Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.02.2020 09:03 - НИЕ-343 Събития и лица в ранната пролет на 1996
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 257 Коментари: 0 Гласове:
1



СЪБИТИЯ И ЛИЦА В РАННАТА ПРОЛЕТ НА 1996-ТА

 

·             Икономическия съветник на премиера проф.Иван Ангелов предлага (в началото на март) да се намери някаква форма за привличане на изнесените от страната капитали през последните 10-15 години. (Значи от 1981 година насам?) Според изследванията му тези суми са в рамките на 10-15 милиарда долара. “От нравствена гледна точка тази идея е уязвима, но си струва да се привлекат собствениците на тези пари да работят за България”, е казал професорът, но се въздържал да посочи от коя партия и чии последователи са безнравствениците, окрали държавата. Освен това оставил без коментар конвенцията на Съвета на Европа относно изпирането, изземването и конфискацията на облаги от престъпления, ратифицирана от българския парламент, и влязла в сила на 1 октомври с.г.
Незабавна контра отправи Любомир Филипов, новият управител на БНБ: “Няма незаконно изтичане на капитали от страната. Съществува възможност някой много хитро да измами експертите на централната банка, тя обаче е минимална и проверките рано или късно ще я засекат.”

Клетият Филипов! Колко е неинформиран! След три месеца ще започне национализацията или приватизацията, ако така по ви харесва, на парите в търговските банки. След това, въпреки огромния риск (май че аз съм “неинформиран”), ще гръмнат едно от главните лица в пиесата. Парите, изнесени от, а и внесени в България, ще заработят за онези в партията (партиите), които дърпат страната ни назад по демократичния й път. Колкото и да се маскират на загрижени капиталисти! Нататък в “Хрониката” има специална глава за тези неща.

·             В средата на март столетницата проведе своя пореден пленум. Преписвам заключенията на един информиран източник – в.”168 часа” от 18 март и Кармелита Денева: ”Според анализаторите Искра Баева и Валентин Вацев на тази сбирка Виденов погреба политически перестройката и модела, наложен на Кръглата маса. Погреба червено-синята мъгла. Самият соцлидер потвърди това: “На хората им писна от исторически компромиси и шарени политбюра.” Затова не са малко членовете на ВПС, които оценяват мартенската среща като най-голямата победа на премиера след избора му за шеф на БСП преди повече от година. Той демонстрирал на опонентите си Лилов и Луканов кой всъщност управлява левицата. А третото съсловие в нея - провинциалните членове на ВПС, показали, че техният човек е Виденов и никой друг. Радикалите от ОСД са убедени, че мартенският пленум е началото на края на Виденов. Имат информация, че битката срещу Виденов и кабинета му няма да спре с мартенската сказка. Цитират Лилов, който в тесен кръг съобщил, че до следващата пролет ще се наложи Жан да се оттегли. Според ОСД, защото премиерът непрекъснато пречи на групировките, рожба на Кръглата маса. Затова кризата ще се засилва. А соцпатриарсите само ще я използват, за да го елиминират.”
Ако в горния цитат от в. “168 часа” много се колебаех дали да поставя информиран източник в кавички, то сега, когато ще цитирам в.”Капитал”, изобщо не се колебая, че източникът е наистина информиран. Защото няма значение колко близо си до извора, ако си глупав или тъп. А и кой от два върха е по-висок, се вижда по-ясно, когато си отдалечен от тях. Разбира се, ако можеш да гледаш!

25 март, Георги Първанов: “Постановката в доклада на Виденов за шарените политбюра не е самоцелно отричане на този период, тя е отговор на опитите да се върнем към други формули на управление – експертни, надпартийни. Защото вече се появяват и такива идеи. Виденов препотвърди нашия стремеж да работим по формулата, която вече сме възприели – управление на демократичната левица, поемане на цялата политическа отговорност и никакви опити за разливане към други политически и социално-икономически групировки. Това, че докладът е прекалено полемичен, при това полемизирайки със среди и политически фактори извън залата, не попречи на дискусията да бъде центрирана от самото начало. Сега на практика можем да отчетем, че БСП е доста промене-на партия в организационен и идеен план. Никак не е случайно, че единственото течение, което набира сила, е “Марксистка платформа”. А то изразява позициите на едно доста идеологизирано крило в БСП. На гребена на носталгията това движение разширява своята територия и това не може да не ни тревожи.”

