Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01 17:28 - НИЕ-564 Бащи и деца
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 130 Коментари: 2 Гласове:
-1

Последна промяна: 17.01 17:30


ЧАСТ ЧЕТВЪРТА   2004

 

ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА НА ЦАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

2004-та е екстремна точка според онази теория за 12-годишния цикъл в развитието на обществото. (Помните ли? Вж. НИЕ-1). Припомням, започвайки от средата.
- 1944 Девети септември, който смени обществения строй на нашата мила Родина;
- 1956 Априлският пленум, внесъл първата корекция на практическия комунизъм у нас;
- 1968 донесе втората промяна. Източният комунизъм започна да се “отваря” към Запада. Тогава се появи “бийтълс” поколението в Европа, а в София се проведе Световния младежки фестивал. Но това бе и годината на “пражката пролет”;
- В 1980г. изтече крайният срок за “пълната победа на Комунизма”, поставен от Никита Хрушчов, и стана безпощадно ясно, че обещаната смяна от “мъките” на преходния социализъм към “рая” на окончателния комунизъм никога няма да се състои. Последваха събитията в Полша;
- 1992 ни донесе първия конкретен български резултат от “сдаването на багажа” в годините на Перестройката. Появи се първото демократично правителство у нас – това на СДС с премиер Филип Димитров. Което разни комунисти свалиха за половин година. Обаче колкото и да се фъчкат те, изводът: “Победихме с малко, но завинаги”, остана верен;
- 2004-та е годината на приемането ни в НАТО. Описанието на тези събития следва. Сега само важните думи за неговото значение: Участието ни във военния блок на Запада е много по-важно и определящо за нашето бъдеще, отколкото членството ни в политико-икономическото семейство на Европейския Съюз. Затова и приемането на дадена държава в НАТО предхожда приемането й в ЕС...

До 2016 ще се сменят няколко типа правителства – тройна коалиция и коалиционно европейско в българския вариант, червено-турско, почти европейско, за да се стигне до “голяма коалиция” на ниво държавно управление, а не само на правителствено ниво. Имам предвид решението на Бойко Борисов да отстъпи президентската власт на Румен Радев. Преди това омбудсманството на Мая Манолова, след това предложението към Корнелия Нинова да стане председател на НС... Но тъпите комунисти от типа “Радев” няма да разберат, никога няма да разберат, че ТОВА е техният единствен шанс да се впишат, да участват в градежа на България – поемайки част от “товара” на управление, да го носят честно и почтено, и то не като началник-експроприатори, а като съсобственици. И вятърът на Промяната ще ги отвее като сухо листо. Кога? Вероятно около 2028-а.
Така, че всякакви напъвания “Да сменим системата”, в частност тези на които ще сме свидетели около 2020г., на разни “отровни” протести, “граждански” обединения, АД-та (“Автентично Десни”), баджанашки истории, “възрожденци”, “бойци”, “атакисти”, “еврокомунисти”, “доганисти”, “божковисти”, “дъновисти” и други кисти, нямат никакъв шанс.
Така че: Надежда всяка тука оставете. Времето е наше, въпреки стиснатите юмруци на някакви. Победихме с малко, но завинаги. Който разбрал – разбрал. Да е поумнял.

На всичкото отгоре 2004-та е последната година от управлението на Симеон Сакскобургготски. След нея ще последват 4 излишни години за демократична България. (Описанието им е в следващата книга НИЕ-6.) Единственото, което ще остане в нас от тях, освен горчивия вкус на старото време, е приемането ни в Европейския Съюз през 2007 година.
Но то не е никак малко. Тъкмо това членство на нова България в европейското семейство, ще ни помогне да надделеем над старите ретроградните сили “да си върнат България отпреди Десети” – когато ни управляваха през 2012-2014.
Ех, как ми се иска Господ да ми даде възможността да ги опиша за историята ни. Не че нямам “заготовките” в компютъра си, имам ги, но това са отделни лъчове светлина в пещерата на Времето. А аз искам време да осветя изцяло тези нови галерии. Толкова много ли искам от Господ...
Започвам. Време е да завърша НИЕ-5.

