БЗНС – БЕЗДЕЛНИ ЗАКАЧКИ С НАШЕТО СЪВРЕМИЕ
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Действащи лица
П.     Възрастен мъж около 60 годишен, прилично облечен
М1:  Младеж Първи – студент
М2   Младеж Втори – също студент
С     Млада жена около 25 годишна, сервитьорка
К      Възрастен мъж около 60 години, дрипав клошар
Л     Лекар, около 40 години
САН    Възрастна жена към 60-те, санитарка
Б     Мъж около 30 годишен, барман в заведение

ТрЕТО ДЕЙСТВИЕ

(Отново познатия ресторант. Сервитьорката и барманът правят същото. Т.е. нищо не правят, приказват си нещо.
Влизат двамата наши познайници – младежите. Сядат на една маса. В ресторанта няма никой освен тях.)

М2: И сега к’во! Освен да пием бира. Може ли да сме толкова прости да говорим половин час с един човек и да не го питаме как се казва. Телефонче, нещо...
 (Прожекторът търси сервитьорката на бара. Тя се суети нещо около бармана, който в момента налива две халби бира. Подава й ги, тя кокетно отмята косата си назад, взема ги и се запътва към масата на студентите. Прожекторът я следи.)
С: Здрасти. ПП!
(Младежите я гледат недоумяващо.)
С: Здрасти, рекох. Престанете да се Пулите! ПП - Предплатена Поръчка. Боже-е, Защо Не съм Студентка! БЗНС, бе!
М1: Добре де. Разбрахме. Сервитьорката ни Носи Запотена Бира. Просто сме Потресени.
С: Нищо не сте разбрали. (оставя по една бира пред всеки) Как като не съм ви казала? БЗНС!
М1: О-о...
С: (прекъсва го) Стига о-о, давай следващата буква. (бърка в чантичката на кръста си и вади късче хартия от там.) От вашия приятел. Вчера беше тук. Госпожице Юлия, вика, дай им таз бележка и речи „ПП на БЗНС”. Което к’во значи? Аз се сещам вече, вие още не.
(Младежите скачат почти едновременно от масата, протягайки ръце към бележката.)
С: А, не. Първо отговора на гатанката. Казвайте, слушам ви. Иначе ще си платите бирата.
М1: А... Привет, Приятели! Благодаря ви За Нашата Среща.
М2: Пак ще Пием Бира За Новата ни Среща.
С: По-бавно, по-бавно. Да проверим. Ей-тук го имам записано. (обръща бележката отзад и чете наум бавно) Не! Давайте пак.
М2: (отпивайки от бирата си) Предавам се, Приятелко. Бирата Затлачва Наострените ми Сетива.
С: (понечва да погледне отзад на бележката, но се сепва) А, не! Ти нещо ме будалкаш. К’ви сетива, не се признава. Ще даваш пет лева, май.
М1: По-полека, Принцесо. Бележката е За Нас, Сияйна. Имаш ги петте лева, но чети най-после.
С: (чете тържествуващо) Приятели, Пристигам. Бързо Заръчвайте Нещо Специално. Обади се сега на този телефон. (чеше се по главата) А не, това е за мене. Трябва да му звънна и да му кажа, че сте тука. (подава им бележката и тръгва към бара)
М2: (подвиква след нея) Чакай малко, бе... лельо. (последната дума казва по-тихо на приятеля си) Телефона е върху бележката в ръцете ми.
М1: Леле каква е мома заспала. Като във вица за Червената шапчица. Знаеш ли го?
М2: Знам го, разбира се. Култов виц.
М1: Дай си тогава GSM-а. Докато аз звънна, ти разправи вица на публиката.
М2: (обръща се към публиката, имитира една радио реклама) Приказка по басня на Лафонтен. Една сутрин на ранина вълкът срещнал на горската поляна Червената шапчица. Здравей, моме заспало, рекъл й вълкът. Аз не съм моме заспало, аз съм Червената шапчица, обидила се тя. Е добре де, като не си моме заспало, къде ти е червената шапчица – попитал я вълкът. Попипала се Червената шапчица по главата и се плеснала по челото: Леле какво съм моме заспало! За днес това е. Театър ви лекува, хубав ден желае.
(В това време М1 набира номера, а сервитьорката се връща запъхтяна. Понечва да каже нещо, но младежът я прекъсва с ръка и й подава телефона)
М1: Говори. На телефона е.
(Тя долепя GSM-а до ухото си, но явно не чува нищо и повдига въпросително рамене.)
М1: Трай малко, де. Сега ще вдигне.
С:  Ало, да. Здрасти, аз съм. Юлия. От ресторанта. Твоите приятели дойдоха. Какво да им кажа? (затулва с ръка телефона и им съобщава) Чакайте го. Идва.
М1: Ей това е. Сериозен човек. А, наздраве.