·                        Точно по времето на мартенския пленум синдиката на Тренчев вдигна пак миньорите на “общонационална” стачка. Кавичките са, защото истината не е съвсем такава. Стачкуват само миньорите от “Марица-изток”. Те били 7000, според “Труд” например. Но вместо да ги снима тези 7000 протестиращи души, вестникът е илюстрирал съобщението си с една снимка на седем (броих ги точно!) миньори на фона на някакви бараки и на всичкото отгоре под снимката се мъдри уточнението “снимка Архив “Труд”. Но да оставим клакьорите и да се върнем на изпълнителите миньори. Исканията им са твърде нагли – например незабавно вдигане на заплатите с 60% и отпадане на тавана им. Всичко приключи в рамките на 24 часа – удовлетворено беше само увеличението на заплатите с 35 процента.
Според Тренчев (“Стандарт”, 25 март 1996г.): “Това бе една изключително добре организирана и точно проведена акция. От историческа гледна точка това беше една от най-образцовите стачки в новата история на синдикализма в България. Управляващата партия се опита по всякакъв начин да манипулира хората, но те не се поддадоха.”
Кръстьо Петков, председателят на КНСБ, синдикатът, който не участва в тази общонародна стачка (защото в общата профсъюзна централа имат само 7000 миньорски униформи на склад – мое обяснение) демагогства самосиндикално. Във в.”Труд” от 25 март 1996г.
- Първо разказва следната история: “След многобройните стачки през 1990-1992г. настъпи затишие. За последен път миньорите стачкуваха в края на 1993г. Протестите през 1994 г. не доведоха до синдикален резултат, а само ускориха падането на отхвърленото от всички правителство на Беров.”
Невярна, разбира се! Да не би миньорските протести през 1992 година да доведоха до синдикален резултат? Но те свалиха правителството на Ф.Димитров. А онези циркови номера по бул.”Витоша” през 1994-та, наречени Общонародни дни на протеста, чудя се защо бай Кръстьо Петков ги забравя?
- После обяснява очевидната истина, че изпълнителите-миньори не могат да изтръгнат искрени ръкопляскания от зрителите-българи, а излизат на бис, позовавайки се само на възторжените клакьори-медии, така: “Имах възможност да наблюдавам на място стачка във Франция. Гражданите търпеливо понасяха транспортните несгоди и не ругаеха стачниците. Те бяха солидарни с техните искания, което е характерно за поведението на хора от гражданското общество. Паралелът, който направих между несвързаните на пръв поглед стачки във Франция и в “Марица-изток” дава обяснение на въпроса защо у нас протестите на гражданите и на синдикалистите станаха рядкост. Причината е в самите нас – българите. За да не сме поданици, а свободни граждани, трябва да усвоим принципа на солидарността с другите, които са изпаднали в беда.”
Ама ние вече сме свободни граждани, бе Кръстьо! Нали Твоята партия взе това решение на Десети! И тъкмо затова не участваме във Вашите режисирани протести. Онова, което аз бих отправил като упрек към всички нас, българите, е, че чакаме друг Някой да ни освободи, да ни направи свободни граждани. Но когато това се случи, нямаме спиране. Ей това ме радва все пак!

Управляващите не пропуснаха да заплашат целокупното население на страната с режим на тока, ако протестът на миньорите не спре. Виденов заяви официално, че зад гърба на протестиращите стоят интересите на Мултигруп.

