ИНТЕРМЕДИЯ ВТОРА

КОГАТО  ГРЪМВА  ПУШКАТА,  ОКАЧЕНА  НА  СТЕНАТА

Ред е на онази сцена от партийния спектакъл, в която гръмва пушката, окачена на стената още в първо действие.
Въпросът, който ме интересува, е не „защо изобщо?”, а „защо тъкмо сега?” Обстановката в страната е спокойна. Българите за пръв път от три години насам изпълниха отново плажовете на Черно море, инфлацията за четирите месеца от май до август е общо 13%, проблеми  с прибирането на реколтата няма особени. Международните финансови институции се изказват благосклонно за икономическата политика на правителството. Политици от Западна Европа говорят за България като за „остров на спокойствието в бурното балканско море”. Според мен имаше значително по-критични ситуации в пиесата, когато беше време за „гръмване на пушката” – ноември 1990 (стачката срещу Луканов), юли 1991 (БСП загуби изборите).Президентът мълчеше упорито „в синьо”. Защо наистина сега, в спокойните августовски дни той беше активиран? Убеден съм, че правилният отговор на този въпрос, е ключ към събитията в страната, вече случили се и чакащи ни напред. Трябва нещо жизнено важно да е засегнато в партийното тяло, за да се наложи разконспириране на този толкова високо в йерархията на управлението човек.
Какво може да бъде това важно нещо?
Предлагам ви, читателю, няколко „кандидатури”. Не зная коя от тях е най-вероятната. Дори не знам дали тези изредени са всичките. Мисля все пак, че е малко вероятно такова „важно нещо”, да не се е просмукало във вестниците. Убеден, че причината за „изгърмяването” на Желев ще научим в бъдещето. Толкова мога да кажа сега от мястото на наблюдателния ми пункт. Но начинът на подреждане по-надолу на възможните събития, довели до необходимостта от пресконференцията в резиденция „Бояна” на 30 август 1992 година, отговаря на моите виждания за тяхната степен на вероятност.

Първо: прибирането на Луканов в ареста.
Във всички случаи Андрей Луканов е човекът, който знае най-много за парите на Партията. Той е най-вероятната кандидатура за поста „главен счетоводител” на акционерното дружество БКП/БСП. Изоставянето на такъв човек във властта на съдебните органи на другите, никак не е за препоръчване. Ако главният счетоводител „пропее”, знаете ли колко хард-комунистически и мафиотско-социалистически глави са застрашени.
Второ: спешната нужда да се отстрани от власт правителството на Филип Димитров.
Това правителство в много направления навреди сериозно на партийните мафиоти. Хайде, че поиска да конфискува бившите и настоящи имоти на Партията, ядва се – в крайна сметка тези недвижими имущества не са толкова важни. Най-малкото, че могат да се откупят с пари и да се „очистят” по този начин. Но правителството на Ф.Д. се опита да пресече мафиотските канали за трупане на свежи пари от продажбата на държавата. И щеше да го направи за половин година още. А това вече е пряка заплаха за съществуването на „честния частен бизнес”.
Трето: връщането на земята.
Отделям тази страна от заслугите на правителството на Филип Димитров от другите, защото когато селянинът прибере първите плодове от собствената си земя за себе си и за семейството си, ще умре мисълта за комунизма в неговата глава. За да бъде „засадена” тази мисъл отново там, ще трябва да идва пак Съветската армия да ни „освобождава”. Връщането на земята в реални граници далеч не е само национален български въпрос в смисъла на световните комунистически амбиции.
Четвърто: нуждата да се отстрани Желев от властта.
Тази последна хипотеза досега не съм засягал и затова ще й отделя малко повече редове тук.

