък и не искаше. Тъкмо от съвета се бяха обадили преди няколко дни, че днес ще изпратят багер, който ще почне да събаря къщата на чичо й. А тя беше последната запазена част от нейното детство. И днес щеше да е нейното погребение.

Беше родена в покрайнините на София. Във времената, когато хората живееха нормално в човешки къщи и нямаше построен ни един кошер, събиращ три-четири махали, чиито обитатели не се познаваха дори, защото се прибираха само вечер да спят в него. Във времената, когато да имаш двор с дървета и цветя за които да се грижиш, и чешма в него от която да ги поливаш, да имаш пейка пред къщната врата, където да седнеш привечер след работа, да погледаш как децата ти играят спокойни на улицата и да побъбриш със съседите отляво, отдясно, отсреща - бяха естествени неща. Когато хората бяха по-добри.

В двора им имаше две къщи. Едната беше тяхната. Баща й беше строител и сам я беше построил. Неголяма къща, изградена с малко средства. Две стаи долу и още две на втория полутавански етаж. С една тоалетна долу и една баня горе. Чичо й, големият брат на баща й, живееше сам в отделна негова си къща. Той беше по-богатият. Навремето учил в Германия, какво точно не знаеше, но в България, докато умре, се занимаваше с търговия на вино. Внос-износ на едро. Имаше и ресторант на централната улица. Тя беше малката царкиня на този ресторант.

После народната власт унищожи този рай. Най-напред събориха бащината й къща – преди десетина години. Отгоре  построиха осеметажен панелен блок. Днес щяха да съборят и къщата на чичо й. Със същата цел. Защо? – сега вече разбираше. Комунистите се целеха да разрушат мостовете, свързващи в едно членовете на семейството. Без опора в семейството човек оставаше беззащитен срещу комуната. Намираше за естествено и не протестираше, че още от най-ранна възраст го тикаха да членува в структури, създадени именно с такава цел – седмични ясли, целодневни градини, общежития за ученици, чавдарчета със сини връзки, пионери с червени, клубове по месторабота, домсъвети, Отечествен Фронт... Затова се строяха тези бетонни грамади с възможно най-малки стаи и тънки стени. И най-отгоре грееше Комунистическата Партия! Да не кихне някой, тъй като дори това просто действие не бе разрешено, ако е индивидуално! В социалистическия лагер върховенството на колективната правда се извеждаше като проста истина. И тъкмо затова се наказваше безмилостно неговото незачитане. Ако го подложиш на съмнение, животът ти тръгваше безвъзвратно накриво. Ако пък го отхвърлиш, съществуваше реална опасност изобщо да не тръгне. И ти оставаше само възможността да се вторачиш в колективната правда. Това пък означаваше да се наредиш в редицата на зомбираните, на роботите, не при човеците. А оттам се излизаше само посмъртно.

В резултат хората бяха станали лоши. Така ли се гради империя?

Багерът захапа първата порция от къщата на чичо й. Зъбите на голямата кофа се забиха безжалостно в покрива. После дръпнаха назад. За да повторят пак и пак. Всяко нормално божие същество чуваше изненаданите предсмъртни викове на старите керемиди. Но не и мъжът, който седеше наперено в стъклената кабина на металното чудовище. Той работеше, според неговите представи престижна работа. Всъщност рушеше тъпо и безсмислено. Старото рушеше, според промития му и затова недоразвит, мозък, а всъщност заличаваше историята на предците си. Това, че не бяха точно неговите предци, изобщо не го оправдаваше. Глупак! Отваряше място за нов социалистически блок. Поредният панелен паралелепипед, пригоден да превърне допълнително 300-400 свободни човешки души в зомбирани същества. Като него самият – ще се прибере довечера с пари за два хляба и кило кайма в своята панелна килийка и ще бъде доволен! От какво? Дори не внуците му, а още децата, ще отрекат днешните му, и вчерашните, и утрешните му усилия. Като ненужни, безсмислени, вредни, злощастни.

Старите керемиди крещяха. Те не разбираха защо трябва така безмилостно и масово да бъдат трошени, когато можеха да служат поне още половин век. Имаше толкова много покриви, нуждаещи се от тях за потягане, а не от заличаване. Но не! Керемидите не ходеха на кино, за да бяха видели тъпата гордост на един зомбак, на 40 години тепърва влизащ в училище за повече акъл, който нищо друго не беше, и нямаше да научи, освен да руши. С багера, че е по-лесно, а не на ръка, както е строено. Един тъпанар, гордеещ се със своята „професия разрушител”, талантливо и убедително изигран от актьор и той гордеещ се със своето звание „народен артист”. Колкото простотията се качва по-нагоре в народните слоеве, толкова по-бедна става държавата.

Беше го гледала този филм. Но не беше го преживяла в сърцето си. Макар тогава вече бащината й къща да беше разрушена по същата причина. Пречеше на новите. На простите. Дразнеше ги вероятно защото родителите им ги е мързяло да си построят свестни къщи или не са чувствали нужда от това. Сега грабеха и рушаха безогледно чуждото, солидното, здравото, хубавото. Това сигурно ги умиляваше, вдъхваше им самочувствие. Но какво щяха да правят след няколко десетилетия, когато чуждо старо вече няма да има, а новото тяхно ще се разпада пред очите им?! Сега си спомни, че беше гледала и такъв филм. Във вандалските времена банда диваци опустошиха едно мирно село. Изклаха съпротивляващите се, насилиха слабите, запалиха всичките къщи и дни наред буквално се тъпкаха, изяждайки всичката събрана храна. После дойде зимата и копаха землянки да се скрият от студа, гладни и още по-озверели. Този път едни към други. Филмът не беше български.

