Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01 15:56 - Сид - torrent 25
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 211 Коментари: 0 Гласове:
0



2011

СВЕТОВНАТА КРИЗА ВЕЧЕ трета година беше натиснала света и България като част от него. Поръчките в строителния бизнес бяха намалели драстично. Повече от две години никакво ново строителство не беше подхванал. Занимаваше се дребни поръчки на парче, освободил бе почти половината си строители и пак изпитваше трудности да се задържи в бизнеса. Пишеше разни проекти за европейски пари, попълваше оферти и участваше в конкурси за обществени поръчки. Но все не му „идваше реда”. Работите бяха малко на брой и ги вземаха големите риби в бранша. Никой не обръщаше внимание на никому неизвестен строителен предприемач от малък родопски град.

Неговият колега, строителният надзор във фирмата, го подсети за една идея. Той имаше стара майка, останала сама след смъртта на баща му, за която трябвало да се полагат ежедневни грижи. Това блокирало жена му в къщи, превръщало я в болногледачка. Какво би станало, ако вложи част от парите, спечелени покрай ГКПП-то, в покупка на някаква сграда, която да се приспособи в старчески дом. Знаеше за около 20-30 семейства в града, които бяха в положението на неговия колега. Като се прибавеха, вероятно още толкова, че и повече самотни възрастни хора, може би подобно начинание би си върнало парите с печалба. Не голяма, но поне някаква. Щяха да се открият и десетина работни места за персонала. Отделно той щеше да се „натовари” с работа и да се спаси от бездействието. А след нещастието с Мария Първа се почувства дори длъжен да се захване с този проект.

През пролетта хареса една стара голяма къща, подходяща за целта. Собствениците се бяха изселили в Гърция преди години, но ги намери и склони да му продадат имота. През лятото неговите хора направиха строителното преустройство. Сега му предстоеше вътрешното обзавеждане. Искаше да приключи с него до Нова година. Което щеше да позволи напролет другата година да започне набирането на обитателите на Дома и подбора на персонала. Общо всичко му струваше много пари, охарчи се почти до „санитарния минимум”, но си мислеше, че Господ няма да забрави защо го правеше. А и кризата все някога щеше да свърши.

Ако от груб строеж и довършителни работи разбираше, то вътрешният дизайн не му беше специалност. Знаеше само, че парите за обзавеждане на един дом се движеха между 1,5 и 2 пъти повече от парите, необходими за построяването му. Затова си беше направил сметката още при старта на идеята „старчески дом”. Беше стъпил на константата 1,5. Все пак не мислеше да прави нещо много луксозно, а работещо и прилично изглеждащо. Пък и тук си беше провинция. Само че нещата не се подредиха съвсем така, както ги беше мислил. Проектът беше мащабен, така или иначе цял хотел с обслужващите дейности, и не можеше да се работи „на парче”. Което предполагаше наемането на специален консултант- организатор. После се оказа, че в Стари град няма такъв човек, нямаше и необходимите магазини и стоки. Така се наложи да търси специалист от столицата. Препоръчаха му една жена. Нае я и не сбърка. Тя определено си разбираше от работата. Проектът й за цялостното обзавеждане на Дома беше без грешка. Само дето имаше едно „но”. Беше перфекционистка, според собствените й думи. Обаче „съвършената красота” изискваше много пари. Коефициентът за вътрешният дизайн „гонеше” твърдо над 2. Налагаше се непрекъснато да „наблюдава”, т.е. да ограничава щенията й. В есента на тази 2011 година направи пътека от Стари град до София и обратно. И, разбира се, пак не се размина с тегленето на кредит, който не беше предвиден в първоначалните планове. Ако стагнацията в държавата не преминеше до една-две години, едно от двете неща – Фирмата или Дома, щеше да бъде фалирано. Ако не и двете... Но да почне да събира „пари за погребението си”, когато едва беше минал 40-те? Нямаше да го направи, „не подхождаше на необходимия стил”. Както би се изразила неговата столична дизайнерка.

