Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01 16:44 - Сид - torrent 26
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 87 Коментари: 0 Гласове:
0



2014

Борис беше запомнил една мъдра констатация за човешкия живот: Дните се влачат, месеците – вървят, а годините – летят. Тя съвсем точно описваше неговия живот. Понеже работата му беше намаляла наполовина – строителната си фирма разпродаде миналата година, остана му само Домът за стари хора – дните му се виждаха дълги. А нощите им бяха отвратителни. Докато заспи, се въртеше в леглото по 2 часа. После към 2 през нощта като по часовник, се будеше, за да унесе отново към три, три и половина за още няколко часа. В промеждутъците сънуваше най-често един и същи кошмар. Някакъв рейс тръгваше след определено време. Мария не виждаше, но знаеше, че тя е вътре. Той в последния момент не можеше да си събере багажа, или не можеше да се намери обувките, или се заприказваше с разни хора и ... рейса вече беше тръгнал. Той стоеше на пътя сред някакви планини и нищо не можеше да направи. После се събуждаше.

И така ден след ден, нощ след нощ. Докато се озърнеше и започваше нов месец. А за годините не питай. Като че ли беше онзи ден, когато Атанас завърши училище и замина да следва на 500 километра разстояние. Днес 4-те години на следване бяха зад гърба му и цяла година от двете общо за магистратурата. Догодина щеше да стане магистър по археология. Имаше големи мечти да разкрие римското присъствие в Родопа планина. Наблизо до Стари град е минавал римския път от Бяло море за Тракия и по неговото протежение е имало ред римски стражници, които чакаха някой да ги намери и покаже за света. Щял да бъде той!

А Мария Втора стана реплика на майка си, която беше по-хубава от оригинала. Вече година откак свърши училище. Борис се страхуваше, че и тя ще излети от гнездото. Само че за нищо на света нямаше да си го признае, защото смяташе, че родителите не бива по никакъв начин да се намесват в живота на младите. Е, тези „черни сценарии” за стария баща засега не се сбъдваха. Мария Втора записа да следва бизнес-администрация в София, но задочно. Той неистово се бореше със себе си да не покаже, колко много е доволен от това нейно решение. Разправяше й, по-скоро й подхвърляше от време на време, че целия горен етаж на къщата не бива да стои празен, че му се иска да играе в двора с някое малко човече...

Вместо да мисли за задомяване обаче, Мария посвещаваше цялото си време да му помага. На него! Започна като на шега да води счетоводството на Дома. После, като него на млади години, си извади шофьорска книжка и яхна служебната кола. Кръстосваше целия район под линията Пловдив-Свиленград, за да направи най-хубавите и по-евтини доставки. Само какви сметки за телефон навърташе. Но разходите си струваха. Наемателите на Дома бяха доволни и направо я обожаваха. Тя беше техният прекрасен ангел хранител. Той основателно подозираше, че тези старания идват твърде много за един млад човек, понякога. Само че Мария го парираше с обяснения, които нямаше как да отхвърли:

- Татко, аз трябва да заработвам честно двете прилично големи заплати, които ми плащаш. Имам съученици, които не могат да си намерят каквато и да било работа. Ама имало конфликт на интереси, щели да кажат някои. Това не е конфликт, а съпосочност на интереси. Ако от нещо си недоволен спрямо работата ми, давай, критикувай, не ми цепи басма. Но имай предвид, че задомяването ми, както се изразяваш ти, не е в кръга на служебните ми задължения. Анадън му?

Анадък, беше правилният отговор. Това е!

 

В КРАЯ НА СЕПТЕМВРИ го потърси „партийната” му свръзка. Човекът на Лазар Толев, който го посрещна първи в града, когато дойде тук с шестгодишния Атанас. И който вече колко – почти 20 години го „бранеше” от злите ветрове на времето. Който му помагаше да реализира идеите и потенциала си, независимо от всичките смени на властите в милата татковина. И който според всички класификации беше върл комунист. От БКП-то, не от БСП-то! И такъв щеше да си умре. Странно нещо е човешката натура.

Предаде му молба от Лазар. Искал да го види „тия дни”. Не можело ли да прескочи до София за половин ден. Даде му и телефон, да го търсел в болница Токуда, където бил приет за лечение. После го попита дали няма да го затрудни, ако по него му изпрати малко ябълки. „Кажете на другаря Толев, че му желаем от сърце скорошно оздравяване. Ябълките са свежо кисели. Дребни са, но лекарите казват, че били полезни за диабета. Дали е така не знаем, но са от сърце.” Когато слагаше кесията с ябълките в багажника, ги преброи. Бяха десет.

След едно денонощие седеше до леглото на Лазар. Той изглеждаше добре. Доколкото може да се каже това за един почти 90-годишен старец.

