НАДЕЖДА. ТЪГА

Във времето за нови надежди между Коледа 2003 и Нова Година, ни сполетя тъгата по загубата на 5-мата българи в Кербала. По-миналата 2001 година завърши със седемте детски жертви в дискотека “Индиго”. Завърших описанието на миналата 2002 година със списък от 15 позиции на починали известни българи, впечатлен от тяхното “струпване” само за последните 6 месеца. ... Не зная. Не искам да търся генерална причина в разсъждението Господ българин ли е и доколко ние разчитаме на него да е такъв. Обяснението е може би съвсем просто – усещането за радост, предчувствието за новост, ни прави по-непредпазливи и самонадеяни. Или когато човек е доживял уморен някаква дълго чакана и единствена за живота му граница, каквато е новото хилядолетие например, той се отпуска и смъртта само това чака. Нека сведем глави пред отишлите си и да не забравяме куп неща, последното от които е, че всички нас това ни чака. И първото – колко много още трябва да свършим ние самите за другите, докато чакаме реда си.
Понятието Надежда е по... високо от тъгата. И тъжният човек има своите надежди. Надеждата пречи на Тъгата да се превърне в Отчаяние. Надеждата има и по-общочовешки смисъл. Тя е дърпащата Обществото напред сила. Нещо повече. Ако обществото изгуби надеждите си, то престава да е Общество, разпада се. Само че това е практическа химера. Къде ще отидат хората от разпадналото се общество, в друго общество, нали? Затова не сме и чували за Отчаяно общество?! То може да е гневно, отмъстително, самоунищожително, революционно радикално... но отчаяно – никога.
Като продължавам да пиша за предстоящата 2004 година, в този ред на мисли ще водя вашето внимание - не толкова към Събитията, колкото към оценка действията на Лицата, които ги осъществяват.
Събитията са ясни. Те отразяват вечната борба между различни общества за доказване кое Общество е по-добро. И кой решава кое Общество е по-добро? Представителите на онова общество, които са останали последни живи, убивайки всички предходни други ли? - Има мислещи ТАКА, но всички те са нямали, нямат, няма да имат, щастието да са последните и незаменимите, защото Светът е Път, а не някаква крайна гара – “нашата” - по този път. Как не ми омръзна да го повтарям...
Но Лицата?! Особено Лицата, които имат възможността (според мен и нещастието) да задават и да влияят върху случващото се, са ОСОБЕНО ОТГОВОРНИТЕ за “изхода на мача”. Цял футболен отбор играе и се поти на терена, но след края, ако се търси виновен, той винаги е само един – треньорът. Който не играе! И е правилно това: той задава тактиката, той решава кой къде да застане, кому да се подаде и кога, той праща на резервната скамейка или вади от нея. Един добър треньор може да направи трайни чудеса с далеко не най-силния отбор. Един лош треньор ще затрие и най-добрите, без да подбере техните заместници. И собственикът на отбора, ако не успее да намери и да оцени добрият треньор, накрая ще трябва да продава собствеността си.
Животът в обществото е колективна игра, като футбола. Ако всеки един гражданин играе сам за себе си, рита топката когато и на където му скимне в момента, как мислите – какво би се получило от такова гражданско общество?! Само че отговорността на гражданите е дотук – да се подчиняват на някаква единна тактика, за да не се разпадне отборът им. Оттам нататък започва отгоеорността на Треньора, който може да е добър в професията си, но и некадърник. Добре де, недалновидник. Говоря образно.
Погрешно е да се надъхва “отборът”, че трябва на всяка цена “да бие”, дори ако трябва да се убие противника. Животът - имам предвид онзи издържливият, победителят - е състезание по правила, а не война. Комунистите затова “загубиха мача”. Те водеха война, и така ще си умрат водейки я, неразбрали, че погрешна е треньорската им тактика. Загубиха и ще продължат да губят във всички страни, независимо от качеството на народите. А всички “отбори”, разбрали смисъла на Играта, живеят добре. Едни по-добре, други по-зле – в зависимост от качеството на играчите си.
Свършвам да говоря образно.
