ОЩЕ ПОРТРЕТИ НА ФОНА НА СЪБИТИЯТА

·                     Вече години, може би повече от десет, продължава мрачната прокоба по големите празници да загиват накуп по 4-5, 6-7 българи в някакви наглед глупави инциденти. За някои ние, българите, сме си виновни – напр. дискотека “Индиго”, друг път външни са причините – напр. базата в Кербала. И тази година “се отчете”, пак около Нова година.
На 3.01.2008  при буря в Азовско море потъна кораба “Ванеса”. Резултатът – 9 жертви от 10-членния екипаж. Корабособственик е българска фирма от Бургас, екипажът е български, товарът... Товарът не се съобщава, освен че вероятна причина за потъването е неправилното му разполагане в трюма. Прибавете, че място на потъването е Керченския пролив – между украинския, все още, полуостров Крим и европейската черноморска област на Русия, и повече не питайте за някакво официално разследване.
В Бургас обявиха траур. Денят е Йордановден. На следващия ден е Ивановден. А още един ден по-късно - 8 януари 2008, вестник ”Труд” пише:
“Двоен купон се вихри на Иванов ден в столичния ресторант “Веселото село”. Медийните и светски лъвове Иван Гарелов и Иван Тенев отпразнуваха именния си ден по царски. Масите бяха опнати още в 9 часа сутринта. Към 10 пристигнаха първите гости. По обед всички бяха на двора, за да отдадат последна почит на прасето Пондьо. С ябълка в устата опеченото животно чакаше търпеливо, за да бъде изядено от политици (Станимир Илчев, Богомил Бонев и Нона Йотова) хора на изкуството (Стефан Цанев и Доротея Тончева, Вежди Рашидов), генерали и приятели на двамата Ивановци.”
Помните ли? Само година по-рано!
На 7 декември 2006г. - когато 18 българи загинаха в катастрофа с междуградски автобус на моста над река Янтра край град Бяла, Русенско – същият този Иван Гарелов написа в.”Новинар” (11.12.2006):
“Какво е това проклятие за нас, българите? Зададе ли се някой светъл празник, и по българската земя става някаква трагедия, загиват много хора. Като започнем с 16-те войничета, минем през “Индиго” и стигнем до последната трагедия в Бяла. “Къде сбъркахме ние, българите? За какво ни наказва Господ? Ще има ли край тази зловеща поредица от нещастия? Това не може да е просто съвпадение или случайност. И тъй като не живеем в Средновековието, аз не вярвам, че нас ни наказват някакви извънземни сили. Всичко би следвало да има своето логично обяснение. Обяснение, което да не борави с клишетата на прехода – ръката на КГБ, ченгета, американци, мафия или какъвто да е международен заговор или конспирация. Преди да предявим своите претенции към правителството, нека се огледаме в себе си и ще видим, че проклятието си е в самите нас. И тогава ще можем да претендираме към управниците – за какво ви плащаме данъци, некадърници такива, за какво ви избираме и търпим? Тогава, когато самите ние сме изрядни, а не съучастници или злоради свидетели на нещастията.
Миличкият! – ще кажа само и с това ще свърша.

·                     През февруари 2008 година Валерия Велева, която тръгна към журналистическия  връх по пантофи направо от спалнята на Ахмед Доган (според подписаните спомени на Осман Октай), издаде две книги: “Мъже на власт” (с предговор от Кеворк Кеворкян) и “Изповеди по пантофи” (с предговор от Лиляна Стефанова). Литературното им представяне се състоя в зала 7 на НДК. На него са присъствали (според “Труд”, на който вестник Валерия Велева е заместник на “Бора”) “трима президенти – Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов, трима премиери – Ренета Инджова, Димитър Попов и Сергей Станишев, няколко шефове на парламента – Александър Йорданов, Борислав Великов, Огнян Герджиков,  един вицепремиер – Ангел Семерджиев, един главен прокурор – Иван Татарчев, министри, депутати. “Такова нещо не съм виждал, изданията са библиографска рядкост”, чудеше се Георги Йорданов.”
Вестникът не съобщава за присъствие на някой монтереец, въпреки че можеше поне Димитър Иванов – Гестапото да спомене. Той при това е и издател. Не се споменава да е присъствал собственикът на “пантофките” – Ахмед Доган. Както и някой от колегите на Тошо Тошев (“Бора”), също горди собственици на други вестници – напр. Валери Найденов, Петьо Блъсков, Борислав Зюмбюлев, Венелина Гочева, Славка Бозукова...
Аз бих попитал в качеството си на какъв е присъствал Георги Йорданов. Той не би трябвало да познава Валерия Велева, защото тя никога не е писала за комунистическия печат. Той беше вече “умрял”, когато В.В. е прохождала в бранша.

