Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06.2021 18:05 - Семейството и другите
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1649 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 12.06.2021 18:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Зиме, лете, беше му навик. Около 6 часа сутринта се будеше и до десетина минути, докато чакаше да стане кафето, допушваше първата цигара за деня. И това му беше станало навик.
Наля си чашата, взе кутията и пепелника и излезе на чердака. Лятото в планината още не беше започнало наистина, но пролетта отдавна беше направила въздуха прозрачен и цветовете на природата свежи и крещящи за живот. Това време той харесваше най-много. Лятото изпичаше всичките тия цветове. Есента възвръщаше блясъка им с друга форма, но за кратко. След нея идваше зимата, а той не обичаше студеното.
Студеното като усещане. Иначе в къщата никога не беше студено. Живееше на двеста метра от гората, в планински град в който от памтивека никой не помнеше друго гориво, освен дърва. Модерните времена, които бяха настъпили и тук, само бяха улеснили старата хамалогия по печките. Вече в голямата къща никой не палеше по три или четири отделни печки, а само голямата мощна камина в хола, която загряваше до кипене водата, обикаляща по тръби, опасващи всички стаи и таванския етаж дори. Тъкмо това – да запали камината сутрин с дървата, подредени срещу външната врата, беше другото му удоволствие за деня. Правеше го от три десетилетия най-малко. Колко много спомени бяха свързани с това... Днес тази „работа” я нямаше. Беше „зазимил” камината преди месец, до следващата късна есен.
Седна на малката масичка „за пушачи”, придърпа белия пепелник до себе си и се загледа в града, разстлал се пред очите му. Сигурен беше, че почти всички негови обитатели бяха станали вече. Зимата можеше и да ги преброи по пушещите комини. Сега не можеше, но пък чуваше от далечината песента на чановете, идваща от билото на хълма зад гърба му.
По калдъръмената улица пред къщата мина бай Злати от крайната къща. Връщаше се от работа. Беше невъоръжена охрана на дърводелския цех долу до реката.
- Добро утро, кмете. Хубав ден, а. Как е младежта?

Продължаваха да му викат „Кмете”, макар вече колко, 5-6 години да не им беше кмет. Приемаше го като признание за усилията си и като част от благодарността на съгражданите му. А „младежта” още спеше на горния етаж. Мария може би щеше да стане след малко. Нали беше малката стопанка на големия дом. Имаше задължения. Колкото до Атанас, той живота си живееше. Най-вероятно щеше да се излюпи към обед. Днес поне имаше някакво оправдание. Беше се прибрал призори от „ученическата вечер”. Последната била! Последна, трънки. Утрешната каква ще да е? Следпоследна ли? Впрочем, ако се наблегнеше на епитета „ученическа”, тази наистина беше последна. Довечера беше абитуриентския бал на Атанас.
Колко бързо отминаваха годините... Беше дошъл тук преди почти тринадесет години. Една зима. На следващата есен Атанас тръгна в първи клас, а днес ето вече завършваше дванадесети...

