Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01 17:29 - Сид - torrent 23
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 368 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ИЗПРАЩАНЕТО НА АБИТУРИЕНТИТЕ беше насрочено за 5 часа следобед в двора на училището. Сега беше около 3. Повъртя се, повъртя се из празната къща и пак излезе. Щеше да убие 2-та часа в ресторанта на общината.

Всъщност „ресторанта на общината” беше срещу сградата на кметството, но съгражданите му го нарекоха така, когато с неговата помощ като кмет, той възстанови собствеността върху къщата на законния притежател. Преди повече от половин век тази чудесна старовремска къща е била експроприирана от народната власт и вътре настанена поликлиниката. Той намери средства в бюджета на общината, за да се построи съвременна болнична сграда. Така старата къща се освободи и съгласно предварителната договорка със стария собственик се отвори „ресторанта”. Нещо ново и модерно за града. Така младите получиха свое място за събиране вместо три-четирите опушени и вмирисани на ракия кръчми. Преди няколко години, когато бизнесът на собственика тръгна стабилно, той преустрои голямото мазе на къщата си в дискотека. Само Смолян и Девин можеха да се похвалят с нещо по-голямо и модерно. В знак на благодарност беше получил собствено сепаре в ресторанта. Собствено силно казано, но когато дойдеше, се знаеше точно къде ще седне. Затова тази маса се заемаше последна в ресторанта. Беше в ъгъла вляво и над нея на стената беше закачена една голяма карта на града, поне два квадратни метра.

Тази карта беше правена по специална поръчка. Струваше му 200 000 лева лични пари. Уникална карта! Навремето беше видял подобна и му хареса много като замисъл. Само някакъв картограф от София правеше тези карти. Представляваше снимка на града от хеликоптер, която после се използваше като основа за изрисуване на обектите в оригиналния им вид, но вече погледнати не пряко отгоре, а странично. Така се получаваше изключителен ефект – сякаш се разхождаше из улиците на града, но плувайки над тях на нивото на покривите им. Почти всички идеи за обновяване на града му бяха дошли, като гледаше насреща си тази карта, докато седеше на „масата си”.

- Е, че те преди малко си тръгнаха твоите хора оттука – пресрещна го собственикът на ресторанта. – Дъщерята и приятелката й пиха само по една „пина колада”, а момчетата друснаха по едно уиски. Сядай. Обядвал ли си? Значи по една кола само.

Ако беше останал в София след развода, алкохолизмът не му мърдаше. Тук работата и възможността да реализира идеите си го бяха спасили от него. И за това трябваше да благодари на Лазар.

Когато излезе навън след час и нещо, краткотраен дъжд мокреше плочникът пред общината. Откакто помнеше, май винаги валеше по 24-ти май. Докато стигне училището, престана. Засега.

В двора на училището беше много оживено. Глъчката се чуваше отдалеко. Прииждаха непрекъснато нови и нови хора. Модата напоследък абитуриентите да обръщат много повече внимание на колите с които идваха на бала, отколкото на тържествеността на момента, беше дошла и тук в този забравен от бога някога град. Не различаваше безпогрешно марките коли, но скъпите си личаха винаги. Макар и вече да не беше кмет, следеше развитието на общината и града отблизо. Тези коли бяха на новите собственици баровци, които надушили голямата далавера покрай отварянето на тукашната връзка със съседна Гърция, бяха изкупили местата покрай бъдещото все още трасе. До няколко месеца щяха да завалят поръчките за строителство на хотели. Какво по-хубаво за града от това! Само дето с тия идваха лоши нрави и щяха да разрушат безвъзвратно старата добра патриархалност. Но бъдещето беше с предимство пред спомените.

Имаше отредено място на почетната маса за гостите. Че как иначе! Новото крило на училището с физкултурния салон, покривът, алуминиевата дограма и топлоизолацията, подновените тоалетни, компютърната зала и столовата... бяха станали факти с изключителната подкрепа на кмета. Това – да, ама да седне в центъра на събитие, което не беше за него – не му беше по сърце. Не го приемаше. Директорката щеше да се оправя сама с вниманието и радостта на учениците и родителите им. Тя си го знаеше, а и беше, по-така, търсеща и приемаща охотно овации. 

