5 ХИЛЯДИ ДОЛАРА!  5 хиляди долара!  5 хиляди долара! – тези думи се блъскаха из целия й мозък, подтискайки всичко останало. Та толкова струваше половината къща. Значи с две монети само можеше да купи цяла нова такава. А имаше 200! Имаше 200! Венета седеше на седалката в трамвая и не го проумяваше.

Машинално подаде перфорирания си билет на контролата. И вече беше я забравила, когато стана скандал две седалки зад нея. Някаква млада жена, която стоеше права на пътеката, се развика:

- Че нямам билет, нямам, но ще ви платя глобата след ей този мангал до мене. И той няма билет. Що не свалите първо него, а? Да не говорим, че сме на една възраст с него, а аз съм жена. Той седнал, аз – права! Ама крайно време е да ви изгоним! Всичките! Само не знам кои първи – циганите или управляващите. Що щете вие в нашата България? И докога?

Седящият през една седалка от Венета действително беше циганин. Толкоз мургав българин нямаше. А и невъзмутимото безочие, което той излъчваше, беше чисто цигански патент. Впрочем, сега се сети, тя беше забелязала това и сама. Още на спирката, докато чакаше трамвая, този циганин я подразни. Седеше на скамейката, изпружил краката си напред до средата на пространството за чакане и нахално оглеждаше всички, включително и нея. Можеше и да си го внуши сега, но като че ли улови специфичната миризма на застояло и мръсно, която идваше от него. Стана й гадно и реши да слезе предварително, не дочаквайки спирката за прекачване на автобуса за Нови Искър.

Изключително несполучливо хрумване. Само на двеста метра по-надолу започваха циганските коптори срещу бившия партиен дом от който тя имаше отколешни много неприятни спомени. На всичкото отгоре и циганинът слезе на същата спирка. Естествено, това вероятно беше неговия квартал. Затова и тръгна в обратната посока, нагоре по „Константин Величков”. Малко си удължаваше пътя до дома, но пък щеше да се поразведри.

Странно. Циганинът тръгна подир нея. И той в обратната посока! Изведнъж каточе ли прогледна. Златарят беше казал, че е виждал една монета като нейната преди много години. От кадесаря, който поради гузната си съвест й бе оставил вторите 200 монети преди година, беше научила историята на първите 200 – онези, дето изскокнаха изпод верандата на къщата на чичо й. От тези първи двеста монети само една беше излязла „преди много години”. Която чичо й беше продал на един златар, за да й купи роклята за абитуриентския бал. Други „блуждаещи” монети нямаше. Нейният златар беше ОНЗИ! Онзи, който беше изпял на ДС за продажбата само след няколко часа. Нямаше начин да е другояче. Този извод веднага обясняваше и „циганина”. Той беше изпратен от златаря и я следеше, за да й вземе монетата! Понеже не пожела да я продаде веднага.

Ах, мръсни гадни копелета на социалистическата власт! А как се беше маскирал на достопочтен възрастен човек онзи подлец – „госпожо”, „те, младите”, „искате ли кутийка”, „да ви държа вратата”... Проклет да е!

Само че си правеха сметката без кръчмаря. Окончателно вече обществото им беше отнело безвъзвратно пистолетите и борбата ставаше честна. Равна, така да се каже. И те можеха да бъдат „преметнати”. Който е по-кадърен, по-умен, по-добър – той побеждаваше. Щеше да им разкаже играта. Щяха да видят кон боб яде ли. Да почваме, драги.

Най- напред: какво знаеха? Че монетата е у нея и че я носи в чантата си. Какво не знаеха? Че тя ги е разкрила и дали е само една парата. Ако предполагаха, че тя има още от тях, ще искаха да научат къде живее. Значи трябваше да се прибира в къщи, само след като се увери, че се е освободила от наблюдението. Но най-напред да извади монетата от чантата. Ако тя беше на тяхно място, щеше да грабне чантата първо.