КОГАТО СЕ РАЗВЕДОХА с Мария, обикновените му житейски неща бяха свършени. Така си мислеше. По-точно, понеже престана да мисли за тях, те се свършиха за него. И за какво да мисли?! За година и половина загуби майка си, а жената, която обичаше безумно, го напусна заедно с дъщеря му. Остана сам със сина си, на който, на всичкото отгоре, той не беше биологичен баща. Ако тогава не беше се появил Лазар, всичко би отишло по дяволите. Сам нямаше да може да се справи. Голямата му любов щеше да го завлече за няколко години на Голямото дъно. Е, не стана така. Слава Богу.
Съдбата е голяма шегаджийка. Комунистическата Държавна сигурност беше съсипала в буквалния смисъл на думата животите на дядо му и баба му, поради това деформирала съдбите на майка му и на баща му, а оттам и неговия собствен живот. И точно един нейн висш служител го измъкна от бездънното отчаяние, подавайки му ръка за помощ, при това без изобщо да е молил за такава. Можеше да се каже, че не го направи заради черните му очи, а защото имаше изгода – Атанас срещу Съдбата му. Може би. Но можеше да му вземе Атанас и направо, без изобщо да го пита...
Както и да е. Животът е това, което ни се случва.
В оная далечна вече зима на 1996-та Лазар му предложи, по-точно е да се каже – го застави да приеме предложението да напусне София незабавно, заедно с Атанас. Основателно или не, най-вероятно основателно, защото провиждаше заплаха за живота му, свързана с монетите. Твърде ценни бяха. Представляваха неустоима примамка за иманярите. Самият Борис се беше убедил лично. Нали заради това в крайна сметка умря майка му. И го послуша. Лазар уреди всичко останало. Имаше тези възможности.
В един затънтен град в Източните Родопи по някаква причина нямали кмет. И само след два месеца предстояли извънредни кметски избори. Каза му, че трябва да се пресели с Атанас да живее там и да заеме вакантното място. Щял да уреди тази работа по партийна линия. Проблеми нямало. А по-подходящо „скривалище” не можело да се намери.
Наистина. Този град, Стари Град, беше на 5 километра от кльона по границата с Гърция и по тази причина попадаше в 40 километровата забранена зона по времето на комунистическа България. Половин век, че и повече, тук изобщо не е можел да припари външен човек. Дори местните влизали в района с така наречения открит лист. Това обрекло този беден и без това край на пълно безвремие. Пукало им на комунистите, нали така южната граница на социалистическия лагер била надеждно защитена. Тъпаци. По-лошо дори – престъпници спрямо България. Преди няколко години в учебника по география на Мария беше прочел, че поради съществуването на кльона - границата поставена на 3 километра преди същинската държавна граница – територията на България била намалена от 111-те хиляди квадратни километра, които й се водят, на 82 хиляди. Де да бяха само квадратните километри... А хората, градовете и селата им вътре? А уникалните природни дадености на планината, древните културни паметници, скрити между хълмовете й? А природните й ресурси?...
Тогава, в 1996 година, обществото не мислеше още за тези работи. То имаше по-важна задача – да отвоюва Голямата държава от комунистите за себе си. Но Лазар беше уверен, той дори Знаеше, че тези глобални процеси на отваряне на битиета и съзнания, щяха да дойдат и тук. Само след десетина най-много години. Тогава тези земи щяха да се превърнат в един Клондайк. Както му каза тогава: „Сега е време да се залага там. После тази инвестиция ще се върне многократно. Ти си строител. Иди там. Купувай, строй, инвестирай. До десет години ще бъдеш богат и независим.”
- А като съм строител, как ще се справя с кметската работа? Тя е администраторска, за нея се искат не златни ръце, а ум – беше го попитал.
- Глупости говориш – скастри го. – Там времето е спряло. Каквото и да направиш, колкото и дребно да е, все ще е от полза. Една улица да оформиш с водопровод и канализация, една къща да приспособиш за хотел, дори едно гише за административни услуги да отвориш, ще бъдеш бог за тамошните хора. А кметът си е направо строител. Нещо повече дори, архитект трябва да бъде. Хайде върви, стига си се правил на жертва в тази пуста София. Провинцията те чака като спасител. Работата, която ще имаш там, няма да ти остави време да мислиш за глупости. Женски глупости имам предвид.

