Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06 17:37 - Една... Една? Съдба!
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Лични дневници   
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове:
2



ПЪРВИЯТ НОЕМВРИ СЛЕД ОНЗИ на 1989 година завърши с общонационална стачка срещу поредното соцкомунистическо правителство на БСП. Цялото благоденствие – „сполуката за България”, което цяла година обещаваха социалистите и благодарение на което спечелиха подкрепата и доверието на простите, доверчивите и мързеливите, а оттам и изборите, беше отишло на кино. Естествено. Какво по-естествено от това.
Не бързаше да се прибере в къщи. Улиците на София бяха пълни с народ. Радиото предаваше непрекъснато съобщения, че се очаква всеки момент Луканов да подаде оставка. Водили се само последните преговори за това кой да поеме властта от утре. Къде се провеждат тези разговори, кой участва в тях, радиото не казваше. Но какво от това! Хората си вървят по улиците, свирукат си Let it be и не им пука. Пред Народното Събрание, пред Президентството, по „Витоша” и по „Раковски”, навсякъде, протяжно звучеше „Луканов, иди си”. Справедливостта възтържествуваше.
Пред „Ялта” в градинката някакъв чичо беше изтъркалял една бъчонка с червено вино и го раздаваше безплатно в пластмасови чашки на всеки, който се спреше пред него. „За бог да прости сполуката, граждани. А, наздраве!”.
- Наздраве – каза и той на момичето, което вземаше своята чашка веднага след него.
- Наздраве – отговори то. И трябваше да бъде сляп и глух, за да не почувства през колко тъга премина отговорът й. Едновременно с това го заля цяла вълна от болка. Изобщо не беше безчувствен!
- Защо така? Защо сте така тъжна? Боли ли ви нещо? Не бива да пиете може би... Да не ви е студено?
Тя го погледна. Имаше сиви очи и катранено черна коса. Беше много красива.
- О! Откъде ви хрумна, че нещо ме боли. Но пък може би сте прав, че не бива да пия. Предстои ми неприятен и тежък разговор с майка ми. Представяте ли си да се явя пияна на него?! – и се засмя. Звънко. Чудесно.
- Е, майка ви е все пак. Едва ли е толкова страшна. Вас страх ли ви е от нея?
- Ама и вие задавате едни такива необичайни въпроси. Това учили ли сте го? Как се казвате? Аз съм Мария. – и му подаде ръката си. Топла, нежна. С тънки дълги пръсти.

Няколко мига му се изгубиха. После пак наоколо хората започнаха да се чукат с пластмасовите чашки и да си викат „Наздраве”. Бяха пред „Ялта”. Не беше топло. 
- Ехо! Аз съм Мария. ръката й още стоеше в неговата. – Ръцете ви са съвсем измръзнали. Цяло чудо е, че сте още жив. Я, тръгвайте с мен. Ще ви водя в сладкарницата. Да спася нечий чужд живот. Стига бели съм правила. Хайде, де!
Гласът й се беше изчистил от болката. Щом това отбеляза, значи беше оживял. А може би не съвсем, защото тя му държеше вратата да мине, а не той на нея.
Вътре в кафето беше празно. Без изобщо да го пита, се упъти до най-вътрешната маса, почти до бара.
- Тук е най-топло. Сядайте. Аз ви доведох, аз черпя.
Прекъсна зараждащия се в него протест почти властно, защото сервитьорът вече
стоеше до масата с питащ поглед.
- Два коняка. Малки.
- Какъв да бъде конякът?
- А, че вие имате ли различни? Метакса.

Сервитьорът се намуси, но тя изобщо не се смути. Изчака го да се отдалечи, за да продължи разговора.
- Не ви питах дали пиете коняк, ама той най-сгрява. Мисля, че именно за това е измислен. Права ли съм?
- О, да, да. Да! Най-сгрява...
- О, да. Да. Ама кажете не, де. Вече сме вътре и приемам претенции. – Очите й съвсем безхитростно и естествено търсеха неговите. - Умерени, разбира се. Да сменим ли марката коняк? Може и да не отговаряте, защото вече е късно за друго. Би било второ. А и Метаксата я познавам. Не могат да ме излъжат с нея. Макар, че ако ни сервират друго, какво можем да направим. Трябва да се бием. Вие можете ли да се биете?
- Не, исках да кажа да. Продължавайте да говорите. Това ми помага. И ми харесва. Много.