 

БАЩИ И ДЕЦА

 

Преди около 80 страници разказах за съдбата на най-известните “богати вдовици” – жените на убитите големи мафиоти във времето, което описвам в тази книга. Главата е наречена “Корони от тръни”. Почти веднага след това разсъждавах върху съдбата на децата ни – техните и нашите – които някои българи, умишлено или без да се замислят, възпитават в пошлост, агресия, безсърдечие. Главата е наречена “Децата. Тръни или корона.” Там има следните редове: “След всеки човек остава неговото бъдеще, което е нищо друго освен децата му. А децата, съобразно, това което сме им дали, могат да пораснат като тръни в запустяла градина или да увенчаят с корона нашето вече минало.”
Тук пак ще се занимавам с отношенията бащи-деца, но търсейки наследствената връзка между тях. Понеже не съм забравил основната си задача – да разказвам за конкретни неща, за „подложка“ използвам фиксираните в медиите мнения на Децата по текущите днешни теми, сравнявайки ги с позициите, завещани им от техните Бащи. (Ясно е, че става дума само за популярни и познати на повечето българи Фамилии. А щом Децата изказват публични мнения, то значи, че те вече са пораснали хора, а Бащите им са починали.) 
Очакването, че „генът е голяма работа“, обаче не се потвърждава безусловно във всички случаи. Някъде има пълно съвпадение в мислите на бащите и децата - все едно, че става дума за един и същи човек. Но има и случаи в които позициите им са дори коренно противоположни. Според мен, да се обяснява това с твърдението, че „битието определя съзнанието“, е погрешно. По-вероятно е вследствие на благоприятно „възпитание на чувствата“ на Децата, те да са получили достъп до онези части от генната си програма, която е недостъпна по рождение, но е заложена у всеки, вкл. и в „лошите хора“, и която ни прави повече човеци.
Има такава теория. Такава огромно оптимистична хипотеза.

Добавям още няколко конкретни и пропуснати досега и донякъде, в такава родова връзка, известни властови кланове в нашия обществен живот. И пак ще останат – нека неописаните не се сърдят.

·                     Анна Заркова, която днес е водещия съдебен журналист на вестник “Труд”, е доведена дъщеря на ген.Леонид Кацамунски, който е бил началник на Първо главно управление на ДС.
(Ленко Кацамунски е роден в Плевен през 1936 г. Баща му Атанас Кацамунски е деец на БКП и съратник на Димитър Благоев. Трогателна е причината, посочена в съвременните справки, поради която той решава да се влее в редиците на ДС -  “невъзможността да си намери жилище за купуване по друг начин”. Станал официален кореспондент на България в ООН по превенция на престъпността. Вероятно заради още по-хубаво жилище – иронизирам. А след десети ноември за 3 години е началник на Главното следствено управление на МВР.
Анна Заркова е родена е в София през 1958 г. Завършва българска филология в СУ. Работи като коректор в БТА (1982–1983); журналист в провинциални вестници (1984–1989), за да се появи през 1989г. във в.”168 часа”, а от 1992-ра вече е отговорен редактор в “Труд”. Хобито й е стрелба с пистолет, пише в Мрежата.)
Та тази Анна Заркова пише в “Труд” на 3.01.2004 следното:
Година на войната. Това определение за българската 2003-та се хвърля в очи, както и да го заобикаляме, следвайки препоръката на премиера да гледаме на позитивното. Война: Не само тази в Ирак, където загинаха петима наши бойци. А и тази по улиците на големите ни градове, където куршумите валяха по-често от дъждовете през всички сезони. “По мое време действаха юношите, а сега се стреля А-отборът...”, каза бившият вътрешен министър Виктор Михайлов, коментирайки аналогията с 1994-1995 години – период определян като апогей на гангстерските изстъпления. Днес системата за ред и сигурност падна по гръб сред димящата кръв от разстрелите на ключови фигури на сенчестия бизнес. И се зае, докато брои труповете, да се хвали с краткотрайни арести и да попържа магистратите (“Ние ги хващаме, вие ги пускате!”)... за да не я боли толкова от насилието над закона. И междувременно убийствените пипала на Октопода стигнаха от София до Амстердам дори. Те забележимо накърниха престижа на България като демократична и правова държава, претендираща за членство в НАТО и Евросъюза.”
Спирам за малко цитата, за да обърна внимание на факта, че по времето на Виктор Михайлов – когато се стреляха “юношите”, никой не си и помисляше за възможно членство на България в НАТО и ЕС. Но това се случи по времето на Бойко Борисов, когато “сред димящата кръв на ключови фигури на сенчестия бизнес...”, нали?! Тая доведена дъщеря се прави на умряла лисица, за да не я заподозрем, че я боли на същото място, където го е боляло и нейния осиновител от Първо Главно. Умряла работа, моме! Дори само заради това, че пишеш “пипалата на Октопода” – което е първото споменаване на този термин за организираната престъпност, откакто тя беше пусната по нашите улици да дискредитира демокрацията, тъкмо по времето, когато ТВОЯ
step-daddy отговаряше за тези работи. Знаеш ти! И точно затова завеждаш съдебната хроника във вестника на Тошо Тошев, агент “бор” от ДС-то на баща ти. Тъкмо затова, когато ти лиснаха киселина в лицето на автобусната спирка в ж.к.”Младост 2”, МВР-то на Виктор Михайловци “хвана” и обвини за това злодеяние един полуинвалид с треперещи ръце – буквално!
Кой от ДС-то плаши, отмъщава, кого, кому? – си е ваша кадесарска работа. Хич не ме интересуват отношенията във вашия зверилник. Аз зная и помня едно: войната между престъпниците води до сигурното им намаляване като бройка. Така, че отстрелвайте се помежду си, няма лошо.
Връщам се към обзора на Анна Заркова в “Труд”: “4-5 кратуни се разхождат с по 5 коли и тормозят страната” – обобщи главсекът на МВР в навечерието на новата 2004-та. Тя пристигна вече и ни носи неизбежно отговора на въпроса: Като ги знаят тия пусти кратуни, ще ги насадят ли, където им е мястото? Ако отговорът е ”не”, следва генералният въпрос: Не искат или не могат?”
Искат, Заркова, искаме, Заркова, ама такива като вас – от вашата фамилия включително, НЕ ДАВАТ. И тук наистина следва генералният въпрос: ЗАЩО не давате?
Вместо да отговоря директно – ще оставя това на вашата преценка, читателю – ще подпомогна мисленето ви: След десетина години синът на Анна Заркова и внук на Леонид Кацамунски – казва се Крум Зарков, ще седне на първия ред в Парламента като червен депутат и първи заместник на лидерката на новото БСП Корнелия Нинова (което почита старото БКП и присвоява нагло неговите години на управление като свои), откъдето пламенно нахално (каква мека дума използвам само!) пак ще защитава червените идеи. Нищо лошо, ако те се припокриваха донякъде поне с идеите на европейските социалисти, а то идеите им пак са на новия СССР, наричан гальовно “Русия”, и на новия Сталин - Владимир Путин.

