Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03.2020 17:44 - НИЕ-364 Първото Ново Начало
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 633 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

НОВОТО НАЧАЛО – ПОВЕЧЕ ЛЮБОВ – ПО-МАЛКО ОМРАЗА

 

Преписвам една дълга статия във в. ”Демокрация” от 4 ноември 1996г., написана от Георги Даскалов и наречена “Той върна надеждите на обикновените хора”. В скобите са мои забележки и допълнения.
“Минути след като 8-тата национална конференция на СДС (март 1996) с огромно мнозинство избра Петър Стоянов за кандидат на коалицията в президентските избори, в зала 1 на НДК се появиха експресно направени плакати с неговото име и с многозначителен текст - “Новото начало”. В същото време кандидатът, заобиколен от фотографи и журналисти, правеше първото си изявление като претендент за държавен глава. И първите му думи бяха: “Повече любов, по-малко омраза”. За всички, които следяха отблизо процесите в синята коалиция, номинацията на Петър Стоянов не беше никаква изненада. От декември 1994, когато беше документиран незапомнен спад в доверието към СДС, до март 1996 съюзът извървя дълъг и сложен път, свързан най-вече с осъзнаване на ценностната си система и целите си. Бавно и мъчително беше намерено вярното отношение към политическите партньори, а още по-трудно бе направена първата крачка към установяване на нормален диалог с политическите субекти. За този факт почти не се говори и пише, но Петър Стоянов е архитектът на обединението на опозицията. (Ох! Кой е “Архитектът” тепърва ще започнат да спорят Той и Командира.) Пръв от днешните ни политици той осъзна, че кризата има множество параметри, но най-важният от тях е загубата на перспектива и доверие. Това разбиране на новия президент беше изразено по един забележителен начин преди няколко дни, когато той цитира думите на котарака от “Алиса в огледалния свят”: “За да излезеш от омагьосания кръг, първо трябва да знаеш къде искаш да отидеш.”
За първи път, откакто в България се провеждат свободни избори, Европа си избра кандидат и недвусмислено демонстрира увереност в неговата победа. (Не е вярно. В първия том от “Хрониките” има редица точно цитирани изказвания от 1991-1992 на западни и задокеански политици и президенти в подкрепа на Филип Димитров.) Колкото и невероятно да изглежда, Русия не беше разгневена от проевропейската ориентация на бъдещия президент на България. (Невероятно е наистина, защото на също така проевропейската ориентация на Филип Димитров преди 4 години, тя, Русия, беше много разгневена. Впрочем това е една много интересна тема за анализ. Това ми предстои, но нека изчакаме натрупването на повече факти в следващите години.)
В нито една своя предизборна изява Петър Стоянов не се обърна към миналото, колкото и неговите най-сериозни опоненти да се опитваха да го върнат към “мрачната” 1992. Именно отказът да се придържа към вече установените клишета на водене на предизборна кампания от типа “вие разбихте земеделието, банковата система, икономиката и затова сме на тоя хал”, даде на Петър Стоянов доверието на младите избиратели. Защото новият президент, без да игнорира причините за тоталната криза в обществото, загърби вчерашния ден и посочи на младите хора в България перспектива. Повече от всички други избиратели младите хора в България искат да видят път пред себе си и Петър Стоянов им го посочи. (Колко лесно било! На хартия като хвалебствия.)  Защото на практика младите хора продължиха, продължават и ще продължават да напускат България. Да цитирам ли? Например един млад човек и навътре в нещата, тъй като е водач на Студентския изследователски център, има такъв център в страната ни. Казва се Лазар Тодоров и по радиото на 25 август 1996-та ни го представиха като член от предизборния клуб на Петър Стоянов. Та, Лазар каза: “Младите са готови да страдат, например отиват в Америка и започват от нула, но знаят защо. Младите могат да страдат, но не могат да търпят – те биха страдали, ако има за какво.”
Голямата победа на Петър Стоянов е не толкова, че успя да стане президент на страната, тръгвайки от най-ниската точка на доверие към политическата сила, която го излъчи, колкото това, че успя да върне в политиката хора, които бяха безкрайно разочаровани от нея. Той върна надеждите на обикновените хора, че промяна може да има и че те могат да участват в нея. Духът на 1991 и 1992-ра отново се завърна в обществото, но не в онзи наивен и възторжен вариант, при който стотици хиляди стояха със свещи и знамена пред парламента и катедралата “Св. Александър Невски”, а като изстрадана истина, че всеки е отговорен за живота си и за обществото. 3 ноември 1996 ще остане в историята на България не само като деня, в който опозицията спечели президентските избори, но и като деня, в който се роди новото мнозинство на свободните хора. Роди се гражданското общество.”
(Пак не е вярно! На първите свободни избори през юни 1990 по официалните и ужасно фалшифицирани данни (надолу!) за СДС са гласували 1 милион и 900 хиляди българи. За Петър Стоянов като кандидат от СДС през 1996-та на втория тур гласуваха 2 и половина милиона българи. След 4 години за Петър Стоянов ще гласуват 1 милион 731 хиляди. След още една година – през 2001, за СДС ще гласуват  830 хиляди   . След още четири бройката им ще стане 550 хиляди. Такива са цифрите!
И фактът, че лидерите на “Новото начало” тогава ще са пак същите – Иван Костов и Петър Стоянов!)
Да се говорят и пишат неща за “красива” история, а не за истинска история, е много лесно.
Като за всяко повърхностно нещо. Обаче да втълпяваш грешни и повърхностни неща на Твоето общество е престъпление, господа!