А, ето една аптека. Много подходящо. Влиза вътре, циганинът не може да направи нещо друго, освен да я чака отвън. На разстояние, откъдето няма да види какво прави тя в аптеката. Купува си една опаковка валериан, например, винаги има нужда от него, и това е поводът да си извади портмонето от чантата. Докато го търси, изважда завитото парцалче от джобчето на чантата и пуска монетата небрежно в отделението за стотинките. Там би трябвало да има една-две монети по лев. Смесена с тях, никой, който не знае точно какво търси, няма да й обърне внимание. После, вместо да прибере портмонето обратно в чантата си, щеше да го пусне в джоба на палтото си. Хем в него се намираше и личната й карта. Други подсказващи неща как се казва и къде живее, не носеше в себе си. Така подготвена, излизаше обратно на улицата.

Тръгваше нагоре към сградите на затвора. Там отдясно имаше няколко празни незастроени още места с порутени тараби. Трябваше да предизвика циганина, да му даде възможност да й грабне празната вече чанта и да побегне. Докато разбере грешката си, щяха да минат няколко минути, които й трябваха да свърши едни други работи.

Така и направи. Когато излезе от аптеката, циганинът я чакаше на отсрещния тротоар, небрежно подпрял се на едно дърво. Изобщо не му обърна внимание и тръгна по пътя си нагоре, Той лениво се повлече след нея. Откъде да знае горкият, че в чантата й щеше да намери, вместо златна монета, една пълна опаковка валериан! Какво пък – и това е файда. Щеше да му потрябва до вечерта, да си успокоява нервите.

Наближавайки пустите места, забави хода си. Възрастна беше вече и стръмното я озорваше. Циганинът премина на нейния тротоар. На второто празно място той я застигна, дръпна чантата от рамото й, към неговата страна естествено, и я блъсна в буренясалата канавка. После побягна. Той мислеше сега само къде да намери по-скришно и безопасно място, където да отвори чантата и ... Венета щеше пък да използва същото това време да подготви второто действие на театрото.

За зрителя отстрани то протече така.

Една възрастна жена беше паднала на тротоара отсреща на улицата. Сигурно се беше спънала или подхлъзнала, започваше да ръми дъжд. Недай си боже да й беше прилошало, но по-вероятно не, тъй като вече се изправяше. Сама. Да, нямаше страшно. Ето я тръгна отново. Може би трябваше да й се помогне, защото пак се спря. Дори приседна до купчина строителни отпадъци струпани отстрани на тротоара. Слава Богу, стана и този път по-уверено се упъти към трамвайната спирка за към гарата. Е, добре. Защото дъждът вече се усилваше. Студен пролетен дъжд. Къде са ръгнали тези пенсионери в това лошо време.

 А Венета никак не бързаше да стигне относителната сушина на трамвайната спирка. Тя чакаше да се появи циганина. Бесен, защото щеше да е разбрал, че няма нищо в чантата, и решен на всяка цена да поправи грешката си. Ох, на баба тъпото! Тук съм бе, чедо! Пак сама!

Ама, разбира се. Появи се. Видя го да изскача между блоковете отсреща. Озърташе се, търсеше я отгоре надолу. За да улесни сензорите му за движение, слезе от тротоара на улицата. А за да го окуражи, имитира паника в поведението си, „виждайки го отново”. С няколко лъвски скока мангалът я застигна. Хвана я отзад за косата. За да се защити, тя вдигна ръце нагоре и тогава той без никакви проблеми просто изхлузи палтото от раменете й. И побягна. За втори път.

„Е, страшното мина. Сега трябва ти да бягаш, Венето. И то много бързо, защото пребъркването на едни джобове е много по-лесно от претърсването на една чанта. А може да се прави и в движение.”