·                     Ако си мислите, че сред старите ортодоксални комунисти и техните наследници, за които разказвам тук, няма душевно мръсни хора, способни да изневерят на Идеите, дълбоко се лъжете. Има ги и те не са по-малко от мръсниците сред останалите обществени групи. Което идва да ни каже, че комунистите не притежават някаква по-голяма морална стойност от тази на останалите българи. Всички сме хора – по-добри или по-лоши – хора, а не светци и ангели.
Щях да прескоча, за пореден път впрочем, един мръсник от техните – “журналиста” Георги Коритаров. (Не уважавам тарикатите, дори да са демократи, а камо ли като накичени комунисти.) Но само преди 10 минути -двадесет без кусур години по-късно от времето, което описвам - го гледам да се пъчи като първи демократ по водещата се за най-демократична българска телевизия, по-европейска дори и от Държавната БНТ, и с претенциозното име ТВ “Европа” (засега все още собственост на Емил Стоянов, братът на президента Петър Стоянов). Фукльо! Надул се като балон и имам чувството, че ако го боцне някой с карфица, ще се чуе “фъсс” и ще се размирише яко. (Сега се сетих, че има още един такъв, съвсем подобен нему, дето не е препоръчително да го пукаш с карфица – президентът Румен Радев 2016-2021. Още не го познаваме, защото годината е 2004.)
Този фуклив обществен мръсник сам се навря под клавиатурата ми. Пред мен е вестник “Сега” от 12.12.2003. Там чета интервю на Георги Коритаров, водещ на политическото токшоу по
bTV „Патарински Live”, ох, пардон – “Коритаров Live”, с Александър Паунов, първи секретар на партията БКП, която е част от коалицията на БСП в Парламента.
“Въпрос: Г-н Паунов, комунистите от вашата партия приветстват ли идеята за разполагане на американски военни бази у нас?
Отговор: Категорично не!
В: Защо?
О: Ами, защото смятаме, че с разполагането на американски бази в България ще се отнеме част от суверенитета на страната, защото нарушава сигурността на България, ще се създадат предпоставки за терористични действия срещу България, да станем мишени, както стана с Турция, която е съюзник на Щатите и има бази, военни, защото военните бази нарушават екологичното равновесие, равновесието на природата на България.
В: При положение, че надделее тезата, че “Коалиция за България” трябва да подкрепи разполагането на американски бази у нас, вашата партия има ли вероятност да напусне коалицията?
О: Не.
В: Защо?
О: Ние коалицията няма да напуснем, защото имаме подписано споразумение, политическо с БСП. Но ако се стигне до гласуване в Народното събрание, което смятам, че трябва, защото България е парламентарна република, аз ще гласувам с гняв против!”
“Известни неща”, ще кажете. “Защо ни занимавате с тях?” – Ами, защото пиша история бе, драги. Която е кой какво е казал оня ден и какво казва днес. Александър Паунов и неговата партия БКП ще останат в коалицията “за България” поне до 30-ата годишнина на партията БСП. Може тази тяхна позиция да е неразбираема за някои, но поне е несменяема. Докато - обърнете внимание! – в края на 2003 година Георги Коритаров нарича партията на Паунов “Вашата партия”
Кой е Георги Коритаров?
На 13 февруари 2004 г. във вестник „Стандарт“ ще бъде публикувана статия, в която се твърди, че Георги Коритаров е бивш сътрудник на Държавна сигурност. През май 2006 година това ще бъде потвърдено официално. Бил е агент на Шесто управление на ДС под псевдонима Алберт в продължение поне на 20 години. Тогава Коритаров ще прочете една 10-минутна “лична изповед” по Нова телевизия. Интернетът вече е навлязъл в българската медийна среда, всичко го има в Мрежата, така че можете и сами да намерите тази забележителна... безочливост. Цитирам части от нея (26 май 2006). От време на време ще я прекъсвам с мои въпроси или учудвания: 
“Уважаеми зрители на смелата и достойна Нова телевизия, Уважаеми слушатели на радио "Нова Европа", продължител на традициите на скъпото ми радио "Свободна Европа", Граждани на България, които ме гледате в този момент, Всички вие очаквате от мен един от най-важните отговори, които трябва да дам през живота си. Трябва да го сторя публично и открито, защото като журналист в продължение на 16 години винаги съм отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината. Това е отговорът на въпроса бил ли съм сътрудник на бившата ДС и в какво качество. За да ви дам изчерпателен отговор на този въпрос, бих искал да започна малко по-отдалеч. Завършил съм 35-а гимназия с преподаване на руски език. За времето си това бе истинско интелектуално средище, в което руската култура бе реална ценност. Това бе и училище, в което се преплитаха понятията "патриотизъм" и "интернационализъм", а комунистическата идея и Съветският съюз бяха повече от свещени понятия. Самият аз, възпитаван в семейство на баща, чиято ремсова младост беше за мен най-красивият житейски пример, възприемах тези понятия с особена и съкровена лична стойност. През 1977 г. завърших средното си образование и бях разпределен да отслужа военната си служба в Строителни войски. За да се спася от гаврата в казармата, започнах да симулирам припадъци. Помолих баща си да ми помогне да се спася и той помогна. Влязох във Военна болница, където военните лекари ми казаха, че има възможност да ми напишат такава диагноза, която да послужи като аргумент за моето уволнение по болест. Диагнозата, записана в епикризата беше епилепсия. “
(Защо Коритаров е постъпил в Строителни войски, а не в редовна казарма? Отговорът вадя от изложението по-надолу, но понеже то е много подробно, го давам с мои думи накратко: Коритаров не е искал да служи войник, обаче мечтата му била да стане чекист, разузнавач! А за целта задължително трябва да е отбил воинския си дълг. )
“Тази диагноза направи така, че да се разделя с първата си ученическа приятелка, чието семейство я беше убедило, че е безперспективно да има каквото и да е общо с мен. Приятелката ми се казваше Ваня Димитрова Стоянова. Нейният баща бе министър на вътрешните работи.”
(Отракан момък, не намирате ли? “Вашата партия”, нали? Четете нататък, става все по-интересно.)
“В онези години с подобна диагноза не беше възможно да се следва в университет и да се запише висше образование. По тази причина при записването си в Софийския университет в специалността "Славянска филология" със сърбо-хърватски език, аз укрих факта на уволнението си - по болест заради "епилепсия". Започнах следването си с големи очаквания, че най-сетне ще намеря своята реализация и час по-скоро ще излекувам спомена за това, че не успях да издържа на терзанията в армията и я напуснах с измама. Това породи у мен дълбоко чувство за вина пред България и аз много се надявах, че ще получа някой ден възможност да реабилитирам името си. Една сутрин ми позвъниха по телефона вкъщи и ме поканиха за разговор с офицер от ДС. Ултиматумът беше недвусмислен. ДС знаеше за фалшивата диагноза и аз трябваше да избирам: или моят скъп баща да бъде уволнен от работа и аз да отида в затвора за симулация и отклонение от военната служба; или, както ми бе казано - "да избера да бъда полезен на България", чрез сътрудничество на ДС. Избрах да бъда полезен на България и пожелах да бъда ориентиран към външнополитическото разузнаване.
Съзнавам, че разказвам неща, които могат да прозвучат шокиращо. Давам си сметка, че ако през годините, когато бях един никому неизвестен български гражданин, подобен разказ би предизвикал ужасени погледи, сега, когато съм известен и утвърден журналист имам основания да се надявам, че ще бъда правилно разбран.”
(“Никому неизвестен български гражданин”? – Не е вярно. Неговата леля се казва Смирна Василева Коритарова с псевдоним Роза. Една  твърде известна българска партизанка и политичка.
Родена 1921г. в семейството на убития през Септемврийското въстание комунистически деец Васил Коритаров. От 1936 е член на Работническия младежки съюз, а през 1940 г. и член на БРП. През 1943 г. е интернирана в женския лагер „Свети Никола“. От 1944 г. е заместник-политически комисар на партизански отряд „Коста Петров“. Получава задочна смъртна присъда от Софийския полеви съд. Участва в сражението при Жабокрек.
Жабокрек?! Това е онази партизанска акция при която храбрите партизани нападат един санаториум в който се лекуват ранени германски войници, избиват ги всичките, а накрая и главният лекар на санаториума – българин и неговата дъщеря. На която междувременно се изредили всичките мъже. Интересно какво е правила в това време жената Роза?
След 9 септември 1944г. Роза Коритарова е избрана за секретар на Околийския комитет на РМС в Дупница. След това е секретар на районен комитет в София, Пловдив и Кюстендил. Завършва Висша партийна школа. От 1961-а е секретар на Централния съвет на Българските Професионални Съюзи, а от 1968 и председател на Централния съвет на БПС. Народен представител в 5 и 6 НС (1966 – 1976). От 1972 до 1977 е посланик на България в Швейцария. Пенсионира се през 1978 г. След това работи като заместник-председател на Комитета на Движението на българските жени на обществени начала. Герой на социалистическия труд.)
Продължавам с изповедта на Коритаров-племенник:
“За кратко време работих в Института за младежта към ЦК на Комсомола, където попаднах с препоръката на мой приятел от протокола на същата организация - ЦК на ДКМС, Петър Пейчев. И само след две години бях уволнен, като директорът на института по онова време, г-н Андрей Райчев, ми каза, че предпочита да съкрати мен, защото говоря китайски и най-лесно ще си намеря работа. Тук е мястото да кажа, че докато имах отношения с ДС, както за брата на Андрей Райчев - Владимир, така и за редица други мои колеги, получавах информации, които трябваше да проверявам дали са верни или не. Някои от фактите се потвърждаваха, а други биваха опровергавани.
(“Редица други мои колеги” – “Най-малко 11 души са засегнати като студенти от “творчеството” на агент Алберт. Според някои от тях доносите са клевети или израз на чисто лично отношение. Двама от натопени в доносите като студенти са журналистите Асен Сираков от БНР и Владимир Райчев, който е бивш зам.-главен и един от издателите на в. „24 часа. Един от засегнатите е българин, опитвал да избяга в чужбина – Стефан Пашов, който е първият българин стъпил на Южния полюс и работил там. Както и разследващият журналист Христо Христов ”от по-ново време”, можете да прочетете в сайтове като “Блиц”, например)
“Платих цената за своята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия. Платих я и през 2004 г., когато материали от същата папка от архива на МВР бяха изнесени отвътре в драстично противоречие с Закона за класифицираната информация. Тогава не проговорих, не само защото не желаех да разпространявам информация, която може да навреди на страната ми, но и защото не исках българското общество да води дебат за миналото си под натиска на мафията. Днес обаче този дебат е болезнено необходим. Той трябва да започне от решение за пълно и цялостно разсекретяване на всички архивни единици на всички видове специални служби на България от преди 10 ноември 1989 г. Уродливият шантаж, за който ви разказвам днес, може да ви звучи стряскащо, но той всъщност беше формулата на принудата, която е накарала хиляди български граждани да се подчинят или да приемат ДС заради зловещия ултиматум, който навремето чух и аз, и който гласеше: "Който не е с нас, е против нас". “
(Извинявайте, мои читатели, че толкова дълго ви занимавах с тоя мизерник Георги Коритаров. Ще си спестя имената на вестниците, радиата и телевизиите, през които е минал. Само да напиша накрая, че заради такива жабокрекци, думата “комунист” е станала мръсна.)