После беше добавил:
- Провинцията е по-добро място от столицата и за израстване на децата. Мене питай, нали гледам Александър, големия внук. В столицата заради навалицата от хора, всеки е анонимен. Няма авторитети, няма контрол. Няма срам в края на краищата. Това влияе изключително лошо на малките. Те нямат още изградени критерии за добро и лошо, за поведение в обществото. И стават побойници, курви и педераси, наркомани – че е най-лесно.
Прав беше Лазар. Прав излезе.
Тук в Стари Град той се роди наново. Животът му отново придоби смисъл. Даваше всичко от себе си, но и виждаше как хората, съгражданите му, приемаха усилията му. Пък той го правеше не само за тях, но и за децата си. За Атанас и за Мария, която се присъедини към двамата по-късно. Сега беше истински щастлив.
Отгоре се чуха босоногите стъпки на Мария. Дръпна за последно от цигарата и влезе обратно в хола.
- Добро утро, татко. Как е хавата днес?
В Стари Град живееха много помаци. В миналото повечето от жителите му са били такива. С отварянето на областта към същинската България постепенно се отмиваха старите нрави. След време, което неговите внуци щяха да живеят, никой нямаше да може да отличи Стари Град от Велико Търново например. Засега обаче, турският език делеше мегдан с българския. От съучениците на Мария - тя завършваше 9 клас след месец, боже, как лети времето – половината имаха турския за матерен. От тях тя учеше турските думи, които вмъкваше много често в разговорите си.
- А, добре е. Добро утро, дъще.
- Какво ще закусваме? Боже, що ли те питам, като аз отговарям за тази работа. Мога за 20 минути да направя един кус-кус. Всичко имам. Нали можеш да изчакаш половин час?
- 20 минути или половин час?

- О – нетърпеливо го прекъсна Мария – Двайсет минути е правенето, десет минути въведението и сервирането. Общо половин час.
- Добре, добре. Какви са ти плановете за довечера?
- Ама до довечера има един бюллюк време. Към 10 сутринта ще се срещнем с Елиз в кафето на площада. Лаф тек. После ще ходим у Рали, с батко заедно, така че не бери грижа за него. Ще се видим на изпращането на абитуриентите в двора на училището. А за след това – в къщи. Ако и ти си тук, ще си бъбрем. Може да дочакаме порасналия. Да му помогнем да се качи по стълбите.
- Е, недей да ехидничиш. Само след три години и ти ще стигнеш тази житейска точка. Както вървят нещата... Имам предвид, че алкохолите стават все по-силни и все по-достъпни.
- Какво искаш да кажеш? Плашиш ли ме?
- Не, бе, просто си бъбря, момиче.
- Споко! Аз съм разумна, много разумна. На кого ли съм се метнала. – бутна стола си назад, стана, пресегна се през масата да вземе празната му вече чиния, после, както я държеше, се повдигна на пръсти и го целуна.

-Татко, татко. Не се стягай. Краят на света няма да бъде утре.
Борис само промърмори:
– Не можах да разбера какво общо има тук краят на света, ама нейсе.
Толкова много приличаше на майка си...