А той имаше днес един действуващ абитуриент и една все още бъдеща абитуриентка. Потърси ги с очи и веднага ги видя, защото знаеше къде да търси. То пък голяма философия – покрай колите естествено. Хубаво му беше момчето. Истински мъжкар. За първи път го виждаше облечен в абитуриентския костюм. Той нямаше никакво участие там, освен паричното естествено. Всичко беше дело на малката Мария. А тя самата беше... беше прелестна. Един негов комшия му викаше, че съвсем скоро трябва да си купува пушка. Да отстрелва нахалните ухажьори по оградата на двора си. Ужас! И тъга... Махнаха си с ръце отдалеко. Всеки с грижите, всеки с радостите си. Както беше редно.

Сега почувства острата болка отляво. Жена му Мария я нямаше. Вече 14-та година не бяха се виждали, не бяха се чували, не бяха се търсили... Той с децата тук, тя – на обратната страна на Луната.

 

ТЪРЖЕСТВОТО ТЕЧЕШЕ ПО ПЛАН. Борис седеше на последния стол на масата за официалните гости. В средата й директорката се опиваше, редейки големите героични думи, подходящи за момента. Зад нея плющяха знамената на България и Европейския Съюз. Той гледаше над главите на множеството и зад него. Онова дърво и тази пролет беше живо. Познаваше го поне от десет години. Някакъв далечен братовчед на кестена. Но много странно. Сякаш някаква невидима ръка го беше разсякла на две вертикални половини. Лявата – зелена, свежа, млада. Дясната – изсъхнала, проточила голи клони към небето. Пълна загадка беше как се крепеше право в земята. И какво му се беше случило преди време, та да изсъхне едната му половина, без това да го умъртви изцяло. Дали пък под едните му корени нямаше заровено голямо имане в оловен сандък...

Усети върху лицето си натиск. Трепна и се върна в действителността. Погледна в посоката на натиска. Видя две вторачени в него очи, които като хванаха неговите, веднага се затвориха. Какво беше това? Направи се на хитрец. Пак се загледа неопределено някъде, очаквайки повторение на натиска. Нищо повече не се случи.

Бяха навлезли в последната заключителна част на тържеството – музикалната. Трябваше да се погрижи да купи нова усилвателна уредба за училището. Хорът на момичетата в началния курс пееше чудесно, обаче почти нищо не се чуваше сред хората пред него, защото старата уредба съвсем беше сдала багажа. За завършването на учебната година след месец щеше да свърши тази работа. После абитуриентите се натовариха на колите и всред порой от сълзи и махания с ръце заминаха за бала. Тази година той щеше да се проведе в етнографския комплекс на града.

На плочника пред училището останаха само нещата за прибиране. Борис беше поднесал поздравленията си на директорката и отказал участие в „малката почерпка” в традиционното място за такива неща – музикалния салон на училището. Искаше му се да се прибере в къщи вече. Днес цял ден ходеше нагоре-надолу. Съдбата обаче беше решила друго.

Усети присъствието му зад себе си преди да чуе гласът му:

- Здравей, Борис!

Обърна се и видя Очите. Пред него стоеше Лазар Толев. От плът и кръв. Много остарял, но истински. Не беше го виждал от 12 години. Знаеше с точност това. Тогава влезе в затвора с 20-годишна присъда за убийство и беше на 71 години.

- Вие? Ти? Как?

- `Аз, естествено. Вие!? Това не го ли преживя за толкова години? Само как е добър въпрос. Пуснаха ме, не временно, а за постоянно. За добро поведение и положен труд – два дни се броят за три открай време. И защо не попита защо съм тук? Да изпратя момчето в живота. Чудесен момък е станал. Не сбърках аз с тебе тогава.

- Ами… Благодаря. То…

- Какво то? То ще завали дъжд. Днес цял ден се кани.

И понеже Борис продължаваше да се бори със своята изненада, Лазар загуби търпение:

- Тук ли ще стоим? Аз съм отседнал в хотела на центъра. Можем да седнем в механата долу. Но да тръгваме преди да е заваляло сериозно.