·             Тук ли му е мястото да цитирам възмущението на Атанас Тилев пред “Труд” в началото на април 1996: “Страхотна мафия има в България – банкова и финансова. Крадците и разбойниците са на власт у нас.”
Или пък една от редакционните статии на вестника “Труд” (21 март 1996), подписана от Тодор Токин - един от журналистическите му “генерали”: “Когато надигнат глава миньорите, за които априори социалистическата партия е партия на трудовите хора, значи има нещо гнило в България. И то съвсем не е сред миньорите.”
O
, да, има нещо гнило в България!
Я, бързо една биографична справка за Атанас Тилев.
За себе си той казва (21.2.1996 във в.”Демокрация”): “Аз живях 23 години в чужбина. През 1970 напуснах родината, веднага след завършване на външна търговия заминах за Финландия, където започнах от доста нисши позиции като преводач в една фирма и след това постепенно, мога да кажа с труд и доказани успехи, се издигнах в йерархията и завърших като търговски директор на втория или третия по големина финландски концерн. Оперирихме в целия свят с много стоки
Аз съм подчертал нещата, които трябва да бъдат уточнени:
- Младият Тилев заминава за Финландия като зет на финландския външен министър. Дотогава той е завършил само икономика и е работил не като икономист, а като  преводач към УБО (V-то управление на ДС). Във Финландия е бил аташе в българското посолство и служител на II ГУ на ДС. (От биографичната му справка в “Демокрация” не става ясно, преди или след женитбата му с финландката.)
- След 7 години, през 1977-ма, става скандал за търговски операции със Съветския Съюз и Тилев напуска Финландия. След три години е собственик на “Опън ханделсгезелшафт” с регистрация в Кьолн, ФРГ. По-късно регистрира фирма “Дару Лихтенщайн” в Лихтенщайн.
- След промените у нас, през 1993-та, Тилев влиза в Българска Земеделска Банка (БЗК) със скромните 5% от капитала, но след година вече е представител на Райфанзен Централ Банк с неговите 32%.
За хората, които стават нащрек, когато цитирам факти от вестник “Демокрация”, ще препиша някои редове от “Стандарт” например – интервю на Неда Попова с Красимир Райдовски от 11 октомври 1999 година. Интервюто на главния секретар на Жан Виденов е много интересно, защото той споменава още доста имена – ей, така, между другото!

“Официално името на бившия банкер е Атанас Жеков Тилев. “Румянцев” е негов псевдоним. Определена категория хора, така нар. цивилни изкуствоведи, имат и псевдоними. Те са полу конспиративни. Сиреч, всичките са от агентурния апарат на Държавна Сигурност. По принцип уважавам тези хора. В тази връзка бих заявил, че харесвам и Валери Найденов, и Иван Гарелов, и Владо Даверов, чието рождено име е Ленин Георгиев. Впрочем Владо Даверов е редактор на автобиографичната книга на Атанас Тилев “Опит за завръщане”. Но на него и мисъл не му минава за връщане. Сега той се изявява пред обществото като антикомунист. От друга страна обаче, се е обкръжил с прононсирани комунисти. Като началник на БЗК Тилев бе обграден само с комунисти и служители на ДС. Например г-н Живев, който по-късно стана началник на кабинета на разузнаването. Стефан Стефанов – последният комунистически началник на ЦСБОП. Любен Предов, бивш началник “Кадри” на комунистическото разузнаване. Там беше и последният комунистически началник на “Кинтекс” Иван Дамянов. Бившият вътрешен министър на Любен Беров – Виктор Михайлов, също беше в БЗК. А в книгата си той признава още, че е поддържал връзки с другарите Александър Лилов, Андрей Луканов, Тодор Вълчев. Друг един, най-близкият му човек в България, сега е член на ВПС на БСП. Той се гласи за председател на партията. Медиите от години съобщават за връзките на Тилев с бившия член на ЦК на БКП Огнян Дойнов. През лятото на 1996 година държавата разреши на Тилев да премине границата. За да отиде в чужбина, му помогна негов близък приятел и съученик. Той сега е важна персона в БСП. Този човек, когато стана директор на една секретна национална служба, уволни всички началници на отдели. Знам от покойния вътрешен министър Николай Добрев, че Бриго Аспарухов е помогнал на Тилев да напусне държавата.”

·             На 4 април 1996г. беше прекратено наказателното дирене срещу Лилов и Луканов по дело 3, за раздаването на помощи на държави, компартии и движения от Третия свят в периода 1981-1989 години.

·             Кореспонденция на Ива Петрони в “24 часа”, 5 април 1996:  “На “Позитано” 20 се събраха да честват 40 години от провеждането на Априлския пленум. Срещата бе организирана от Българския антифашистки съюз. Въпреки поканата към Висшия партиен съвет на БСП не се появи никой освен Искра Баева. Тя чете доклад “Априлският пленум и дестанилизацията в източноевропейските страни.”

·             Румяна Братованова пише в “Труд”, 15 май 1996: “Петата годишнина от излизането на синята Г-39 от ВНС и обявената по-късно гладна стачка мина незабелязано и без тържества. Точка на историята сложи един от нейните главни герои Георги Марков. “Акцията на 39-мата сини депутати през май 1991г. бе удар срещу парламентаризма и върна опозицията назад от завоювани позиции”, призна той пред “Труд” точно преди година.”
(Не зная за такова изказване на Г.М. „точно преди година”, но е толкова характерно за „главни герои” като него, че й вярвам на Братованова. Само че не ме интересуват нито тя, нито шефа й, нито Георги Марков, нито неговия шеф.)