Царят е потомствен европеец. Ясно му е, че за да има победи, трябва първо да се сплоти народът. Не е възможно разделената на две мразещи се части България, да успее в европейското първенство; какво остава за световното. Царят предложи политика на национално обединение – “скъсване с политическата партизанщина и обединяване на българската нация около изконните ни идеали и ценности” и после призова на помощ “прочутото българско трудолюбие и предприемчивост”.
Е, след 4 години и малко, в края на предстоящата 2004 година, ще достигне до печалния извод, че за да успее в Европа, “българинът трябва първо да смени чипа в главата си”. 
“И това ще стане, и това ще стане... някога, но не сега”, както се пее в една чудесна песен. (По друг повод естествено.)

СЕГА ви представям приказки и поведения на лица, които са пряко отговорни “това да не стане сега”. Не търсете само идейни политики, още по-лошо – зле прикрити груби материални интереси. Голяма част от примерите показват липса на всякакви морални принципи у “народа”. Което е много лошо, защото това не може да се наложи със законови принуди, а е въпрос наистина да се смени “чипа на българина”. Смяната обаче означава “бъркане” в гена. Как става това? За колко време?
- По повод 10-тата годишнина от присъединяването на България към франкофонската общност депутатът от ДПС Четин Казак е казал: “Френският език има един особен заряд, който говори за опазване на човешките права. И още един заряд, заради който ние тук, в България, го наричаме език на любовта.”
Точно под този цитат вестникът “24 часа” е публикувал един анекдот. Погребална камера в древноегипетска пирамида. Докато балсаматорите се суетят около трупа на фараона, калиграфи изписват стените и си диктуват един на друг: “Ток беше храбър воин, мъдър държавник, мъжествен... “ единият спира за миг:  Колега, “мъжествен” с две пишки ли се изписва или с една?
- Отец Георги Гелеменов (един храбър воин, мъдър държавник, мъжествен, но не и Отец) е казал пред “Дневен Труд”: “На този етап не е необходимо да правим преврат и да проливаме кръв. Макар, че би струвало много по-евтино, отколкото едни избори. 1000 калашника, десетина танка и 50 тона нафта биха свършили отлична работа.”
- Гледам една снимка в “Стандарт” (14.02.2004, фотограф Кирил Константинов) на шефа на “малките хора” Георги Софкин (според жълтите вестници името му на този се изписва с 3 пишки), който държи едно жълто паве. На него пише: “На нашия СКЪП премиер с любов”. “С това паве ще павираме пътя му до Мадрид, бил казал Георги Софкин.
(Вероятно знаете, че окончанието “ин” във фамилното име на човек, означава, че той носи женската фамилия на майка си. Т.е. баща му е неизвестен.)
- Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО: “Симеон Сакскобургготски се запозна с министрите си на клетвата в парламента като Тодор Живков с партизаните на 9 септември.”
- Георги Коритаров в телевизионно интервю по bTV пита Георги Петканов: Вие какво работите? И получава отговор: Аз съм министър на вътрешните работи в момента.
Ще кажете, че не му е тук мястото, ама защо ми се струва, че баш тука трябва “да ви запозная” с още двама герои на това наше време:
- Спортист №1 на България за отминалата 2003 година стана гимнастикът Йордан Йовчев. Заради двете си титли на световното първенство в Анахайм. “Чудесно, заслужено”, ще кажете. Да, да, но не съвсем. От 7 години Йовчев живее в САЩ. Той емигрира там след  участието си с олимпийския отбор на България в Атланта през 1996-а. В САЩ се роди и синът му Джордан, който е кръстен на баща си Йордан. (Мисля си, че възпитанието на децата ни е по-важно от златните медали, пък били те и 22.)
- Банкер  №1 на България за 2003-та стана Емил Кюлев. След година и половина ще го гръмнат насред София, на булевард, наречен “България”.