  Вестник “Демокрация”, 4.10.1996, Георги Цанков: “Пиша тези редове в неделния следобед и не се колебая, че може да сбъркам, защото чувам – за първи път през тази мъчителна година – песента на чановете. След толкова много облаци и дъждове даже и слънцето се е захилило като на голям празник. Нито за миг обаче не се заблуждавам, че все ще е така, че се подхваща безкрайно веселие. Те пак са тук и пак мажат оръжията си с отрова, трупат нови чували за последните неизнесени национални съкровища, готвят марионетни коалиционни правителства. Но безмълвните стада вече не вървят покорно зад тях и събудените за живот “агнеци” не трепват от предсмъртния вой на единаците.”
Горките “събудени агнеци”! Когато “зазвъняха чановете” доларът беше 350 лева. В резултат на звъненето им вероятно, на 10 януари агнеците поискаха да изгонят от парламента “единаците”. Тогава доларът вече беше 1000 лева. Месец по-късно, на 4 февруари 1997 година, един долар се купуваше за 2000 лева, а Петър Стоянов вече 20 дни беше Нашият президент. Той на 12 февруари 1997г. назначи служебно правителство, одобрявано от “агнеците”, защото положението вече не се търпеше – доларът тая седмица надминаваше на черно 3000 лева за бройка. Служебното правителство наистина успя за 3-те си месеца работа да смъкне цената на щатската валута наполовина. Правителството на Иван Костов прие доларът през април 1997 на цена около 1500лв. За да го вдигне през юли-август до 1800, да достигне Виденовите нива през март следващата година, да го вдигне след това до 2300 (2,30 девалвирани лева) и да го  задържи на толкова през всичките 4 години на своето управление. Защо така? Нали “чановете вече пееха”, а “единаците” ги нямаше…
Да пиша ли защо според мен?
Взетите кредити – от “единаците”, разбира се, според “Новото начало”– бяха в левове.
3 милиона лева кредит при 300 лева за долар са били 30000 долара. При долар от 3000 лева кредитът е вече 3000 долара. При това, тези долари, с които “единаците” изплащат кредитите си, са прибрани от банките при тяхното принудително фалиране. Забележете, че тук не отварям дума за приватизацията, за откровените кражби и за съдебната ни система. А след трите месеца “луд бяг на долара” и хиперинфлация, доларът остава висок, за да не могат по-долните етажи население да повторят този трик. Това обаче е основна тема на следващата книга от НИЕ.
Тук не мога да се сдържа да не напиша за един краен резултат от тези събития – настоящите и предстоящите.
След 5-6 години най-богатите хора в България ще са тези, които предстои да видим като водачи или спонсори на революционните събития от зимата на 1996-1997-ма. “Трупащите нови чували за последните неизнесени национални съкровища”, които бяха смъкнати от властта именно чрез тази революция, нямат представители в тази престижна класация на най-богатите българи. Наистина Ново Начало!

