Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2017 10:46 - Сид - torrent 15
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 188 Коментари: 0 Гласове:
0



ЗАСТУДЯВАШЕ ВЕЧЕ. Макар обедните температури да достигаха 15-20 градуса, сутринта определено беше за яке. Късната есен влизаше в правата си. После щеше да дойде зимата и ето че 1993-та щеше да си отиде. Поредната година в живота на живите. Дано 1994-да бъде по-хубава. Очакваше се през нея семейството да стане с един член повече. Снахата Мария беше бременна. И радост, но и грижи. Дано всичко премине благополучно. Свекървата шеташе из двора. По-точно – търсеше си работа из градината, докато я чакаше да се върне от контролния преглед при гинеколога в поликлиниката. Ох, дано Господ бъде милостив към близките.

 На улицата спря някаква лека кола. Венета не познаваше различните марки коли, но помнеше числа. Този номер с четирите последователни цифри от шестица нагоре беше видяла още вчера, някъде следобед. И тогава беше на двора, помагаше й Мария, нещо правеха. Не помнеше, пък и какво значение има. Градината изискваше всекидневни грижи, какво като беше октомври. Обърна внимание на колата, защото след като спря, никой не слезе от нея. Шофьорът постоя, постоя малко вътре в нея и после тръгна. Днес същият мъж, в последното не беше сигурна, излезе от колата и приближи оградата.

- Здравей, Венета – каза.

Изненадата й беше толкова голяма, че чак я подведе да му отговори също на ти:

- Здравей... Добър ден. Здравейте. Извинявайте, но познаваме ли се? - Мъжът беше някъде към 70-те вероятно и смътно й напомняше на някого – Припомнете ми, ако обичате.

- Ще ти припомня, разбира се. Аз за това съм дошъл, може да се каже. Помня те още от времето, когато беше 5-6 годишна и когато идваше в ресторанта на чичо си, трябваше да слагаме на стола ти възглавница, за да можеш да бъркаш нормално с вилицата в чинията.  

О! Тя вече дори не се надяваше, че може да си спомня онези чудесни времена!

- Сега ще ме поканиш ли в двора? Имам да ти разказвам дълга история.

Разбира се. Разбира се! Как се отказва на прекрасен спомен!

Покани го да седне на дървената маса под крушата и се засуети права покрай него:

- Ще пийнете ли една вишновка, домашна е. О, извинявайте, не може, нали сте с кола. Иначе ресторантът предлага лимонада, кафе шварц и турско и.. И май това е. Разбира се, ако не сте закусвали, може дори баница да ви предложим.

- Не. Не искам нищо. Бързам много. Сядай долу и слушай моя разказ. Как се казвам няма значение. Потърсих те по много по-важен случай. За мен по-важен случай, не за теб. Нямам никакво време на разположение вече, така че само слушай. Каква ирония – 50 години чакане, за по-малко от година – окончателен срив на всички надежди.

Сега разбирам какво нещо е съдбата. Тя няма нищо общо с всекидневните ни усилия. Определя се от един само наш избор, който правим без дори да се замисляме много, защото този избор е предопределен от семейството, или както там се нарича средата, в която сме израсли. Аз нямах семейство. Смътно помня само майка си. На 13 години останах кръгъл сирак. Оттогава се издържам сам. Пролетарий в истинския смисъл на думата. Човек, който търси кому да продаде душата си, за да оживее. Така, че без значение е на кой дявол ще попадне. Само че сега разбирам това. Отпреди половин век и само допреди година мислех, че съм хванал господ за брадата, като съм станал комунист. При това не редови комунист, а професионал. Секретен служител на Държавната сигурност. Защото благодарение на този свой избор живях добре материално задоволен целия си живот.

Както и да е. По същество. Беше две години след 9 септември. Помня това като че ли се е случило вчера. Бях пряко подчинен на един страшен човек. Без да преувеличавам – страшно силен, много нагоре в йерархията на Сигурността. Над него да имаше двама-трима още, не повече. Службата при него ми отваряше всякоя врата. Това за един келнер в обикновения живот е, как да кажа, повече от опияняващо. Не можеш да го разбереш. Обикновен човек не може да го разбере. Вечерта сервирам някому свит и плашлив като мишка, невзрачник направо в очите му, но на следващата сутрин – ако исках - задвижвах машината, която го смазваше за няколко дни. И той не можеше да се защити по никакъв начин. Гледах го как се гърчи пред моите невинно-чисти очи. Можех да натискам, можех и да отпусна хватката, ако поискам. За такава власт бях готов да дам всичко.

Та тази 46-та година получих допълнителна задача от този моя Големия Шеф. Частна така да се каже, лична. Заобикаляща каналите на Държавна Сигурност, дори повече – използваше ги, но трябваше да остане скрита от тях. Приех я съвсем искрено отговорно. Чак по-късно осъзнах какво страшно оръжие ми беше връчила съдбата.