·                     Друг случай. Един Андрей Райчев пише в “24 часа” на 28.12.2003:
“Въпреки трагедията (в Кербала) нямаме ход назад. Отварят се люти рани, но се надявам политиците да не спекулират. Надявам се всички отговорни партии да реагират по един и същи начин – да стиснат зъби, да поднесат съболезнования, да помогнат колкото може на семействата – ако, не дай боже, има малки деца, вдовици – и България твърдо да си отстоява интереса. Истината е, че ако нашата държава сега се огъне и си смени политиката, никой няма повече да ни взема на сериозно.”
(Андрей Райчев е син на Венцел Райчев и Кира Андрейчина, и внук на Георги Андрейчин. Брат е на журналиста Владимир Райчев. До началото на промените е нищо особено. Особено за евреин с такова прогресивно потекло. Завършва философия и социология в СУ. Кандидат на философските науки, старши научен сътрудник II-ра степен в БАН от 1986-та. Но след промените става “часовик” - съосновател на пресгрупа „168 часа“ заедно с Петьо Блъсков, Радостина Константинова, Емил Петков и Драгомир Василев. Съсобственик на в.”Сега” (до 1998) заедно с Кънчо Стойчев (син на българския брат Мормарев, ако си спомняте). Съсобственик, пак с Кънчо Стойчев на „Галъп интернешънъл – България“ (ако си спомняте). Заедно с Красимир Гергов и Кънчо Стойчев притежава също бизнес, свързан със строителство на хотели и голф игрища. Заедно с Кънчо Стойчев е собственик на голф-игрището „Блек Си Рама“.
Андрей Райчев е женен за журналистката Виза Недялкова (вж НИЕ-1 и “Радио НЕТ” от тази книга) и имат четири дъщери. (Най-известната, също водеща “червена” журналистка – Стела Недялкова, вече познавате) И въпреки това Андрей ще се разведе с Виза, заради една “баджакова журналистка” – Мира Баджева (ако си спомняте). Баща на Венезия (Виза) Недялкова е генерал-лейтенант Никола Недялков от с. Алтимир, бивш началник на Военна академия, началник на Военното разузнаване и заместник-началник на Генералния щаб на БНА, а нейна майка е Стела Авишай.
Бащата на братя Райчеви също ви е познат от първите години на Промяната. Венцел Райчев е приятелят на Желю Желев, неговата жива и директна връзка с Борис Елцин по време на августовския пуч от 1991г., когато дори в Русия официално никой не знае къде е Елцин, за да го арестува (НИЕ-1). По-късно ще стане известно, че Венцел Райчев е искал да купи недостроения все още издателски комплекс “Родина” в столицата.
В тази връзка да добавя, че след 5 години Софийският районен съд ще осъди Андрей Райчев за клевета срещу Волен Сидеров, по повод на някакви техни националистически спорове. Показателно е според мен, като се има предвид здравите от всякакъв тип връзки на Сидеров с Путин. Нали не сте забравили, че именно Путин е личният избор на Борис Елцин за президент на Русия?
Объркахте ли се? И аз!)