Сега стоеше на прозореца от вход А, етаж 4, апартамент 11 (60 квадрата с входното стълбище, който беше получила като компенсация срещу двора и бащината си къща в него), гледаше багера-разрушител и спомените я връхлитаха.

1945

Имаше сняг. Беше весело. В къщата им от скоро живееше още едно семейство мъж, жена и две деца. Момчето беше малко по-голямо, а момичето колкото нея - 5-годишна. Тя, едничката на мама и татко, най-после имаше две другарчета с които детството й ставаше по-пълно.

От тази щастлива за нея зима остана една снимка, която щеше да я надживее. Не знаеше кой я е правил. Вероятно баща й. Три широко усмихнати деца се пързаляха по някакво баирче и шейната им тъкмо се обръщаше в снега. Което явно беше най-голяма радост за тях. Шейната я познаваше. Дървена, здрава и голяма. Подарък от чичо й. Тя прекара цялото си детство с нея. Загуби следите й, чак когато се замомя.

Какво стана с детските й приятели изобщо не помнеше. Май след година наемателите се изнесоха от къщата. Майка й и баща й никога не отвориха дума за тях. За децата им също. После тя тръгна на училище и други неща погълнаха времето й. След много години разбра или по-скоро си обясни нещото, за което родителите й си бяха спестили думите пред нея тогава. Това не са били наематели, а насила натрапени им квартиранти от народната власт. Баща й и майка й не били въодушевени поддръжници на новия комунистически строй и затова не бивало да се ширят в толкова стаи. Две им стигали. Останалите били конфискувани. Родителите й дори заплащали известно време месечен наем за „ползването” на собствените си стаи. После нещата се върнали по местата им. Щастлива съдба? Не съвсем...

После снегът се стопи и пролетта не беше весела. Със своя детски ум не разбираше защо, но чувстваше тежката мъка, легнала над дома и родителите й.

Много се разбираше с чичо си. Той така и не ожени, нямаше деца и тя беше неговата любимка. Баща й и майка й нямаха нищо против това. Докато в тази пролет нещо се промени. Какво – не проумяваше, но усещаше странната смесица чувства у тях. Те престанаха да говорят за него, вече не се търсеха в двора, прекъснаха общите вечери на четиримата. Започна да идва някаква жена, която да пере дрехите на чичо й и да ги простира до техните, без да разговаря с майка й. А в същото време не казваха нито една дума на упрек или забрана тя да ходи при него в къщата му или в ресторанта. Той не престана да я обича много, добавяйки само тъга, толкова голяма, че не можеше да я скрие, дори от нея 5-годишната. Беше още много малка, за да се сети да го попита защо е така тъжен.

баща й го нямаше цяло лято. Майка й каза, че бил в провинцията на някакъв голям строеж и плачеше през цялото време.

- Не се безпокой, мамо! – разправяше й. – Нали там не е сам. Работи с другарите си. Те са като приятелите, нали мамо? Кога ще се върне, мамо? До зима?

- Да, моето момиче. Сега заспивай. Утре е нов ден – и избърсваше сълзите си.

На другия ден чакаше в двора да зърне чичо си. Той не идваше вече в тяхната къща. Но неговата къща продължаваше да бъде отворена постоянно за нея. Ако баща й си беше в къщи, щеше да има двама бащи. Него лято той започна да я учи да чете. Беше купил една книжка с тънки корици, пълна само с картинки, гатанки и задачи. Много интересна за деца, че и за възрастните. Защо изчезнаха такива книги по комунистическо време не можеше да си обясни. Четенето на поучителни стихове и истории за труда и мира може да развива светогледа, но не и ума. А какво ще правиш с правилния мироглед, когато си прост? Понеже чичо й нямаше само нея на главата си, тя беше принудена да научава буквите под загадките, та да не го чака за помощ. А вечерно време изпитваше майка си по наученото през деня. Само да не бяха сълзите й и баща й да се върнеше по-бързо от строежа...

Той се върна в началото на зимата. Беше много отслабнал. Но поне майка й престана да плаче. А тя вече знаеше да чете с печатните букви.

- Чичо й я научи – казваше гордо майка й, а баща й мълчеше.

Една вечер, по-точно нощ, от своята стая чу разговор между тях двамата.

- Не мога да му простя, че ни предаде – казваше баща й.

- И да, и не! Ако не беше постъпил така, него нямаше да го има, ти нямаше да се върнеш от затвора и аз щях да остана сама. На пътя.

- Дълбоко се съмнявам, че когато се подчини на техния избор, е мислил тъкмо това – как да ни спаси. Мислил е само за собственото си спасение.

- Ти разсъждаваш сега само в черно и бяло. Или - или! Съществува и избор ДАНО.

- Не харесвам сивия цвят. Няма лице. Черното поне това има. Отвратително е, но по своему е надеждно и предвидимо.

- Не, не! - спореше майка й. – Когато си в по-слаба позиция най-глупавото е да се набучиш сам на копието. Така никога няма да ти дойде реда да победиш.

- Да останеш честен и непоколебим е вече победа.

- Победа? Но само за тебе, умиращият, последната победа. С какво помага тя на другите, които разчитат на твоята сила?

- Не знам. Не мога да му простя. Как да се променя!

Чак след години схвана смисъла на този среднощен разговор.