Тук изведнъж разговорът се скърши. По-скоро нейният поток от думи пресъхна. Онази първа, предишна болка у нея се появи отново. Почувства я почти физически. Направо се стъписа. Последното нещо, което искаше, е да я нарани. Да я изгуби... Не знаеше какво да мисли, какво да говори. Добре, че конякът дойде.
- Наздраве! – каза.
- Наздраве! – отговори тя и продължи – Днес за втори път си казваме „наздраве”. Това не е на хубаво.

- Защо да не е на хубаво? Все пак само за втори път ни е... – опита се да се пошегува.
Тя го прободе с поглед. Очите й бяха тъмни.
- Не е на хубаво! Знам, че е така. Трябва да разговарям с майка си.
- О, и аз ще си позволя да отбележа, че днес за втори път споменавате майка си. Това не е на хубаво. Толкова ли е спешен този разговор? Сега какво? Спешно да изпивам коняка си ли? Не обичам да пия на екс. Още - моята майка ме е учила, че не е възпитано да поканиш някого на маса, да му поръчаш и веднага след това да го препираш да става, че си имаш друга работа. Но няма проблем. Две минути. Отпийвам колкото мога и тръгваме.

- Казвам се Мария, Борисе. Борисе... – повтори. – Бори се! За мене, Борисе. И нека си говорим на ти.
Тук житейската игра подскочи и премина в друго ниво. Протегна ръцете си напред, хвана нейните, тя разтвори пръсти и дланите им се допряха. Всичко беше преодоляно. Край! Или Начало! Още две души намериха себе си в този разбъркан свят.

 

***
Справедливостта тържествуваше. И вън на улицата, и вътре в живота на моите герои. Това е опияняващо. А едно опияняващо чувство почти винаги е подлъгващо. Само, че въздаването на справедливост не зависи от чувства, не е конюнктура. Няма значение, че днес или утре е тръгнало, но не се е състояло. То е Съдба, която идва толкова стриктно, колкото и Смъртта. И в тази история това е така. Ще се убедите. Само не бързайте, да не препираме Съдбата. Собствената си Съдба. По-добре е да мислим защо тя, Съдбата ни, е именно такава.

 

***
ТЯ ПЛАЧЕШЕ. Сълзите й ставаха все повече, започнаха да се стичат по бузите й и закапаха току пред чашата с коняка. Позволи му да се разделят пръстите им, но не свали своите ръце от неговите. Докато той триеше сълзите от лицето й, нейните пръсти го стискаха здраво и оставяха червени петна върху кожата му. Той милваше косите й, тя плачеше.
- Защо, Мария? Не е от щастие, зная. Защо плачеш? Мария?
- Ще ми мине. Ето, преставам да плача и тръгваме. Две минути само, допий си коняка. Виждаш ли, започвам да ставам същата, онази.
- Ставай каквато щеш, но няма да станем, докато не ми кажаш защо плачеш. Аз ли съм виновен?

Тя свали ръцете си от него, прибра ги в скута си и наведе очи. Приличаше на виновна ученичка, си помисли.
- Не си виновен ти, успокой се. Аз сама съм си виновна, както винаги. И няма да ти кажа, защото не е твоя работа. Ако искаш секс, казвай. Сега му е времето. Че ставам!

Странно. Не побесня, дори и вътрешно. Откъде не можеше да обясни, но знаеше, че тя се опитва да избяга. Това и каза:
- Няма нужда да търсиш толкова обиден начин да си тръгнеш. Кажи ми защо се разплака и ме остави аз да преценя кое е важно и доколко. За мен и за двама ни. Чуваш ли ме? Какво ще се случи не зная, освен едно – просто така грубо и безсмислено няма да ти позволя да си тръгнеш.

Сивите очи - те отново бяха станали такива, каквито бяха - го погледнаха и останаха безстрашно вбити в неговите. Гласът й безнадеждно тъжен заразказва:
- Никога не съм била щастлива. Дори и като дете. Баща ми е завършен алкохолик. От най-лошите. От ония дето, като се напият, бият наред. Започвайки с майка и завършвайки с мен. От Дупница съм, но завърших гимназия в Благоевград, защото исках да се махна от къщи. Имах чичо в големия град. Междувременно той умря и аз трябваше да се върна при родителите си. Успях да изтрая само една година. Миналата. Промените вече бяха започнали и това ми позволи да дойда в София. Живеех и сега живея при една позната на мама, единствената от семейството ми, която ме обича. В началото станах продавачка в един магазин. Половин година, докато собственикът на магазина безсрамно си поиска. Напуснах и останах без никакви собствени средства. Не можех да легна на ръцете на майка. Не исках и да се върна в Дупница. За месец свърших всичките пари, стотина лева, които бях спестила. Десет дена след това припаднах от глад в трамвая. Добри хора ме свалиха на една спирка, подпряха ме на перилата и си заминаха. Това беше преди три месеца. До перилата спря някаква скъпа кола и аз се качих в нея. Нямаше никакво значение това, защото... Защото вече нямах нищо и бях умираща от глад горделива никоя.