- Няколко знакови журналисти от в. “168 часа” заявяват:
Зина Соколова – “До уникално безпомощно обяснение стигна  премиерът относно стрелбата по улиците. Според него те не застрашават гражданите, а криминалния свят. Ами да, куршумите умеят да различават престъпниците и се насочват право към тях. Честните и почтени хора могат да си свиркат безгрижно – просто няма от какво да се боят.” (Интересно, ако престъпниците не се стрелят едни срещу други и се разхождат необезпокоявано по улиците, дали честните и почтени хора биха се чувствали по-сигурно и безгрижно?!)
Иван Иванов – “Нещата в България най-после си дойдоха на истинските места. Бананите поевтиняха! Драстично! Това логично действие дори закъсня. Трябваше да чакаме 14 години да ни правят на маймуни, за да разберем какво значи живот. Може държавата да е заприличала на менажерия, но поне за населението й има осигурена евтина, питателна и най-важното – типична храна. Така задружните усилия на политиците достигнаха логичния си резултат – вече официално сме бананова република, а ние сме маймуни. Като оставим настрана личното си задоволство, остава за решаване следния въпрос: Ако ние сме маймуни, какви са тези, които ни правят на такива? Следвайки логиката, че всяко стадо си има водач, излиза, че Симеон е шимпанзе, Огнян Герджиков – орангутан, а Бойко Борисов – горила. Истината е, че те не са маймуни. Маймуните сме ние, а те са тези, които живеят на нашия издържлив маймунски гръб. Заровени дълбоко между миризливите ни маймунски косми, българските политици не са нищо повече от обикновени кържежи, гниди или в най-добрия случай обикновени бълхи. Затова е крайно време да си купим “Райд” или някакво друго средство, морящо паразити и да се напръскаме добре. Тогава и портокалите ще поевтинеят.”
(Още един “отец”, който проповядва метода на 1000-та калашника, десетината танка и 50-те тона нафта.)
Румяна Георгиева – “Единственото полезно нещо в държавата – АЕЦ “Козлодуй” – върви към залез слънце след партньорската проверка на ЕС. И най-стабилна да е централата ни в Европа, на никого не му пука за това. Билетът й към отвъдното предварително е разписан. На практика големият партньор (обединена Европа) е по-равен от малкия (България). От което резултатът е един: Ако искаш да си в ЕС, трябва да го отнесеш. В добрия случай, разбира се, някой да не си помисли нещо друго? Ние имаме още твърде много обекти, които могат да попаднат под прицел на ЕС. На производството на български домати, чушки, краставици, целина и карфиол; на плодовете – две праскови и две череши, диня и пъпеш, тиква и кратуна. Забравете вкуса и съдържанието им, гледайте формата. Тя вече е европейска. За домашната ракия, виното, дроб сърмата и шкембе чорбата изобщо не повдигаме дума. Така единствената утеха в партньорството ни остава киселото мляко. Европа го призна, макар и под вънкашност чужда – йогурт...”
(Може ли да се пишат по-големи глупости и по-опашати лъжи от тези? Съмнявам се, макар и с едно наум. Комунистът е безграничен глупак и безогледен лъжец.)
- Вестник “Стандарт” от 29 декември 2003г. е събрал културните размисли на някои “творци”. Обединил ги е под заглавието “Държавата обрича на смърт гражданите си”:
Светлин Русев, художник: “Светлината в тунела е от насрещен влак. На политическата сцена са попаднали хора от небитието на посредствеността. Те са с нереализирани амбиции, с комплекси за пари и преди да са извървели своя път и преди да са дали елементарни доказателства за възможност и морал, се разхождат по държавната сцена със самочувствието на велики държавници. Изглежда трудно се устоява на изкушенията на властта, особено ако освен възможности ти липсва и характер.” (Представяте ли наглостта на този Свилен?! Какво значение има неговата дарба, ако не беше станал комунист навреме?! Е, още му е рано да осъзнае, че времето е ново. ГЕРБ все още е зад хоризонта му. Затова говори така. След няколко години ще зареже червените, за да пропее в хора на демократите. Няма да забравя да ви покажа тази негова предстояща трансформация. Пфу! )
Стефан Цанев, писател: “Властта създава чудовища. Държавата обрича на смърт своите граждани. Както вече знаем, циреят избухна и гнойта продължава да ни залива.” (Пфу! )

Кирил Кадийски, поет: “Обикновените простаци стават голяма напаст. Интелигентните хора се свиха, защото у тях е останал някакъв морал и те не искат да участват в това съсипване на България.” (България не е съсипана. Съсипана е държавата на Кадийци, те затова са недоволни.)
