ЖИВОТЪТ СЛЕД МАРИЯ ПЪРВА
Нова България, която беше зачената само една година преди Борис да срещне Мария, преживяваше интересни, трудни, години. Нейните начинатели строители, родителите й, в ония първи години нямаха никакъв демократичен опит. Бяха родени и възпитавани в условията на тоталитарна република, в чиято конституция в чл.1 бе записано, че единственият организатор и ръководител на нещата от живота им, е Българската Комунистическа Партия. А всяко неподчинение на Конституцията означаваше съд и затвор. Само дозата подлежеше на обсъждане. При това от същата тази Българска Комунистическа Партия. Какво можеше да се очаква от тях – За една нощ, за три години да прихванат новия демократичен калем върху старото тоталитарно дърво ли? Абсурд!
Обаче животът си течеше. Раждаха се непрекъснато нови и нови техни наследници. Първите, родени около 1990-та, като Атанас и Мария Втора например, вече караха своето трето десетилетие. Бяха придобили образование, житейски опит, имущество, задължения и грижи, имаха свои деца. И най-важното - те самите, да не говорим за децата им, изобщо не помнеха комунистическата народна република и нейните нрави и закони, защото тогава дори не са били родени! Като добавим и шеметното глобално развитие на Света в тия години, шансът на внука, който като види светещ екран не търси копчета, а го докосва, да си иска старата дядова „Опера” е никакъв. Несъществуващ. Процесът не можеше да бъде спрян. Можеше само да бъде забавен. А от какъв зор бе съвсем резонен въпрос.
Само че отново за младите. Старите им родители, къде от носталгия по младежките си мечти и усилия, къде от гузност или направо от страх от възмездие, къде от чиста глупост, се надяваха онова социалистическо житейско безхаберие да се върне. Какво значение, че то се плащаше в буквалния смисъл на думата с пълната липса на собствена свобода и правото на свободен избор? Те, старите, вече нямаха нито време пред себе си, нито физически и психически възможности да се борят в такива „индивидуални” условия. Те си искаха пенсийката. Която си бяха заслужили. Именно това се беше случило в България, пък и май продължаваше да се случва. Популярен лозунг по младежките форуми в Мрежата беше „Ако искаш демокрация, превъзпитай баба си!”. Работа невъзможна! И решаваща се от само себе си със смъртта на „бабите”. Колкото и грубо, колкото и зловещо безсърдечно да звучи. Но такъв е животът. Млад! Кому да се сърдиш...
Миналата година Борис беше станал дядо. От Атанас и Гергана. Те пет години преди и миналата, та шест, си бяха семейство, но като повечето „нови семейства” не бяха женени още. Което никак не им пречеше да си имат син. Модерни времена!
Внукът му се казваше Дани. Така точно – Дани. От чисто любопитство питаше на кого бе кръстен и Атанас съвсем сериозно казваше с гордост – на мен, разбира се!
- Ама как така бе, сине? Ти Атанас, той – Дани.
- Е, Атанас – за тебе. Гери ми вика Тани. Татко – Тани, детето – Дани.
На езика му стоеше въпроса коя е тази Ани, ама нали не беше злоблив...
Иначе двамата млади се разбираха чудесно. На един акъл бяха. И с еднакви професии. Археолози. Бяха се запознали на терен. Римската вила „Армира” край Ивайловград ги била събрала, говореха. Ей такива резултати дава „работата в екип”. Живееха в София. Гергана беше софиянката. „Живееха” силно казано – щом се запролети и тръгваха на разкопки. По 7-8 месеца в годината на колела. Като пътуващ цирк само дето вместо менажерия, буса им беше пълен с кирки, лопати, колички и четки и четчици. Археологията като наука, занимаваща се със старини, не допускаше много-много нови технологии.
А Дани беше голям сладур. Тази дума не беше негова, така му викаше леля му Мария. Очакваше се всеки момент сладурът да проходи и тогава ела да гледаш какъв сладурански калпазанин щеше да стане. Щеше да им троши археологическите гърнета на поразия. Гергана разправяше, че само го чака да порасне до 3-4 години, за да му връчи лопатка и вместо пясък да рови из „пластовете”. Атанас я гледаше възторжено.
Мария нямаше напредък в сърдечните работи. Запознаваше го от време на време с някой обожател, ама дори и той долавяше липсата на сериозна тръпка. Вероятно и самите обожатели, защото не се задържаха дълго. За разлика от старите обитатели на Дома за стари хора, които я боготворяха. Продължаваха да я боготворят въпреки, че за тези години работата й порасна. От обикновен снабдител вече ръководеше няколко души, които се занимаваха с разрасналата се дейност. Нещо като „началник отдел човешки ресурси” беше станала. Ако Домът вървеше добре, това в много голяма степен се дължеше на нейните старания. Милата Мария Втора! А по хубост - направо Мария на Втора степен!