Все пак извадих голям късмет. Моят спасител в колата не беше обикновен грубиян, използвач или някакъв друг мръсник. Живееше в огромна къща. За него моите всекидневни житейски потребности не бяха никакъв проблем, но той не беше длъжен да ми ги предостави. А ми ги даде ей така, без нищо. В края на първата седмица аз реших, прииска ми се, да му се отблагодаря. А беше хубавец и миришеше на нещо много хубаво. Все едно, решението и изпълнението бяха изцяло моя инициатива. Една седмица живях в небесата. Бях обичана. Глупости! На третата седмица го заварих в голямото джакузи в компанията на пет хубавици. Събрах си нещата и за половин час напуснах къщата, без да се обадя никому. Преди няколко дни разбрах, че съм бременна в деветата седмица. За нищо на света няма да се върна при онзи, за да му съобщя, че нося дете от него. Той не заслужава това. Аз имам силите, за да отгледам едно дете сама. Утре трябва да си отида до Дупница, за да кажа на майка, че ще става баба след 7 месеца. Това е. Такава е моята история. Разказах ти я до последния час.
Беше дошъл неговия ред да говори:
- Само наранена гордост ли те спира да съобщиш на онзи, че ще става баща? Ти обичаш ли го?
- Не. Никога не съм го обичала. Случилото се е плод на просто тъпо сексуално желание.
- Някой друг, освен тебе, знае ли за случилото се?
- Не.
- Аз искам, Мария, ти и твоето бъдещо дете да бъдете моето семейство.
- Глупости! Не отговаряй с обвързаност за най-обикновена вежливост. Благодари и заминавай!
- Аз искам, Мария, ти и твоето дете да бъдете моето семейство. Това е моят избор. Дали е правилен или лош, нито ти, нито аз, никой, освен времето, не може да каже. А защо трябва да чакам, когато Съдбата ми ме подканя? 

- Чакай, Борисе! Едно семейство с дете, с деца, изисква средства за живеене, означава лишения, трудности... Ти разбираш ли това?
- Аз го разбирам, а ти разбираш ли го – детето е на път. Сама ли ще го гледаш?

- Разбира се, че сама. Каквото съм си надробила, ще го изсърбам. Това е моята Съдба.
- А моята Съдба си ти. Каквото за мен, това и за теб.
- Каквото за мен, това и за теб – повтори като ехо тя. – Аз не мога да твърдя тези думи за себе си. Казвам ти го съвсем искрено. Как можеш да ме вземеш такава?
- Не питай мен, питай себе си можеш ли да ме вземеш такъв.
- Не! Подаръкът ти е толкова голям, че просто не мога да го приема. Ти жертваш себе си заради мен, която не познаваш.
- Аз не жертвам себе си. Аз изпълнявам дълга си. Като Йосиф на когото Бог казал: „Мария е твоя жена, а Този е твой син!”.

- Не! Бъркаш Дева Мария с Мария-Магдалена. Аз не съм Божията майка, а проститутката.
- Не богохулствай. Била е проститутка преди да Го срещне. После може би е станала майка на Неговите синове.
Разговорът прекъсна, защото в кафето нахлу цяла компания от премръзнали хора. Тя стана, каза „Чакай” и отиде на бара. Когато се върна, дори не седна.
- Свършихме. Ставай. Тръгваме. Сметката е уредена.
Излязоха двамата навън. Човекът с бъчонката го нямаше. Сигурно виното му се беше свършило. Радиото гърмеше: „Луканов подаде оставка.” Какво значение имаше това сега?!
- Утре – каза тя. – Трябва ми време, за да реша. Ако утре съм тук в шест вечерта, ще бъде твоето!

После се обърна и си тръгна. Разбира се, че не я последва. Само 20 часа оставаха до решението за неговия живот.

 

 

 

 

Dobronameren.blog.bg        29.11.2016

 

 




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 143044
Постинги: 438
Коментари: 164
Гласове: 690
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930