ОТ СПОМЕНА ЗА ЖЕНА СИ Борис се разстрои. Намерението му да отиде на обекта, се изпари. Всички необходими доставки за седмица напред бяха уточнени на последната оперативка и поръчани. Техническият надзор щеше да му се е обадил досега, ако беше възникнал проблем. Присъствието му там имаше смисъл само за съпричастност и кураж, както се казва. Строяха сградите от административният комплекс на бъдещото ГКПП. Трябваше да бъдат завършени с акт 14 до октомври. Още пет месеца без малко. Ако всичко вървеше по план, щяха да се справят в срок. Така че се предаде на миналото, бъдещето не беше застрашено от това. А на дъщерята каза, че излиза. Къде, нея не я интересуваше.
Тръгна нагоре към билото на хълма. Тази планина беше божествена. Едно развълнувано море от хълмове. Тъкмо се изкачиш на един от тях и пред очите ти се възправят други и други. Но една разлика имаше Родопа планина от морето. В морето всяка вълна е успоредна на предишната и на следващата. А тук природата беше се постарала повече. Дълги успоредни един на друг ридове донякъде и после затапени с други перпендикулярни или под ъгъл спрямо тях. И между тях в дълбоки вкопани ждрела течаха реки. Тук, ако искаш да отидеш на съседния хълм, на който различаваш дърветата дори, трябваше да вървиш по стръмнини и падове часове наред.
Ето, отдясно току в краката си отпред, виждаше малката за размерите на планината Ерма река. Отляво, също съвсем близо, идваше отгоре голямата Върбица. Страшната Върбица, да не си й насреща, когато се топят снеговете. Двете щяха да се слеят в центъра на града. Нататък щеше да продължи само Върбица. 60 километра я чакаха на изток, после още 100 на север, за да стигне Арда. На самата Арда й предстояха поне 200 отново на изток, докато стигне Марица. После Марица отново щеше да завие този път на юг, на запад, за да се влее в Бяло море. Онова море, което, ако знаеше накъде да гледаш, се провиждаше като кристален отблясък между хълмовете на не повече от половин час птичи полет. Страхотно нещо е Природата. Особено в Родопите.
Когато се прибра в къщи, Мария беше вече излязла. Атанас още спеше. Е, не му оставаше друго, освен така или иначе да отиде на строежа. Строеж за десет милиона лева, който неговата собствена строителна фирма беше спечелила чрез обществено възлагане преди 3 години. Колко много беше пораснала работата му...
Преди 13 години, идвайки тук, беше никому неизвестен пришелец, па макар и от столицата. И ако нямаше дискретната, но решаваща протекция на „другарите на Лазар”, такъв и щеше да си остане. Въпреки, че всичките качества, способности, ум и сърце, си бяха чисто негови, те така и щяха да си останат – незабелязани и неосъществени. Ласкаеше да мисли, че може би някога, по-късно, след време, неговите нови съграждани щяха да го оценят по достойнство. Но нима трябваше да откаже „летящият старт”, който му се предлагаше. И въпреки, че с решението си да приеме, не беше ощетил никой от тогавашните граждани на Стари Град, че не легитимираше Партията, а градеше нова България, понякога сънуваше кошмари, породени от този вероятно изначален „грях”...
Защо пък чак „грях”? Той си беше платил за него. В буквалния смисъл на думата. Лазар не му беше предложил сделката съвсем безкористно. С благородния иначе мотив, че монетите, дето ги има, е възможно да го изкушат да ги продаде и така да „вкара вълка в кошарата”, си ги беше поискал. Както се казва „на отговорно пазене”. Вари го, печи го – кадесарска природа.
Беше му дал вече 100 хиляди лева държавни пари. Безвъзмездно, всъщност възмездно срещу грижата за Атанас. По тогавашния курс на долара това правеше около 100 долара. Каза му, че ако му продаде монетите, които „вероятно имаше още от майка си”, ще му ги плати по 3000 долара едната. Вероятно? О, боже! Уж всичко знаели в ДС, а за съществуването на втората половина от съкровището дори и не подозираха. Техен човек си беше затраял! И сега Лазар търсеше „вероятните” 6-7 парчета, остатък от изровените под къщата на чичо му.
Е, задоволи го. „Призна” си, че има 7 бройки, толкова колкото той си мислеше, че крие. По 3000 долара това правеше 21 хиляди долара. Малко повече от 20 милиона лева. Страшно голяма сума за ония смутни времена на хиперинфлация. С тези пари беше съвсем независим, особено в този малък провинциален град. А и беше съвсем спокоен за сигурността им, защото в крайна сметка ги беше получил от ДС - ТЕ знаеха за тях.
Но не знаеха за 190-те златни монети в черната торба от майка му, които бяха скрити в мазето на новия му дом. Изобщо не му се мислеше, какво би се случило, ако някой научеше тайната му. Надали и Атанас щеше да го спаси. Затова той самият дори я беше забравил.
Следващите поколения щяха да отсъждат. Наблюдавайки собствените си деца и техните приятели и съученици, които се интересуваха от прагматичното, съществуващото, направеното, малко се успокояваше. Новият свят харесваше да бъде точно такъв - нов, и не му „пукаше” каква цена е платена за това в миналото. Угризенията бяха оставени на „дъртите”. Дали те, младите, нямаше да плащат за такива разбирания, в собственото им далечно бъдеще, съвсем не беше убеден.