·                     Като споменах зала №7 в Двореца на културата (който вече е просто НДК, а не НДК “Людмила Живкова”), та се сетих, че пропуснах да отбележа честването на 80-ата годишнина на Стефан Продев. (Стефан Продев не я дочака – умря през 2001 година.) Честването беше през октомври 2007-а година, в разгара на учителската стачка. За да свържа в едно тези две събития, ще ги приведа под общ знаменател – Цитатът е от вестник “АзБуки” и е подписан от Екатерина Костова.
(Тази журналистка не ми е известна, но виж името на фотографа на снимките от тържеството за Продев, ми говори много – Благой Цицелков. Този засега е само фотограф. След няколко години ще стане един от модните репортери на “Божков ТВ”.)   
“Сред организаторите на събитието бяха Съюзът на българските журналисти, Съюзът на българските писатели, М-вото на културата, Факултетът по журналистика на СУ, НДК, Издателска къща “Захарий Стоянов”. Посмъртно на Стефан Продев беше присъдена първа награда  за политическа журналистика и публицистика на името на Георги Кирков-Майстора, която министърът на културата Стефан Данаилов, връчи на сина му Иван Продев. Честването уважиха президентът Георги Първанов, председателят на НС Георги Пирински, министърът на вътрешните работи Румен Петков, стотици журналисти и почитатели на таланта му. Водеща събитието беше журналистката Велислава Дърева.”
Аз съм подчертал, че наградата е за “политическа журналистика”. По този начин изразявам учудването си, по-скоро несъгласието си, че се дава награда за такова нещо. Ако журналистиката започне да се дели на политическа и друга, то христоматиен пример за това до къде води този подход, е Гьобелс. Впрочем, ако се върнете на Имената, присъствали на честването, ако прочетете отново какви ги редеше самият Продев в първите години на Промяната (НИЕ-1 и НИЕ-2), ако си спомните коя е главната редакторка на “образователния” вестник “АзБуки” и кой ни е образователен министър от това време, може би ще се съгласите с мен, че бъдещето, което чака всички Тези е такова, каквото е доживял Гьобелс. Просто още не сме достигнали неговата крайна точка 1945-а.

Бях пропуснал още една смърт, в края на ноември 2007-а. Умря още един „мъдър талантлив човек, който обгръщаше и най-големите дефекти български на смях в кино и карикатури“. Това са думи на Стефан Данаилов за Доньо Донев.
Може да е вярно, че Доньо Донев е талантлив карикатурист, но като човек е обикновен мръсник. Докато „обгръщаше дефектите на смях“, той е „топял“, донасял в Държавна Сигурност сведения за поне 30 свои преки колеги. Бройката 30 е взета от вестниците и е горе-долу еднаква във всички техни материали. И обърнете внимание на факта, че всички потърпевши от доносите му, са били негови колеги. Значи става дума за използване на държавата като инструмент за разчистване на собствения си път на развитие.
Е, че кои комунисти могат да бъдат поставени извън групата, която използва този начин за житейско благополучие? Почти никой и никой от видните български творци. Включително и Стефан Данаилов... Нали си спомняте, че веднага след 10 ноември 1989-а този ритна партийното секретарство на Народния театър и го използва за да се вреди в износа на агнета за Гърция. Че имаше далавера в това тогава.