·                     Връщам се малко назад. Знаете, че някъде през есента на 2003г. финансовият министър Милен Велчев поиска да подаде оставка, но Симеон не му я прие. Причините за оставката бяха основно три. Първите две според мен, предизвикват известен смях: онзи стар яхтен скандал от пролетта и спорове по бюджета за следващата 2004г., който още никой не е виждал. Най-вероятно истината е 3-тата: ограничаването на безмитните магазини, които са една от бизнестръпките на Васил Божков. В подкрепа на твърдението си ще посоча поредното разцепление в ПГ на НДСВ (Румяна Георгиева напусна) и споровете между Камен Влахов и дуото Севлиевски/Кошлуков кой да води дружина “Новото време”, когато кабинета забрани безмитната продажба на цигари във фришоповете.
Милен Велчев е роден в 1966 година. “Юпи” от Симеоновските. 1988 завършва международни отношения във ВИИ „Карл Маркс“ и веднага заминава да си доучи в САЩ - Рочестър, Кеймбридж и Ню Йорк. От 1995 до 2001 работи в Merrill Lynch в Лондон, за последно като вицепрезидент по развиващите се пазари.
Сега да погледнем бащата. През осемдесетте години на миналия век Емил Велчев е представител на БГА „Балкан” в столицата на Зимбабве, Хараре. На гости в Хараре често гостуват Стоян Марков, член на ЦК на БКП и Асен Мушанов, главен юристконсулт на „Булгаргеомин”. В смутните за африканската държава години 1980/1990 коренното население поема властта и англичаните са принудени да напуснат континента. Те продават имотите си, за да се върнат в Европа, но банките не обменят парите им. Има нисък трансферен лимит и държавата не може да бъде напусната с повече от 10 000 долара кеш. Англичаните бързат да се приберат, за да не ги убият, тъй като ненавистта към тях нараства неимоверно, и семейство Велчеви решават да им помогнат. Прибират парите на англичаните и се качват с тях в самолета за Европа. Те имат право да пренасят валута, защото са служители на БГА „Балкан”. Случвало се е самият Милен Велчев да пренася такива куфарчета, за да „помогне на семейството”. Въпреки протекциите, които има Емил Велчев, дейността му не е съвсем законна. Той е арестуван и върнат в България с белезници. Според законодателството трябва да получи присъда от 20 години, но му се разминава. Режимът тук в България се сменя и престъплението остава ненаказано.
През 1992 година „Балканбанк” става гарант на “Булгаргеомин” за кредит от 13 милиона германски марки. Парите са получени, дадени на някаква габонска фирма за нещо си, обаче след време нито сделка, нито техника, нито производство. Парите изчезват безследно. Никой от замесените лица не дава обяснение за случилото се. Установено е единствено, че става дума за финансова пирамида, осъществена с помощта на държавни чиновници. Кои? Кирил Дунев – шеф на Частна земеделска банка и Иван Миронов – банкер от Балканбанк. В аферата изплува и името Емил Велчев. После следва някакво източване на БГА “Балкан” от представителството й в ЮАР (годината е 1997-ма).Сезиран е главният прокурор Никола Филчев, но делото е засекретено с препоръка за прекратяване.
Преди да спра, да напиша десет реда за брата на Милен Велчев – Георги Велчев. Говори се за него, че има верига от хотели по Черноморието. Чак за “верига” дали е вярно или не – не зная. Но мога да цитирам по памет брата Милен, който казва: “Знам, че брат ми има един хотел. Не зная името му, не съм ходил там. Аз имам други интереси.”
Възможно е единият брат да не знае името на хотела, който притежава другия брат – не е незаконно. Но е опасно, ако първият брат каже едно име, а се окаже, че вторият брат е казал друго...
И понеже братът Милен не ще да каже за брат си Георги, да кажа аз. Отварям старите вестници. Братът Георги Велчев последва Милен във Виена, като също се отказва от 5-годишна работа в Далечния изток на Русия. Там, във Виена, Георги се жени за дъщерята на онзи Стоян Марков, протежето на Огнян Дойнов. След промените Огнян Дойнов отказва да се върне в България и след 7-8 години умира във Виена сравнително млад, малко над 60. Някои говорят – при неизяснени съвсем обстоятелства. Даже Зетят Георги Велчев отказва да коментира. След 1998 година зетят купува няколко хотела на Златни пясъци и другаде по морето. Фирмата му се нарича “Краун хотел мениджмънт”.