Жени Божилова, редактор: “Николай Хайтов имаше титаническа работоспособност. Можеше да работи от осем до пет, без да стане от стола. В последните дни само повтаряше: “България си отива. България загива.” (Жени Божилова е представена скромно като “редактор”. Всъщност е жената на Хайтов. Но да спи информация под камък. Само няма как да не обърна внимание на едно крайче от информацията, което се подава изпод камъка. От осем до пет са 9 часа – един нормален работен ден, което съвсем не е “титанично работоспособно”. Стотици хиляди нормални българи са на този режим през целия си живот. Но да разбираме “редакторите” – 9 часа, че и всеки работен ден?! Това е толкова трудно за тях...) 
Петър Попйорданов - Чочо, актьор: “Някои сме от добрите, други са от глупавите. Трети нямат избор.” (“СМЕ от добрите, ДРУГИТЕ са глупави”... Протестирам не срещу самооценката, а срещу оценката, че Добрината се обвързва с акъла, да не си глупак! Този затова говори, че “трети нямат избор”.)
Аня Пенчева, актриса: “Мечтите не искат време, а характер.”
Да използваш оная си работа, било проява на характер??? На таквизи,  ще им цитирам едни ужасно верни думи: Дина Шнайдерман, цигуларка: “Да ми простят финансистите, но един народ може да оцелее много повече чрез духовните си богатства.”
Ще си позволя да отбележа, че “талантливи” актриси и певици като Аня Пенчева, има много. С лопата да ги ринеш, особено на разните “кастинги” за млади тела. Докато талантливи цигуларки като Дина Шнайдерман са две-три, за цяло едно поколение. Да не се обидят мъжете “артисти” и чалга-певци, ще ви попитам: Колко от тях са първо обикновени мачовци, курвари и откровени педераси, а после “хора на изкуството”? Но народът ги харесва. Що така?
- Вестник “24 часа” от 7 януари 2004г., под надслова “малкият Иванчо и големите политици” ни предлага още “културни” интелектуалщини:
“Повече гледаме порно, отколкото си чукаме жените. Това води до едно тотално изтъпяване, защото ние не участваме в живота, а само наблюдаваме.” – Румен Леонидов, академикът от БАНИ.
“Сега даже ми беше някакво технологично гнусовато с всички тези нови атрибути – вагини от желе, които мърдат. Но точно това е работа на един журналист, не е необходимо да пробваш всичко, можеш да покажеш всичко с пръст, не е нужно да бъркаш вътре.” – Мартин Карбовски, журналистът с особена желеобразна вътрешност, душевна имам предвид.
“Ако влезем в ЕС, ще можем и нормален секс да правим. Няма непрекъснато да се чувстваме притеснени. А като членове на НАТО пък ще бъда по-спокойна и сигурна дори в секса.” – Мира Добрева, мис “ТВ чар” на 2003 година.
“Безкрайно симпатизирам на външния министър Соломон Паси. Много ме очарова този човек със своята натуралност и душевност. Той е като натурален сок.” – Сашка Васева. (Мъжът на тази “мадона” от Дупница” в края на 2004г. ще се забърка с някакъв вносно-износен скандал на свиленградската митница. Това ще възбуди “мадоната” да се срещне лично с “натуралния сок”, ще поиска от него помощ и ще му предпожи да оглави “Комитет за защита на хората от корупцията”)
“Лично аз се запознах с царя през 1992г. на бала на Пейчинов. Направи ми добро впечатление. Още тогава се мъчеше да говори български.” – Анахид Тачева, една от съпругите на Коста Цонев и майка на малкия Митко (който като порасне, ще стане говорител на кабинета на “царя, с когото се запознала майка му).