(Светлината на сцената притихва малко. Когато отново се възстановява, в ресторанта влиза нашият възрастен познайник. Младежите си пият бирата и не го виждат веднага. Той застава до масата им.)

П: (строго) БКП! Билети и Карти за Проверка! (продължава успокояващо) Здравейте. Не се стряскайте. Свободно за вас. Да се стягат комунистите.
(Младежите скачат от масата. Те са истински зарадвани, че виждат приятеля си отново. Говорят един през друг.)
МЛАДЕЖИТЕ: Ей, добре че ти се сещащ къде ще ни намериш. А ние, тъпите инженери, вчера ходихме в болницата да те търсим, И един доктор ни вика: „А бе, момчета, вашият приятел умря преди два часа. Идвам от моргата, там го търсете.” Ние му викаме – Ма как така умря, така ли лесно се умира? „Ами така, вика, един куршум в главата и два в стомаха малко ли са!” Че пък ние не ти знаехме и името. Оня се хвана за главата. Хеле, докато се разбереме...
П: (гледа ги недоверчиво) А бе, къде сте ходили да ме търсите? Болница ли беше?
М2: Е, сега и ти! Докторът като разбра, че сме били на маса по време на стрелбата, ни вика – момчета, вие ако се видите сега трезви, ще се познаете ли? Болница беше, разбира се, стая 910.
М1: Чакай малко, бе. Не обърквай човека. Каква стая 910? Той не е бил хоспитализиран.
М2: Да, де! Ама покрай масата и ресторанта онова докторче се сети, че има недоразумение. Че не търсим оня застреляния мафиот, а тебе. Даже вика – оставям си работата, ако ме поканите на вашата щастлива маса да пием по една бира.
М1: (към М2) А бе...
М2: Да, бе! (пляска се по челото) И него не го питахме за името. Леле, що сме... вулви хипнотики. Айде пак ще се разхождаме до болницата. На ахмак глава, краката теглят, викаше дядо ми.
(Сервитьорката носи още една бира. Поставя я пред възрастния човек. Чувства се някакво уважение в отношението й.)
С: Не сте я поръчвали, ама знам, че ще ви се припие като гледате тези двамата да надигат халбите. Знаете ли, много ми харесва да говоря така съкратено като вас. Бях Забравила Написаното на... на... на Съобщението ви, де, ама Прочетох го Пак. (с гордост) Няколко дена вече тренирам. А бе, ще стана аз по-добра от оная госпожица Юлия.
П: О, това е много добре. Да знаеш, ще започна да идвам по-често да следя как напредваш.
С: Обещавам. Честен кръст. Сега отивам да тренирам на онзи Барман Загубен, Нещастник Софийски такъв (Прави жест с двете ръце, изразяващ задоволство от самата себе си и се упътва към бара. Посетителят я изпровожда със заинтригуван поглед. Обръща се отново към младежите.)
П: Е, наздраве. Да се запознаем – Петър се казвам, Петър Петков (на учудването им отговаря) Наистина. Така се казвам. Да показвам ли лична карта?
(Младежите вдигат халбите си. „Наздраве!”  Чукат се тримата, като едновременно се представят и те - „Андрей” –М1, „Иван” – М2.)
М1: Да сме живи и здрави! И да имаме късмет! Все така късмет! Като оня ден, защото куршумът не ни улучи. Вас пряко, нас непряко.
М2: Истински късмет си беше това от оня ден. А за вдругиден неделя, си поръчвам, ако може, 50 000 от тотото.
М1: Фиш си пуснал, нали? (обръща се към П.) Откак го знам, вече трета година, няма по-редовен от него. Само една седмица беше пропуснал, но имаше късмет, че не се паднаха неговите числа. Те това му е късмета на моя приятел.
М2: А, и две тройки съм имал.
М1: Ей, много бе. Тия 50 000 хиляди, дето ги искаш, ще стигнат ли да станете квит с тотото? Искай повече бе, братле.
М2: Е, толкова ми трябват. Впрочем си прав. Дигам мизата на 100, та да има и за тебе. Стига си бил Безбрачния Заклет Несретник от Сливен.
М1: Ти да не си по-хубав, бе? К’во като си от Прекрасния Пловдив.
П: Момчета, момчета! Спрете се да ви питам. Аз приличам ли ви на ангел?
М2: Чакай сега. Какъв Ангел, нали беше Петър?
П: (засмива се искрено) Да бе, да! Какъв ангел, като съм Петър. Обаче Черен Петър.
М2: Черен Петър ли? О, това беше някаква игра с карти от времето на дядо ми. (обръща се към М1) Ти знаеш ли я?
М1: Не. Но виж за Хитър Петър знам. И за Свети Петър съм чувал.
М2: Брей, тарикат. Ти и за Петра ще си признаеш.
М1: А, Петра... Че какво общо може да имам аз с нея? Нали я чу последния път като си говорихме за граф Монте Кристо. Чула, не дочула, попита „граф Монте кой?” Разкарах я.
П: (обръща се към публиката) Чухте ли? Граф Монте кой! Удивително! Пък разни умници прокобват: „Загиваме, умираме като нация. Всичките ни добри деца бягат в чужбина, Тук остава само измета...” О-о, съвсем не съм убеден, че това, което бяга навън, е по-добро от това, което остава тук! Как мислите?
    (Сега се обръща към младежите) Тука се получи недоразумение, момчета. Аз смятам да направя едно добро дело спрямо вас и затова попитах дали ви приличам на ангел. Иначе съм си Петър. Ако знаех, че познавате добре Дюма, щях да се представя като отец Фариа.
М1:Отец Фариа? Не се шегувайте с тези неща. Той умира на 50-та страница от книгата.
М2: Да. Как така се готвите да умирате, без да ни питате. Та ние сме едва на втора глава от нашата книга!
П: (много развълнувано) О, момчета, благодаря ви. Отдавна никой не е изразявал така обич към мен. Благодаря... (Посяга към бирата си, отпива и продължава; вече по-спокоен) Нямах предвид смъртта на Фариа, а неговото съкровище.
МЛАДЕЖИТЕ: (хорово) Съкровище?   
П: (прекъсва ги) Не толкова голямо като неговото. Много по-малко, но за моя лична употреба прекалено голямо. Седнете сега по-удобно на столовете и се пригответе да чуете моята история.