·                     Връщам се отново в началото на годината 2003.
Пак се заговори, че Стоян Ганев продължава да се меси в работите на властта и то след като “Симеон го изгони”, според повечето медии, още през март 2002г. Като началник на кабинета на Симеон Сакскобургготски той престоя само половин година. Иначе Стоян Ганев е познат вам още началото на 1990 година като “велик депутат”, вицепремиер и външен министър в правителството на Филип Димитров, даже като председател на Общото събрание на ООН (юли-декември 1992). Което, последното, е най-високата длъжност в ООН, заемана от българин. (Интересно, че заради това половингодишно председателствуване на ООН, мандатът му в нашето НС бе касиран след решение на КС.) Може би някои от вас, читатели, ще си спомнят, че Стоян Ганев е бил и преподавател по конституционно право в Академията на ДС в Симеоново на цяла редица знакови “бъдещи лица на демокрацията” още преди 1989 година (имената ги има в НИЕ-1)
Тази биография е впечатляваща. Още повече за човек, роден 1955 година в Пазарджик. Кой ли е баща му? И тук става интересно – поради тази причина си позволявам да го включа в поредицата “бащи и деца”. В аналите няма данни за родителите му. Само намеци и предположения, че е син на Августин Пейчинов.
Кой е Августин Пейчинов? Неясна личност, емигрант в САЩ, забогатял неприлично много... най-близкият негов аналог за когото се сещам, е канадският българин Игнат Канев. За Пейчинов научихме покрай появата на Симеон
II в българската политика. Писал съм оттук-оттам за него. Предстои ми да пиша още вероятно покрай зараждащото се гей-общество у нас и неговото легитимиране. Но Фамилията Пейчинови не сполучи да завъди трайно присъствие у нас. Не ми е работа да се занимавам с въпроса защо. Завършвам  с информацията, че Стоян Ганев умря много млад – на 58 години от инсулт. Тук-таме се споменава за съпровождаща болест СПИН.