Ходенията до София обикновено продължаваха повече от ден. Само обикалянето по магазините - „къщи”, „молове” и др. модерни наименования - за да се намери „точно каквото трябва”, отнемаше 12-16 часа. Те, стоките не се различаваха кой знае колко много като качество. Явно от един склад ги вадеха. (Склада с неговите цени.) Само „впечатлението, което създаваха”, беше различно. Затова обикалянето беше продължително и много изморително. Особено за нормален мъж като него. Вечер, когато се прибереше в хотелската стая, беше капнал. Само си взимаше един душ, за да се освежи, слизаше до ресторанта на хотела, хапваше за половин час нещо с чаша вино и се притаяваше в леглото. Тогава го връхлитаха мъчителните мисли.

Днес може би се беше разминал някъде в навалиците с Мария, без да я види. А ако тя го беше видяла? Защо не му се обади? Че как да му се обади, като е в компанията на една привлекателна и по-млада от него жена? И заедно избират мебели за дома, за общия си дом!? А ако е била в ресторанта тази вечер, през няколко маси? Това щеше да е по-добре, защото той винаги седеше сам на масата си. Не, не можеше да се е разминал ей-така! Щеше да я е почувствал. Тя как го почувства него, тогава на ревюто преди години...

Изчиташе всички вестници и диреше в тях някаква следа, някакво споменаване на името й, но нищо не намираше. Вестниците не пишеха за лица, напуснали осветената сцена. Не можеше да пита софиянката дизайнерка, която можеше да знае нещо, но трябваше да се впуска в подробности. Което той не искаше да прави. Оставаше му само Лазар Толев. Дълго се колеба дали да го използва за тази цел, защото се срамуваше може би от някакво негово подмятане. Накрая се предаде. Беше му звъннал вчера по телефона под претекста, че е в София и би било хубаво да се видят някъде на чаша вино. Оказа се, че Лазар живее наблизо до хотела, където отсядаше и му предложи да промени малко вечерната си разходка като мине да го вземе. Покани го в дома си. Не бил вече за ресторанти.

 

Сега стоеше пред хотела на улицата и се оглеждаше. Не бяха се виждали от онази вечер, когато Атанас беше на абитуриентския си бал. Повече от две години време...

Видя го на отсрещния тротоар, чакаше на светофара. Махна му с ръка да не пресича и да го изчака там. „Здрасти, здрасти” - зарадваха се на срещата си. Лазар не беше се променил, по-скоро се беше консервирал в старостта си. Стоеше изправен, без бастун. Изглеждаше добре за годините си. Колко? – 84-85...

Той като че ли прочете мислите му:

- Добре изглеждам като за 84 години, нали? Е, не чак толкова добре, колкото тебе, ама ти си още от „Младост 2”. Ех... Знаеш ли, преди да ми върнеш дежурния комплимент, позволи ми да те хвана под ръка. Така по-лесно ще ме водиш. Напоследък трудно започнах да виждам. Оправям се и сам, ама ми е по-лесно, ако се ориентирам по друг човек. 

- А какво казаха лекарите?

- А, остави ги докторите. Глаукома, викат. Трябвало да се лекува, защото до 4-5 години ставала необратима. Брей! До 4-5 години колко много по-важни неща ще станат необратими.

- Е, защо така говориш...

- Защото знам. Я давай да тръгваме. Нагоре по тротоара. Ей, там след големия блок вдясно и после още стотина метра. Пък като седнем, ще се разправяме още.

Борис беше кореняк софиянец, но когато трябваше да опознава столицата, той вече работеше на строежа, беше женен и издържаше семейството си. Пък и строителните му обекти бяха по-обикновени, не баровски, не в престижния квартал „Лозенец”. После се изсели в провинцията, преди повече от 15 години... Сега гледаше и се дивеше на водопадите от стъкло и светлина, спускащи се отвсякъде по фасадите на блоковете. Красиво беше. Отвън. Но набитото му око хващаше камерите, поставени на ъгли, строени за тях, предварително проектирани. Това значеше, че всред съседите цари пълно недоверие. По-вярно би било да се каже подозрение и страх. Не им беше лесно на мутрите.

Затова, когато Лазар се спря пред металната ограда на един двор в чието дъно се виждаше двуетажна „разлята” къща, той почти се зарадва. Най-после нещо нормално. И красиво.