·                     Споменах  агнета за Гърция, а в предишния параграф и издателска къща “Захарий Стоянов”, та се сетих – Не знам дали знаете, че предишното име на това издателство е “Партиздат”, и че след промяната то вече е частна собственост на Иван Гранитски. Който беше директор на Българската национална телевизия по времето на Жан Виденов. Пък брат му на Иван Гранитски се казва Димитър Димитров, Прякорът му е Маслинката. Пред в.“24 часа“ от март 2008г. той казва, цитирам:
„Аз съм бохем. От 5 жени имам 8 деца. Бях циркаджия, акробат, 15 години работех в бюро „Естрада“ по Тошово време. Поддържах уредби по ресторантите. После се ожених и се изселих в Гърция. Станах първият, който почна да вкарва маслини.“

Нищо лично, само факти.
А фактът, на чийто фон ще ви представя следващите портрети, е, че в месеца в който българската култура (от горния вид) честваше 80-я рожден ден на Стефан Продев, умря Вили Цанков – нещо като Продев, но в областта на театралната режисура. Той - на 83 години.
В навалицата около пиянството на половин народ в годините 1990-1991, що тарикати се намърдаха под сините знамена... Вили Цанков беше един от тях.

Доказателствата и едновременно с това обяснение на квалификацията “тарикати”.
Обърнете внимание, че използвам “самопризнания” на Вили Цанков в едно от последните му интервюта пред българите: (в скобите съм аз)
- „Ако един народ трябва да избира между добро и по-добро, той не оглупява, не върши пиянство. Но ако избира между по-лошо и лошо, тогава, ще не ще, изпада в пиянство и прави глупости. Българите са като риба, изхвърлена на сухо. Ще се радват на каквато и да е вода, която им плиснат отгоре."
- “При тоталитаризма бях влязъл в изкуството с неприятна биография. Следвах Военното училище на Н.В. като кадет, откъдето червената власт ме уволни и отпрати в запаса. Заради моите приказки за Сталин бях изключен от Военното училище.” (Според официалната му биография в Мрежата Вили Цанков Е ЗАВЪРШИЛ Военното училище, после следва икономика, но завършва театрална режисура. Годината е 1952 – значи вече е бил на 28 години, когато е влязъл с “неприятна биография в изкуството”.)
После? Ами, после слушайте:
- “Социалистическата система и лично Тодор Живков гледаха на мен и на хората на изкуството като на своя собственост. Едни вървяха по пътя, който изискваше властта, а аз бях болната овца. Уволняваха ме, но отново влизах в системата. Помогнаха ми, например Лозан Стрелков, който каза, че ще стане директор на Младежкия театър, ако Вили Цанков стане главен режисьор.”

- “Не вярвах, че социализма е разумна система - след като е ограничителна за духа на човека, тя не може да е съвършена. Но да кажа, че социализмът се е сменил сега в България с някаква по-разумна система, ще е направо невярно. Строгата комунистическа система беше ясна, а сега има неясна ситуация, в която всеки лъжец и ментарджия може да прави каквото си иска. (Вярно!) След 1989г. ме поканиха от синята опозиция и аз приех да стана депутат, но винаги съм бил ляв, близък съм до социалдемокрацията на д-р Петър Дертлиев. Аз избягах от театъра и като писател мога да пиша всичко. Имам вече 6 романа (всички писани след промените - голя-я-яма смелост, нали), сборници с разкази, книги по теория.”
- “От някои неща много съм страдал. Освен в любовта, аз не съм разбирал как да се грижа за бъдещето си.” (Прочетете пак подчертаното, което направих аз. Подчертавам, че не е вярно. Интелигентът Вили Цанков се е справял с бъдещето си, по същия начин, както мъжът Вили Цанков се е справял с любовта. С разводи. Има три жени, последната, 3-ата, е Мария Цанкова, която се жени след развода си с Вили за Стефан Данаилов. Познавате я от моята История под името Мария Данаилова.)
- “Разводът ми с Мария беше логичен завършек на нашите взаимоотношения. Тя заживя със Стефан, но с него си останахме близки приятели и досега. Никога не съм го чувствал като съперник. С Мария имаме дете, заради което оставаме свързани за цял живот, и две внучета. Синът ни Росен сега е главен оператор на шоуто "Стани богат" по НТв. “
Има по-важно нещо за сина Росен Цанков, който бащата Вили Цанков не споменава: Росен Цанков е един от тримата основатели на фирмата СИА, която създаде продуцента Нико Тупарев. И още нещо - Росен Цанков беше член на медийния съвет НСРТ (“НеСеРеТе”, както я наричаха бъдещите основатели на СИА) от квотата на БСП!
През 2002 година режисьорът Вили Цанков беше удостоен с орден "Стара планина" за изключителен принос към българската култура.
Само да добавя, че в последните 6 месеца от живота си, тежко болен вече, Вили Цанков се включва в “под” Инициативния комитет, основан от Иван Гранитски, подкрепящ Георги Първанов за втори мандат. Обикаля страната с буса на т.нар. комитет “Съзидание”, който впрочем е фрашкан с бивши генерали от БКП.
Сега разбирате ли защо в.”Труд” (22.10.2007) отпуска цяла своя вестникарска страница на Иван Гранитски да напише: “Отиде си още една велика личност на България. Той беше горд и самотен дух. Да се поклоним пред него, да пророним благородна отечествена сълза и да продължим да се учим от стотиците негови примери на достойнство, интелектуален финес, борбеност и патриотична всеотдаденост.”
Непрекъснато ще защитавам своето мнение, че нашата “благородна отечествена сълза” е пролята нахалост, ако е за такива хора, за които вярност към една Идея (няма значение каква е) е ненужен консуматив, който можем да изхвърлим от живота си, за да го заменим със следващия!