·                     Още един министър в Симеоновото правителство е от известен комунистически род – Соломон Паси. Той е и главният герой на тази част от книгата - за 2004 година. Сега припомням неговата предистория дотук.
Познаваме го почти от самото начало на Промяната. “Почти”, защото той се появява като “велик” депутат (1990-1991), обаче не го свързваме някак с Конституцията, а повече с неговото прословуто изказване от възможно най-високата трибуна, че “България трябва да стане член на НАТО”. Годината е 1991, а Соломон Паси е на 35. До 2004-а остават цели 15 години! (Самият Иван Костов, комуто често се приписва заслугата за влизането ни в НАТО, в 1991-а се мота в правителството на бъйлгарина Дим Попов, внедрен там от “кръглата маса”, където седи зад гърба на Андрей Луканов, и ще се “сети” за НАТО чак след Жан Виденов.)
Като че ли рано бяха изречени тези желания за НАТО. След 1991 година Соломон Паси се оттегля от активния политически живот, но не и от мечтата. В 1992г. основава Атлантическия клуб в България и чак до 2001-а е негов президент. (Това, че в Атлантическият клуб човек не може да се размине от “червени” радетели на дружбата със “сините” реформатори, също е факт. Който обаче не променя авангардността на идеята. Списък на членовете-основатели на Клуба, можете да намерите в НИЕ-2.) Симеон
II връща Соломон Паси в политиката, правейки го свой външен министър.
Сега да напиша името на Бащата – Исак Паси. Исак Паси е най-известният професор по философия и естетика в комунистическия български период, въпреки, че е син на виден адвокат, общественик и испански вицеконсул в Пловдив във времето на Царство България. След промените от 1989-а той продължава да членува в БКП. Не в БСП! През 1993 година, в знак на протест срещу „декомунизационния“ закон „Панев“, се пенсионира и заявява, че не се отказва от идеите си по естетически съображения. Умира в 2010 година на 80 години.
Сега отново ще припомня едни думи на Соломон Паси, които са чудесен отговор на духовно бедния Недялко Йорданов по повод 5-те жертви в Кербала (“Българийо, защо?”) - “Има ценности и каузи, за които трябва да се воюва, а първата от тях е свободата... Забравихме ли, че не друг, а Христо Ботев възпяваше смъртта за правда и за свобода. Забравяме ли, че капитан Петко войвода води дружина от 200 души в Критското възстание. Панайот Хитов участваше със своята чета в Сръбско-турската война. Не трябва ли да съзрем в тези изяви прототипи на сегашното ни участие в коалицията срещу Ирак.”
Ето “някои разлики” между принципните радетели на Идеи и безпринципите тарикати, шарещи межди Идеите. Грях ми на българската душа, но аз съзирам в конкретната недялкова изява прототипа на принципна разлика между евреите и някои българи.