- Хубава къща – не можа да се сдържи.

- Да, много е хубава. Но не е моя. На Сина с голямата буква С е. Аз съм квартирант само. Е, привилигирован квартирант, иконом така да се каже. Вместо да плащам наем, получавам дори заплата. От колко години – вече не мога да си спомня. Той, Синът де, откакто порасна, почти никога не е живял тук. Предпочиташе и сега предпочита вилата в Бистрица. Тук живееше постоянно само майка му и нейната прислуга.

Тук Лазар замълча и после добави:

- Докато аз не я убих! Ти знаеш факта, но не и историята. Ако ме попиташ, ще ти я разправя. Но дай сега да влизаме вътре, вечерите на терасата вече са студени за мен.

Къщата и отвътре беше много красива. Градена с  много вкус, с някакъв аристократизъм. И с много пари, разбира се. Такива къщи Борис беше виждал само по филмите.

Седнаха в централния хол на първия етаж. Едно огромно помещение, което на практика нямаше таван. Продължаваше с нивото на втория етаж и с подпокривното пространство над него, създадено от 4-те стрехи на самия покрив. Върхът, където те се събираха, завършваше със стъклена пирамида, която пропускаше и разпръскваше попадащата отгоре й слънчева светлина.

- Стига си се заплесвал – гласът на Лазар го извади от възхищението. – Ако се надяваш на топла вечеря, няма да те огрее. Вечерно време хапвам само мезета към двете задължителни чаши вино. Я да видим какво е приготвила в хладилника тази вечер моята прислуга. На стари години и аз се сдобих със собствена готвачка. О, сирене. От любимото Бри. Харесваш ли френските сирена? Ама какво питам? Ще ядеш, и да се дърпаш, друго няма. Междувременно да не седиш без работа, отвори ей онзи шкаф и извади една бутилка вино. Която и да вземеш, няма да сбъркаш. Всичките са еднакви. От моето вино. И извади две чаши. Отдолу са.

Борис естествено не се възпротиви. От една страна му беше приятно, от друга - употребата на вино щеше да размие деликатността на въпросите му за Мария. Или може би щеше да увеличи ехидността на отговарящия?

Когато всичко беше готово и двамата седяха вече в креслата, Лазар каза:

- Няма да дигам специален тост за нашата нова среща. Само ще отбележа, че първата ни среща преди колко години, 15 или повече, започна също така. С почерпка. Вино или уиски, сирене или маслини, на стандартна купешка маса или на такава с резбовани крака – няма значение. На първата ни среща обаче ти беше ужасно недружелюбен. С право – някакъв нахакан нахалник ти беше влязъл в дома. В мъката е по-правилно да се каже. Сега, днес след толкова години зная, че вече ме имаш за приятел. Искам да пия за този факт. Аз съм много грешен човек и много малко хора, да не кажа никой, освен теб, не ми е повярвал. Не ме е разбрал, да го кажа другояче. Благодаря ти за това, Борис!

Тук няколко секунди му се губеха. Беше видял майка си, която седеше права до масата и го гледаше някак укоримо. Звън на чаша го върна към действителността. Лазар докосваше със своята чаша вино неговата.

- Наздраве, де. Къде пак се запиля в мислите си...

Какво искаше да му каже майка му? Животът е това, което ни се случва. Не онова, което мислим, че ще ни се случи, майко! Ти защо умря толкова рано...

- Добре, като свършиш вътрешния си разговор, дай знак. Аз ще чакам. Поне година. Две... Или три... Четири няма да успея. А имам да ти се изповядвам.

 

Светлината, която струеше отгоре през стъклената пирамида, помръкна. Значи навън беше паднала вече нощта. Лазар докосна някакво дистанционно до него. След две секунди, точно време да си помисли Борис, че никак не му се гледа телевизия, и се запали редица от скрити лампи, вградени по периферията на пода. Огромният хол се превърна в катедрала. Не можа да сдържи възклицанието си.

- О, чудесно е!

- Нали?! Тази идея е осъществена преди повече от 30 години. Само дето напоследък я модернизираха с дистационното пускане. И знаеш ли чия е? Идеята. На Госпожата! Не си я виждал, но си спомняш, нали, коя е? Майката на Сина, баба му на Александър, моя внук. Неосъществената свекърва на твоята жена. Извинявай. Налей ми втората и последна чаша за деня. Ще ти разкажа нейната история.

