НАЧАЛОТО НА ОТКРИТА КОНФРОНТАЦИЯ

Първо се сбиха депутатите в пленарната зала. На 28 април по повод предложения от БСП "мораториум върху демонтажа на паметници от близката ни история" (какъв елегантен израз за паметниците на Съветската армия - "освободителка"), който новото парламентарно мнозинство си позволи да отхвърли, ПГ на социалистите в лицето на Нора Ананиева поиска да прочете от трибуната обръщение на руската Дума до българското НС. Павел Шопов от СДС предизвикателно се опита да й попречи и в настъпилото мелле Емил Капудалиев бе първата СДС-жертва – получи няколко одрасквания и му счупиха часовника.
Не е за сефте да се бият в парламента. Не е за учудване и това, че Ананиева уважава Руската Дума и нейния председател Руслан Хазбулатов. На нея принадлежат думите, че “комунист е свята дума”, а и руснакът Руслан няма да я разочарова след 5 месеца. Но след боя в Парламента на трибуната излезе Александър Маринов да прочете заключителното слово на Партията, че “щом самата руска страна е определила паметниците като руски, те трябва да се разглеждат като такива в България”. Естествено е да няма промяна в мисленето на социалистите, въпреки че вече не са комунисти. Но е за чудене защо тъкмо Ал.Маринов мисли така. След две години той вече няма да е социалист (дали?).

На 9 май “Деня на победата”, полицаите на вътрешния министър Виктор Михайлов учтиво охраняваха митинг пред паметника на съветската армия, въпреки изричната забрана за него на Столичната община, и полагане на венци на признателност от организаторите на митинга: лидерите на БСП, шефката на ПГ на БСП Ананиева и “независимите” кандидати за президенти Румен Воденичаров и Велко Вълканов.
Четири дни по-късно - на 13 май 1993, два часа преди началото на митинг на СДС под мотото "Ден на недоволство против реставрацията на комунизма", червени барети и същите полицаи биха с палки протестиращите граждани пред Народното събрание и опитващия се да ги успокои депутат от СДС Стефан Савов. По същото време Беров отказа да приеме делегация на сините кметове от страната, която искаше да му връчи протест срещу водената от кабинета му политика.

Тук трябва да опиша лицето Виктор Михайлов, който в момента е вътрешен министър на Република България!
Питам се какъв министър може да е този, който към 40-тата си годишнина все още пише "инжинер" и "сигорност". Така твърдят по вестниците и аз съм склонен да им вярвам, защото това беше (и е) образователното ниво на комунистическите управници. Освен това имам абсолютно доказателство за конкретния случай. Макар и косвено.
От някакъв прозорец на Парламента, докато отвън още хората се събирали за митинга, един "нежен лирик" от ПГ на БСП, един "с нищо неопетнен патриот, сложил сърцето си върху олтара на България (из характеристиката, която БСП дава на своя кандидат за президент през 1992г. – Велко Вълканов) показал среден пръст на своите политически противници. А Виктор Михайлов коментира това на пресконференция в Министерския Съвет така: "По въпроса за средния пръст на Велко Вълканов има свидетели, че е стоял вътре в парламента зад прозореца. Ако някой отвън се е изнервил от един среден пръст от парламента, то това е негов проблем."

Какво казаха ТЕ по този повод:

·           Любен Беров по телевизията на 12 май:  “Утрешният митинг е политическо упражнение, подготвено от шепа амбициозни, но вече западащи политици. Ако политическата врява надхвърли допустимите децибели, кабинетът няма да отстъпи пред натиска.”

·           В.”168 часа”: “Савов клекна и усмърдя Европа.”

·           В.”24 часа”, Виктор Михайлов:  “Полицията е отишла да изтласка многоуважаемия електорат и вероятно тогава г-н Савов е паднал.”

·           В.”Труд”, неподписано: “Основно правило на бодигарда е при опасност охраняваният да бъде съборен на земята, прикрит с тялото и при първа възможност изведен от мястото на инцидента. Та насиняването, отбелязано в медицинското, представено от депутата Савов, е нищожно, ако на него в действителност му е нанесен такъв жесток побой с полицейска палка, както твърди той, подчерта министър Михайлов. От всичко това следва може би, че с бързите си действия полицията е спасила г-н Савов от мечешката любов на тълпата.”

·           В.”Континент”, Мир Богоев: “И накрая една добра вест за любителите на масовките. След като се поизтощиха силите на софийския електорат, грижовни хора ни обещават свежи подкрепления с автоколони от провинцията.”
Саркастичните богоеви пера мълчаха, когато на 15 октомври м.г. “70 автобуса докараха за оръжейния митинг под прозорците на кабинета на Филип Димитров свежи подкрепления с автоколони от провинцията – около 4000 работници от оръжейните заводи в Сопот, Казанлък и Русе, за да изразят недоволството си от политиката на Филип Димитров” (това е цитат от тогавашния вестник). Кой им плаща на Такива за”журналистическите материали” и доколко тези материали са журналистически?

