2010
Времето беше отмило още една година от живота на хората. Че и повече, защото вече беше есен. В планината тя идва по-рано и по-бързо. Голямата част от дърветата бяха протегнали голите си ръце към небето, докато онова ъгълче от Бяло Море, дето се виждаше от билото, все още блестеше под яркото слънце.
Този целият ден от сутринта Борис търчеше по организационни работи. Сградите на ГКПП бяха готови от половин година, но стояха неизползвани. Не беше готов пътя до тях, нито от българската, нито от гръцката страна. Новото правителство, което дойде на власт миналата година, беше обявило строежа на пътища и магистрали за свой първи приоритет. Но явно в този приоритет „неговият път” стоеше някъде в края на редицата чакащи. Междувременно построеното „старееше”, да не говорим за излишните грижи и средства за опазването му.
Можеше да се прибере директно в къщи с колата, но някак спонтанно реши да мине през центъра. Беше още рано, макар да се мръкваше забележимо. Будката за вестници пред ресторанта на общината тъкмо затваряше. Продавачката събираше последните непродадени броеве от разпънатата все още сергия отпред. Видя го и се провикна:
- Кмете, няма ли да си вземеш някой вестник? Имам и остарели, вчерашни, да не ги връщам. С намаление са.
Спря се. Новините от деня знаеше от радиото в колата, но не вървеше да не вземе нищо, след като вече стоеше пред сергията. В крайна сметка си купи един „Шок”. По-жълт вестник от цвета на фекалиите, обаче възприе някак рекламата, която му направи продавачката:
- Може и да не го четеш, но е 64 страници, три дни има да разпалваш с него камината в къщи.
Хвърли го на задната седалка и автоматично седна зад волана. Щеше да се прибира в къщи.
И добре, че го направи. В камината със сетни сили догаряше един голям кютук. Явно Мария, преди да отиде на училище по обед, го беше пъхнала вътре. Не беше това женска работа, ама Атанас учеше в Благоевград в Университета и живееше на общежитие там. Идваше си на семестър по два пъти горе-долу. Все пак разстоянието между двата града не беше никак малко. Хвърли две тънки дръвчета да разгори огъня, запали лампата в хола и спусна щорите. После добави едно по-сериозно дърво в камината и седна във фотьойла с вестника в ръка.
Така го завари Мария след час.
- За мама ли четеш?
Погледна я изненадано невиждащо и кимна.
- Тази кореспонденция от „Шок” я има в Интернет от сутринта. Там я прочетох. Тези журналя си умират да се подиграват и да печелят пари така, издевателствувайки над мъката на хората. Ще им се върне тъпкано, убедена съм.
- Мария, аз трябва да тръгна за София...
- Никъде няма да ходиш. Ако щеш вярвай, но аз я сънувах на разсъмване. Лицето й беше съвсем чисто. Каза ми: „Това е божието наказание за мен. Изработила съм си го, ще го изтърпя. Ще се оправя. Бъдете спокойни. А ти се грижи за моите момчета и за себе си. Вместо мен. Както си го правила досега.”
- Не е възможно! Защо точно нея трябваше да залеят с киселина? Защо в лицето...
- Татко! Мъжете не плачат! Ако го правят, никой не разбира за това. Чуй ме! Никога не съм била по-сериозна. Отношенията между родителите са тяхна работа и каквито и да са, не е работа на децата да ги обсъждат и критикуват. Те, децата, трябва да си гледат техните работи, когато пораснат. И двамата с Атанас сме разбрали това отдавна. Той го възприема по мъжки начин, аз по женски. Да ти кажа! Ако не знаеш! Не мисля, че съществува по-голяма любов от тази между теб и мама. Може да не сте се виждали от 15 години, но нито за момент не сте престанали да мислите един за друг. Ти това за себе си го знаеш, но аз да ти кажа, да те упрекна, че не виждаш любовта на мама към теб. Въпреки всички лоши неща, случили се между вас за които аз нямам никаква представа, тя те обича. Аз ли не зная това?! Аз ли не искам да срещна мъж, когото да обичам толкова и така вечно?!
Ставай сега и се погрижи за огъня. Това е мъжка работа. Мама ми каза, че ти трябва това да свършиш днес. Да е топло в дома на мъжа и децата й. Тя другото сама иска да оправи. И съм повече от сигурна, че ще се справи. А когато се почувства готова да ни види, тя ще ни го каже! Тя ще се върне, татко! Ставай де, погрижи се за огъня! Аз имам друга работа. Трябва да забъркам една специална манджа.
ТАКА ПАК ЖЕНАТА оправи нещата, както е казал един мъдрец по време на прозрение. Когато след около час Борис се прибра от двора, нацепил и приготвил дървата за седмица напред, в големия хол-трапезария миришеше на нещо много вкусно.