“Сашо, оня, войника от Альоша от Пловдив, знаеш ли го? Ако ти гледа два часа предаването, ще си свали каската и ще те удари с нея по главата.” – обаждане на зрител на предаването на Сашо Диков (съпруг на Аня Пенчева) по Канал 3.
“Навремето аз и повечето играчи псувахме от 3 до 4 пъти на мач. Сега това се прави от 20 до 30 пъти само от един човек.” – Валентин Михов, бивш президент на българския футболен съюз.
- Вестник “Труд”, 16.02.2004, интервю на журналистката Валентина Петкова с Андрей Пантев. Избирам няколко негови “шушумигщини” (думата е негова от въпросното интервю):
“... Търся отговор на въпроса как така новоизлюпените ни управници могат толкова лесно да се сдобият със законно притежавана собственост. При положение, че съм купил скъпо и прескъпо жилище от 80кв.  (Пантев няма жена и деца – аз) с даскалски заплати (Пантев не е даскал, а доцент-1975 и професор-1985 в историческия факултет на СУ) преди 14 години. (Значи в 1990! Къде ли е живял до 51-годишна възраст? В студентски град?), а се оказа, че то е незаконно (Защо е незаконно? – няма обяснение) и аморално. Затова никога не попълвам имотна декларация.” (Спирам да питам. Но отбелязвамстрахът Пантев да се ангажира писмено какво притежава и срещу колко. Иначе е принципен.)
“... Аз разбирам много порядъчно принципа на партийна и парламентарна лоялност. Винаги съм казвал пред избирателите си във Варна, че ако не беше БСП, нямаше да съм депутат. (Истината е, че той нямаше да е не само депутат – в 39, 40 и 41 НС, ами и прост н.с. дори – от 1967г. още, в Института по история към БАН, ако не беше БКП.) Но това не означава, че съм приел безусловно следване на решения, в чието вземане не съм вземал участие. Иначе каква гражданска квота съм аз?”
Каква чудесна декорация за прикриване на срамотии. Пантев бил от “гражданската квота”?! Като такъв партиен представител – от “гражданската квота” - е бил вероятно на първата си едногодишна специализация в Англия през далечната 1969 година, нали?!

“Дяволът е в детайлите”, написал един “зле прикрит” “червен” “анализатор” с име Юрий Проданов във в.”24 часа” на 12 януари 2004г. Поставил съм зле прикрит, червен и анализатор в кавички – отзад напред:
- Защото знам развитието му в следващите две десетилетия. Той ще се паркира в БСП като едно от младите лица в нейното Изпълнително бюро.
- Защото, цитирам от статията му в “24 часа” (по повод взрива в комбината “Кремиковци” на 11 януари 2004г., отнел 3 човешки живота): “Взривът в Ирак трябваше да ни припомни нещо. Но ударната вълна на обществената скръб го изхвърли някак встрани. Това, което трябва да разберем, е, че да чакаме защита от държавата – все едно да чакаме от умрял писмо. Чиновническите заседания и държавните комисии след инцидентите са единствено, за да придадат институционална тържественост на трагичните събития. Нещо като съболезнователните телеграми до близките на починалите. Много станаха внезапните масови трагедии у нас и прекалено често си задаваме въпроса “Можехме ли да предотвратим това?” Колкото и да е тъпо, закъснелите въпроси в нашата държава винаги получават закъснели и ненужни отговори.”
(Критикува младежът новата демократична власт. Ще кажете: защото “такива трябва да са младите – взискващи”. Но ще бъдете само повърхностно прави. Не му е позволено да търси кусурите на демокрацията, пък да не си спомня, да не е длъжен да знае, за практиката на комунистите от БКП изобщо да не се съобщава за “трагичните инциденти”. В края на краищата това са минали неща, така ли!? Щяха да са минали, ако неговата, Продановата, партия се беше покаяла за миналото си, вместо да се гордее с него! Когато съобщава годините си, БСП винаги включва и онези 45 управление на БКП. А кой ще поеме пасивите й, млади тарикате?! Нима синовете трябва да почитат бащите си и да ни ги навират в очите, игнорирайки с колко кръв са измърсили те ръцете си в “миналото”?! )
- И накрая най-важното. Изобщо нямаше да обърна внимание на този червен “анализатор”, ако – пак цитирам от тази статия: “В една черна събота – пет жертви в Кербала. Друга черна събота – три жертви в “Кремиковци”. Някой фаталист би предупредил градове и места с Л да внимават. Защото след И (“Индиго”) дойде К (като Кербала и Кремиковци)”
Ужасяващо! През април т.г. (ще четете надолу) 12 български деца от прогимназията в Свищов, тръгнали на великденска ваканция с автобус, се удавиха във водите на река Лим.