·           Президентът Желю Желев на среща със студенти в СУ „Кл.Охридски” запитан защо се въздържа от реакция, когато бият депутати, отговорил: “Аз не съм пъдар, който при всеки шум да вдига пушката и да стреля.”
При такъв министър на вътрешните работи?! Това вече не е само негов проблем!
- Така разбирам и смисъла на поискания от СДС вот на недоверие за правителството на Беров заради действията на полицията пред НС на 13 май 1993 година.
Е, разбира се, че не мина. Вотът. Но моралността не се измерва в проценти. Тя е категория, която ”новото парламентарно мнозинство” не познава. Беров стана още по-самоуверен пред камерите на телевизията, но не победи страха си да се разходи по улиците без дегизировка. Виктор Михайлов стана само по-дебел.
- Искам да спомена с добро един покойник: министърът на правосъдието в правителството на Беров д-р Михаил Вълчев. Умрял от инфаркт, пишат вестниците. Значи от притеснения. На 18 май 1993 година!

·                      На 3 юни 1993 година пак президентът Желев за първи път използва конституционното си право на обръщение към Парламента, за да убеди народните представители да гласуват по-бързо закона за “силна и отговорна” полиция.
По този повод в.”Демокрация” написа: “Думите на Желев биха прозвучали съвсем иначе, ако след побоя над Стефан Савов той не беше заявил, че не е пъдар, който, щом шумне нещо, се хваща за пушката. Затова човек се пита от какво ли е предизвикана внезапната президентска грижа за човека. Подобен въпрос не изисква големи интелектуални усилия ‑ знаем кой подкрепя Беров, знаем кой ръководи полицията, знаем също чии нареждания тя изпълнява. Да се дават по-големи пълномощия на подобен кабинет, значи насилието да бъде узаконено.”

На 8 юни 1993 г. в.”Демокрация” публикува Отворено писмо на депутата от СДС Едвин Сугарев до президента на Републиката Желев, в което се заявява: “В знак на протест срещу всичко, което извършихте срещу своя народ, от днес обявявам безсрочна гладна стачка и Ви заявявам, че няма да я прекратя, докато Вие сте президент на България.”
Така започна 20-дневният период, който понякога един народ чака с години.

XT2-dia93-0406

ГЛАДНАТА СТАЧКА НА ЕДВИН СУГАРЕВ ПРЕЗ ЮНИ

Човек се отличава от животните по това, че мисли. Някои от човеците мислят само за себе си, други ‑ за интересите на кастата към която принадлежат. А има и хора, които в мислите си се ръководят от Божия морал.

Ето как мисли Едвин Сугарев в писмото си до президента:
“Господин президент,
Обръщам се за сетен път към вас, за да ви напомня, че власт означава преди всичко и над всичко отговорност. Отговорност, която вие поехте пред България и която отказахте на България. Благодарение на този ваш отказ след три години и половина уж свободен живот страната ни отново е там, откъдето беше тръгнала. Властта отново е в ръцете на безотговорни люде, българинът продължава да бъде само поданик, лишен от онова, което го прави истински свободен ‑ собствеността. Името България продължава да не говори нищо добро на европейския свят, който уж се готвел да стане наш дом. Защото България е страна на потайни преврати и заговори. Защото в България шепа мафиоти и политически наемници могат да си разделят държавата като коледна баница. Защото в България е допустимо президентът да лъже, а парламентът да узаконява лъжите му. Защото в България отново бият, а президентът гузно мълчи.
Ала не това е страшното, г-н президент. Страшното е другаде. Страшно, а и срамно е, че новият живот, за който редом с вас се борехме и мечтаехме, е вече безвъзвратно осквернен, пропит с лъжа, подменен, фалшифициран. Страшно е, защото една нация не загива, когато идеалите й претърпяват крушение. Тя загива тогава, когато те се обезсмислят, когато самото понятие “идеал” стане излишно. Преди няколко дни бях с вас на Ботевите тържества във Враца. Чух ви да говорите за чест и морал в политиката. Вие нямате вече право на това. Какво правехте вие там ‑ дребният, малък и озлобен човек, под паметника на големия Ботев?
Аз не изпитвам омраза към вас. Ала изпитвам дълбоко, непреодолимо отвращение и омерзение към онази действител-ност, който се създаде чрез вас и покрай вас. След половин век лъжа и обезличаване, българският народ трябваше да започне на чисто, беше му нужно едно ново начало. Вие и прекрасните ваши приятели провалихте тази възможност. Огледайте се наоколо и вижте ‑ има ли поне един политически предател, мошеник или просто измекярин, който да не се е обявил за ваш приятел? В резултат на това вече никой никому не вярва. И едните, и другите, са маскари. Чудовищно е, когато една нация тъй дълго е била лишавана от смисленост и откровеност, когато тъй дълго е била принудена да търпи натрапена лъжа, тя отново да се почувства предадена. И в това е вашият грях, г-н президент! В знак на протест срещу всичко това, което извършихте срещу своя народ, от днес обявявам безсрочна гладна стачка и ви заявявам, че няма да я прекратя, докато вие сте президент на България.
Прекрасно зная, че моето решение няма да ви стресне, нито пък разколебае. Ала тази страна ще бъде обречена, ако гражданската мерзост бъде оставена безнаказана, ако всички я възприемат като разбираща се от само себе си, ако вътрешното чувство за нравствена мяра се  пропилее. В какво ще вярват нашите деца тогава и в името на какво ще живеят?”