- Как е при теб, Борис? Как е Атанас? А Мария Втора свърши ли училище? При мен какво да ти кажа. Лекарите ми откриват болест след болест, ама аз си знам, че това е, защото бензинът ми е на привършване. Останали са в резервоара някакви капки. Като ме поразтърсят в тази болница, като ме заклатят нагоре-надолу, маркучето ще ги засмуче и може да изкарам година още. Не е критично положението.

Но аз те повиках за друго. Преди 20 дни умря Ценко. Сравнително млад беше за това. Предполагам, че смъртта на сина му ускори края му. Александър, нали не си забравил името на брата на Атанас, почина миналата година от свръхдоза. На 33 години, нормално за наркоман. То беше предизвестено поне от 5-6 години. Житейски работи. Край за едни, но продължение за други. За друг! За тебе, аз вече съм отписан. И затова сега ти предавам щафетата, така да се каже. Слушай внимателно. Трябва да знаеш всички подробности, за да постъпваш правилно.

Ценко предчувстваше смъртта си и от близо две години пишеше историята на своя живот. В една тетрадка. Истинската си история, без заобикалки, извинения и премълчавания. Аз мога да свидетелствувам с целия си живот за верността на написаното. Нали му бях надзорникът. От малко момче до самата му смърт. Аз го намерих издъхнал на масата, забол глава в разтворената тетрадка и изпуснал писалката долу на пода. Разбира се, че знаех какво пише, макар да не съм го донасял където трябва. То вече няма и заинтересовани, измряха. Каква ирония! Оказва се, че съм пропилял целия си живот за нещо, което сега не интересува никого.

Щеше да бъде съвсем вярно, ако го нямаше Атанас. Твоят син! Разбираш ли какво искам да ти кажа?!  Пояснявам. Ценко изобщо не подозираше, че той, Атанас, съществува. Всичко написано в тази тетрадка го потвърждава. Нещо повече. Преди около десетина години той е срещнал отново Мария, описал го е, но не я е познал. Изобщо не си е спомнил за лудориите във вилата, докарали Атанас до белия свят. И тя, Мария, не му е припомнила. Дори, когато по стечение на обстоятелствата преди 4 години е станала болногледачка на отиващия си вече Александър и той умрял почти в ръцете й. Колко ли твърдост, или някакво друго чувство, се е искало да се сдържиш да не кажеш на бащата на детето си, че за него има и друга надежда извън Александър. Това със сигурност би спасило живота му от разочарованието и смъртта. Както и да е. Впрочем и аз не бих казал на Ценко за Атанас. Той вероятно щеше да затрие и него.

И сега най-важното! Това за което те повиках чак дотук. Аз ще предам тетрадката с личната изповед на Ценко в архива на Държавна Сигурност. Никой няма да я оцени сега. Но, ако недай боже, тази история след време се размирише, първото място, където ще потърсят, ще е в тази тетрадка. И тя ще закрие окончателно партидата. Моля те, заклевам те, постъпи като Мария! Не казвай, забрави завинаги, че Атанас не е твой син! Неговите гени в твоята среда ще сътворят чудеса. Дори и това да не стане, спасението на Атанас е само във факта, че е твоят син! Обещай ми, че така ще направиш, за да умра спокоен.

Това беше последната среща между двамата. Лазар Толев умря следващата година в края на лятото. А Борис спази обещанието си, което му даваше сега.

 

2015

Лятото бушуваше. Родопа планина беше прекрасна като зряла жена.

Сутринта му се обади по телефона сегашният кмет на града. Трябвало да се консултира за нещо с него, но понеже не били се виждали от доста време, какво би казал да намине в кабинета му. По обед – това време, когато всички отивали да обядват, било най-спокойното. Неговото време.

Ама, разбира се. Няколко минути след 12 по обед Борис вече беше пред Общината. Звънна по мобилния.

- Горе съм. Качвай се. Нали знаеш къде, не си забравил – гласът на сегашния кмет, неговия следслед заместник звучеше жизнерадостно и младешки. Като него самия – дали имаше и 30 години? Не беше сигурно.

„Нали не си забравил”. Определено не беше забравил.

Шегобиецът стоеше прав в широкото антре – разпределител ляво/дясно на стаите на втория етаж. Пушеше. На „забранените за това места”. Поне пред широко отворения навън прозорец. И пепелникът стоеше на външния перваз. Скрит. Той схвана мисълта му и започна да се оправдава.

- Секретарката ми не дава вътре. Представяш ли си! Чакам с нетърпение да дойде обед, та да се изпразни Общината. Ако реша в работно време, трябва да изляза на плочника отпред. А изляза ли там не мога се откопчи от молби и съвети-препоръки, нали. Чакай две секунди, дърпам за последно и загасям цигарата. Голяма краста. Ама и правителството е виновно. По-предишното забрани пушенето навсякъде. Предишното отмени това решение. Сегашното пак го върна... Как да откажеш цигарите? Ами, ако следващото отново ги разреши... Как се оправят гражданите в тази бъркотия не ми е ясно. Хайде, готово. Тръгваме към задачите.