·             На 16 март 1996г. през нощта в Първо РПУ София (кв.Изток) получили сигнал за грабеж. Пристигналите бързо полицаи задържали един от грабителите.Втори човек побягнал от мястото на събитието. Полицаите заловили и него, защото се усъмнили, че той е съучастник. Оказало се, че този, вторият, е Емил Кошлуков. “Излязох от къщи да разгонвам кучетата, понеже лаеха под прозорците ми и не можах да спя”, написал Желевия човек в обясненията си в районното. Добре, но полицаите вече били намерили в джоба на якето му незаконен пистолет 7-милиметров “Валтер”. Един патрон липсвал от пълнителя на оръжието. След 3 часа разпити Кошлуков бил освободен. Прието било обяснението му за кучетата и това, че случайно се спънал в пистолет на улицата пред блока му, навел се, взел го и го сложил в джоба си. Точно в този момент полицаите го арестували. Дотук добре, но нататък Кошлуков започна да прекалява. В интервю на Анна Заркова казва:
„Това е политическа провокация срещу мен. Може да е за сплашване, да ме накарат да се оттегля. Да е предупреждение: Спри да се занимаваш с това, с което се занимаваш… Няма да спра да помагам на президента (Кошлуков е изпълнителен директор  на сдружение “Съгласие за България” в подкрепа на Желев). Мен не ме уплаши ДС, когато бяха на власт всички комунисти, та полицията ли сега ще ме изплаши… сега, когато работят с корумпирани ченгета и борци. Навремето не ме пречупиха, когато бях пиклив гимназист. Сега 30-годишен дърт антикомунист… това няма да стане…”

В своята редакционна бележка от 19 април 1996г. вестник “Новинар” справедливо е отсъдил: “Сгреши, Кошлуков, че ходи в Америка. Преди и улични псета те знаеха кой си, а сега кварталните ченгета те бъркат с джебчия. Лошо си изучавал Америка, Кошлуков, лошо. Ами ако там те бяха сгащили при подобни обстоятелства, че и с чужд патлак…”
Тук му е мястото да напиша още нещо и да свърша с Кошлуков за тази книга. През 1994 година 6-тата конференция на СДС прие решения за чисто минало на своите членове. Коментарът на токущо завърналия се от Америка бакалавът по политология беше (пред “Стандарт нюз”): “Какво значи баща ти да е бил висш военен или активен борец? По същия начин можеха да забранят в НКС да участват деца на синеоки или плешиви бащи. Ако в Щатите някоя партия беше приела подобни критерии, лидерът й щеше да отговаря за федерално престъпление – ограничаване на човешките права.”
Люба Манолова от “Демокрация” написа тогава (1.9.1994):  „Момчето, което след пожара на партийния дом се изцепи и каза, че е ред на редакцията на “Дума” да пламне… стигна се дотам членове на Координационния съвет на СДС да го поставят на място, като му обясняваха, че ако той смята да пали редакцията на “Дума”, те пък ще организират бързото й гасене… днес критикува СДС, критикува решенията на 6-тата му конференция, че пушек се вдига! В Америка щели да презрат тези решения, па не мисли как ли точно Америка би преглътнала херостратовските му набези около пожара на партийния дом? Та същият този студентски лидер, който в 1990 първо говореше, а после мислеше, сега е взел присърце идеята да ни оправя хала! Как щял да ни оправи Кошлуков, единствен НЕглупак от политиците? Рецептата била: да си се скапе всичко в държавата, КАТО се остави Беров до догодина, и чак тогава, с който оцелеел, Кошлуков и нему подобни щели да се короноват в политиката и да градят държава начисто. Създател на СДС бил Кошлуков, припомни самият той. Далеч в Америка, ексстудентът от СУ така и не успя да чуе, че докато го нямаше в родината, свидетели обясниха, че СДС в първоначалния му вид си го е създал Луканов! Благодаря, Кошлуков, не искам ти да ме управляваш. Стой в предговора на “Фашизма”, в родния Пазарджик при Стоян Ганев – само не ме управлявай… Писна ми.”
Всъщност днес Кошлуков – лидер засега без партия, послание и легитимност – иска това, което през 1991 искаше Петко Симеонов и/или Александър Каракачанов, през 1992 искаше Димитър Луджев, през 1993 – Желев, а през 1994 – Стефан Савов и много други!