Кого предупреждава Господ преди да накаже, нас или комунистите? Моят отговор – ще го давам още много пъти – е: Господ предупреждава нас, българите, защото търпим благосклонно тях, комунистите!
Ето как стигнахме по друг път, че е крайно време да сменим чипа в главите си.

ОЩЕ РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА НУЖДАТА ОТ СМЯНА НА ЧИПА

·               От 1 януари 2005-а се въвеждат задължителни такси за използване на пътищата от моторните превозни средства, т.нар. винетки. Те ще са задължителни за всички физически и юридически лица, ще бъдат индивидуални за всяко МПС и ще се закупуват предварително. Винетката е всъщност един стикер, който се лепи на предното стъкло, издържа на температура от -30 до +60 градуса и при отлепване се самоунищожава, благодарение на перфорациите, направени по него. Идеята е стикерът да не може да се краде и да не може да се използва втори път. А дотогава, от 1 април т.г., ще се издават хартиени винетки, за да свикнат шофьорите с тази платена система за движение по пътищата.
Ще избегна отговор на онези българи, които съвсем “дружелюбно” ми припомнят, че “такива работи не е имало при социализма”. Ще отбележа, че пътищата са платени в целия демократичен свят, също така без да се впускам в подробности. Но няма как да не се възмутя от “новите демократи”, които по днешните вестници пишат ето такива препоръки предварително: “Опитът от въвеждането на винетките в Чехия показва, че крадците вместо стикерите започнали да свалят цялото предно стъкло. Най-предпочитани, разбира се, били стъклата с годишна винетка.”
(Имената на даващите “такива съвети” са Виктория Серафимова и Костадин Аршинков, вестникът – “Стандарт”. Който от 2002 година е собственост на Тодор Батков, брат му Мартин Батков и главен редактор Славка Бозукова.
Не е моя работа да раздавам присъди, но мога – както няколко пъти вече съм писал: длъжен съм – да събирам и представям пред Съда на историята, на когото му е работа да съди, писмени доказателства за деянията на ТЕЗИ. Така надявам се, ще им бъде отнета възможността да се правят на “нови загрижени” българи, като всщност са си старите съветски вредители.
Цитирам редакционен коментар на същия този “Стандарт” от 21.02 2004-а (неподписан, разбира се): “Утре ще падне голямо прощаване. Известен наркодилър вече обяви, че ще помоли за прошка направо от тв ефира. Дежурно опрощение на греховете ще поискат и по-първите ни хора. Няма лошо. Традизията трябва да се спазва. Господ е милостив и може да опрости дивотиите им. Внуците ни обаче няма да простят. Няма да ни простят, че сме допуснали некадърници да съсипят цяла една страна. Която за нас е като човешка длан. А за политиците – брашнян чувал.”

·               Пак “Стандарт” се умилява от инициативата на директора на 17-то софийско училище “Дамян Груев” третокласниците му да разиграят симулативно наказателно дело в класа, на което да осъдят вълкът от “Червената шапчица”.