ИЗПРАЩАНЕТО НА АБИТУРИЕНТИТЕ беше насрочено за 5 часа следобед в двора на училището. Сега беше около 3. Повъртя се, повъртя се из празната къща и пак излезе. Щеше да убие 2-та часа в ресторанта на общината.
Всъщност „ресторанта на общината” беше срещу сградата на кметството, но съгражданите му го нарекоха така, когато с неговата помощ като кмет, той възстанови собствеността върху къщата на законния притежател. Преди повече от половин век тази чудесна старовремска къща е била експроприирана от народната власт и вътре настанена поликлиниката. Той намери средства в бюджета на общината, за да се построи съвременна болнична сграда. Така старата къща се освободи и съгласно предварителната договорка със стария собственик се отвори „ресторанта”. Нещо ново и модерно за града. Така младите получиха свое място за събиране вместо три-четирите опушени и вмирисани на ракия кръчми. Преди няколко години, когато бизнесът на собственика тръгна стабилно, той преустрои голямото мазе на къщата си в дискотека. Само Смолян и Девин можеха да се похвалят с нещо по-голямо и модерно. В знак на благодарност беше получил собствено сепаре в ресторанта. Собствено силно казано, но когато дойдеше, се знаеше точно къде ще седне. Затова тази маса се заемаше последна в ресторанта. Беше в ъгъла вляво и над нея на стената беше закачена една голяма карта на града, поне два квадратни метра.
Тази карта беше правена по специална поръчка. Струваше му навремето 200 000 лева лични пари. Уникална карта! Навремето беше видял подобна и му хареса много като замисъл. Само някакъв картограф от София правеше тези карти. Представляваше снимка на града от хеликоптер, която после се използваше като основа за изрисуване на обектите в оригиналния им вид, но вече погледнати не пряко отгоре, а странично. Така се получаваше изключителен ефект – сякаш се разхождаше из улиците на града, но плувайки над тях на нивото на покривите им. Почти всички идеи за обновяване на града му бяха дошли, като гледаше насреща си тази карта, докато седеше на „масата си”.
- Е, че те преди малко си тръгнаха твоите хора оттука – пресрещна го собственикът на ресторанта. – Дъщерята и приятелката й пиха само по една „пина колада”, а момчетата друснаха по едно уиски. Сядай. Обядвал ли си? Значи по една кола само.
Ако беше останал в София след развода, алкохолизмът не му мърдаше. Тук работата и възможността да реализира идеите си го бяха спасили от него. И за това трябваше да благодари на Лазар.
Когато излезе навън след час и нещо, краткотраен дъжд мокреше плочникът пред общината. Откакто помнеше, май винаги валеше по 24-ти май. Докато стигне училището, престана. Засега.

В двора на училището беше много оживено. Глъчката се чуваше отдалеко. Прииждаха непрекъснато нови и нови хора. Модата напоследък абитуриентите да обръщат много повече внимание на колите с които идваха на бала, отколкото на тържествеността на момента, беше дошла и тук в този забравен от бога някога град. Не различаваше безпогрешно марките коли, но скъпите си личаха винаги. Макар и вече да не беше кмет, следеше развитието на общината и града отблизо. Тези коли бяха на новите собственици баровци, които надушили голямата далавера покрай отварянето на тукашната връзка със съседна Гърция, бяха изкупили местата покрай бъдещото все още трасе. До няколко месеца щяха да завалят поръчките за строителство на хотели. Какво по-хубаво за града от това! Само дето с тия идваха лоши нрави и щяха да разрушат безвъзвратно старата добра патриархалност. Но бъдещето беше с предимство пред спомените.
Имаше отредено място на почетната маса за гостите. Че как иначе! Новото крило на училището с физкултурния салон, покривът, алуминиевата дограма и топлоизолацията, подновените тоалетни, компютърната зала и столовата... бяха станали факти с изключителната подкрепа на кмета. Това – да, ама да седне в центъра на събитие, което не беше за него – не му беше по сърце. Не го приемаше. Директорката щеше да се оправя сама с вниманието и радостта на учениците и родителите им. Тя си го знаеше, а и беше, по-така, търсеща и приемаща охотно овации. 
А той имаше днес един действуващ абитуриент и една все още бъдеща абитуриентка. Потърси ги с очи и веднага ги видя, защото знаеше къде да търси. То пък голяма философия – покрай колите естествено. Хубаво му беше момчето. Истински мъжкар. За първи път го виждаше облечен в абитуриентския костюм. Той нямаше никакво участие там, освен паричното естествено. Всичко беше дело на малката Мария. А тя самата беше... беше прелестна. Един негов комшия му викаше, че съвсем скоро трябва да си купува пушка. Да отстрелва нахалните ухажьори по оградата на двора си. Ужас! И тъга... Махнаха си с ръце отдалеко. Всеки с грижите, всеки с радостите си. Както беше редно.
Сега почувства острата болка отляво. Жена му Мария я нямаше. Вече 14-та година не бяха се виждали, не бяха се чували, не бяха се търсили... Той с децата тук, тя – на обратната страна на Луната.