·             Сарафи стават прицел на бандити пише Анна Заркова в „Труд” към края на март и публикува следната статистика:
- 5 януари 1996: Бандити с автомат нападат сарафина Илия Павлов и съпругата му пред дома им в столичния квартал “Надежда”. Сак с 270000лв. е задигнат при апашката операция.
- 15 февруари 1996: Двама грузинци с пушка и пистолет атакуват чейнджбюро в центъра на Варна. Плячката от обира е 3 милиона лв.
- 16 февруари 1996: Апаши проникват през дупка в мазето до обменно бюро на бул. “Стамболийски” в София. Отмъкнати са 4,3 милиона лева.
- Шайка от шестима нахлува същия ден в пункт за обмяна на валута на софийската улица “Опълченска”. Заплашена със смърт, касиерката гледа безпомощно как престъпниците отмъкват 150 000 лева.

Прибавете към тази хроника събитията, заради които певецът Дони написа своето “Отворено писмо”. Както и:

·             30 март 1996: В Търговище пред дома му бил застрелян трафикантът на коли Атанас Кръстев – Котето. Той фигурира в „списъка на Начев” с 10 присъди.

·             В същия ден на “Петте кьошета” в София  неизвестен убиец застрелва двама младежи. Покрай стрелбата била ранена в ръката и случайна минувачка. Убиецът избягал с червено БМВ от местопрестъплението. Полицията съобщава само малките имена на убитите – Киро и Антон. (Това е третата стрелба на това място в столицата. Общата равносметка дотук само на убитите е 4-ма бандити и две случайни минувачки.)

·             12 април 1996: В резиденцията на “Мултигруп” в Бистрица бил намерен обесен в банята Иво Янчев. Янчев е бивш републикански и балкански шампион на овчарски скок през 80-те години, член на управителния съвет на Атлантическия клуб в България в началните му години, а в момента на смъртта си е представител на Мултигруп в Скопие. В тази връзка се пошумя малко за евентуален отглас от атентата срещу Киро Глигоров през м.г. и… толкова.

·             И на всичкото отгоре през април “някакви швейцарци пак раздухаха българска следа” (в.”Труд”, 22 април). “Западните служби по навик тръгнаха по поредната “българска следа”. В печата се появи информация, че българската фирма “Кинтекс” помага на иракския диктатор Саддам Хюсеин да прави атомна бомба. Става дума за някакви си 6 грама, количество, от което не може да се направи никаква атомна бомба.”

 

СЕДМИЯТ ВЕЛИКДЕН СЛЕД 1989

 

Тази година Великден беше много рано – в началото на април. Необичаен великденски сняг затрупа страната. Навсякъде, освен по Черноморието, снежната покривка беше между 10 и 15 сантиметра. Във Враца снегът е бил 25 см. За ден - ден и половина, разбира се, защото пролетта си е пролет, дори и да дойде по-рано.
За втори и последен път ще отворя дума за снега, който се натрупва в душите ни. Неговият враг е Надеждата, не е Слънцето! Надеждата не е синоним само на Вярата или  Любовта. Надеждата е нашето желание към бъдещето. И тъй като желанието ни предполага борба, а борбата е следствие на нечий увличащ пример, изключително важно е да виждаме и чуваме будители около себе си. Само Бог не е достатъчен, за да придобием, за да не изгубим надежда. Говоря за нас, обикновените хора, не за богоизбраните. Трябва ни жива надежда, разбирате ли?
Димитър Коруджиев (5 април 1996, “Демокрация”):
“Едно от най-важните послания на папата е в призива “Не бойте се!”. От какво трябва да се боим, щом имаме небесен баща и даже най-безсмисления живот е със стойност пред Бога? Защото нашият постоянен страх от живота често е комичен. И даже ни напушва смях, когато вгледани един в друг, открием уплаха в очите на министри, генерали, депутати, милионери. Да не говорим за хората на бюджетна издръжка от по-нисък ранг. Останем ли сами пред огледалото, ще видим и своите очи, и може да си кажем: “Защо всъщност съм се разтреперал? Какво толкова ще ми се случи? Не съм ли смъртен и бездруго? А годините текат и все още живея и дори не съм много зле със здравето! Заслужава ли да се тревожа непрестанно чак до последния си ден? Комично е и да се наблюдава голямата деятелност на много хора. Какво вършат те? Защо тичат по цял ден насам-натам, провеждат стотици според тях важни срещи, печелят пари, нервират се, хвалят се постоянно и т.н., и т.н.? Кому служат освен на себе си? И какъв смисъл има да отдаваш на себе си такова изключително значение? Тук, на земята? Колцина ще ни помнят истински месец-два тъкмо след земната ни кончина? И как ще ни помнят, щом и те са заети със същите дела и пак единствено със себе си?”
Сравнявайте, читателю:
Димитър Коруджиев от първия том на поредицата – статията “Как ставаш зрител”, “Демокрация” от 10 май 1991): “Много бързо забравяме какво е комунизъм. Привържениците на СДС стават все по-чувствителни към поведението на своите депутати и лидери. Те не приемат всеки опит за разцепление или за ненужно съглашателство с комунистите. И оня, който не се съобразява с “улицата”, ще се превърне в генерал без армия. Разбира се, той ще се самозалъгва, че привържениците на СДС не се изчерпват с хората от митингите, че София не е България. Историята обаче се движи, и във времена на мирен преход, от енергичните, решителните и неотстъпчивите. Ако загубиш в някакъв лош час доверието им, по-добре е да си отидеш в къщи и да включиш телевизора. Отредена ти е по-нататък ролята на зрител.”
Трябва ни жива надежда, разбирате ли, писателю?