·           В редакционния коментар на в. ”Демокрация” от същия този 4 ноември, подписан лично от новия главен редактор Невен Копанданова пише: “Съкрушителната победа на Обединените демократични сили на президентските избори е най-сигурният и единствено легитимен знак за това, че България вече не е същата. И смяната на името на президента е само един детайл от тази промяна. Друга е политическата карта на страната. Друго е мнозинството и то поиска ново начало. Мнозинство, което каза вчера на БСП: две години стигат! И което недвусмислено заяви, че иска смяна не само във властта, но и нещо далеч повече – иска промяна в ценностната система – от посткомунистическата към европейската. След вчера България вече наистина не е същата. “
Ех, моме Същата е! Веднага под този “исторически” коментар от първа страница на вестник “Демокрация” се мъдри карето с рекламата на “Мултигруп”! После се чудите защо избирателите ви намалявали Ами, чудете си се.
Писал съм го вече: лошото е само, че Наказанието Божие (епитетът подчертава Неизбежността на Възмездието) идва много бавно от наша човешка гледна точка.

 

 

7 ГОДИНИ ОТ ЕДНО ПО-ИСТИНСКО НОВО НАЧАЛО

 

На 10 ноември тази година – 1996-та, се навършват седем  години от 10 ноември 1989-та. И 40 дни от убийството на Андрей Луканов, което не знам дали е друга история.
Основанието ми да нарека онзи 10 ноември по-истинско начало от “Новото начало” е едно - без 10 ноември 1989 (все едно дали ще го тълкувате като вътрешно партиен преврат, българска демократична революция или световна конспирация, а и датата няма значение) не би имало и следа от водачи ала Иван Костов и Петър Стоянов.
Какво? Да не би да искате да кажете, че по Девети септември 1944-та и след това цели 45 години, не е имало достойни българи да поведат народа към Европа, а не към СССР? Да не би да мислите, че без лицата Костов и Стоянов бихме останали в коловоза на комунизма? Не! Всичките демократични събития в тези седем години станаха възможни, защото компартията сдаде (най-точно сдава) властта. Все едно дали по желание, след размисъл или поради невъзможност да постъпи по друг начин.
Доказвам това мое убеждение с фактите след 10 ноември’89 вече върху повече от 1200 страници. Мислех, че “отстранената” партия ще проспи този мой разобличаващ я труд и ще разреши издаването на поредицата НИЕ. О, наивни са неорганизираните! Но пък тяхната дума ще бъде призната за най-истинска именно, защото няма устав, който да ги задължава да козируват на друг, освен на собствената си съвест. Без тях ще се мотаме организирано из пустинята в търсене на “нашата” земя.
Мислех да не пиша тези думи, но бях провокиран за пореден и пореден път от разсъжденията на някои известни и недотам известни българи, все соц.интелектуалци, които всячески се мъчат да омаловажат Онова Начало – 10.11.1989, (когато тръгнаха да си отиват), пробутвайки ни други разни Нови Начала (когато се опитват да останат под друга външност). Защо? Точно две страници назад го написах за пореден път в явен вид. Щом именно тях ни препоръчват преса, медии и култура, щом именно те са преуспяващите от народа ни, не е добра работата, сънародници!
Ето три примера за илюстрация на мисълта ми:

  Вера Мутафчиева без съмнение е най-известната жива класичка в художествената ни литература. Това, че е носителка на ордена “Стара планина”, е маловажно. В този смисъл отговорностите й пред българите и България са несравнимо по-важни от лична съдба или, не дай боже, от партийни някакви съображения. Вижте какви ги е написала преди Коледа 1996 във вестника “Континент”!
“Голяма беда е нечетенето. То понякога струва живота на онези, които са пренебрегвали книгата. Като пример: съществува Кратка история на ВКП (б), издадена преди 60 години. В Москва. Обаче. Излиза, че както всеки катехизис текстът й не е проникнал до съзнанието на учащите се; те са побързали да я забравят.  И през перестройката имаше какво да четеш. Из някакъв тогавашен брой на “Огоньок”, бе предаден разговор, състоял се в Цюрих на чаша бира между Ленин и Мартов, лидер на меншевиките. Та подир гореща дискусия Мартов заключил унило: “Значи щом вземете властта, ще ни избесите, тъй ли?” На което опонентът му го успокоил великодушно: “Първия меншевик ще разстреляме подир последния есер.” Обяснете ми сега как тъй съучастниците на комунисти в многобройните дележи на властта в Източна Европа след Втората световна война не са вникнали в истина, тиражирана милионно: коалиция с тях е невъзможна,  абсурд! Хайде, политиците нямат време за тихи занимания като четенето. Ами професор Богдан Филов? Седи си той в Чамкория и чака Червената армия. Историк! Ето докъде води липсата на любознателност – до общия гроб, в който безизвестно са изтлели все такива нечетящи.”
Г-жа Мутафчиева чете. И Кратката история, и Некои съображения, и програмите за “Нова политика,нова България”, и вестник “Комерсант”, примерно… Много чете! Обаче пак не е разбрала, че Тя – лично и персонално в предвид значимостта й в българската литература – е отговорна за неставащата демокрация в наши дни.
Написала: “Предлагам ви да заповядате в събота три часа пред парк-хотел “Москва”, откъдето автобусът на фирма “Благус: потегля за Виена. Там ще видите как стари хора в износени дрехи изпращат без сълзи децата си – отгледани, образовани с цената на труд, пестене и лишения – към въжделената Европа. По света тия деца ще се напъват за трима и ще викат ура, ще раздават усмивки на всеки клиент. Как да не се чудиш: а защо не го правят тук, у дома си? Досещаш се за причината: тук българинът е принуден да работи всред българи, затуй. А те по старобългарски обичай все са му пречели и му пречат на работенето.”
Ох, мила ми писателко. Не е вярно. Младите бягат от България, защото ТУК НЕ МОГАТ ДА РАБОТЯТ не по “старобългарски обичай”, а ЗАРАДИ ЧЕРВЕНИТЕ МАФИОТИ. (Отбележи, писателко, че не пиша комунисти или управляващи. Или пък сини мафиоти, защото какво значи син мафиот, когато получаваш разрешение от червени другари.) Сред “старите хора в износени дрехи” половината поне са и/или били “за” социалистическото социално общество. А сред червените мафиоти са само тарикати и на всички до един не им пука за идеологеми, а за парата единствено. Не знаеш ли това, че си написала:
“Поданикът седи и чака, привикнал от рождение трудът му да бъде възмездяван жалко и да не му носи частна собственост. Чака да му дадат сигурност в утрешния ден, за да се втурне на работа. Узнал е той от дълъг опит, че нашата партия силно се дразни и по-точно пречи с всички средства, забележи ли, че някой работи здравата. Най-вече ако работещият забогатее. И още по-яростно, ако той придобие собственост.”
Безсрамно! И нагло! Защото ТЯ знае! И аз, т.е. Историята, ЗНАЕ – Мутафчиева е агент на Шесто управление на ДС още от 1969 година! Псевдоникаът й е “Атанас”. Иначе “нашата партия” НЯМАШЕ ДА Я ПУСНЕ на одъра да ни обяснява. От една страна – българинът тук “чака да му дадат сигурност в утрешния ден”, а от друга страна се натиска да излезе навън “за да се напъва за трима”. Че то какво излезе? Тук не му дават нищо за положения труд. Дори да “работи здравата”. Кой, бе Мутафчиева? Що не разясниш ТОВА, а използваш писателското си умение да ни убеждаваш да служим на червените мафиоти безропотно и да се радваме, когато ТЕ “придобиват собственост” чрез нашия труд. Я, кажи процента на придобилите собственост, които са направили това с ЧЕСТЕН ТРУД, а не защото са и/или били тарикати през последните 7-8 години.

Българинът е горд човек и когато си отидете от живота му той си знае работата. Справка ли искате? Върнете се назад 60 години. Или изчакайте още 20-тина от бъдещето.