- А-ха – потвърди съмненията му Мария – тюрлю гювеч. По специална поръчка.
Борис повдигна неразбиращо вежди.
- Ех, татко. Не може да си водещ навсякъде. Остави някои неща да ги свършат други. – И понеже външната врата на къщата се отвори и стъпки изтрополяха по стълбите, Мария продължи – Ето идва поръчителят на гювеча.
Вратата се отвори и Атанас се появи в рамката й. Борис едва сега забеляза третия прибор, поставен на масата. Поставила лявата си ръка на кръста, Мария гледаше строго двамата мъже. И нареди:
- Сядайте на масата! След като си измиете ръцете обаче!
Заповедта й беше изпълнена незабавно, макар да беше малко необмислена – настана известно разбъркване пред мивката кой от мъжете първи да подложи ръце под струята.
Слагайки тавата с тюрлюгювеча на дървената поставка върху масата, Мария каза:
- Татко, майка ми заръча днес, на разсъмване, да се съберем вечерта тримата заедно. Когато се обадих на батко по телефона да го спеша да тръгва веднага за насам, го попитах какво иска за вечеря.
- Нататък аз – прекъсна я Атанас. – Татко, имам неизличим спомен от годините, когато бяхме в старата къща в София. Мама и баба седят на масата и докато те чакат за вечеря, тихичко си говорят, понеже принцесата спи. От кухнята мирише изкусително вкусно от токущо извадения гювеч, оставен на вратата на фурната да изстива. Аз се щурам между миризмата и очакването да те видя веднага, щом се влезеш в стаята. Цял ден те чакам да си дойдеш, за да се покатеря на коленете ти. Ти влизаш шумно, усетил миризмата още от входа, обаче веднага ти шъткат, че ще събудиш дребната. Какво значение – щастието вече е започнало. Никога не съм ял по-вкусно ядене от това. И когато днес се обади сестра ми да ме пита какво искам за вечеря... Обаче нямам никакъв спомен майка или баба да са ми нареждали да си мия ръцете!
Последното предизвика бурно повдигане на общото мъжко настроение около масата. Мария нямаше време да реагира, понеже разсипваше по чиниите. Когато свърши тази работа, седна. И каза:
- Е, събрахме се днес по поръчение на майка. Това е нейното желание. Така можем да й помогнем ние. Наздраве, мъже!
БОРИС СЕ СЪБУДИ ПОСРЕД НОЩ и до сутринта не можа да заспи. Той трябваше да отиде в София и да види Мария. Беше длъжен да й помогне, а как по друг начин можеше да го направи?! Едва изчака да се събуди дъщеря му. Тя беше тази, която не му разрешаваше да постъпи така. С какво право?
Това беше първото, което я попита след доброто утро. Защо се прави на... на модератор в техните отношения.
- Мъжката логика не е най-подходящото нещо, което трябва да се използва в отношенията между мъжа и жената, татко. Доказателство е, че следвайки своята мъжка логика, ти не можа да задържиш мама до себе си, въпреки, че се обичате безумно. Изобщо не я оправдавам. Тя е изключително виновна. Дори към мен и батко несравнимо повече, отколкото към тебе. Само че аз го приемам смирено, не търся вина, не се връщам назад, а искам в бъдещето ми тези лоши неща да ги няма. И да бъдат забравени. Няма нужда да ми казваш сега, че тогава е трябвало да постъпиш не така. Не знам как, но НЕ ТАКА. Обаче зная, че го мислиш и че се обвиняваш за това! Затова не прави същата грешка днес, татко. Майка иска сама да изживее Възмездието. То е Нейното Възмездие, тя не иска да го стоварва на теб и оттам на нас. Хайде този път да уважим желанието й. Не е необходимо да присъстваш физически до някого, за да му помогнеш. По дяволите, в този свят Енергията е повече от Материята. Ядосвам се, че баш ти не разбираш това. Мъже! Какво да ги правиш...
В първия момент Борис се опита да се противопостави на този порой от обвинителни думи на собствената си дъщеря. Не успя, а после, когато смисъла на думите й достигна до съзнанието му, вече беше безсмислено. Тя, Мария Втора, беше права. Оставаше му да чака търпеливо Мария Първа сама да се върне при него. Това беше Възмездието за неговите грешки и той трябваше да го приеме... смирено!
Чак след повече от половин ден, когато Мария вече приготвяше вечерята, той издебна момент да я попита:
- Мислиш ли, моето момиче, че майка ти ще се върне при мен?
- Да, татко! Тя ще се върне! Повярвай ми! Мама ми е разрешила да надничам в душата й, така че знам какво говоря. Тя ще се върне при теб.