Енчо Мутафов (27 януари 1996, “Демокрация”):
“Историята, наука или разказ за миналото, се фаворизира от настоящето. В настоящето е гледната точка на изучаването. Естествено е тя да властва и да деформира онова преди. Мнозина големи умове усещаха този парадокс на представите. Но може би единствен Осуалд Шпенглер се зае да го контролира. Опитът му за “глобална история” не бе нов, преди него е правен от Хегел, който най-откровено постави знак за равенство между разум и история и сметна европейския ум за кулминация и край на историята. Шпенглер пожела почти невъзможното – историята да догони физиката, сиреч да не проучва човешки пристрастно, да не налага презумцията на една актуална мяра. Не се наемам да оценявам едрия опит на Шпенглер и малко по-късно на Тойнби. Но наистина е изкусителен неговият стремеж да изведе мярката за обективност от антиевропоцентризма. И колкото е изкусителен, толкова е мъчителен. Просто цивилизационният ключ на света в който живеем, е задръстен от човешка суета, от човешкото сега и тук…”
Сравнявайте, читателю:
Енчо Мутафов от първия том на поредицата – “
Да  ги няма тези” (13 ноември 1991,”Демокрация”):Докато на сцената има комунистическа партия, животът на хората ще бъде труден. Нашата се нарече социалистическа и модерна лява, но можеше да се нарече и царевично-космическа или сеизмично-паралелепипедна. Това не изменя нещата. ТЕЗИ могат да вършат само злини, само вредни неща. На полезни не са се учили, тъй като не влизат в идеологията им, насочена към насилие над човека и живота. Преди да заграбят властта, ТЕЗИ противодействуват на възможността за обществено добро чрез подривна дейност. Тогава са въоръжени терористи - прилепи на тъмно, действуващи по мазета, тавани, гори. А какви ще бъдат след като изгубиха властта? Същите. От натрупаните пари те ще черпят за любимата си разрушителна стихия. Ще ги видите отсега нататък. Всеки от ТЕЗИ се заразява от общите настроения на партията си да казва на черното бяло, да няма срам от очевидни покушения срещу човещината, да лъже, да вика “дръжте крадеца” с краденото в ръцете, да казва на другите “болшевици, тоталитаристи, фашисти” след като той е такъв в душата си, в костите си, в лимфите... - в което искате.”
Трябва ни истинска надежда, писателю, а не обективна! Трябва ни, не точно следващото, но и то е по-добро от вашите опити за разтапяне на снега в душите ни.

Септември  (по Гео Милев)
Не гении, таланти, художници, музиканти / организатори, работодатели, преподаватели, изобретатели / учени, учители, народни водители / писатели, артисти, хуманисти…/
А просто марксисти,  комунисти / сега банкери,  милионери, капиталисти /.
Простаци с кадилаци. / Галфони с мобифони.
Грандомани с добермани. Депутати, дегенерати / Мафиоти. Антипатриоти, интернационалисти / 
хомосексуалисти, бивши ченгета с беемвета / борчета с вратлета, тупалки с бухалки…/
Единни в борбата за лек и охолен живот / без труд и без пот. /
Яхнали стария,  болен,  измъчен / загиващ народ.
Боян Лалов

 




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462697
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031