Пресече улицата, за да попадне на по-оживената й страна. Малко по-надолу беше забелязала една стоянка на таксита. Мислеше да потърси помощта на някой таксиджия, защото дъждът се усилваше и вече не се мяркаха никакви минувачи. Щеше да разправи истината – че е обрана токущо и иска да съобщи в полицията за това. Самата полиция я улесни. Една патрулна кола се зададе отдолу. Директно я спря, съвсем като такси.

Бяха трима полицаи в колата. Любезно я поканиха да влезе вътре и да седне на свободното място до шофьора.

- Кажете, гражданко, какво има.

- Момчета, токущо един циганин ме обра. Открадна ми чантата и палтото. Избяга ей там нагоре. Трябва да го хванете!

- Спокойно, гражданко. Ще го хванем. Кажете как се казвате, личната карта, ако обичате.

- Ама, момчета, той ми открадна чантата. С всичките документи вътре...

Тримата полицаи се спогледаха. Най-старшият се изкашля:

- Гражданко, за да започнем някакви действия трябва да подадете молба. Тя не може да бъде анонимна, а вие нямате никакви документи в себе си. Как ще удостоверите коя сте?

- Ама, нали ви казвам...

- Добре, добре – тонът на полицая започваше да излъчва досада – да вървим в управлението. Там ще проверим по компютъра коя сте, в какво обвинявате извършителя, за да започнем работа по случая. Давай. Петров, пали колата, обръщай тук и карай в управлението.

Докато полицейската кола правеше обратния завой, Венета видя една великолепна гледка – как изглеждаха очите на прецакан циганин. Нейният душманин стоеше на кръстовището под дъжда с отпуснати ръце и не проумяваше какво му се е случило. Само едно нещо разваляше пълното й щастие – нямаше как да му махне с ръка за последно.

В управлението я предадоха в ръцете на един друг, четвърти полицай, който седеше зад бюрото в стаята на която пишеше отпред с големи букви „ПРИЕМНА”. Пред него Венета смени тактиката.

- Господин полицай. Обраха ме на улицата преди четвърт час. Откраднаха ми чанта и палто, но слава богу нищо повече. Вътре в чантата имах портмоне, но със стотина лева не повече. Личната ми карта не беше вътре. Аз не я нося със себе си, за да не я изгубя. Тя стои в къщи. Сега дори и да се оплача, какво? Какъв е смисълът? Държавните пари, които ще похарчите, за да хванете крадеца, ще са повече от откраднатото. После разноски за следствие, съд... Не е ли по-добре да се обадя на сина си, той работи наблизо, ще дойде да ме вземе със служебната кола и край на неприятностите. На досегашните и на бъдещите.

Изправена пред дилемата дали да тича под дъжда по горещи следи или да стои на сушина в районното и да чака да изтече дежурството, днешната българска полиция определено избираше второто. Началникът се заинтересова от предложението.

- Какво работи синът ви? Как се казва? Кажете му телефона, аз ще му се обадя.

- Синът ми е технически ръководител в една строителна фирма. Казва се Борис Йорданов. Сега строят един блок в началото на Илиянци и в момента трябва да е на обекта. Ако му се обадите, до половин час ще е тук. Ако не възразявате, разбира се.

- Не възразявам. Това ваше решение е добро.

След около 40 минути Борис влетя в приемната. 

- Майко, какво се е случило? Къде ходиш? И Мария ми звъня тревожно преди час. Трябвало да се прибереш преди цели два часа. Направо ни подлуди.

Полицейският началник най-после си намери амплоата и пое веднага нещата в свои ръце:

- Младежо, успокойте се. Не тревожете допълнително майка си. Тя не е виновна. Нападнали са я на улицата и са я ограбили. Слава богу, че няма телесни повреди. Откраднали са й само някаква дребна сума. Няма откраднати документи, защото – тук началникът направи пауза, за да се почувства и той съпричастен, така да се каже – защото тя не е носила в себе си личната си карта дори. Това е наказуемо по закона и се наказва с парична глоба, но ще го пропуснем. Все пак хора сме. Имайте го само в предвид за друг път. Законите са за това, за да се спазват. Понеже всичко приключи благополучно, няма да завеждаме случая в архивата, нали? Хайде сега, приятен ден! И бъдете по-внимателна, госпожо, когато излизате навън. За съжаление градът ни стана много по-опасен, отколкото беше преди да дойде демокрацията.