После дяволито подхвърли:
- От което ще изкярим и двамата с батко.
Предаде се без обсъждане. Мъжката му логика тук не помагаше. Веднъж вече беше й повярвал и сбъркал. Фатално. Дано децата да могат да оправят донякъде грешките на родителите си.
СЛЕДВАЩИТЕ МЕСЕЦИ МИНАХА, без да донесат някаква промяна или надежда. Беше натрупал в къщи десетина броя на вестника „Шок”. Нищо. Журналистите мълчаха тотално. Според дъщерята това беше добър знак. Щом не пишат, значи няма сензация, значи нещата се развиват нормално. Продавачката на будката беше забелязала новата му пристрастеност и се чудеше, а той я лъжеше:
- Добре, че ми даде този съвет за запалване на огъня в камината. Родих се с този дебел вестник. А то иначе непрекъснато имаше дефицит.
Никой в града не знаеше, че Мария Първа му е била жена. Той дойде разведен в града с едно дете. После доведе и второто. Понеже не говореше за тези неща, съгражданите му не го разпитваха. Не злословеха. Уважаваха личната му свобода. Може би, защото нищо от това не ги засягаше пряко. А по-вероятно, защото не бяха столичани. Най-големият му удар в живота беше решението да се пресели да живее в провинцията.
Атанас не се прибра в Стари град нито за Коледа, нито за Нова година. Празнувал бил с някакви колеги на хижа в Рила, а после влизал в сесия, каза. От Мария подразбра, че имало някаква негова колежка, която... Повече не разпитва. Момчето след месец ставаше на 21 години. Това дори в Америка се признаваше за пълнолетие. Той самият на 21 беше вече женен на една година. Беше...
На Коледа бяха само двамата с малката Мария в цялата къща. Това бе първата Коледа от доста години насам, която бяха сами. Не че трима е кой знае колко по-голяма навалица, но пък бяха всичките. От възможните. Някъде след десет и половина заспа на дивана пред запалената камина. После Мария го събуди за кратко. Попита я защо си губи времето с него, но тя го погледна толкова строго, че той се отказа да пита повече.
След три или четири дни беше възмезден, така да се каже.
- Татко, Елиз ще прави купон на Нова година и ме кани да отида. Какво ще кажеш, да се съглася ли?
Голяма хитруша. На него ли се беше метнала? Но сега, така или иначе, му беше ред да се прави на строг.
- Знаеш ли, вчера или завчера четох във вестника, че дъщерята на Бонд, Джеймс Бонд, го попитала може ли да отиде на парти с приятели. „Може” започнал Бонд и добавил „не може”.
Нарочно изчака две секунди, три не можа, за да добави:
- Е, аз не съм Джеймс Бонд.
Беше възнаграден по бузата с най-прелестната целувка на света.
- Благодаря, татко. Страшно си печен. Да се чудиш защо мама е такава недопечена!
- Марийо! Така не искам да говориш за майка си.
- Ама аз на шега, не на шега, бе тате. Обещавам да бъда на твоето ниво. До два часа ще се върна. Не се безпокой, ще ме изпратят.
После се врътна и през рамото си добави:
- Тате, има едно момче и покрай мене. Ще ти го доведа другата седмица да се запознаете. Не се коркай. Стягай на български. Нищо особено. Правя го, за да знаеш и ако ме видиш с него, да не трябва на улицата да ви запознавам.
Времето, неговото, вече беше изтекло...
Три или четири дни след Нова Година Мария изпълни обещанието си. Готвеше се да излиза някъде следобеда, когато на външната врата се звънна.
- Татко – провикна се от горе от нейната стая – това е онова момче за което ти говорих. Идва да ме вземе. Ще ходим на джамбуре. Да те помоля да го посрещнеш. След минута слизам в хола.
Иди отказвай, ако нямаш работа.
Истинската изненада обаче го очакваше, когато тя се върна след няколко часа от „джамбурето”. Беше весела, засмяна, дори радостно възбудена. Но му каза съвсем сериозна:
- Татко, това не е човекът, който трябва да запишеш на отредените за мен адреси в твоята постоянна памет. Искам да кажа, че самата аз не го приемам на сериозно. Липсва му ... нещо. Искам да кажа - нещо общочовешко. Не си мисли за другата работа.
- Марийо!
- Е, стига бе, тате. Ние младите не мислим за „тези неща” по вашия начин. Нещо против да имаш? Искаш ли да ти разправя един мръсен виц?
Какво друго му оставаше, освен да въздъхне дълбоко... И да й повярва, че запис в постоянната памет за този случай не бива да се изпълнява. Направи и трите неща.
Какво би правил, ако нямаше тези деца... Със сигурност нямаше да е жив. Нищо не можеше да ги замени или превъзхожда в живота му.
