Часът наближаваше десет. Слънцето вече пети час се катереше към върха. След двадесет минути отсреща в училището започваше голямото междучасие и улицата щеше да се напълни с глъчка и смях. За половин час.
Ангел седеше на ъгловата маса, едната от четирите, изнесени на тротоара пред павилиона за закуски. В нарушение на разпоредбите на общината, разбира се, защото това бе място за движение, а не за пиене на кафе. То пък едно движение... Всъщност заетият “тротоар” представляваше късата страна на блока му и по него почти никой не минаваше. Обитателите и посетителите на “китайската стена” търсеха входовете й, а те бяха на дългата страна. Ако не беше кафето, във фугите между 8-те колони тротоарни плочки щеше да никне трева.
Като между плочките пред гаража му. От няколко години, по-точно от две, когато влезе в “Клуб 70”, Ангел започна да не слиза всеки ден в “дърводелната”. Не му се работеше вече. Уморяваше да стои прав зад абрихта, а и нямаше никакъв стимул. Сам човек без жена, деца и роднини за какво да се бъхти. Допълваше си пенсията с дребни пари от дребни поправки на място и това му стигаше. Две кафета сутрин тука, нещо от пицарията насреща по обед и ей на, “станало шест вечерта, когато имаше час при зъболекаря”. Скучна работа, но хубавото й беше, че нямаше да продължи дълго. Още година-две и... пайдос. При Наско бяха останали 5-ма, не – вече 4-ма, от старите “пациенти”. И Наско старият. Кръчмата пак беше пълна, но вече с младоци по на 40. Друго поколение, други интереси, друг манталитет, други разбирания, други мераци... И друг “Наско” – младият. В това отношение старият Наско беше направо щастливец. Синът му поемаше бизнеса. Е-е-ех...
По улицата пак мина онази млада жена, която преди половин час видя да отива към училището. Погледите им се срещнаха. Тя му се стори позната от някъде. Подмина кафето и може би, защото продължи да я гледа в гръб как се отдалечава, забави крачките си, спря се, обърна се и се насочи право към него.
- Здравей, чичо Ангеле – каза му и чак когато седна на другия стол на неговата масичка добави – не попитах може ли, ама може, нали?
Светкавицата беше треснала и отминала, осветявайки ситуацията. Това беше Миляна. Не беше я виждал колко, около 20 години. Малкото третокласниче беше се превърнало в истинска хубава жена.
- Сядай, Миле...
- Я! Позна ме. Миляна съм. Значи не си ме забравил. Както и аз тебе...
Спомените го връхлитаха. Някъде, в онези щастливи години, кръчмата на Наско се разхубавяваше и по обед. Тогава се пълнеше с ангелите от дневната смяна – учителките от сутрешната смяна, които на път от училище към вкъщи, и другите – следобедните, които още не бяха започнали работа, минаваха покрай нея и се спираха за по една пилешка супа и едно кашкавал пане. Училището още нямаше стол. Горките ученици! Заведението не беше разрешено за тях, естествено, и те нагъваха сандвичите в училищната лафка.
Но за Миляна това не важеше. Тя беше първокласничка и идваше в кръчмата с “майка си”. Миляна беше сираче. Живееше в дома за деца зад околовръстния. Учеше в първи “а” и класната й, Наташа..., почти я беше осиновила. Сутрин слизаше на две спирки след училището, за да я “поеме от лелките в Дома”, беше я поставила на чина пред катедрата си, “за да може да я докосне по косата, когато си поиска”, по обед я водеше в кръчмата, обядваха двете и после пак двете спирки нагоре, за да я “сдаде”. Това Ангел го знаеше лично от Наташа.
Така до трети клас. Тогава започнаха постепенно да закриват домовете за сираци. Новата власт допря най-сетне до хуманността в отношението към децата в неравностойно положение, както беше термина. Миляна отиде в някакво приемно семейство, което живееше кой знае къде, и напусна училището в края на трети клас. И Ангел загуби следите й. Но господ забавя, но не забравя. Днес порасналата Миляна стоеше насреща му и му разказваше за себе си.