“Подготихме се много старателно и имахме чувството, че сме съдии, адвокати и прокурори, разказваха те един през друг”, пише журналистката Таня Красимирова. “Ако скриеш истината, присъдата е по-тежка, разказа развълнувана третокласничка. Никога няма да забравим този ден, имахме чувството, че сме големи хора, вълнуваха се малките магистрати. ... “Сгреших, но не съм само аз виновен”, каза пред съдиите “вълкът” Алекс Панев, а и Червената шапчица. Той изтъкна като аргумент това, че момиченцето не е послушало съвета на майка си да не се отклонява от пътечката и също е виновно. След като изслушаха всички страни по делото, малките съдии наложиха 2г. затвор на вълка, защото е виновен – изял Червената шапчица и баба й. Той ще трябва да изкара и 2г. в зоопарка, за да се превъзпита и свикне с децата и хората. Трябва да положи и 2г. обществено-полезен труд, за да се потруди и да си вземе урок. След като вълкът и неговите адвокати са обжалвали присъдата, съдът след дълъг размисъл е решил да отпадне затворът. “Оставихме му само 2г. в зоопарка и 1г. обществено-полезен труд, защото вълкът се покая и ние решихме, че заслужава да му се даде втори шанс”, каза още съдийката Таня. Тя обясни, че магистратите са решили в гората да се поставят хранилки, за да може животните да са сити и да не ядат хората.”
Не знам какъв е смисълът да се пишат във вестниците такива... глупости, без малко да напиша. Най-малкото, защото трето-класниците масово не четат вестник “Стандарт”. Може би е някаква много тънка вестникарска ирония към прокуратурата и съда, която е предназначена за татковците и мамите им на учениците. Може би...
Остатъкът от тази 13-та страница на вестника от 17.01.2004г., “стандартните” са посветили на подробното описание на убийството на 78-годишната старица Нейка Цонева от кв.“Вулкан” в Димитровград. Репортажът на Красимира Славова е изключително натуралистичен. Всичко е обрисувано точно – и разкъсаните дрехи на изнасилената старица, и локвата кръв от разбития й череп, и теслата на масата с която е направено това. Тъкмо четиво за третокласници!

·               На 22 януари 2004 на  75-годишна възраст почина Йордан Радичков.
Предния ден Кеворк Кеворкян празнува 25 години на предаването “Всяка неделя”.
На погребението на автора на демократичното лого на левите – “Ние пак сме тук”, са присъствали Георги Първанов, Огнян Герджиков, Николай Василев, Сергей Станишев, Йордан Соколов, Екатерина Михайлова, Емел Етем, Румен Петков, Светлин Русев, Валери Петров, Явор Милушев, Крикор Азарян, Стоянка Мутафова, Иван Добчев, Калин Донков, Христо Мутафчиев, Елена и Кръстьо Лафазанови, Боян Радев. Един истински панегирик в памет на Йордан Радичков е написал Дамян Обрешков (ако не знаете кой е този, вижте в Мрежата, там пише). Това “похвално слово за Радичков” в “Труд” е гарнирано с една снимка на Григор Вачков от 1967 година в ролята на Араламби от “Суматоха”. Виждаме го да крачи нанякъде, положил на рамо едно знаме на което пише: “Араламбене му е майката”. Неволно си спомних друга снимка от филма на 80-те “На всеки километър”, където същия Араламби играе Митко Бомбата. Там един легнал зад километричния камък развяваше предсмъртно червено знаме и викаше “Ние сме на всеки километър оттук до края на света!” – Ние пак сме тук, нали.
Кои ние, бе?!
Тържеството на “Всяка неделя” се е състояло в НДК. На него са присъствали поне 800 души, осведомяват вестниците: Огнян Герджиков, Милен Велчев, Никола Филчев, Кирил Гоцев, Крикор Азарян, Емил Димитров, Лили Иванова, Астор, Стоянка Мутафова, Радой Ралин, Тодор Динов, Доньо Донев, Слави Трифонов...

·               Американското посолство в София е отказало виза на олимпийската ни шампионка по биатлон Екатерина Дафовска, необходима й за старта на свтовната купа в Лейк Плесид, февруари 2004. Причината – съпругът й Светлин Проданов и баща му са просрочили туристическите си визи (с други думи: останали са в САЩ). Председателят на БОК Иван Славков е сезирал колегите си в МОК за скандала: “Недопустимо е личното отношение на служители на американското посолство да се пренася върху спортистите!”. И се заклел повече да не стъпи в САЩ.