- ЧУ ЛИ ГО ТОЯ? – нареждаше Венета, докато слизаха по стълбите към изхода. - Градът станал по-опасен, откакто дошла демокрацията! Ама си седи на бюрото и направо си го каза, че „няма да завеждаме случая в архивата”, щото иначе ще трябва да си размърда задника, пък навън - я гледай какъв дъжд вали. Не ме слушай, сине, какви ги говоря, ама съм бясна. Иначе съм много доволна. Мноого доволна!

- Какви наистина ги говориш, майко! Ограбиха те, можело и да те наранят, а ти – доволна. Мноого доволна – Борис я имитираше точно.

- Е-е, ще ти разправям като влезем в колата. Я, иди я докарай, че и аз да не ходя по тоя дъжд. Цялата съм мокра. Но нямаше как. Трябваше да жертвам палтото.

И понеже Борис продължаваше да я гледа учудено, тъй като нищо не разбираше, го подкани:

- Хайде, де! Върви! Чакам те тук. И пусни парното – му подвикна. – Чу ли ме?

Борис само махна с ръка. Естествено, че ще пусне парното в тоя студ. Изненадите обаче му предстояха. Когато след минути паркира пред стълбите на управлението и понечи да отвори предната врата за майка си, тя твърдо му заяви, че ще седне отзад. Понечи да попита защо, но тя рязко му се тросна:

- Давай сега по-бързо да се махаме оттук. След това ще ти обяснявам.

После се сгуши някак отзад. Дори изчезна от вътрешното му огледало за задно виждане. Чак когато излязоха на булеварда, седна нормално. Но продължи да го изненадва:

- Ще те помоля за в къщи да минеш по „Щросмайер”. Оттам покрай сградите на затвора ще стигнем до надлеза. Нататък нямам претенции за маршрута.

- Ама...

- По „Щросмайер”! Много е важно. И по-бързо, че тоя дъжд ми обърка работите.

Борис сви рамене и зави от булеварда нагоре към въпросния Щрос-някой си.

- Сега карай по-бавно и бъди готов да спреш веднага, щом ти кажа. Спокойно, спокойно. Давай нагоре. Още нагоре. Тук спри.

Предишното второ действие на театъра, режисиран от Венета, се повтори. Този път обаче зрител беше само собствения й син. Старата жена слезе от колата, отиде до тарабите на някакво запустяло буренясало място, наведе се над купчина строителни отпадъци, струпани до тях, порови нещо и тържествуващо извика: „Да!” После учудващо бързо за годините си се върна обратно до колата, отвори предната врата сама и се тръшна на седалката.

- Уф – облекчително въздъхна.

В ръцете си държеше портмоне. Кожено портмоне. Нейното! Борис го знаеше. Отдавна не беше виждал майка си толкова доволна. И много отдавна не беше ставал толкова учуден.

- Майко...

- Споко, сине. Не се шашкай. Ама ти верно от бая време не си гледал реалити шоу. Аз от там ги уча тези фрази. – и докато говореше така, проверяваше съдържанието на собственото си портмоне.

- Личната карта – тук. Парите – тук. Другото нещо – тук. Чудесно. Вундърбаар, както казват немците. Уелкъм, както казват техните братя англичаните. Карай към къщи. Прибираме се, сине, че домашните ни чакат отдавна.

- О, това ще стане, но само след обяснението ти какъв е този театър. Просто няма друг начин.

- Театър? Да-а. Вярно казано. Но нататък - по пътя. Тръгвай сега. Да не стоим тук, че седенето тука не е безопасно. Можеш да ми вярваш. Знам какво говоря.