Минаха през „служебния” вход. Вратата преди секретарската. Ненадписаната, която вкарваше „упълномощения” направо в сервизната стаичка на кметския кабинет. Старото двуместно диванче, което той беше купувал, още не беше сменено. Какво пък. Само десетина години са това.

И кабинетът на кмета си беше почти същия. Само цветът на стените и завесите на прозорците бяха сменени. А, и бюрото, старото, беше много по-разхвърляно. Но те младите са такива, оправят се само в хаоса. На който му викат „многообразие”.

Покани го да седне на „масата за преговори”. Той я беше заварил дълга правоъгълна за десетина души и не беше я сменил. Новата бе широка, кръгла и значително по-ниска, предразполагаща към по-задушевни размисли. Младежът се вписа в тези негови наблюдения.

- Басри, направи две уискита с лед. Големи – викна през отворената врата към секретарската стая. После го погледна и понеже той кимна, не смени указанията за секретарката.

Разсеян от спомени и съпоставки, Борис късно забеляза промяната в поведението му. До него на преговорната маса седеше вече един напрегнат, съсредоточен в задачите си кмет. Може би защото бе свършило времето за пушене. Но защо беше уискито тогава?

- Вчера получих едно необичайно писмо. Адресирано до кмета на община Стариград с щемпел на фирма „Гробищни паркове”, София. Съдържанието му е още по-странно. Някаква жена починала в столицата. Никой не се заинтересовал от този факт. Тя оставила след себе си само едно предсмъртно писмо. То беше в плика. Прочетох го. Нейното последно желание е, след като бъде кремирана, урната да бъде положена в нашите гробища, на Стариград. Ама ние нямаме гробищен парцел за урни! А се обадих на тебе...

Тук кметът стана от мястото си, отиде до бюрото си и се върна с един лист:

- Ето го...

Нямаше никакъв спомен за няколко секунди от живота си. Още преди да го поеме, Борис знаеше какво ще види.

- Е... Ето го. Жената пише до кмета, ама не до мене, а до тебе, предишния кмет. Вероятно не знае, че вече не си кмет...

Почеркът на Мария не беше се изменил...

- Знаеш ли... Знаеш ли – наздраве! Бих искал и за мен, когато стана бивш кмет след години, да си ме спомнят като за тебе.

На колко трябваше да бъде сега? 45 години...

- Та си помислих не можеш ли да ми помогнеш в тази ситуация. Аз не зная какво да правя с урната, а не мога да я откажа. За мен да престъпиш последното желание е грях. Посъветвай ме как да постъпя. Не мога по каналния ред. Ще тръгнат въпросите – ама коя, ама защо, ама как така. Не може ли да изпратя куриера утре направо у вас, да не идва тук. Не е никак редно, но ако не възразяваш, ако си съгласен... Ти имаш повече идеи, аз имам повече задачи. Ще ми помогнеш ли...

Монологът на кмета и голямото уиски, най-вече, му помогнаха да се върне пак в реалния свят. Само това оставаше – да се разплаче в кметския кабинет.

- Ще се погрижа за урната. Изпрати ми я у дома. А писмото ще ми дадеш ли също? Отпиши го от приемната книга. Ако може...

- О, ама аз изобщо не съм го завеждал там. Нали ти казах, че не искам да се разчува. Освен това знаех си, че ще ми помогнеш. Ти си добър човек. Зная го от десетгодишен, от моите родители. Наздраве, кмете. И Бог да прости тази жена!

Борис смеси напиращите си сълзи с остатъка от голямото уиски:

– Наздраве, кмете! Бог да прости тази жена!

Изпрати го пак през задната стаичка. Слезе чак до улицата с него. Отново беше станал онзи вятърничав младеж, който пушеше тайно, защото секретарката не му даваше, пък и така заповядваше закона.

 

МАРИЯ ПЪРВА СЕ БЕШЕ ВЪРНАЛА У ДОМА при него и децата. 25 години след първата им среща и след като беше отсъствала през последните 18 години.

Погребаха я тримата – Борис, Атанас и Мария. Горе на билото на рида, под последния от редицата борове, на ръба, откъдето се виждаше едно крайче от Бялото море. Ако знаеш накъде да гледаш. Не поставиха никакъв знак, нямаше нужда, никой от тримата нямаше да забрави мястото.

Последното й писмо Борис прибра у себе си. То беше за него. Отгоре жена му беше написала неговото име. Никое от децата не попита повече нищо за това писмо.

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 5450
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30