Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.05 17:31 - Лошото дърво
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 265 Коментари: 0 Гласове:
0



ЛОШОТО ДЪРВО

 

Тази година небето направо се проби. Толкова много дъжд се изсипа, че вече си мислеше дали горе е останала изобщо някаква вода още. А на следващия ден нови и нови потоци вода се изливаха върху нещастната земя. Синоптиците казваха, че такава дъждовна година не е имало от десетилетия. И старите хора разправяха, че не помнят такива пороища и толкова много, че не смогваха да попият навътре в пръстта, а като като побеснели кучета хукваха надолу към ниското. Към все по-ниското, към равнината и морето. По пътя си забираха всякакви камъни, пръст, дървета, треви, тръни, реколта... Овъргалваха ги и ги смесваха с огромните количества боклуци, които хората изхвърляха в ежедневието си, дотолкова улисани в него, че не забелязваха как погубват земята, която населяват, а в крайна сметка и себе си.
Че небето беше виновно, виновно беше, но водата просто нямаше къде да се оттича нормално. Долчета, дерета, речни корита – всичко беше затлачено, непочистено с години. Дърветата покрай тях, чиито корени задържаха голяма част от дъждовете, бяха изсечени безогледно и безотговорно. Вместо тях нагоре по склоновете пъплеха нови къщички, вилички, барачки, бидонвили – всичките строени напреко законите на елементарната екология. Посред естествения път за оттичане на водата, върху съществуващи с години, като изрисувани, свлачища, под надвиснали отгоре им каменни грамади, които и без дъжд след няколко години сами щяха да паднат...  В селата, освен „главната”, че доста често и без нея, нямаше и една нормална улица с канавка отстрани и някаква посипка, която да не позволява образуването на улеи по които водата да фучи безпрепяствено надолу. В градовете всички шахти, където ги имаше, бяха запушени с боклуци. Още повече, че капаците им, които филтрираха поне големите от тях, бяха откраднати и продадени за скрап от „добросъвестните” роми. Е, дори и не искаше да допуска за размишление дали тазгодишната природна катастрофа не бе божие наказание за днешните прегрешения към съседите ни, към съселяните ни, към другите граждани на Отечеството ни.
Тези глобални природни проблеми за страната засегнаха и неговото село. Селската река, рекичка – река беше в неговото детство, преди тридесетина години – от последните дъждове набъбна като приток на Дунав в долната му част. Широкият стар мост на шосето за околийския град издържа на напора на придошлата висока вълна, но здравите му сводове задържаха голямата дървесна маса, свлякла се с нея. После там се прилепиха всички дребни боклуци, които водата бе срещнала по пътя си и така се получи истинска тапа, цяла язовирна стена. Образувалият се микроязовир заля последните двадесетина къщи в долния край на селото. Живеещите там избягаха панически при свои роднини и познати на високото, като зарязаха цялата си покъщнина и голямата част от добитъка. Когато след няколко дни водата се оттегли от шосето и се оттече от дворовете, те се върнаха в опустошените си и смърдящи на мърша домове. Половин месец изнасяха, внасяха, събираха, търкаха, сушаха, чистеха... Добре, че времето се стабилизира малко. Всички им помагаха, съселяни и комшии бяха в края на краищата и отчуждеността на големия град не беше се настанила тук. Слава богу.