Такива работи си мислеше Борис в притъмняващата вечер, очаквайки Иван да го викне през портата.
***
О, та вие не познавате Иван. Забравих, прощавайте.
***
Покрай Дома за стари хора Борис се обзаведе с приятел. Не че по-рано нямаше приятели около него, но всички те бяха свързани с работата му. Виждаше ги всеки ден, споделяше радости, тревоги, надежди, но в това нямаше капка лично. И нямаше как другояче да е. Те имаха семейства, а ергенските партита не го привличаха. Събираше се с тях два-три пъти годишно за големи празници. А, наздраве! До утре! – и толкова.
Откак закри строителната фирма, съвсем им изгуби дирите. За хората в старческия дом пък беше скандално млад. Наемателите му си имаха други „болежки”. Само Мария ги разбираше! Затова стана чест гостенин в ресторанта на Общината. Седеше на „неговата маса”, присядаха от време на време разни хора, говореха си, докато му станеше мъчно за в къщи и се прибираше.
Той, бъдещият му приятел, беше още по-постоянен от него посетител в ресторанта. Засичаше го всяка вечер. Седеше сам. Две водки с мешана салата и някакво печено месо с една наливна бира. Явно нямаше особени проблеми с парите. Защото ги харчеше всичките за себе си. Десетина години по-голям от него. От собственика на ресторанта научи, че е бивш военен от закритата преди години гранична застава, бездетен и затова жена му го напуснала, пенсионер, не особено добре приемащ новите порядки, изобщо – особняк.
После, няколко дена по-късно след този разговор, когато келнерът сервираше първата водка на онази маса, другият самотник стана и заедно с нея тръгна към него. Без да попита нещо от рода на „може ли?”, „свободно ли е?”, седна насреща му, отмести встрани водката, кръстоса ръце на масата и попита троснато:
- Интересували сте се от мене. Защо?
Борис аха да се ядоса. Онзи обаче изпревари:
- Защо в смисъл, защо не попитахте направо мен, а друг човек за мен?
- Ами... защото онзи друг човек познавам, а вас – не.
- А, тогава да се запознаем. Едностранно, защото аз ви познавам. Казвате се Борис и бяхте предишния кмет на града. Аз съм Димитров. Иван Димитров. Другото шефът на ресторанта ви е казал.
Изведнаж на Борис му стана весело:
- Не всичко, Иване! Например не зная от противниците или от привържениците ми си покрай стария римски мост, дето го разруших преди много години, защото нямаше място за колите пред общината.
- Правилно го разруши. Новото не може да козирува на старото. Обратното трябва да става... Борисе. Ето виждаш ли колко по-добра и по-полезна е директната комуникация. Какво пиеш? Да ти поръчам една водка, а?
- Е, ти ще ми поръчваш. Нали токущо ми препоръча сам да си върша работите.
Така започна приятелството между двамата. Тази вечер се бяха уговорили да слязат до центъра заедно „като притъмнее”.
След около два часа, когато се прибираше, Борис още от ъгъла забеляза, че цялата къща грееше в светлина. Всички възможни лампи бяха запалени, дори и 10-те градински ниски фенера покрай вътрешната страна на зида, отбеляза, влизайки в двора. Като хлопна голямата входна врата и Мария се показа на покритата веранда.
- Татко, ние сме тука горе. Качи се, ако искаш. И не ти се спи още...
Ние? Толкова светло. И тихо!
Само мина през стаята си на приземния етаж, колкото да запали и своята лампа. Така де, той да не е на гроб камък!
Горе Мария седеше на масата в компанията на един момък. Непознат. Но трябваше да е важен. Иначе защо всички лампи да светят.
- Татко, това е Корман. Мой приятел. Запознайте се...
„Приятно ми е”. „Здравейте”... „Ние с Мария сме познаваме от скоро, почти колеги сме”... „Корман е много добър мой приятел, свестен...”
Че е свестен, е ясно, дъще. Иначе не би го допуснала на „интервю”, още по-малко да ме чакате после двамата толкова... толкова тържествено.
Така Борис се запозна със зет си.
След около година Мария и Корман се ожениха.
След още година се появи Боряна. Борис беше станал вече на 55 години.