(Младежите не казват нищо, но са впечатлени и заинтригувани. Придърпат столовете си по-близо до масата.)

П: От няколко години съм съвсем сам. Жена ми умря. Нямахме деца. Тя беше едно дете на майка и татко. Аз също. От онези години ми остана само старата къща на моите родители и двора. Сега в новите времена на строежи някаква... фирма... хареса мястото и построи четириетажен жилищен блок на нейно място. На мен като на собственик дадоха една четвърт, което в моя случай ще рече три апартамента. Единият продадох веднага и парите внесох в банка срещу рента по една... нормална заплата месечно, докато съм жив. От банката си мислят, че са ме минали, но аз се надявам на господ да ги надхитрим. Както и да е. Във втория апартамент живея сам. Не съм човек, който ще се ожени още веднъж. Третият апартамент, на стълбищната площадка до мен, вече година стои празен. Използвам го за зимна градина, защото е вътрешен. Предлагам ви да се нанесете в него от тази вечер. Използвайте го за студентска квартира.
МЛАДЕЖИТЕ (говорят един през друг): Не! Невъзможно! Та вие не ни познавате! Няма такива хора дето да дават, без да искат нещо насреща! Глупости! Дай да си пием бирата и да не се разстройваме. Ама вие съвсем се изложихте. Сега за това ли сме се събрали...
П: (спокойно) Изприказахте ли се? Има такива хора. (на учудването им пояснява) Дето дават, без да искат нещо насреща. Аз съм такъв. (Обръща се към публиката) И сред вас има такива хора, нали?
М2: Но...
П: Впрочем какво давам? Нещо, което имам в повече и не ми трябва. Какъв е проблемът? Трудно е да дадеш, когато и за тебе няма достатъчно. А още по-трудно е да не се разкайваш след това, че си дал, без да си поискал нещо насреща! Това наистина го умеят съвсем малко хора.
М1: Да де, ама...
П: Впрочем и вие двамата ми дадохте помощта си, без да съм я искал. После, не се ограничихте само до изпращането на линейката. В болницата ме търсихте, в ресторанта дойдохте пак с надежда да ме намерите. Защо? Да не би да сте се надявали на нещо? Да съм обещавал да ви платя бирата например?
М1: Да де, ама..
П: (малко с досада) О, ама измисли някакво друго възклицание. Брех, мама му стара, например!
М2: Не! Не ни подвеждайте. Няма да приемем, разбира се. Вие е невъзможно да нямате някакви роднини, някакви трайни във времето връзки.. Не се поддавайте на момента. Може да сте самотни днес, да ви се пие бира с приятели - добре, но утрешният ден няма да прилича на днешния. Той носи някакви задължения, които са... не са моментни.
П: Извън обсъждането – не ми говорете на вие! Най-напред: то целият ни живот е един момент. В един момент се раждаш, без да се те питали едни други, които също в един момент са решили, че не могат един без друг в този момент. В най-добрия случай! Защото има много по-тежки случаи. После ти самият в друг аналогичен момент, решаваш, че СЕГА е твоят момент. След време осъзнаваш, че младостта е миг, който е свършил. Прескачам междинните моменти, за да стигна до мига, когато ще осъзнаеш, че не може нищо да отнесеш със себе си на другия свят. Така че всеки момент е важен, не го подценявайте!
(повдига ръка, за да пресече надигащите се възражения на младежите и продължава)
Второ. Второ: Имам някакви роднини, разбира се. Втори братовчеди – мои и на жена ми. Но те от целия си живот само напоследък се сетиха за мене. След като получих апартаментите от наследството. Имаше един стар филм от мое време. Мисля, че се казваше „Ако имах милион”. Аз ще го разкажа набързо от името на онзи, който имаше милионите. Като усетиха, че умира, го нападнаха като гарвани една сюрия „роднини”. Всякакви, едни от други по-тарикати. „Дядо – така, дядо – онака.” Тогава богатият умиращ реши да раздаде милионите си на случайни хора. Знаете ли как ги избра? Разтвори телефонния указател, затвори очи и с пипетката от поредното лекарство започна да капва капки отгоре му. Върху което име паднеше капката, нему набираше номера и му даваше един милион безвъзмездно. После умря спокойно. Е, сега дойде моят момент да раздавам. Да питате още нещо? Мълчите... Тогава да разправя за основното във филма. Защото това дотук беше само завръзката. Едни от щастливците похарчиха милиона за собственото си бъдеще, други за бъдещето на децата си, някои – на мига, а един пияница предплати с него пиенето за две години напред на едни други пияници като него. Всеки има право на избор и този избор е негово неотменимо право. Достатъчно е само да може САМ да поеме тежестта на нещата, които произтичат от този негов избор. Разбирате ли ме?
(Младежите не отговарят. Тогава Петър се обръща към публиката)
П: Те не отговарят, мислят. Полезно им е. А вие, зрителите, разбирате ли ме? Важното е не дали имаш или дали нямаш, а като... като ти падне, да не се изложиш! А иначе един мой любим министър казва, че богатството на човека е онова, което той има, минус онова, което иска да има. Чухте ли: МИНУС онова, което иска да има! Ами да помислим върху казаното. Все пак отделили сте от времето си да дойдете на театър. Защо да го пилеем просто така.