Някъде около възхода на Хитлер в предвоенна Германия твоят чичо  вложил част от парите си в покупка на злато. Ама, не обикновено злато, а нещо наистина безценно. Купил от двама братя около 400 златни римски монети. Те ги били намерили в нивата си някъде из Свищовско и били достатъчно умни да си затраят пред всички познати и непознати. Познавали са явно завистта българска. Как са се свързали точно с твоя чичо е неясно, но му ги продали на безценица. И това било умна постъпка – ако са искали действителната им стойност, е нямало как да скрият толкова много пари. С полученото си построили нова къща, но дотук. И най-умният си е малко прост. Били запазили няколко монети за себе си, за всеки случай. Ама тек – глупаци! Скарали се за едната монета и единият брат убил другия. Това било вече във въпросната 1946 година. Не зная как, но следствието допряло до моя началник и той го присвоил за себе си така да се каже. Потулил го по чекмеджетата. Някой убил оцелелия брат още в следствената килия, който вече бил казал и майчиното си мляко, и всичко затихнало без следи. Времето позволявало това нещо да се случи. Народната власт била заета със своето изграждане. Хиляди нейни противници са били убити по това време.

Не било никак трудно така да се случи и с чичо ти. Но тук възникнал проблем. Той бил лоялен към новата комунистическа власт. А и дал й бил всичко, което имал преди. Пък то не било никак малко. Не че това щяло да го спасило от смърт, но прибирането му в ареста означавало да се разчуе за монетите. Така народната република би ги прибрала. А началникът ги искал за себе си. Затова взел решение да не закача чичо ти, а да го следи изкъсо, докато той направи някоя непредпазлива стъпка и сам се издаде къде държи монетите. Нататък било лесно. Няма човека, няма проблема.

Тук в играта бях включен и аз. Отговарях еднолично за следенето на чичо ти в ресторанта и около него. Знаех и за още една жена, която отговаряше за личния му живот, но аз имах всички шансове да науча нещо първи. Чичо ти не беше женкар. Отделно беше страшно предпазлив. Може би именно заради това и странеше от всякакви обвързващи връзки.

Десет години нищо не се случи. Никакъв намек дори, че той имаше толкова огромно богатство. Наистина огромно. Само излагането им в отделен музей би стигало за издръжка на един малък град. А ако се продаваха постепенно на дребно – да не ти говоря.

Първата и единствена издънка се случи на десетата година. Тогава ти завършваше гимназия. А чичо ти те обичаше повече от всичко на света, повече от себе си дори. Зная какво говоря, нали работех в „твоя ресторант”. На който ти беше Принцесата. Тъкмо това го направи непредпазлив. Непредпазлив силно казано. Защото той извади само една монета от съкровището си. Продаде я и с парите от нея ти купи роклята за бала. Толкова!

Но достатъчно за човек като мене. С двайсет годишен, тогава, стаж в тайните служби. Чичо ти имаше едно чекмедже в ресторанта, където държеше най-важните документи на ресторанта. Само той имаше ключ от него. И аз, разбира се. Никога не съм си позволил да взема нещо оттам. Само проверявах съдържанието му от време на време. Профилактично. Случайност е, че попаднах една вечер на златна монета в това чекмедже. Моментално информирах Големия шеф за находката. На следващия ден чичо ти продал монетата в някаква златарска къща. Златарят по своя линия съобщил за това, където трябва. Така неговите показания потвърдиха моята лоялност, така да се каже. Видял съм, донесъл съм веднага. Чудесно! Но аз бях също така много добър в професията. Макар, че е елементарно да се досети човек какво би ми се случило, ако още един научи всичко, което зная аз. Една тайна, която знаят двама души, вече не е тайна. Какво като съм „колега”. Още повече дори! 

Аз се досетих откъде се появи монетата!  Не казах на никого за това. Умният човек се учи от постъпките и на своите врагове. Най-вече. Знаех със сигурност, че тя престоя в чекмеджето само един ден. Предишната вечер я нямаше там. Ако чичо ти не беше толкова предпазлив, можеше да я вземе вечерта със себе си, вместо да я оставя в ресторанта. Макар за една нощ. Така съдбата ми направи подарък. Мислех си, че е подарък! Сега не мисля така. Както и да е. Да продължа с фактите.

Разсъждавах логично. Монетата не би могла да бъде донесена в ресторанта от чичо ти. Защо да трябва едната вечер да я внася, а на другата сутрин да я изнася оттам?! Значи някой друг му я беше донесъл и не в къщата му, а именно в ресторанта, където няма да бие на очи едно такова „посещение”. Нататък беше елементарно. Аз работех там вече повече от десет години, познавах всички негови редовни посетители, бях изучил характера и привичките на чичо ти и на целия персонал. Като махнах обичайните неща от въпросната вечер остана Истината. Която затаих за себе си само!

Нея вечер в ресторанта имаше само един външен. Далечен някакъв приятел на чичо ти. От провинцията, идваше да вечеря в ресторанта един-два пъти годишно. Явно като посещаваше столицата по работа. В тези случаи чичо ти присядаше на масата му за десетина минути да се чукнат с вино за срещата. Обикновена куртоазия. От подочутите разговори, докато им сервирах, бях научил, че са били заедно в казармата, че живее постоянно в Хисаря, че има жена, но нямат деца. Толкова. Беше направо невероятно този отдавнашен познат от казармата да е Пазителят на монетите. Именно Пазителят, а не посредник само, защото всеки добавен елемент в една такава конспирация намалява в пъти нейната сигурност. Какви бяха тези хора?! Да повериш собственото си богатство на приятел. Те двамата братя не бяха издържали, а тия двамата – да! Голям хитрец! Имам предвид чичо ти. И нещастник, защото никак не можеше да използва съкровището си.