Била единствената дъщеря на крупен фабрикант на кожи. Девети септември я заварил 16 годишна. Баща й умрял в милицията преди да почне Народния съд. Все тая, защото този съд го осъдил още веднъж на смърт. Посмъртно. За да узакони взетите му вече фабрика и къщата. Такива бяха времената по това време. Кому да се сърдим. Победените винаги са плащали с имуществото и живота си. Особено, ако са се опъвали да дават доброволно, какъвто бил неговият случай. Интернирали ги с майка й и една прислужничка в провинцията. По някаква случайност в този град бил изселен и един друг богаташ, банкер, приятел на семейството й. Той над 60, тя на 18... Залюбили се и тя забременяла. Това веднага станало достояние на властта, към банкера бил прикрепен един наш отговорник. Официално - да напише биографията му, тъй като неговата банка преди Девети трябвало да послужи за бъдещото устройство на Народната банка. Но това е част от истината, прикриващата я част. Този богат българин имал тайна сметка в швейцарска банка и не искал да каже шифъра. Да го убиеш за това било най-лесно, но най-безполезното. Този щял да отнесе тайната в гроба. Затова му пробутали шпионин, „добронамерен” естествено. Обаче, ядец. Банкерът починал, без да издаде тайната си и преди да се роди синът му. Съществувала определена вероятност старият да е казал шифъра на младата си жена. Затова, не зная може да е имало и любов, Партията жертвала пишман биографа. Припознал чуждия син и се оженил за Госпожата. После се върнали в София, този станал голям партиец. Ако преди Госпожата се е возела във файтон, сега сменила возилото с „Мерцедец Бенц”. Разбира се, че смяната на убежденията бащини предхождали всичко.

Моята скромна мисия започна след пристигането на младото семейство в столицата. Скромна, защото аз отговарях за благоденствието на Семката, а не за научаването на швейцарския код. Скромна, скромна, ама ето продължава 6-то десетилетие...

Да-а-а... Да не се отплесвам, че ще забравя какво съм почнал. Напоследък все по-често ми се случва. Ти помниш, нали. Защото ти си следващият в кюпа след мен. Съдба... Не се сърди на Съдбата си!

Госпожата беше страшна жена. Във всякакъв смисъл. Хубава, властна, умна, амбициозна, потайна... И тъжна. Много тъжна. Това последното ме привличаше най-вече в нея. Тя беше 2 години по-малка от мен. Не, не! Не си мисли други работи. Една крачка само в това направление и хвръквах. Още на другия ден. Аз бях на Работа. С голяма буква. По-скоро се заглеждах в прислужничката. В личната й прислужница. Зара. И тя беше хубавелка. Зара беше от вакарелските села. Двете с Госпожата бяха връстнички. Може и заради това родителите й да са я спазарили за прислужница в дома им още на 13 години. Да бъде другарка на дъщеря им. И така станало. Продължило повече от половин век. Докато... Слушаш ли ме? Важно е! Поне за мене...

Борис кимна.

- Винаги съм знаел, че раздавайки парите си на отделни свои членове, физически лица, Партията отглежда своите франкенщайновци. Но пък след принудителните промени в края на 80-те години, това беше единственият начин тя да оцелее. Не можеше да излезе и да каже „тези пари са мои”. Веднага щяха да й ги вземат, говоря за гражданите нейни поданици. Член 1-ви вече не съществуваше. Ела, зло, че без тебе по-зло! Само че максималното зло, което можеше да се случи на Партията, е да раздаде парите си. Без тях тя, пък и не само тя, е Нищо. С голямо „Н”. Идеи, символи, принципи...? Глупости! Няма луди да викат „ура”, ако са гладни и ако няма вече как да бъдат бити, ако не викат „ура”! Да-а-а...