  Вежди Рашидов. Да ви го представям ли? Онзи, дето се обижда на “глупак” и се гордее с “мултак “. Прав е, че сме “пасивни като народ” (вестник ”Труд” естествено, 8 юли 1996), иначе досега да сме изритали всички мултаци от замъците им в Бояна, Драгалевци, Симеоново към Софийския затвор. И там ще ги храним, но поне няма да могат да ни крадат като индивиди и развалят идентичността ни като народ! Написал този:
“Фактът, че в България има интелигенция, която се влачи след управляващите като слугиня и играе ролята на боздуган, отрича съществуването й. Какво прави тя? Търси хляба си. Как? Като слугува. Тези хора с уют вечеряха с Тодор Живков, закусваха с Митеран, повръщаха с Желю и обядваха с царя. Разбирам, че са гладни времена и много се радвам, че една и съща група хора добре се храни. Но това ли е интелигенцията, която не може да смени своя облик в две системи? … Политиците се кълнат, че служат на България, защото искат да я управляват. Някой да е поискал да вземе мотиката? Тази дума изчезна от речника ни, а сега най-срещаната е “президент”. Кои са тези лумпени, които са никои в света, а тук се насаждат в една малка земица, с малкото й пари, с малкото й възможности, и искат да я управляват. Как се управлява гладният човек? С хляб. Ами те му го вземат! … Не може да се прави държава от хора, които нямат биография. Целият парламент се напълни с хора от три митинга. Бедни хора, които ни докараха до бедност. Не може един човек, затваряйки буркани в панелния блок, да направи велика държава. Политиката е професия. … Ами отговорността? За чия сметка е? Не виждаме ли, че една камара интелектуалци започнаха да говорят по един и същи начин, както с Бога, така и с министър-председателя? Може ли да се самонаграждаваме и самолобираме?”
Ех! “Скулптурът, който прочу България”, както го нарича “Труд”, е роден в 1951-ва. Да сте чували нещо за него до 1989-та, когато е бил вече на 38 години? Не, нали? Че защо тъй, като през 1996-та – на 45 години се оказва, че той е член на Парижкия салон и на Европейската академия по изкуствата с над 40 изложби в целия свят… Той, “бедният сирак от 10-годишна възраст”, пак според вестник “Труд”, през 1995-та има вече истинско холивудско имение в полите на горката Витоша. За разлика от останалите български творци, познати ни от читанките! Редно е, Рашидов, ах как е редно, да не простираш мръсните си идеали над истинската чиста българска интелигенция. И когато лумпени като тебе престанат да се насаждат в земята ни с мулташките си претенции, тогава нова България ще бъде истинска европейска демокрация.
За съжаление обаче след 6 години въпросният Вежди ще стане общински съветник в столичната община от партията на Доган. Савата си знае защо, има едно на наум. О, каква свежо мулташка идея ми дойде на ум! Доган и Вежди са потомци на учениците на Кирил и Методий Сава и Наум.
Така ни се пада!

  По тези времена съдбата ме срещна на маса с един бивш голям стопански ръководител от Татово време в Пловдив. Името му няма значение, не е познат на вестниците.
По принцип уважавам хората, ръководящи големи колективи независимо по кое време. Не е лесна работа. Още повече, че по времето на БКП средните стопански ръководители ги сменяха, ако не си вършеха работата. Нищо, че са подбирани по правоверност. За разлика от Новото време! Затова приемах с пълно разбиране изцепките му за Онова време. Оказа се обаче, че мисълта за главоломно забогатяване от държавните пари за сметка на обикновените хора, която БКП (или част от нея) внуши на членовете си, е побъркала човечеца. Направила го е нечовек. Приемам възражения, че той, а и всички като него, са носили тарикатското още в гените си. Ще се съглася, ако някой каже, че партията на комунистите беше магнит за такива “хора”. Но питам защо такива “хора” като тези трябва да определят характеристиките на обществото българи? И докога?
В рамките на общо взето добронамерения разговор, който течеше на масата, си позволих да кажа, че добрите и честни хора по смисъла на Божиите заповеди, не са сред успяващите в наше време именно заради наложените мафиотски правила на игра. Получих зашеметяващо нагъл отговор: Това било дежурното оправдание на глупаците!
В този случай не съм глупак. Въртяли са ми го и на мен лично този номер. Моят ръководител от онова време, ми звънеше през нощта при всяка повреда, независимо че би могъл да я отстрани всеки по-годен инженер. Което не му попречи в една наистина критична ситуация, в която пак аз трябваше да оправям нещата, да заяви: Няма страшно, комунисти са разставени на възловите места! След промените този мой началник получи разрешението и парите от партията си да приватизира дейността и труда на старите си подчинени. Аз, нали съм си “глупак”, отказах да му работя. Изглежда и други “глупаци” са му отказали, защото на втората година шефската фирма се издържаше от внос на едро на съветски пирони, които продаваше на дребно в България. Вместо да произвежда компютри. Сега старият ми шеф кара джип и фолкгърли изпълняват прищевките му. Аз карам на месец с неговата дневна заработка.
Само че искам да кажа на г-жа Мутафчиева, на г-н Рашидов, на Митко от Пловдив и на други такива като моя стар шеф: Това, че комунисти са разставени на възловите места, няма да ви помогне. Трябва някой и да свърши работата. Когато изядете взетите пари и нямате с какво повече да плащате на работливите глупаци, ще паднете на твърдата земя като обикновени граждани на България. Ето това ще бъде едно истинско ново начало.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462918
Постинги: 634
Коментари: 248
Гласове: 817
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031