ТЪРЖЕСТВОТО ТЕЧЕШЕ ПО ПЛАН. Борис седеше на последния стол на масата за официалните гости. В средата й директорката се опиваше, редейки големите героични думи, подходящи за момента. Зад нея плющяха знамената на България и Европейския Съюз. Той гледаше над главите на множеството и зад него. Онова дърво и тази пролет беше живо. Познаваше го поне от десет години. Някакъв далечен братовчед на кестена. Но много странно. Сякаш някаква невидима ръка го беше разсякла на две вертикални половини. Лявата – зелена, свежа, млада. Дясната – изсъхнала, проточила голи клони към небето. Пълна загадка беше как се крепеше право в земята. И какво му се беше случило преди време, та да изсъхне едната му половина, без това да го умъртви изцяло. Дали пък под едните му корени нямаше заровено голямо имане в оловен сандък...
Усети върху лицето си натиск. Трепна и се върна в действителността. Погледна в посоката на натиска. Видя две вторачени в него очи, които като хванаха неговите, веднага се затвориха. Какво беше това? Направи се на хитрец. Пак се загледа неопределено някъде, очаквайки повторение на натиска. Нищо повече не се случи.
Бяха навлезли в последната заключителна част на тържеството – музикалната. Трябваше да се погрижи да купи нова усилвателна уредба за училището. Хорът на момичетата в началния курс пееше чудесно, обаче почти нищо не се чуваше сред хората пред него, защото старата уредба съвсем беше сдала багажа. За завършването на учебната година след месец щеше да свърши тази работа. После абитуриентите се натовариха на колите и всред порой от сълзи и махания с ръце заминаха за бала. Тази година той щеше да се проведе в етнографския комплекс на града.
На плочника пред училището останаха само нещата за прибиране. Борис беше поднесал поздравленията си на директорката и отказал участие в „малката почерпка” в традиционното място за такива неща – музикалния салон на училището. Искаше му се да се прибере в къщи вече. Днес цял ден ходеше нагоре-надолу. Съдбата обаче беше решила друго.
Усети присъствието му зад себе си преди да чуе гласът му:
- Здравей, Борис!
Обърна се и видя Очите. Пред него стоеше Лазар Толев. От плът и кръв. Много остарял, но истински. Не беше го виждал от 12 години. Знаеше с точност това. Тогава влезе в затвора с 20-годишна присъда за убийство и беше на 71 години.
- Вие? Ти? Как?

- `Аз, естествено. Вие!? Това не го ли преживя за толкова години? Само как е добър въпрос. Пуснаха ме, не временно, а за постоянно. За добро поведение и положен труд – два дни се броят за три открай време. И защо не попита защо съм тук? Да изпратя момчето в живота. Чудесен момък е станал. Не сбърках аз с тебе тогава.
- Ами… Благодаря. То…
- Какво то? То ще завали дъжд. Днес цял ден се кани.
И понеже Борис продължаваше да се бори със своята изненада, Лазар загуби търпение:
- Тук ли ще стоим? Аз съм отседнал в хотела на центъра. Можем да седнем в механата долу. Но да тръгваме преди да е заваляло сериозно.
- Да, да тръгваме – съгласи се Борис - но няма да успеем. Ще ни завали по пътя. Ще отидем при Неди. Ей го насреща. Оттатък улицата.