И новоизлюпените „собственици” ритнаха майка си Партия. След има-няма 6-7 години. Тя ги обяви за Мафия. Защото с незаконна структура, каквато е мафията, има законови средства за противодействие. Само, че не дребните мафиоти кокошкари й изядоха главата. Това направиха нейните хора. Комунистите, които тя сама беше избрала да стопанисват парите й, се сдушиха с едни подлеци, които пък самите те бяха избрали за свои помощници. Разни второстепенни актьори от миманса. Най-различни, но аз ги наричам с едно име – „сините”. Влагам пълното си презрение в това наименование, запазвайки едновременно с това някакво уважение към идеалите на истинските сини. Такива като тебе... глупако. Защото имаше пълната възможност да предадеш идеалите на семейството си. Но не го направи. И, убеден съм, нямаше да го направиш, независимо как биха се стекли обстоятелствата!

„Майко, чуваш ли?! Аз не съм предал идеалите на Семейството си! Виж кой го казва, майко! И къде е татко да чуе. Ти ще му кажеш, като го видиш, нали. Това е толкова важно за мен.”

А старият човек продължаваше монолога си:

- Съдбата ми се стече странно. Бях живял всичките си съзнателни години не по правилата на моя род. С разрешението на баща си, даже може да се каже с неговата препоръка. Някаква защитна реакция за живот, подобна на избора на Госпожата след Девети септември. И може да сме успяли повече от тебе, но аз лично ти се възхищавам, защото ти си силен, Борис! Ти би успял въпреки всички обстоятелства, а ние успяхме благодарение на обстоятелствата. Да-а-а. Повече от 60 години трябваше да минат, за да ме използва съдбата ми по... по предназначение. И то  в рамките на има-няма две години. Що за нечовешка логика. Половин век само разлистваш клони, за да дадеш веднъж плод след като векът отмине, и веднага след това умираш. Що за разхищателно поведение съдбовно?! Не разбираш, нали? Да поясня.

Когато тя, моята съдба, ме срещна с тебе, половината 1996 година беше преминала. Тогава не оценявах тези събития като съдбовни за мен. За теб те бяха такива, мислех си. И само след някакви си 3-4 месеца се появи вторият екземпляр от твоята порода, който „ми отвори очите” така да се каже. Това не стана веднага. Всъщност какво значи веднага. От гледна точка на един човешки живот, една година време е „веднага”. На Нова Година моят Ценко доведе в къщата един просяк. Бил принуден да го прибере, защото той видял нещо за което не бивало да се „шуми”, както се казва. Разбира се, че имало далеч по-безопасни начини това да се уреди, но съдбата решила, защото аз съм убеден, че именно Съдбата е решила, друго. Този просяк, както аз го нарекох и сега по инерция от първото впечатление, беше... не беше обикновен човек. Имаше дарбата да предвижда събития и, което е по-страшно – можеше да влияе на развоя им. И Ценко има подобна дарба, но неговото е „детска градина” в сравнение с този Димитър. Така се казваше той. Димитър. Страшен човек. Имах възможност да се убедя в неговите свръхестествени възможности лично още на втория час от запознаството ни. Естествено, че това първо негово „чудо” отдадох на случайността. След това още няколко месеца продължих да правя същата грешка. Мислех го за обикновен, просяк от улицата, поредния гладник, който срещу всекидневната дажба е готов да помага на онзи, който му я осигурява, независимо от всякакви други скрупули. Всъщност той се оказа човек с мисия. Мисия с голямо М. Да възстанови справедливостта! О, не политическата справедливост – комунисти, капиталисти, народ... – глупости! А да раздаде чисто човешката, моралната, божията справедливост. Тук долу на Земята! Предварително! Представяш ли си! Къде се раждат такива, по-важно КОГА се раждат, не е по силите ми да разгадая. Но съм убеден, че появата на такива хора като него – дето не искат парите, властта, дори собствения си живот не искат за себе си, а го дават на другите - предвещава края на злото и на терора и означава, че човешката свобода е дошла.

Големи думи, ще кажат някои. Не и ти, Борис! Ти разбираш Смисъла още по рождение. А аз го разбрах чрез Димитър. На 70 години чак. Слушаш, нали? Навлязох в главното.