От много източници може да изтече нуждата да се свали Желев от властта. Ще се опитам да ги систематизирам. Веднага трябва да кажа, че не на всички, но на някои източници аз симпатизирам.
Най-напред са комунистите, предложили Желев за президент.
Той е повече от достатъчно амбициозен човек. Има влияние на Запад, най-малкото защото минава за антикомунист. Освен това си позволява да играе собствена игра. Доказателства доста:
- През септември 1990 заяви пред Буш, че с комунизма в България вече е „свършено” и обеща пред Общото събрание на ООН да изпрати български контингент войски в Персийския залив. Нещо излишно за комунистите, във всички случаи – неналежащо.
- Позволи еднолично на различни западни служби да подновят разседванията по въпросите за участие на България в убийството на Георги Марков в Лондон през 1978-ма и в атентата срещу папата през 1981-ва. Само по първото дело пострадаха доста генерали: Владо Тодоров, Атанас Семерджиев, Серкеджиева. Един дори се самоуби в началото на януари 1992 – Стефан Савов.
- Не бива да забравяме и собствената политика, която Желев води с президента Митеран по франкофонска линия.
- Както и връзките му с Борис Елцин, които също изглежда заобикалят установените партийни канали. Помните нали, преврата в Москва през август 1991-ва. А това, че през октомври с.г. Горбачов „не намери време” да се срещне с Желев в Москва? И подписаният българо-руски договор за сътрудничество между Желев и Елцин на 4 август 1992 година.
- В предизборното време на 1991-ва, без да е провокиран особено от нещо, заяви, че ако БСП спечели изборите, страната ще се дестабилизира. Това изявление може да се вмества  в нечия глобална партийна политика, но едва ли харесва на онази част от Партията, замесена пряко в престъпленията до „промяната”.
- И през 1992 година президентът Желев продължи да проявява „самостоятелност” – спомнете си признаването на Македония през януари 1992, срещата с цар Симеон през май, поредицата срещи с латиноамерикански лидери през юни...
След комунистите вървят мафиотите.
Едни от тях (искат) контролират оръжейния бизнес, други нефто-преработвателната промишленост, трети – енергетиката и т.н. Ако Желев пречи (сам или като член на някакво „сдружение”), какво повеляват правилата на мафията? Има доказателства и за такова възможно развитие на нещата:
- През юни 1992 частни петролни фирми се опитаха да узаконят големите си печалби за сметка на държавата и през юли червени барети влязоха в централите на „Нефтохим” и „Химимпорт”.
- През март 1992г. изчезна един българин (Кирил Жотев), служител на „Булгаргеомин” (ах, това предприятие) в Ирак. Май и досега не е намерен човекът. А седмица преди боянските ливади президентът беше принуден да уволни един свой съветник (Здравко Попов), който „водил приятелски разговор в извънработно време” с ливански търговец на оръжие.
- След боянските ливади започнаха да се нищат едни истории за незаконен бизнес на оръжия за Боливия, Филипините.. Намесват се имена на приятели на президента (имам предвид Дим.Луджев). Писах, че бяха арестувани генералите около Петър Чергиланов. Сигурно знаете, че шефът на консорциума „Мултигруп” (една от намесените фирми около сделките в Боливия), бившият състезател по борна в ЦСКА Илия Павлов, е зет на генерал Чергиланов.
- При един друг приятел на президента (сега говоря за Петко  Симеонов) започна да се „вихри” една история около Агенцията за чуждестранна помощ...
МОНАРХИСТИТЕ СА ТРЕТИЯТ ВЪЗМОЖЕН ПРОТИВНИК НА ПРЕЗИДЕНТА.
На тяхното предложение за негов заместник аз определено ще кажа „да”. Най-малкото заради това, че със сигурност може да се заложи на моралните качества на Негово Величество Цар Симеон II. Което със същата сигурност не може да се твърди за кандидат-заместниците на Желев, предложени от комунисти и мафиоти. На България е нужен водач дълбоко и искрено предан на каузата за проспериране на българския народ в европейската цивилизация, максимално – бих казал генетично – отдалечен от комунистическите идеи, почитащ Бога в душата си. Високообразован, неподкупен, решителен в действията си човек. Според мен царят отговаря максимално на всички тези условия!

Лошото е само едно – че завръщането на Цар Симеон II в България изисква задължително народът ни да пожелае промяната на член 1-ви в новата конституция. Тези, които си мислят, че един Цар може „да работи като президент”, са необразовани. Не говоря за другите, дето пък си мислят, че Царят „може да слезе” до външен министър – те са глупави. Тези пък, които допускат, че Цар Симеон ще приеме да се върне на трона пряко волята на българите, мисля, че грешат в оценката си за Него. Така че изборът е наш и задължително трябва да бъде взет с вишегласие. Това имах предвид, като написах „лощото е само едно”.
Приемам упреците на онези, които ме обвиняват, че не вярвам в европейската душевност на българина. Ами какво да направя? Как да пренебрегна изводите от анализа по темата „Защо Робин Худ и Вилхелм Тел не са герои от българския национален епос”.