·                     Като сме тръгнали да проливаме благородни отечествени сълзи, да спомена и няколко попзвезди
- Попфолк звездата Емилия я ударила любовта. Разбира се, че иронизирам. Емилия за попфолка е като Николета Лозанова за футбола ни. Не й отричам правото на обич и щастие, но не й вярвам. Обиколила поне половината  от достойните за обикаляне мъже, тя преди година-две паркира при известният “незаобиколим” мъж Коко Динев, собственик на ресторант “Кошарите” в София и президент на футболен клуб “Вихрен”. Бизнесменът е известен  с любовта си към фолкпевици, по-известните от които са Нелина и Анелия, от която дори има дъщеря. (Кум на сватбата му с Анелия е Георги Илиев, онзи, същият.)
Ако ще ме съдите за нещо недостойно, което съм направил с горното си сравнение между Емилия и Николета, отчетете ми, моля. една извиняваща ме причина: Бях подразнен от думи на Емилия, изведени дори в голямото заглавие на 12-а страница на в.”Труд” от 13.03.2008: “Продавам гласа си, но тялото – не!” (Удивителната присъства в заглавието, не съм я поставил аз.)
Минах значи от политическите проститутки на другите, на шоубизнес проститутките. Ако някои ще се обидят на професия, поставете, моля, “проститутки” в кавички.

- Попфолк звездата Рени я ударил хормона на благотворителността. Събрала “в нейния софийски “Планета клуб” децата от дома за изоставени в с.Доганово и им подарила два чувала играчки на сина си”, пише женския “Вестник за жената”.
Колко трогателно, ако не помним! Само година по-рано:
В.”168 часа, 29.12.2006, фолкпевицата Рени: “Не очаквам нищо чак толкова хубаво да ни се случи. Напротив. Цените ще се изстрелят към небето и хората ще обеднеят като църковни мишки. Още през 90-те години се убедих, че Евросъюзът не е чак толкова хубаво нещо. Страхувам се, че ще минат бая години, преди да усетим положителна промяна. Иначе хубавата жена е приемана навсякъде. Всяка втора българка има силикон в гърдите. Процентът на наши сънароднички със силиконови устни е още по-висок. Българките вече осъзнават, че няма нищо лошо да потърсиш помощта на лекар, за да се разкрасиш. Надявам се и европейците да забележат, че българките са хубави жени.”
Да припомня, ако не помните. Щото “вестник за жената” е пестелив откъм спомени за това коя е Рени. След като - два пъти годишно - нейният “Планета клуб” се изпразни от навалицата деца, получаващи стари играчки, той - всяка привечер - започва да се пълни с малко по-големи тийнейджъри. Започва представлението “Dancing bier”. Какво е това представление ли? Нещо като кастинг процедура за търсене на “сървайварки” за шоутата на Слави и компания. 