Как е отговорило ръководството на МОК, питате: По сигнал на BBC (филмът “Да купиш игрите”) Иван Славков ще бъде изключен наистина завинаги от МОК. Барабар с маркиза Антонио Самаранч. Ще четете нататък.

·               Във Варна един много деен мъж по най-различни обществени въпроси – Росен Марков стартира подписка за учредяване “Партия на българските мъже”. Тази партия “ще защитава застрашения мъжки род от центристки позиции” (Какво ли значи това?), ще издава вестник, който се обявява за “епидемия от доброта”. Несъмнено ще пише и по темата “Мъжът е оцелял, защото се е смял... и са му се смели”. На бъдещите членове на партията организаторите ще раздават, “вместо баналните кебапчета, най-новите презервативи за многократна употреба и по 50 грама домашна ракия за кураж”. Официалното й знаме е родният трибагреник, защото “партията не признава цветови различия”. (Впрочем използването на трицветното ни знаме в логото на конкретна партия е забранено със закон.) Идейните вдъхновители и организаторите на партията на българските мъже, заявяват, че в мощен съюз с мъжките момичета ще направят България по-добро място за живеене. И дотук.
Може би липсата на покана за участие към лошите момичета лиши от бъдеще тази перспективна партия. А може би причината е, че Весела Драганова, шефката на Партията на българските жени, също се е почувствала обидена и е казала, че “изобщо няма нужда от такава организация”. Лично моята хипотеза за провала на този “мъжки пушек без огън” е неправилно търсената посока. “Епидемия от доброта” ли? “Я дай по две бири и оркестъра да свири! И за него една бира, за да не спира!”

·               В.”Сега” написа на 3 февруари 2004 (на първа страница, разбира се): “България влиза В НАТО ЧАК през юни”. Точната дата е 2 април 2004-а.      Какво друго освен безсилна и безсмислена злоба е това?!
Но: Основатели на вестник “Сега” са Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Сашо Дончев. В момента главен редактор му е Димитрана Александрова, а зам. главни редактори – Данка Василева, Мария Стойкова и Теодора Пеева. Старши репортер на отдел “Международна информация” е Светослав Терзиев, а негови заместници са Къдринка Къдринова и Пламен Кулински.
Следите ли Имената? Две трети са познати – бащи и деца, стари комунисти и нови социалисти. Последната трета са от АД-то: “автентетично десните”, бъдещата ”градска десница”. Засега те се групират в една нова партия с лидер Иван Костов, която не се понася със гражданското СДС на 90-те години. Това е ясно защо, но защо новата Костова партия не се понася и с Надежда Михайлова?!
Ще пиша за този процес след няколко страници. Само да ви подготвя – новата “синя партия” ще се нарича ДСБ, Демократи за Силна България. Зевзеци ще дешифрират тази абревиатура като “Десните социалисти на България”, което е много по-вярна и по-съдържателна характеристика на същността им. Тези “десни” ще отидат толкова надясно, че ще се появят отляво на социалистите.

·               Пак в “Сега”, 24.02.2004

(Ако ви прави впечатление, че цитирам изключително “часовите” и “трудовите” вестници, независимите “Стандарт”, “Сега”, и “Новинар”, то е защото работническата “Дума” и селската “Земя” са..., а демократичните “Демокрация” и АНТИ ги закриха.)
“Българите сме най-недоволни от живота си сред гражданите на 13-те кандидатки за членство в ЕС, включително и Турция. Ние сме и най-големите песимисти, нашите институции предизвикват най-малко доверие. Но пък най-много вярваме в ЕС”, е написал Георги Готев. Тези изводи са от социологическо проучване на българския “Галъп”, направено в периода октомври-ноември 2003.
(Информация на ухо: След няколко години “българският Галъп” от Bolkan ще стане “нова” фирма - “Галъп INK”, еднолична собственост на Кънчо Стойчев. Негов представляващ ще е младежът социолог Първан Симеонов, а в борда на директорите ще са две щерки: Ружа Андреева Райчева и Лилия Кънчева Стойчева.)