Корман наистина се оказа много свестен. Беше с няколко месеца по-малък от Мария. Потомствен стариградчанин. Баща му умрял още, докато бил съвсем малък. Отгледала го майка му и бабите. Вероятно това му беше повлияло да стане мъж рано-рано. Към тридесетата си година, когато се ожени за Мария, имаше вече просперираща собствена фирма за доставки на хранителни продукти и отзивите за него от клиентите му бяха много добри. Но най-много се нравеше на Борис с това. че каквото и да беше захванал, щом погледнеше дъщеря му и очите му грейваха. Буквално. И когато Мария му предложи план за бъдещето, Борис изобщо не се поколеба да ги подкрепи. Ипотекира къщата и прибави парите й към парите на Корман, младите взеха допълнително кредит, който щяха да изплащат солидарно 20 години напред и купиха един неразработен още хотел в района на станалото излишно вече ГКПП. Че имаше риск, голям риск – имаше. Иван, приятелят му, му викаше да не избързва. Любов, любов, ама до време. Разбираше го, но не споделяше тревогите му. Той за разлика от него имаше деца. Чрез тях оживя, за тях живееше. Ако го излъжеха, за какво му беше животът. А и жена му го чакаше горе на рида под боровете да легне до нея... По-скоро опасност можеше да дойде, ако обществената конюнктура се сменеше. Но пък как ли щеше да стане – България беше член на Европейския Съюз повече от 30 години. До Мойсеевия срок оставаха по-малко от десетина. А парите трябваше да се влагат, за да носят същинска полза. Това го беше проверил лично.
15 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Зумерът за конферентната видеовръзка се обади от долния етаж. Мария разреши свързването и се обърна към холограмния екран. Насреща беше брат й. Зад него се плискаше море.
- Е-хей, аферим! Мъж да си. Живота си да живееш. А аз се мъча тука с работата в къщи, която край няма... Здрасти!
Атанас се обърна малко настрани и в обсега на екрана се появи Гергана и малката й племенничка. Седяха под шезлонг.
- Виждаш, дребно, че не е така. Жената е на сянка. Аз съм на слънцето.
- Да, бе! На сянка, ама с детето. И престани да ме наричаш, „дребно”. 45-годишна жена съм вече.
- Е-е, 45 годишна, ама 55 кила. А „детето” е на 12 години вече.
- Моля, моля! Петдесет и три. Първата ти грешка! И второ – нищо не знаеш ти какви грижи са около момиче на 12 години.
Малко сконфузена усмивка заля лицето на Атанас:
- Добре, шефе. Свивам се. Да ходя ли на сянката да помагам?
А Мария махна опрощаващо с ръка:
- Свободно! Отпусни! Батко, кое е това море зад тебе? Не си се обаждал колко? Има-няма два-три месеца. От края на зимата. Добре, че дъщерите ни поддържат виртуални връзки, та научавам по нещичко.
- Е-е, измисли нещо друго. От има-няма трийсет години все по един и същи начин се заяждаш с мене. Ти колко пъти си идвала в София при нас? По-рядко, нали. Последният път, който помня, Стела беше второкласничка. И бас ловя, че не знаеш кой клас е Дани.
- Как, бе! Знам. Догодина е абитуриент.
- Ей, браво бе! Позна! Страшна си.
- Не иронизирай. Аз си зная, че съм страшно... виновна. Ама нали ме познаваш, не го правя нарочно. Домосед съм си от малка. Най ми е хубаво в къщи. И Корман е като мене. Да ти кажа няма по-хубаво нещо за нас от вечерта да седнем на верандата и планината да е насреща ни. Вместо летящи таксита да се щурат пред очите ти.
- Мария, кой е? Атанас ли? – се чу гласът на баща й от долния етаж, който токущо влизаше от двора в къщата – Задръж го. Да махна работните дрехи само.
- Батко, чу, нали? Ще чакаш. И да ти припомня, че татко има след два дни рожден ден, макар, че...
- О, днеска си станала с лице към възглавницата, шефке – прекъсна я Атанас – Как си представяш да се случи това? Аз именно в тази връзка се обаждам. С Гери и Стела сме в Кавала за няколко дни и мислим да минем през къщи за рождения му ден. Да се обаждам ли на Дани, който чака на повикване в София и да се съберем всички. Все пак татко прави 70 години.
- Разбира се, че ще му се обадиш. Как без първородния му внук! А вие кога мислите да пристигнете? Толкова сте близо, че направо идвайте за вечеря. Корман и Биби ще се приберат от терен към 6 часа. Имам предвид да си дойдат от хотела. Тя, Биби е на летен стаж, така да се каже, при него. Аз съм на верандата, в „логистичния пункт”, както виждаш. Целият състав е налице. Четири и четири – осем души. Нищо работа за моите способности. Открай време съм такава скромна. Ген, какво да го правиш – пробива.