- Щом казваш. Ти си тукашният, ти водиш.
В кафенето на Неди нямаше никой. Навалицата покрай абитуриентите се беше оттекла, а още не беше дошло времето на постоянните посетители. Самият стопанин седеше сам на масата най-близо до кухнята пред една бира. Зарадва се като ги видя.
- О, здрасти, кмете. Влизайте, влизайте. Тъкмо навреме идвате. Сядайте, където решите. Идвам веднага.
- Кмете! Добре звучи. Та сядаме ли, кмете – натърти на последната дума Лазар, отпускайки се тежко върху стола. – Ех, стар съм вече, стар, краката определено не ме държат дълго... Впрочем от колко време вече не си им кмет, а не са те забравили. Това е много хубаво, кмете. Какво ще препоръчаш от заведението?
Последните думи на Лазар чу и собственикът, който изпълняваше заканата си да дойде веднага.
- Зависи от пиенето. За ракия – едно, за вино – друго. И за бира имаме...
Борис погледна Лазар, който кимна.
- Неди, това е един много добър мой приятел, когото не съм виждал твърде отдавна. Последният път, когато го видях преди 12 години, пиеше вино. Червено. Нямаш от неговото, но това не е никаква беда, защото имаш не по-малко хубаво. Донеси една каничка от асеновградския Мавруд. За останалото ти предлагай.
- Мавруда го пият с печено месо, с пържени бутчета, даже с моите постни пълнени чушки. Ама аз ви препоръчвам една мусака. То не е точно мусака, а варени ситно нарязани дробчета, заляти с яйце и запечени във фурната.

- О, звучи апетитно. Давай! – реши проблема Лазар в типично свой стил. И когато съдържателят на кръчмата се отдалечи, за да изпълни поръчката, продължи:
- За теб съм информиран подробно. В затвора ме гледаха добре и се отнасяха с уважение към моите стари контакти. Много работа си свършил за този град. Имал си някакви неприятности само със стария римски мост, дето си го съборил и си направил паркинг. И за Атанас знам всичко. Е, почти всичко. Не зная за последните му ориентации за следване. И дали си му казал кой е баща му.
Ти ще ми кажеш сега. Виж за малката Мария не знам нищо. Обаче е станала голяма красавица. Надминала е майка си. Прощавай...
- За какво да прощавам? Аз отдавна съм имунизиран против тази дребна шарка – възпротиви се Борис.
- Имунизиран, трънки! Затова ли никоя гражданка на този град не може да се похвали, че те е „свалила”.
Как впрочем живееш сам вече толкова години?
- Ха-ха. – малко театрално се изцепи Борис – Намерил се кой да ме пита. – После повдигна своята чаша с тежкото червено вино, което Неди току що бе поставил пред него:
- Наздраве, Лазаре. За нас и нашата неочаквана среща след толкова години – и когато двамата отпиха по една едра глътка, добави - Извинявай, приятелю. Твоята орисия е по-тежка. Аз имам две слънца в къщи. И ти благодаря от името на трима ни, защото без теб това нямаше да се случи!
- Господи, нали чуваш, че без мен това нямаше да се случи – тихо каза Лазар Толев. - Моля ти се да приспаднеш част от вината ми към сънародниците ми. Надявам се да ми дадеш време да направя още едно последно добро.
А остатъка аз ще си го излежа смирено...
Настана дълго мълчание. Всеки от двамата мъже мислеше за нещо свое вероятно. Навън плющеше порой.