·                     Следва разказът за изоставените деца в село Могилино.
Разказът всъщност е на BBC в документалния филм “Изоставените деца на България”, излъчен на 13.09.2007г. (Ситуацията изключително много напомня на един друг филм на BBC – “Да купиш игрите”, излъчен през август 2004 година, който доведе до изхвърлянето на вечния Иван Славков от света на спорта в света и в България. Знаете този случай.) Мястото на тази история би могло да бъде и в главата “Първи следствия от влизането ни Евросъюза”, но тогава реших да не смесвам проблемите на външната ни политика с изхвърляне на престъпленията на комунистите спрямо живота на обикновените българи вътре в страната ни.
Никак не прекалявам! Филмът на BBC е наистина потресаващ. В продължение на час и двадесет минути филмът представя няколко месеца от живота на деца с умствени и физически увреждания в дома „Св. Петка“ в село Могилино, Община Две могили. Светът го описва като „90 минути неподправен ужас“, свидетелство за „абсолютната изолация от целия останал свят на децата в Могилино“, а правителството на Станишев като „подвеждане“, „некоректно представяне“ и „много умела манипулация на британската обществена телевизия“.
Имам въпрос: Ако “домовете” за децата, изостанали умствено и физически (Могилино е само един от тях), бяха създадени по време на демокрацията, как биха реагирали нашите нови социалисти? Нима биха изпуснали такъв великолепен шанс да обвинят Демокрацията?
Но, слава Богу, че България вече не е “народна република” и нищо такова престъпление не може да се покрие. И освен, че се съобщава за него, се отстраняват всички нови възможности то да бъде повторено. “Плачът социалистически” във всичките му форми, от меките до твърдите, става смешен и жалък.

- Първата реакция (19 септември 2007г.) на министъра на труда и социалната политика Емилия Масларова е, че е запозната с аналогични случаи в европейските страни, където “ситуацията е почти същата”. Според кифладжийката Масларова (припомням нейната инициатива “топло мляко и кифла за всеки ученик”), екипът на телевизия BBC е “подвел служителите на „Св. Петка“, като е обещал големи дарения за дома от чужбина в замяна на покъртителни сцени”. На 5 ноември три министърки - Емилия Масларова (на труда и социалните грижи), Миглена Тачева (на правосъдието) и Гергана Грънчарова (по европейските въпроси) посещават дома в Могилино и се информират лично за случая.
-  На 6 ноември филмът „Изоставените деца на България“ е показан и в София, в центъра за култура и дебат „Червената къща“. На последвалата дискусия заместник-министърът на труда и социалната политика Иванка Христова обявява, че домът „Св. Петка“ ще бъде затворен, а децата – преместени в по-добри заведения или защитени жилища в по-големи населени места, а Миглена Тачева съобщава, че Семейният кодекс ще бъде променен с цел ускоряване на процеса на осиновяване. На 7 ноември 2007 г. представители на УНИЦЕФ посещават дома в с. Могилино и осигуряват подкрепа за децата в дома в с. Могилино. В България организацията „Движение на българските майки“ съвместно с форум BG-Mamma организира на 9 октомври протест пред сградата на министерството на Масларова, в който участват около 100 души.
- В интервю за в.„24 часа“, публикувано на 13 ноември 2007 година психологът Христо Монов (Помните ли го? Неговият син беше убит от някакъв Пол Фрийман в пиянски среднощен бой пред една софийска дискотека) квалифицира филма като „много умела манипулация на британската обществена телевизия“, целяща да се създаде негативно отношение към българите, потенциални емигранти във Великобритания, както и да помогне някои неправителствени организации да бъдат финансирани с 10 млн. евро от ЕС”.  (В последващото НС Христо Монов ще седне на червените банки. Преценявайте вие дали има причинно-следствена връзка.)
- Чак на 9 март 2008 г. (следващата година!) президентът Георги Първанов ще реагира за филма: „Мен дълбоко ме смути онзи филм, който не е направен с любов към България, който е част, щрих от антибългарска кампания, която не знам кой и с какви цели е провокирал“.
Децата в Могилино ще бъдат изведени от Дома извън обсега на тази книга - през 2009 г. Като приложение 2 в края на книгата можете да видите карта на България с всички социални домове за изоставени деца. Тя е нова, съставена е от ведомството на Емилия Масларова и е публикувана във вестник “Труд” на 18 март 2008г.  Тази карта поразително напомня на прословутата “карта с черепите”. Онази показва построените от народната власт “домове” за бащите и майките, а тази – “домовете” за децата им.

Да допълня, че през цялото това време, даже и преди него, председател на Държавната агенция за закрила на детето от създаването й на 29 ноември 2001 до 2009 г. е Ширин Местан.
Коя е Ширин Местан? Дъщеря е на известния Хасан Али – политик и депутат от ДПС още от началото на 90-те години, заместник-министър на земеделието в кабинета на Стефан Софиянски. С втория си съпруг Лютви Местан имат общ син Ервин.  Първият й брак е с Игор Гробов, неин състудент, бивш гражданин на СССР, от когото има син Дениз.