А за сбъднатата мечта на Соломон Паси-внук – България да стане член на НАТО, ще напиша отделна глава. След малко. Имайте търпение.




Гласувай:
0
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. krumbelosvet - Ох, чедо
17.01 17:57
"Появи се първото демократично правителство у нас – това на СДС с премиер Филип Димитров. Което разни комунисти свалиха за половин година. Обаче колкото и да се фъчкат те, изводът: “Победихме с малко, но завинаги”, остана верен;"
Да ти обяснявам ли, че грешкита в това изречение са колкото думите?
ФД го свали ДПС, защото не го подкрепи в поискания от него вот на доверие. Кви комунисти?
При толкова грешки, нямам време нито място тук да те обучавам.
Ще припомна една знаменателна картина.
Тройката Филип, Лучников и Соколов отиват пешком, бодри и усмихнати, на посещение при ЖЖ. Мъже на място...
цитирай
2. pitatlimedejzorata - Съжалявам, Круме!
18.01 20:03
Това, че си възрастен не те освобождава от отговорността да си платиш за делата, докато си бил млад.
За тези, които възразяват срещу моята характеристика за младостта на Крум, бих написал основанията си: Възраженията на krumbelosvet са толкова глупаво неверно свързани, изказани са десетилетия след събитията, от човек, който явно е образован, че изключват едно нормално допускане, че изказалият ги, вярва в реалността им. И тогава остава САМО най-вероятната истина - човекът е намесен в ония кървави времена, или се чувства гузен (ако трябва да смекча тона).
Круме, пак ще повторя, че си загубен глупав човек. На никой сегашен българин не му пука за мнението ти. Защото всичко, което защитаваш, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ за нашия свят. Остава ти само да преглътнеш факта, че си пропилял младостта си и нищо съществено не си допринесъл за бъдещето на България. Това е твой проблем, Круме. Нас това не ни интересува!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 108025
Постинги: 386
Коментари: 126
Гласове: 575
Архив
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728