- Борис, разправи ми за малката Мария.  Господи, ако бях добър човек, щеше ли да ме дариш с такова щастие?
- За Мария Втора ли... Нали знаеш, впрочем откъде ще знаеш. Преди 5-6 години ходих на едно ревю на голямата Мария. Инкогнито. В навалицата. Ако искаш вярвай, когато тя се появи накрая иззад завесата да приема овациите, се спря като... като гръмната. Започна да се оглежда, стъписа ли се, уплаши ли се, някак стана безпомощна. Убеден съм, че аз бях причината. Усети ме. Сред стотина души, след толкова години... Та, на това ревю в началото я представиха като Мария Първа. Тогава си спомних, че в ония предишни щастливи години, тя наричаше понякога дъщеря ни Мария Втора!
Аз се опитах да послушам съвета ти в началото – да оставя Мария Втора за няколко години в пансиона. Да не я разклащам из основи толкова скоро след като майка й я беше зарязала там. Знаеш ли. колкото повече време минава, толкова повече си мисля, че думата „зарязала”, не само за Мария, но и за Атанас, не е точната. Тя искаше, иска, да скрие децата ни от себе самата. Не е само срам, далеко не е само срам от това което е. По-скоро е съзнанието, че не може да се пребори със лошотията в себе си. Акт на отчаяние е. И това е моя грешка – да я оставям сама с това отчаяние... И аз като тебе, Лазаре, не зная дали Господ ще ми прости греха!

Неди донесе втората каничка с гъстото червено вино. Ни дума не каза. Остави я на масата, взе празната и се прибра в пространството. Провинцията за разлика от столицата съвсем определено раждаше, или запазваше, хората по-чувствителни и добри.
- В първите 2-3 години ходех в пансиона през месец-два. Мария Втора растеше спокойно дете. Не питаше за майка си. Може би не я помнеше добре. Така си мислех. Когато стана на 6 години и един ден, ми каза директно: „Майка ми няма да дойде. Ако ти си ми баща, ще ме прибереш у дома при теб и батко.” И вечерта вместо да се прибера сам тук, както обикновено, се прибрахме двамата. Тогава още живеех при семейството, което ме приюти в началото. Добре, че беше така. Иначе щях да се озоря много с работата, която ми отнемаше целия ден и шестгодишното създание, което искаше баща си. Леля Люба, хазайката, беше чудесна жена. И чичо Станю беше много добър, но леля Люба – изключителна. Те се споминаха преди три години, през два месеца. Не можеха един без друг.
На осмата година от идването ми в Стари град, когато ми изтичаше втория мандат, реших да се откажа от кметуването. То просто изяждаше цялото ми време, правеше ме безчувствен към обикновените всекидневни неща, отдалечаваше ме от децата ми. Не биваше да го разрешавам това. Междувременно бях си създал вече връзки в района, имах собствена строителна фирма, не бях беден човек, който трепери за работата си. И моят нов дом в този град беше готов. Сега съм щастлив. Атанас се гласи да следва история. В американския университет в Благоевград. Не съм му казал истината за баща му. Още не съм решил. И май няма да реша... Мария след две години завършва училище...
- Ти на колко години стана? – прекъсна го Лазар – Около 40, нали. Даже ги нямаш още, май...
Борис се наежи:
- Защо питаш? Познавам те, стар кадесарино такъв.
- А, по инерция попитах. Мислех си нещо. Прощавай.
- По инерция казваш. Я да взема да я убия аз още в началото тази инерция. Какво би ми донесла една жена в къщи? Ще трябва да я деля с децата ми. То, ако е така, да взема да стана пак кмет, а? Поне ще бъда по-полезен за комшиите си. То, ако е така, ти защо не си направил това същото? Дето ми го препоръчваш настойчиво. Наздраве! Можеш да не ми отговаряш!
- Ама нали ти казах, че е по инерция. Понеже си млад още. Аз впрочем скоро навършвам 82. Представяш ли си?! 82 години! Че как няма да ги направя – не съм се морил с мотиката на полето, потен вода не съм пил, нямал съм жена да ме дразни...

- О, дай да сменим темата. Ставай да те водя в къщи, да видиш моята къща. Да прецениш дали добре съм вложил парите, дето ми ги даде отдавна.
- Не, момко! Аз каквото трябва – видях, каквото исках – научих. Не искам да ме виждат децата ти... такъв. Инкогнито дойдох, инкогнито ще си тръгна. Пък ти до няколко години все ще дойдеш един път до София. Това не е последната ни среща. Предчувствам го. А за днес е достатъчно. Кой ще плаща? Аз или ти? Добре, де – плащай и да тръгваме.

 

 

Dobronameren.blog.bg                 декември 2014




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462095
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031