- Завърших училище с мечтата да стана начална учителка. Направо да се чудиш от къде тоз мерак, нали. Понеже бях случила и на вторите майка и татко, записах начална педагогика. В университета се запознах с Иван от Математическия. Следваше информатика. И той сирак като мен. Също така изключително свестен човек. В последната година на университета се преместих в неговата квартира. На следващата година се роди Бояна. Тя тази година тръгва в първи клас.
- А-а-а, ти затова ли идваш от към училището. Тук ли смяташ да я запишеш ученичка?
- Не, не. Това училище ни е далеко. Ние живеем под Руски паметник към Стамболийски. Аз преподавам в училището на Пиротска, след Опълченска. Там имам една колежка, която има позната в клона на банката, ей там малко по-нагоре по Любляна. Ходих при нея с протекция. Искаме с Иван да купим общинското жилище в което живеем и ни трябва заем. Сериозен заем, който ще изплащаме поне 10 години, ама не става леко. Имам предвид отпускането на заема, да не си помислиш нещо друго – и Миляна се засмя.
Години след това Ангел си даде сметка, че именно този жизнерадостен смях стана конкретната причина за всички събития, които се развиха след това.
***
А знаете ли какво стана “след това”?
Най-трудното беше да убеди семейството на малката Бояна, че трябва да приемат предложението му. Впрочем те – Иван и Миляна не бяха семейство, живееха на съпружески начала вече 10 години, имаха дете, но като повечето млади изобщо не им пукаше. Което Ангел, честно казано, не разбираше като мотивация. “Заемът” го отпусна той. Безлихвен, защото именно “отпускането” му, не позволи да се отпусне и да напусне този свят на 73, да кажем. Вместо това, Ангел продаде апартамента и дърводелната и всичките пари от тази продажба даде на младото семейство. Не запази нищо за себе си. Дори, когато нотариуса по сделката, много учуден, го съветваше друго, нещо “по-разумно”. Как да му обясни, че най-голямата гаранция срещу това “по-разумно нещо”, той вече я беше получил. Иван и Миляна казаха, че ще приемат “заема” само, ако той поиска нещо от тях, което те могат да направят лично за него. Така за следващата Нова година първокласничката Бояна получи своите законни майка и баща. Те тримата вече бяха нормално семейство. Нормално, както дядо й Ангел го разбираше.
С тези негови пари и онези, които те бяха приготвили своевременно, след една година купиха един тристаен апартамент в района. Така направиха две неща едновременно – отрязаха мераците на банката да стане по-богата за тяхна сметка и помогнаха на общината да се погрижи за други по-бедни свои жители. После Ангел се развихри по специалността си, “нае” Иван и приятелите му за бригада и направиха от тристайния апартамент четиристаен. Индивидуалните стаи на дядо и внучка бяха една до друга. Как да се простиш със старостта, както се пееше в една хубава песен.
Когато дядо Ангел стана на 75, се роди Деляна...
Една нощ Ангел наистина разреши загадката, която се залъгваше, че е решил навремето. Онези числа в един отдавнашен негов сън - 72 и 75 не бяха календарните 1972 и 1975 години, а 72-рата негова годишнина, когато срещна Миляна отново, и 75-тата, когато се роди Деляна, сестрата на Бояна.
Сега оставаше само да срещне отново другия Ангел от другата страна на комшулука и да му каже, че е заслужил да изпият поне една бутилка червено вино заедно. Светът беше станал по-голям и по-щастлив. Буквално. И той беше причина и част от тази буквалност.
Ами, това е.
Dobronameren.blog.bg 15.03.2020
© Разказ за войната в Украйна от първо л...
Част II. Чия е земята Палестина и болшев...