Тук  настъпва тишина за десетина секунди.)

МЛАДЕЖИТЕ (говорят си един на друг): Е, сега какво правим? Не можем да приемем такова предложение. Някак... много тежко е, много ангажиращо. Помисли само как изглежда отстрани. Кой външен човек ще ни разбере! То не е само да ползваш. Трябва да имаш правото на това, да си го заслужил. Ние с нищо не сме заслужили такава милост. Милост ли е, чест ли е, виж че дори и това не знаем...
П: А бе, майнички... наполовина такива! Каква чест, каква милост? Аз ви моля за помощ. Срещу наема, който няма да ви искам, ще ви искам внимание. Да не мислите, че е много лесно да отдавате някому част от времето си! Дори да ви е симпатичен! Значително по-лесно е да му хвърлиш пари и да му кажеш „Оправяй се!”. Аз ще поискам насреща, като се връщате от лекции да ми носите по  някоя бира. Е, не всеки път. Ще си я плащам, разбира се. Берекет вересим ще кажа, ако седнете да я пием заедно понякога. Това е чест, това е милост, но за мен бе, момчета!
(Младежите мълчат. Петър продължава ядосано.)
П: Чувате ли ме? И хайде вземайте решение! Че какво толкова ви предлагам, бе? По колко давате на месец? По 100 каждому най-малко. Спестявам ви 200 лева срещу молба за две-три бири месечно, вие се назландисвате! Ама разберете най-после, че моята полза е по-голяма от вашата. На какво искате да ме обречете – да си говоря с цветята ли, вместо с живи хора? О, ще взема да предложа на госпожица Юлия. Тя като по-първична веднага ще приеме. Само че аз нямам нужда от натискане, а от общуване, майни такива!
М2: (обръща се към М1) Аз приемам.
М1: (обръща се към П) И аз приемам.
П: И аз приемам.
(Тримата се обръщат към публиката. Хорово:)
Ние приемаме. А вие?

(Светлината угасва, за да светне отново веднага пак. Пиесата е завършила. Докато тримата се покланят на публиката, госпожица Юлия носи с мъка три халби бира към масата. Обръща се към тримата:)

С: Е, не бяха Поклони към Публиката, не бе чудо! Аз не съм ли човек? Айде, че нося Бъдещите Знаци на Нашето Спасение. Айде, бе!
(Докато публиката се изнизва, тримата плюс Юлия сядат на масата. Отстрани на сцената се появява КЛОШАРЯТ от началото на първо действие.)
К: А, така! Граждани Едни Разливат Бира, а аз Да Постоя Сам ли? О-о-о! Барът Срещу Поликлиниката ме чака. 

Dobronameren.blog.bg             29.11.2015