·                     Цитирам! Вестник “24 часа” от 23.02.2008г.: 
“Няма да празнуваме 18-годишнината на в.”Психо”. Когато се е случвало да отбележим юбилей на някое от предишните ми издания, то е стигало до фалит, казва главният редактор Румен Балабанов, който е издател на първия у нас езотеричен вестник у нас.
“Психо” се появява на новия медиен пазар през март 1990г. Звучи абсурдно, но е наследник на в.”Септемврийче” – пионерския орган на ЦК на ДКМС. (Защо да е абсурдно? Два месеца преди това е закрит самия Комсомол. Къде да отидат кадрите му? На улицата ли да останат? Защо да е абсурдно? Само след месец цялата партия БКП ще бъде закрита. И къде да отидат нейните кадри, освен в новата партия БСП? Разбира се, че моите въпроси са подигравателни.)  И тогава  главният редактор Румен Балабанов и заместникът му Венко Евтимов – син на поета Евтим Евтимов, решават да продължат с правенето на вестници. А имат и готов екип от журналисти. (Знаете ли, че втората жена на другаря Балабанов е Лора Скорчева, дъщеря на Величко Скорчев. Който пък е един от създателите на първата частна телевизия у нас – ТВ “Триада”, която препредаваше Си Ен Ен?! За първата жена на Румен Балабанов ще ме питате ли? – племенница е на поета Александър Геров.) По онова време хартията се даваше, без да се плаща веднага, разказва Балабанов. За една година новоизлюпените частници  издават 16 вестника – все нови заглавия и все таблоиди. Сред тях освен ”Психо”  са младежкият “Кой си ти”, “Суперсензация”. ”Другарче” – детското вестниче за чавдарчетата, ако някой още си го спомня, се превръща в “Клуб 15” за тийнейджъри. “Всичко вървеше като топъл хляб”, спомня си Балабанов.” (Че как иначе? Оригиналът от който е преписвано - Club Seventeen от порноканалите, също върви като топъл хляб.)
Само след няколко години старите бащи и децата им комунисти ще твърдят, че “новоизлюпените частници” са рожби на синята опозиция. Която в началото още на 1990-а е раздавала на някои техни другари хартия на корем, на други - направо пари в червени куфарчета. 

·               Безочие е най-слабата дума, която мога да употребя, за да характеризирам тези престъпници, пардон, пардон – проститутки.
Ако искате да бъда по-достоверно изчерпателен, мога да допълня. Същият “24 часа” (неговата наследствена история знаете. разказах ви преди малко за фамилията на Найденови – баща и двама сина) от 19.01.2008 г. публикува една неподписана карикатура. Шест бели кокошки са клекнали пред една микровълнова фурна и гледат как се върти шиша, на който е наниза
на и се пече една тяхна посестрима. Карикатурата е наречена Reality – TV.
Гласувайте за БСП, единствената партия, която се грижи за народа... Само нейните членове са най-добрите, най-почтените, най-....

·                     Защо БСП ли? А че кой друг? Синята опозиция ли? Впрочем коя “синя опозиция”? Тази от в.”168 часа” ако е, нека стоят кавичките.
Цитирам журналиста Емил Кацаров от този вестник - “168 часа”. Създател на вестника е Петьо Блъсков – той преди Десети носеше пушката на Бай Пенчо, който пък я подаваше на Бай Тошо. Колеги на Емил Кацаров от отдел “Политика” са Иван Тропанкев, Зина Соколова, Иван Иванов, Петя Минкова, Сима Владимирова. Знаете как пишат само, представял съм ви ги много пъти. Те включват/изключват копчетата на микровълновата печка с печащата се кокошка:
“Ако съдим по участниците в кастинга за “Мюзик Айдъл” какво е мисленето на младото поколение, то тогава по-добре да емигрираме в Космоса. На този фон само язвителният дебелак Фънки изглежда нормален и всъщност хапливите му забележки са единственото, което прави “Айдъла” музикално шоу. Не е толкова трудно да покажеш няколко хиляди нечленоразделно кудкудякащи кокошки в момент на групово снасяне. Защото евтините водевили се харчат добре от публиката. Жалко е, че красиви млади момичета излизат и грачат като вещици. Питам се дали девойките са наистина кухи лейки или са готови на всичко, за да се покажат по телевизията. Ако е така, нищо хубаво не ни очаква. Защото излиза, че е по-важно да си известно магаре, отколкото неизвестен, но свестен човек.”
(Какъв свестен екзистенциален въпрос! Той е на 2-ра страница на вестника. А на съседната 3-та, години наред продължава вестникарската ежедневна практика да се показват голи снимки на красиви момичета с провокативен текст. От рода на “Сядам само на твърдо”, казва една млада хубавица само по прашки, която държи градински маркуч. А после Емилите Кацарови се възмущават от душевната празнота на “айдълите”?!)
Спирам, аз не съм Съд, а само свидетел на Обвинението за продължаващия геноцид, който българските комунисти, техните отрочета и назначените им слуги, продължават нагло и безочливо да осъществяват върху българите.