Атанас се засмя, а в обсега на екрана се появи Стела:
- Здрасти, лельо. Татко, кога тръгваме за дядо?
- Айде, батко. Вземай решение. Ако слезете на спирката на метрото пред хотела привечер, Корман ще ви изчака с колата. Е,ще пътувате още толкова по време, ама знаеш ли какъв кеф е да се провираш с кола по лъкатушния път в планината. Чуваш ромона на реката и вятърът тича насреща ти. Незабравимо е...
- Мамо, тръгваме веднага за Стариград – възторжено предреши въпроса Стела. – Какво трябва да прибирам?
Мария проследи погледа на Атанас. Гергана се беше хванала за главата. Разбираше я. Трудно е да справяш с момиче на 12 години. Добре, че нямаше още 18...
- Значи, решено. Ще ви чакаме четиримата тук на залез слънце. Аз ще се обадя на Корман и Биби, ти се виж с Дани и го стартирай възможно най-бързо. О, много се радвам!
- Аз още повече, сине – намеси се Борис, който в последната минута беше станал пряк участник в разговора. – Чудесно! 70 години, празнувани три вечери. Като в приказките – три дни яли, пили и се веселили. Ако ме питаш и за друг подарък, купи ми килограм грозде от Бялото море. От онова с големите островърхи зърна.
- А, батко, добре, че татко ме подсети с неговото искане. Да приготвя ли нещо специално за вечеря?
Атанас повдигна с пръст върха на носа си и ноздрите му се разшириха като че ли надушваха някаква приятна миризма.
- Охо, така си и знаех. Правя тюрлюгювеч. Само че ще трябва да приемеш още една поръчка. Корман го обича с телешки опашки. Наистина става по-чудесен от обикновения гювеч. Обаче тука не продават опашки и когато му се прииска, Корман ходи именно на пазара в Кавала, да ги купува. Там е залято с тях. Има ги във всяко месарско магазинче. Купи 4 опашки, колкото излязат. За два часа след доставката им тук, аз ще съм готова. Докато си пием ракията и няма да усетим.
НАИСТИНА ТРИ ДНИ осмината от пълното семейство на Борис ядоха, пиха и се веселиха в негова чест. Понякога някои липсваха. Ставаха от масата, за да прескочат, я до леглото, я до хотела, я до дискотеката, я до центъра. Но това беше за малко.
На четвъртия ден сутринта средновъзрастните станаха по-рано. Към обяд Атанас, Гергана, Дани и Стела си тръгваха за София. Към 9 часа Борис още не беше излязъл от стаята си. Атанас почука на вратата на баща си. Понеже никой не му отговори, натисна дръжката и влезе. Намери го заспал вечния си сън. Лицето му беше съвсем спокойно. Едната му ръка беше подпъхната под възглавницата, другата лежеше отпусната отстрани на тялото.
Погребаха го горе на рида до жена му Мария Първа. Сега вече бяха се събрали двамата завинаги.
*** Думи на автора
Остана само нещо за доразказване. Едно лято Атанас и Гери бяха на поредните разкопки. Този път разкопаваха римския град Рациария. В землището на град Арчар. Това лято им беше последното там. По план до зимата трябваше да консервират разкритото, за да го запазят за поколенията. Няколко дена Борис им беше на гости, така да се каже. Една привечер, докато ги чакаше да се върнат от града, където уговаряха цистерната с консервиращия разтвор за утре, той се разхождаше между високите до метър зидове на римската крепост отпреди 20 и повече века. Всичко беше подготвено за утрешния завършващ етап. Около крепостните стени беше разкрито, почистено и утъпкано. Е, тук-таме имаше пропуски. Тук например една ямка не беше зарита. Борис се спря, хвана долния край на черната найлонова торба, която носеше и го дръпна нагоре. 190 златни римски монети се изсипаха с приглушен звън в пръстта. После сви празния плик на четири и го пъхна в джоба на панталона си. Наведе се и с ръце придърпа от разпръснатите наоколо дребни камъчета и земя. Така покри монетите. После утъпка старателно мястото. Остана доволен от окончателния оглед. Утре никой нямаше да забележи „доработката”.
Монетите на император Траян отново потънаха в земята, откъдето се бяха появили преди почти един век. За това време не бяха донесли никому щастие. Лоши времена бяха уцелили. Сигурно след нови 20 века някой щастливец щеше да ги намери наново. Дано времената тогава да бъдеха по-добри...
***
12.08.2013