А работата оставаше още купища. Ето днес например трябваше пак да влиза с багера в коритото на реката, за да изгребе засъхналата тиня от двете й страни. Така щяха да се освободят коренчетата на миналогодишните треви и да се възстановят природното разнообразие и красотата на реката. Догодина!
Сега обаче тинята миришеше отвратително. Това се чувстваше особено осезателно около самия мост. Впрочем, защото там отдолу, под него, беше насъбрана гнилоч от десетки години. Той помнеше, че още от деца, когато бродеха боси по реката, нито веднъж не минаваха под моста. Щом го наближаха, излизаха отгоре на поляната, пресичаха шосето и чак след като отминеха старата крива стогодишна върба, слизаха отново на водата. По тези няколко метри от реката никой не преминаваше. И не помнеше да е виждал някой да спре горе на каменния перваз, за да погледа или да си почине. Всеки бързаше да премине оттатък. Така беше от години. Защо, не знаеше, По-точно, не се замисляше. 
Днес обаче нему се наложи да влезе с багера почти под самия мост. Старата върба беше се пречупила от пороя и половината от туловището й лежеше във водата. Издърпа го с вилицата на машината и го махна, но един голям счупен клон остана да виси на дървото. Не смееше да го удари със стрелата, защото се боеше да не засегне каменните колони на моста. Остави го за накрая. Щеше да се качи горе на дървото и да го отреже с бензиновата резачка. 
Беше цяла мъка да се качва нагоре по върбата с тежката машина в ръце. Кората на дървото беше цялата в струпеи, а и седеше някак хлъзгава под ръцете му. Освен това миришеше на нещо гадно. Колкото повече се качваше нагоре, толкова тази тежка миризма ставаше по-силна. Стараеше се да не й обръща внимание, счупеният клон трябваше да се махне, за да не стане някоя беля след време. Не можеше да се добере над него и реши да го отреже от ниско. И без това дървото беше много старо. Намери удобно местенце, където да се подпре и включи резачката. Не очакваше такава голяма съпротива от един изсъхнал клон. Моторът виеше застрашително, сякаш режеше ламарина. На всичкото отгоре, като отряза клона, се оказа, че той е само една обвивка, отвътре беше празно, кухо.
Побутна го с върха на ножа, за да падне долу в реката. И тогава онази гадна лепкава миризма направо го заля. Тя съвсем определено излизаше на талази на талази от основата на отрязаната част на старото дърво. Воден от чисто човешко любопитство, качи се един клон по-нагоре и надникна в дупката да види какво толкова мирише. Нищо не видя в първия момент, поне докато очите му свикнат с тъмната паст. После съвсем отчетливо различи нещо мърдащо, много черно, подобно на пеперуда с разперени крила, легнало на дъното й. Докато съобразяваше какво виждаше, черната “пеперуда” заръмжа зловещо, размърда се и хвръкна нагоре към него, към светлината. Не свари да се отмести от пътя й и тя го перна през лицето. Какво беше това? Приличаше на прилеп. Но що щеше прилеп вътре в едно много старо дърво? В края на краищата каквото и да беше, излетя, избяга. Той беше си свършил работата и заслиза внимателно надолу към земята.
Още докато слизаше, засегнатата част от лицето му пламна. Като че ли имаше някакво чуждо тяло там. Нямаше никаква възможност да го пипне, да го махне, тъй като ръцете му бяха заети с тежката резачка. После на земята, докато я прибере в кабината на багера, докато го подкара и изведе от дъното на реката... лицето му направо гореше. Макар да беше съвсем чисто на пипане. Едва се прибра до двора на общината, където трябваше да остави техниката. Колегите му почти инстинктивно се отдръпнаха, жените направо се разпищяха. В подаденото му огледало той самият видя нещо отвратително. Неговото собствено лице беше заприличало на разорана нива, кафяви струпеи, които постепенно почерняваха и пълзяха към незасегнатите части. След три часа вече лежеше на болничното легло в инфекциозното отделение на околийската болница. Дотук помнеше.
Събудиха го от упойката, както се оказа, след десет дни и във военната болница в столицата. Лицето му не пламтеше. Цялото беше бинтовано, виждаха се само трескавите му очи. Щеше да се оправи, да прескочи трапа. В това бяха сигурни всички доктори. Но никой не можеше да каже какво му беше това на лицето и как заради него щеше да си отиде за едната бройка. Всеки му викаше “Черпи, вместо да питаш!”.

 Когато след около месец се прибра отново на село, научи, че е имало цяло нашествие от учени хора, все “изследователи”, както иронично характеризираше качествата им неговият приятел Симо, собственик на селската кръчма на площада. “Айде” - му викаше – “откога те чакам да си дойдеш. Имам да ти наливам безплатно цяла година. Тези умни софиянци може нищо да не свършиха, но с парите от изпитото уиски, ще си завърша къщата отзад, че и нов етаж ще мога да вдигна. Що не. Айде наздраве. За твоето избавление.”
Симо му беше приятел от детинство. Връстници бяха. Заедно цапаха из реката като деца, заедно водеха край вечерните й брегове текущите приятелки, заедно си останаха на село в демократичните години, когато “всичко що мърда, драпа за града”. Това умозаключение също беше Симово. Философ си беше той, завършен. Метнал се бе на дядо си. 
Не ми излиза от главата този черен мръсен прилеп. Що нашето село избрал гнездо да свива? Дали пък, защо не... От колко години миришеше така гадно това дърво. Всички знаехме, но вместо да потърсим навреме причината и да махнем следствието, ние го заобикаляхме, бягахме от него. И какво? Надявахме се да спре да мирише ли, що ли? А защо ти го отнесе най-сериозно? Да не би да си по-виновен от всички нас? Не си! Просто ти караше багера, когато дойде време да се свърши работата. И те беляза до живот с този белег на бузата, мама му мръсна! Тази мръсна чернилка, дето излетя, къде ли е намерила някое невинно младо дърво да се приюти... Ама то ще се размирише, ако вече не е. Надали ще му обърнат внимание. Докато не дойде следващият голям потоп или някое друго “божие наказание”, както ще го кръстим. Кога ли ще дойде и моя ред. Нали и аз съм българин! Знаеш ли, утре трябва да довършим работата двамата с тебе. Тия учени от БАН нищо не свършиха. Отсякоха дървото и извадиха корените му, ама дали това са всичките... Сигурно не са, сигурно има още някакви филизчета под земята. Утре вземаме две туби с нафта от багера, копаеме една дълбока дупка на мястото и изливаме горивото. После  го палим. Ако не стигне, ще долеем още. Никаква молекула да не остане от тази гадост. Поне да свършим това, което можем.
Речено-сторено. Така и направиха двамата приятели на другия ден. Нафтата беше държавна, ама тя и работата, дето я свършиха, беше държавно отговорна. Е, на мястото на старото гадно дърво остана един черен изгорен кръг, където и след години нищо не поникна. Даже сняг не се задържаше отгоре му.
Като белегът през бузата му, където никога не поникна ново косъмче. Това имаше и хубава страна – винаги ходеше гладко избръснат. Така изглеждаше определено по-млад.

 

 

 

Dobronameren.blog  -  30.7.2014




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 147609
Постинги: 445
Коментари: 167
Гласове: 696
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930