·                     До националния празник 3 март остават 3 дни. На 29 февруари 2008г. нощният влак от София до Кардам се запалва на гара Червен бряг. “Очевидци: Не просто гореше, спалният вагон просто капеше” (заглавието е на в.”24 часа”.) Жертвите са осем. Ще се наложи ДНК-експертиза, за да се разпознаят телата. Първопричината за запалването на влака е техническа. Но втората причина за жертвите е, че вратите на двата спални вагона са били заключени и е нямало кой да ги отключи.
На официалната пресконференция в София за пожара шефът на БДЖ Олег Петков каза официално (има го цитиран във всички вестници): “Практиката е различна. Външните врати на вагоните са били заключени, но ако беше паднал човек, щяхте да питате защо не са били заключени.”

- Затова, вместо да питам, аз поне, ще цитирам една справка, намерена покрай пожара във вестник “Труд”, 2 март 2008:
“Хронология на най-тежките ж.п. катастрофи:
1.05.1969, село Чомаковци – пътнически влак дерайлира, загиват 27
20.07.1979, Симеоновград – сблъсък между влак и автобус, 18 жертви
8.03.1982, Казанлък – товарен влак се врязва в рейс, загиват 13
17.08.1992, Казичене - катастрофа между експрес и товарен влак, 8 са жертвите
1.10.1992, Харманли – товарен влак се блъска в международен експрес, загиват 6.

Цитирах точно тази справка, поради две причини. Първата засяга катастрофите преди Десети ноември – в години 1969, 1979 и 1982-а. Ако търсите съобщения за тях във вестници “Раб.дело”, “Труд”, “Отечествен фронт”, ще бъде напразно – няма да намерите. Вероятно защото народът е зает със строителството на социализма и не бива да бъде травмиран с такива малки трагедии. И втората причина – двете катастрофи след Десети ноември 1989г. са 14 дни ПРЕДИ “боянските ливади” и точно месец СЛЕД тях. Втората – на 1.10., идва като поръчка 3,5 седмици преди вота в НС, който свали от власт първото демократично правителство (на Филип Димитров). Тези катастрофи бяха обилни осветлени в печата. Народът в това време градеше демокрация и трябваше всячески да бъде отвратен от тия свои усилия.

-                 Шестата голяма ж.п. катастрофа за последните 50 години е тази –  на гара Червен бряг. Отново около голям национален празник. Само след три дни е 3-ти март. Националният траур е обявен за 6 март. Вероятно за да не се травмира народът и да не се настройва срещу социалистическото правителство и социалистическия президент. Какво толкова е станало?!
Георги Първанов: “Ако аз не съм видял заповедта на кмета Бойко Борисов, мисля, че твърденията за преустановяване на тържествата са преувеличени. Ние не правим сватба, а възспоменание в памет на стотици хиляди хора, загинали за България. Какво да отменим? Вдигането на националното знаме, панахидите или тържествения марш на бойците, с които отдаваме почит на загиналите български войни, братските армии, които са жертвали живота си и са загинали за свободата ни?”
На последната си хумористична страница вестник ”Сега” от 5 март иронизира (или не? – оправяйте се сами) пише: “ББ реши да забрани еднолично тържествата в София, заради трагедията във влака, а президентът го парира, че честванията “не са сватба, а панахида”. Значи президентът все пак е казал нещо съществено на 3 март.” След което -
информацията е вече от в.”168 часа”: “Въпреки, че цялата страна е потресена от ужас и скърби за деветте жертви (датата е 7 март и към 8-те загинали на място е прибавен още един човек, починал по-късно) на горящия влак край Червен бряг, властта необезпокоявано си спретна пищен купон. Над 3000 отбрани гости се изсипаха в Националния исторически музей, за да уважат президента. Депутати, министри, бизнесмени и светски личности не пропуснаха безплатното ядене и пиене на корем. По груби сметки със средствата, отделени за тържеството, може да се помогне финансово на семействата на всички жертви в трагедията.”