- Да, да тръгваме – съгласи се Борис - но няма да успеем. Ще ни завали по пътя. Ще отидем при Неди. Ей го насреща. Оттатък улицата.

- Щом казваш. Ти си тукашният, ти водиш.

В кафенето на Неди нямаше никой. Навалицата покрай абитуриентите се беше оттекла, а още не беше дошло времето на постоянните посетители. Самият стопанин седеше сам на масата най-близо до кухнята пред една бира. Зарадва се като ги видя.

- О, здрасти, кмете. Влизайте, влизайте. Тъкмо навреме идвате. Сядайте, където решите. Идвам веднага.

- Кмете! Добре звучи. Та сядаме ли, кмете – натърти на последната дума Лазар, отпускайки се тежко върху стола. – Ех, стар съм вече, стар, краката определено не ме държат дълго... Впрочем от колко време вече не си им кмет, а не са те забравили. Това е много хубаво, кмете. Какво ще препоръчаш от заведението?

Последните думи на Лазар чу и собственикът, който изпълняваше заканата си да дойде веднага.

- Зависи от пиенето. За ракия – едно, за вино – друго. И за бира имаме...

Борис погледна Лазар, който кимна.

- Неди, това е един много добър мой приятел, когото не съм виждал твърде отдавна. Последният път, когато го видях преди 12 години, пиеше вино. Червено. Нямаш от неговото, но това не е никаква беда, защото имаш не по-малко хубаво. Донеси една каничка от асеновградския Мавруд. За останалото ти предлагай.

- Мавруда го пият с печено месо, с пържени бутчета, даже с моите постни пълнени чушки. Ама аз ви препоръчвам една мусака. То не е точно мусака, а варени ситно нарязани дробчета, заляти с яйце и запечени във фурната.

- О, звучи апетитно. Давай! – реши проблема Лазар в типично свой стил. И когато съдържателят на кръчмата се отдалечи, за да изпълни поръчката, продължи:

- За теб съм информиран подробно. В затвора ме гледаха добре и се отнасяха с уважение към моите стари контакти. Много работа си свършил за този град. Имал си някакви неприятности само със стария римски мост, дето си го съборил и си направил паркинг. И за Атанас знам всичко. Е, почти всичко. Не зная за последните му ориентации за следване. И дали си му казал кой е баща му.Ти ще ми кажеш сега. Виж за малката Мария не знам нищо. Обаче е станала голяма красавица. Надминала е майка си. Прощавай...

- За какво да прощавам? Аз отдавна съм имунизиран против тази дребна шарка – възпротиви се Борис.

- Имунизиран, трънки! Затова ли никоя гражданка на този град не може да се похвали, че те е „свалила”. Как впрочем живееш сам вече толкова години?

- Ха-ха. – малко театрално се изцепи Борис – Намерил се кой да ме пита. – После повдигна своята чаша с тежкото червено вино, което Неди току що бе поставил пред него:

- Наздраве, Лазаре. За нас и нашата неочаквана среща след толкова години – и когато двамата отпиха по една едра глътка, добави - Извинявай, приятелю. Твоята орисия е по-тежка. Аз имам две слънца в къщи. И ти благодаря от името на трима ни, защото без теб това нямаше да се случи!

- Господи, нали чуваш, че без мен това нямаше да се случи – тихо каза Лазар Толев. - Моля ти се да приспаднеш част от вината ми към сънародниците ми. Надявам се да ми дадеш време да направя още едно последно добро. А остатъка аз ще си го излежа смирено...

Настана дълго мълчание. Всеки от двамата мъже мислеше за нещо свое вероятно. Навън плющеше порой.

 

- Борис, разправи ми за малката Мария.  Господи, ако бях добър човек, щеше ли да ме дариш с такова щастие?

- За Мария Втора ли... Нали знаеш, впрочем откъде ще знаеш. Преди 5-6 години ходих на едно ревю на голямата Мария. Инкогнито. В навалицата. Ако искаш вярвай, когато тя се появи накрая иззад завесата да приема овациите, се спря като... като гръмната. Започна да се оглежда, стъписа ли се, уплаши ли се, някак стана безпомощна. Убеден съм, че аз бях причината. Усети ме. Сред стотина души, след толкова години... Та, на това ревю в началото я представиха като Мария Първа. Тогава си спомних, че в ония предишни щастливи години, тя наричаше понякога дъщеря ни Мария Втора!