В какво ще вярват децата ни? Това е един от начините да бъде зададен основният въпрос за човека на тази Земя: какъв е смисълът на неговото пребиваване тук? Всеки, който смята себе си за разумен, е длъжен да си задава този въпрос и да не крие неговия отговор, какъвто и да е той.
Ето различните отговори. Ще ги цитирам по реда на тяхното появяване във времето. Моят отговор добавям накрая. Читателите, които не виждат, или не желаят да видят, колко поквара и разруха носи постулата, че битието определя съзнанието, са тежък случай за мене. Не се лаская, че бих могъл да им помогна да се преобърне душата им. Нямам сили да лепя счупено. Това е работа за Него!

9 юни 1993:
Декларация на “Екогласност”: “Пътят на спасението ни минава през верността към мечтата за истина, чистота и морал. Едвин Сугарев обвинява президента, олицетворил измяната към тази мечта. Но това е видимото и по-дребното. Той обвинява всъщност всички нас. Едвин Сугарев поставя всъщност гигантския въпрос за спасението на нашите души. Чрез него се решава и останалото.”
Декларация на НКС на СДС: “Ние споделяме неговата тревога, че триумфът на лъжата в политическия живот е опасен за бъдещето на нашите деца.”
Александър Томов, писател: “Свидетели сме според мен на нещо, което трябва да бъдде подкрепено от всеки, у когото все още са останали съвест и чувство за чест и достойнство. Това в огромна степен важи за интелектуалците. Свидетели сме на акт, който би ни направил по-истински и би ни пречистил, ако разбира се, го осъзнаем.”
Протестно преяждане: “Писателите Георги Мишев и Марко Ганчев чрез настоящите 45 думи обявяваме протестно преяждане, докато Филип Димитров е председател на НКС на СДС. Ще ядем на поразия не само кифли! Ако не ви е жал за нашето здраве, продължавайте същата си политика, г-н Димитров!”
В.”24 часа”, редакционно, неподписано: “Само параноик може да си представи целия политически, културен и сексуален живот като тотален заговор на злото. Само параноик може да хвърли толкова труд, за да скалъпи такава белетристика. Политиката не е място за хора, които не разбират и не приемат реалния свят. Вече идва времето и на българската политика да се освободи от тези хора по най-демократичен и естествен път. Гладната стачка на г-н Сугарев и поредната пропагандна акция на кинжалите само ускорява този необратим исторически процес.”
Валери Начев, зам.главен редактор на в.”Денят”: “Браво на Сугарев! Този полуобезкосмен български политик, по своему чаровен и по подобен начин честен, най-после каза истината. А тя е следната: за това, че в България няма силни политици, за това, че в България има много червени и много сини, за това,  че напоследък язовирните стени се взривяват, за това, че вече втора година на запад от нас има война, за това, че много хора искат да направят нещо, а не могат ‑ е виновен президентът Желю Желев. С този буен перчем отпред президентът няма как да не е виновен.”