Ценко БЕШЕ виновен. Не заради това, че переше парите на комунистите и живееше от това, а защото нямаше никаква спирка пред насилието, не познаваше обичта, нямаше милосърдието към другия...  Душата му беше празна. Само че и моята душа беше празна. Знаех, виждах, поощрявах, подпомагах, участвах в неговите действия, намирах това за редно, непротиворечащо на живота. И това в продължение на повече от половин век. Накрая за по-малко от два месеца нещата се развиха главоломно бързо и съвсем в неочаквана посока.

Госпожата прозря преди мен, че Мисията на Димитър изисква смъртта на Ценко. Все пак той й беше син, тя жена – нормално да е го почувства преди мен. Обосновано беше да изпревари събитията, нанасяйки първа удар. Това го разбирах и приемах. Но дотук. Тя избра обаче не да премахне самия Димитър, а да го злепостави, да го натопи така, че да го вкара доживот в затвора. И уби, можеш ли да си представиш кого? Приятелката си от детинство – Зара! Защо? За да припише това убийство на Димитър! Че не можеше ли просто него да убие? Още повече, че той в известен смисъл не съществуваше в обикновения мир. Изключителна подлост! Затова аз лично наказах Госпожата, собственоръчно я убих със служебното оръжие. И се предадох на полицията доброволно, за да излежа полагащото ми се по закон наказание. Постъпих като добър човек. Най-накрая.

Някой казват, че ръцете ми били мръсни, но се оказаха по-чисти от госпожините. Да не говорим за душата. И аз, и тя, имахме еднакъв достъп до влиянието на Димитър. Но аз, кадесарят по професия, се повлиях от него, промених се към добро, а тя, госпожа по рождение, се свлече в калта. Виж как поетично съм започнал да се изразявам. Не знам помниш ли, колко груб и безпардонен бях при първата ни среща.

Я, по този случай налей, Борис, по половин чашка още. Какво значение има старанието да живееш повече, по-дълго? Ще добавя три месеца отгоре, но ще загубя смисъла на тези няколко часа, прекарани с теб. Не, няма да го допусна! Аз отдавна не съм старият подлец. Даже съм си платил за предишния такъв живот. Сега съм като всички останали добри хора. Радвам се, че ми се обади един стар приятел. Ти! Наливай, де.

 

КОГАТО СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА лежеше вече в леглото в хотелската стая, Борис се разплака. С истински мъжки сълзи, едва видими, по-скоро избила влага в зениците му. Боже, колко мъка се съдържаше в човешкия живот. Но беше заслужена - за всеки, такова количество мъка, каквото той беше причинил на другите през своя живот. И идваше наведнаж, изведнаж, неумолимо, безусловно. Когато Възмездието отминеше, човек или беше смачкан и моделиран наново, или мъртъв.

Той самият беше натворил толкова много грешки за 7-те години съвместен живот с Мария, че напълно си заслужаваше да изживее в самота и размисли целия му остатък до края, до Смъртта. Смачкан и моделиран отново, но в тихия ад на продължението. А Мария? Тя беше още повече наказана. Той поне имаше децата, а тя – Нищото, което беше търсила целенасочено. И което нямаше да се случи, ако той не беше го позволил. Какво от това, че тогава, на времето, не е разбирал, не се е догаждал за последиците. Любовта не е само страст, нежност и внимание, цветя и помощ в домакинството, някакво, дори всекидневно да е, отказване от права. Любовта е доживотна безотказна Добрина, Живот за другия, а не за теб самия. И тази Възможност не се даваше по два пъти в един живот. И трябваше да се използва на мига. Изпуснеш ли този миг, свършено е, загубен си. След това ти остава само да се прибереш в стаята сам и да останеш сам срещу живота си. До самия му край. А иначе виртуално си обичай, никой не ти пречи да прегръщаш сенки.

Дъщеря му Мария Втора му беше забранила да търси Мария сега, в нейното нещастие. Беше го направила милостиво – „Татко, изпуснал си мига, но той пак ще се повтори.” В края на тази вечер, дори без самият Борис да го пита, Лазар му беше поставил безпощадната диагноза – „Не я търси повече, нищо не може да ви върне отново двамата. Запази я в спомените си, такава, когато сте били щастливи.”

Не искаше да се съгласи! Не го приемаше! Затова сега плачеше.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 7653
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930