Аз се опитах да послушам съвета ти в началото – да оставя Мария Втора за няколко години в пансиона. Да не я разклащам из основи толкова скоро след като майка й я беше зарязала там. Знаеш ли. колкото повече време минава, толкова повече си мисля, че думата „зарязала”, не само за Мария, но и за Атанас, не е точната. Тя искаше, иска, да скрие децата ни от себе самата. Не е само срам, далеко не е само срам от това което е. По-скоро е съзнанието, че не може да се пребори със лошотията в себе си. Акт на отчаяние е. И това е моя грешка – да я оставям сама с това отчаяние... И аз като тебе, Лазаре, не зная дали Господ ще ми прости греха!

Неди донесе втората каничка с гъстото червено вино. Ни дума не каза. Остави я на масата, взе празната и се прибра в пространството. Провинцията за разлика от столицата съвсем определено раждаше, или запазваше, хората по-чувствителни и добри.

- В първите 2-3 години ходех в пансиона през месец-два. Мария Втора растеше спокойно дете. Не питаше за майка си. Може би не я помнеше добре. Така си мислех. Когато стана на 6 години и един ден, ми каза директно: „Майка ми няма да дойде. Ако ти си ми баща, ще ме прибереш у дома при теб и батко.” И вечерта вместо да се прибера сам тук, както обикновено, се прибрахме двамата. Тогава още живеех при семейството, което ме приюти в началото. Добре, че беше така. Иначе щях да се озоря много с работата, която ми отнемаше целия ден и шестгодишното създание, което искаше баща си. Леля Люба, хазайката, беше чудесна жена. И чичо Станю беше много добър, но леля Люба – изключителна. Те се споминаха преди три години, през два месеца. Не можеха един без друг.

На осмата година от идването ми в Стари град, когато ми изтичаше втория мандат, реших да се откажа от кметуването. То просто изяждаше цялото ми време, правеше ме безчувствен към обикновените всекидневни неща, отдалечаваше ме от децата ми. Не биваше да го разрешавам това. Междувременно бях си създал вече връзки в района, имах собствена строителна фирма, не бях беден човек, който трепери за работата си. И моят нов дом в този град беше готов. Сега съм щастлив. Атанас се гласи да следва история. В американския университет в Благоевград. Не съм му казал истината за баща му. Още не съм решил. И май няма да реша... Мария след две години завършва училище...

- Ти на колко години стана? – прекъсна го Лазар – Около 40, нали. Даже ги нямаш още, май...

Борис се наежи:

- Защо питаш? Познавам те, стар кадесарино такъв.

- А, по инерция попитах. Мислех си нещо. Прощавай.

- По инерция казваш. Я да взема да я убия аз още в началото тази инерция. Какво би ми донесла една жена в къщи? Ще трябва да я деля с децата ми. То, ако е така, да взема да стана пак кмет, а? Поне ще бъда по-полезен за комшиите си. То, ако е така, ти защо не си направил това същото? Дето ми го препоръчваш настойчиво. Наздраве! Можеш да не ми отговаряш!

- Ама нали ти казах, че е по инерция. Понеже си млад още. Аз впрочем скоро навършвам 82. Представяш ли си?! 82 години! Че как няма да ги направя – не съм се морил с мотиката на полето, потен вода не съм пил, нямал съм жена да ме дразни...

- О, дай да сменим темата. Ставай да те водя в къщи, да видиш моята къща. Да прецениш дали добре съм вложил парите, дето ми ги даде отдавна.

- Не, момко! Аз каквото трябва – видях, каквото исках – научих. Не искам да ме виждат децата ти... такъв. Инкогнито дойдох, инкогнито ще си тръгна. Пък ти до няколко години все ще дойдеш един път до София. Това не е последната ни среща. Предчувствам го. А за днес е достатъчно. Кой ще плаща? Аз или ти? Добре, де – плащай и да тръгваме.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 7317
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031