10 юни 1993:
Димитър Коруджиев, писател: “Лъжата и измамата стават, ден по ден, нещо ежедневно, нещо нормално и хората на слугите ги приветстват. Ние бавно вървим към нравствена разруха. Само един изключителен, безподобен акт, би могъл да спре националното падение. Едвин го извърши.”
Призив на ПГ на СДС: “Желев трябва да си иде. Нека няма мир и спокойствие за предателя. Извикайте каквото мислите за него ‑ в градовете и селата. Затрупайте с протестите си покоите му ‑ от всички посоки. Един съсипващ вярата ни политически въжеиграч няма право на укритие.”
Владимир Левчев: “Драги Еди, помисли за дъщеря си. А ти самият си едно дете. Защото поетите са деца. Ти си писател преди всичко! Политиката се мени постоянно. Днес една кауза ни изглежда съвършена, утре ‑ друга. Изкуството е вечно! Дали след месец-два, или след година, но предстоят избори. Защо не си пазиш силите за тогава? В края на краищата демокрацията не е само една идея, а свободен диалог между много идеи. Нека идеята за която се бориш, да премери силите си с други идеи на избори.”
Борис Михалчев, читател на “Демокрация” от София: “Боже Господи, а аз наивникът, си дерях гърлото пред Съюза на писателите в защита на Марко Ганчев, когото искаха да свалят от главното редакторство... Искал съм да защитя нищожество.”
Група главни асистенти от МА ‑ София: “Какво би станало, ако Митеран, Клитън или Мейджър се обявят срещу партията, която ги е издигнала на тези постове? Те просто ще бъдат заличени от политическия живот.”
Кирил Варийски, артист: “Не удряй с морал неморалния, защото такова понятие в марксистко-ленинската им философия няма.”
Владимир Кръстев от Плевен, телеграма: “Аз гласувах за онова нищожество! Нека живее с лъжата. Проклет да е!”
Мехмед Ходжа, депутат от ДПС:  “Гладната стачка на Сугарев е политически рекет.”
Чавдар Кюранов, депутат от БСП, председател на ОСД: “Подкрепата на СДС за стачката означава подстрекателство към самоубийство, което е наказуемо по нашето законодателство.”
Велислава Дърева, журналист: “Това е политически шантаж.”
Чайка Христова, журналистка в.”Континент”: “Смъртта от глад на деветима ирландци не накараха Маргарет Тачър да промени политиката си. Самозапалването на Ян Палах не спря съветските войски. Заплахата на Пламен Станчев да последва примера му не свали символите на партийния дом. Гладната стачка сега и тук е насилие, а не саможертва. Защото част от една политическа сила се опитва да наложи на цяла нация своето разбиране за демокрация. Извън и срещу закона.”
Мир Богоев, журналист в.”Български бизнес”: “Нашият електорат, като чуе думата “глад” от политик, веднага се хваща за пистолета и се сеща за лайфа в Евксиноград. Така че, ако г-н Сугарев беше подхванал гладната си стачка с цел нов перчем като на Боби Михайлов, електоратът щеше да го разбере! Но ако исканията му са политически, условният рефлекс в народната душа ще се задействува и въпреки чистите помисли и благородните подбуди ще съзре греховна връзка между политическия глад и летния Евксиноград.”

11 юни 1993:
Читател от Варна, в.”Демокрация” не съобщава името му:  “Нека всеки, който си е купил навремето “Фашизмът” на д-р Ж.Желев, да върне екземпляра си по пощата в Президентството.”
Петър Марков, депутат от “новите демократи”, избрани със старата синя бюлетина, извади пистолет в създадения предишния ден под прозорците на Президентството Град на протеста и викна: “Ще избия всички ви!”
Маргарита Върбанова, журналистка във в.”Подкрепа”: “Лудо лятно време ‑ емоции, бира и кеф. На някои им мирише на море. Други ги подгряват с ескалиращи протестни действия Задава се усилно тъмносиньо партийно строителство ‑ град в града около президенството и Министерския съвет. Нещо шуми в главите на малка групичка на “Раковски”134 и не е Марица. Нещо ги огрява отвътре, но не е любовта народна.”

13 юни 1993:
Желю Желев в обръщение по телевизията към българите: “Скъпи съотечественици, обръщам се към вас в този труден и сериозен момент за страната ни, когато се осъществява план за разрушаване на конституционния ред и демократичните институции в България. Този план отдавна ни беше обещаван от лидерите на СДС. На тях им трябва виновник за това, че загубиха изпълнителната власт, загубиха парламентарното мнозинство, взривиха самата парламентарна група на СДС и се превърнаха в парламентарна опозиция от която практически вече нищо не зависи. По този начин те излъгаха и предадоха надеждите на два милиона свои избиратели, които ходеха по митингите и гласуваха със синята бюлетина. Тази безпомощност и гузна съвест са в основата на тяхната днешна истерия.  Скъпи съотечественици, този план ще се провали. Неговите създатели са забравили, че  историята никога не се повтаря, особено когато обществото е обладано от порива за демократични промени. Днес аз чувствам подкрепата не само на мнозинството от тези, които ме избраха, аз чувствам подкрепата и на онези, които се убедиха, че аз съм и ще бъда президент не на една или друга политическа сила, а на България. Не е случайно, че острието на този план е насочено срещу президента. В очите на мнозина една моя оставка ще повлече срутването на цялата демократична постройка.
В името на тези прости неща аз се обръщам към всички вас, граждани на България. В името на всичко това, аз няма да отстъпя пред политическия шантаж, откъдето и да идва той! В защита на всичко това аз ще използвам всички права, които ми дава Конституцията на Република България!”