Сигурно ще се намерят българи, които ще кажат, че търся под вола теле, заяждайки се с Червените. Че Първанов е прав – какво са 8 случайни жертви пред “стотиците хиляди хора, загинали за България”?!
Ами... Да им спомня една история от юли 1955 година. Такива ней подобни има десетки. А защо точно тази ли избирам? Защото истината за нея става известна цели 53 години след случването й.
Dariknews.bg, 14.02.2008: “В рубриката “Да пренапишем историята” ви разказваме как България първа в света сваля пътнически самолет с 58 души на борда. Прецедент, който ще се повтори чак след 30 години. В ранните сутрешни часове на 27 юли 1955г. пътнически самолет на израелските авиолинии “Ел Ал” с отличителни знаци 4Х-АКС, идващ от Ню Йорк, каца за кратко в Лондон, после в Париж и Виена. И оттам през Истанбул трябва да се добере до крайната точка на полета – израелската столица Тел Авив. На борда му има 58 души – 51 пасажери и 7-членен екипаж. Самолетът се отклонява от трасето си, навлиза в българска територия някъде около Трън и 20 минути лети над наша територия. Прелита над град Станке Димитров, подминава Благоевград и лети по посока на Петрич с цел да избяга към гръцка територия. Буквално 2-3 минути преди израелският самолет да успее да напусне територията ни, два военни изтребителя го свалят. Той се разбива край Петрич и всичките 58 души на борда му – американски, британски и израелски граждани са убити. Следва международен скандал. България съставя правителствена комисия, начело с главния прокурор на републиката, а израелската държава дава под съд държавата в Международния съд в Хага.
Нямат никакво значение причините за свалянето на този самолет от българите. Изобщо не ме интересуват конспиративните теории, изложени в материала на Dariknews. Дълбоко човешкият въпрос е защо този “инцидент” е бил крит повече от половин век от нас, българите, от съпартийците на Сергей Станишев и Георги Първанов?!  Ама те нямали никакво отношение към “онези действия”, казвате?! Я, ама баща му на Сергей е бил член на Политбюро на ЦК на БКП, а Първанов лично посочи именно Станишев за свой заместник в партията БСП.
А да припомням ли... кое? – Може би “картата на черепите” с концентрационните комунистически лагери в България от това време? Стари работи... А аварията в Чернобил от 1986-а?

- А знаете ли, че на 3 март във Варна имаше концерт Академичният оркестър за песни и танци при М-вото на вътрешните работи на Руската Федерация? В рамките на честването на нашето Освобождение. Концерт изнесе и “руската легенда Йосиф Кобзон” – така съобщава “синият” Стандарт.
Ако Йосиф Кобзон бе представен като “съветска легенда”, нямаше да имам възражения. Той беше такава. А по руско време е мафиотски бос, а не певческа легенда. Откъде знам ли? – Ами, преди две години поради тази причина САЩ му забраниха да стъпва на тяхна земя. А за тези две години Йосиф Кобзон изнасе 3 концерта в България. Заедно с военния ансамбъл на Съветската армия, както се наричаше по-рано академичният оркестър. Съветската армия не е взела участие в нашето Освобождение на 3-ти март. Тя ни “освободи” на 9-и септември. Някой бърка Царска Русия със СССР. Кой ли? И случайно ли е това?
Нито е случайно, нито е епизодично. Повтаря се натрапчиво от ВСИЧКИ леви правителства на демократична България. Отбележете, че левите правителства на Народна Република България НИКОГА не допуснаха тази грешка. За тях беше кощунствено да се смесват царска Русия с великия СССР. Така де, къде остава тогава ВОСР от 1917-та? И понеже новите социалисти са децата на старите комунисти, пита се кой лъже, че не е син на баща си? За оборващите логиката на това твърдение оставям моите доказателства в следващите страници