Чак когато загърбиха последните блокове на квартал „Надежда” и пред колата се ширна правия участък до околовръстното шосе, Венета се отпусна и започна разказа си.

- Днес реших да отида до Женския пазар. Глупост някаква, прищявка, защото нямах какво нещо особено да купувам. А там – обичайната блъсканица и шум. Хем си знам, че с тия цигани е ужас, в един момент си извадих портмонето за пари. После се усетих колко непредпазливо го направих. До мен някаква на моите години, ама пет пъти по-мръсна, се вторачи в него. Прибрах го в чантата и тръгнах да се измъквам от пазара. Само че късно. На трамвайната спирка за мен се лепна някакъв циганин. С крайчеца на окото зърнах как той си даваше някакви знаци с оная мърла. Комбина! Качи се в моя трамвай. И нагъл, нагъл. Разбра, че го разкрих, ама изобщо не се смути. Нищо не можех да му направя преди да е посегнал за чантата. А щеше неминуемо да го направи рано или късно. Тогава реших да го изиграя. Направих си план на действие. Слязох неочаквано на следващата спирка, той по мене. Все по-близо! Тогава влязох в една аптека. Предположих, че няма да се намъкне и той вътре. Какво да прави там, можеше да ме изчака отвън, нямаше с часове да стоя, я. Обаче – глупак. Вътре аз измъкнах портмонето от чантата си и го пуснах в джоба на палтото. Излизам навън пак, а той ме чака подпрян на следващото дърво. Фиксира ме, даже май ми кимна, а аз уплашена до немай къде. Външно! А вътрешно душата ми пее. И пристъпвам към следващото мероприятие за отвличане на вниманието. Слушаш ли ме, сине?

- Ама, разбира се, бе майко. С най-голям интерес.

- А, така. Свивам от шумния булевард и тръгвам по „Щросмайер”. Районът ми е познат, по трасето на 11-ката е. Спокойна улица, особено отдясно. Само за нападения е. И този глупак клъвна. С два скока ме застигна, дръпна чантата, предвидливо поставена на рамото ми към него да му е наръки, и побягна. Обаче не знам дали си забелязал, „Щросмайер” е една дълга права улица и тръгнеш ли по нея няма къде да се скриеш. Разполагах с няколко минути преди циганинът да разбере, че съм го метнала и щеше да се върне. Така, че спешно намерих купчината тухли до която те спрях преди малко и мушнах портмонето в една циментова тръба. Да е на сухо, защото вече започваше да вали. Е, жертвах палтото, но вече бях стигнала до разклона долу, където имаше коли и хора. Бях намислила там да се развикам, че съм ограбена и полицията да се намеси. Нататък знаеш. Бях се спасила. Сама! Е, с цената на едни стари чанта и палто. А, и ключовете за в къщи, които обаче ще са безполезни на мангалите, защото не знаят къде живея. И тъпата милиция не пожела да научи дори, нали.  Ако случайно и тя играе с тях.

- Чудесно, чудесно! Истински театър. Колкото до загубите, ще ги прежалим. Нали изкуството изисква жертви. Майко, защо не започнеш да пишеш? Ей, такива пиеси. – Борис се забавляваше истински.

Нататък развитието на този ден е ясно.

 ***

ДУМИ НА АВТОРА:

Не зная дали ще ми повярвате. Аз не измислям историите си, а героите в тях ми ги разказват. Аз само оформям техните указания, придавам им литературна, по-увлекателна форма. Понякога избързвам, увличам се от текущите събития и дописвам нещо свое, несъгласувано с тях. И после ми се налага да се поправям. Така и сега. Лошите не успявали, добрите побеждавали, съдбата подкрепя смелите...

Снощи сънувах сън. За да науча, че Венета ще умре. Точно сега! Когато присъствието й за доброто в семейството е крайно наложително. И когато е само на 55. Защо, Господи?

Длъжен съм да се подчиня! Съжалявам...

***