Ако трябва да бъда честен, стигнах до заключението за Пазителя не веднага. И по-добре, защото бързата реакция би ме издала. При едно от следващите посещения на „приятеля от казармата”, го прихванах и го проследих до Хисаря. Вече знаех къде живее. Можех да го „притисна” да си каже всичко, но това не би ми донесло никаква полза. Оставаше другият Знаещ – чичо ти. Едно убийство на неговия приятел, кой знае как щеше да го накара да реагира. А захванат ли се „моите служби” със случая, край с мене.

След 15 години още твоят чичо умря. Така последната преграда до монетите падна. Още на следващата нощ аз бях в Хисаря. Моят човек си беше в къщи при жената. Прекалената им предпазливост – да не отиде на смъртта на своя истински приятел, за да не го свържат с него - ми помогна изключително много. Никой не свърза убийството на двама старци от провинцията с мен или с чичо ти. На сутринта се прибрах в София с една торба в която имаше 199 златни римски монети.

Край, мислех си. Спечелих! Надхитрих всички! Краставици на търкалета. Сега беше дошъл моят ред да крия монетите от целия свят. Тези пари не можеха да бъдат извадени за продан. Моментално щяха да бъдат прихванати от държавата. Все още не беше дошла относителната слободия на демокрацията. Годината беше 1981. Когато на следващата година разрушаваха къщата на покойния ти чичо, за да построят многоетажен блок – ето ти изненада. Излязоха още 200 златни монети, закопани в градината. Вероятно другата половина на съкровището. Ти знаеш тази история. Тя се е случила пред очите ти. Знаеш и че държавата ги прибра веднага, без никакви обяснения. Защото бяха намерени публично! Но аз да допълня. Тези монети пропаднаха някъде. Ето вече още десет години не са се появили. В което и кътче на земята да бъдеха продадени официално, цялото човечество щеше да знае това още на другия ден. Те са световно богатство, даже не само национално. Кой ли ги стиска, треперейки. Не е моят Началник. С абсолютна сигурност е Някой, който стои над него в Йерархията на държавата. Това не са много души – двама, трима да са. Само някой от тях! Или някой техен наследник. Кой да ти каже...

Аз не знаех, че чичо ти е притежавал 400 парчета. Нямал съм достъп до първоначалните данни на следствието от 1946-та. Не мога да твърдя, но съм сигурен, че моят Началник е знаел за този факт. Макар  служебната ми задача в ресторанта да приключи със смъртта на чичо ти, поназнайвах някои неща. Големият шеф продължаваше да души наоколо. Нещастник! Онова, което търсеше още и го обсебваше тотално, и което го завлече в гроба в края на краищата, беше у мен. Казах ли ти, че такова чувство е сравнимо само с притежаването на реална власт! О, харесваше ми да го гледам как се съсипва! А какви рискове поемаше. Можеше някой от държавата да се заинтересува защо използва всичките си връзки да спре строежа на някакъв блок, тогава преди 10 години. Можех и аз да подскажа дискретно, че иска лично да копае още там, надявайки се липсващото да не е изровено цялото. Възможността наречена „Десети ноември” вече се задаваше. Но бях с абсолютно „вързани ръце”, защото бях „вътре”. Миналата година даде всичките си пари да купи мястото на непостроения блок. На десет метра „слезе” под земята... Нищо! Ама, естествено!

Преди половин година умря. Разправят, че преумората, че нещаденето в работата... Глупости! Огромното разочарование, сгромолясването на смисъла на живота му, го уби. Само аз зная това. Вече и ти.

Не остана още дълго за разправяне. Миналата седмица сънувах сън. Някакъв глас, от дълбокото ми съзнание вероятно, нареждаше: „Всички, които знаеха за монетите, вече умряха. Сега е твоят ред. Преди да отидеш в ада за престъпленията си, направи едно добро дело. Върни ги на истинската им притежателка.”

И ето, аз изпълнявам последното желание на моята Съдба. Нося ти монетите. В колата са. Ела с мен да си ги получиш.

 

ВЕНЕТА БЕШЕ БЕЗСИЛНА да се противопостави на каквото и да било. Стоеше до колата с една черна торба в ръце, когато чу последните думи на мъжа:

- Сега вече ти си на топа на устата. Оправяй се. Аз съм свободен.

После той се качи в колата, запали и си тръгна.

Сега вече тя беше „на топа на устата”!

Не знаеше какво да прави. Съвсем инстинктивно прибра торбата с монетите в своята стая. Дори не я отвори. Цялата й глава беше разбъркана. Когато към обед Мария надникна през вратата, само й каза да обядва сама с малкия. Наистина й се виеше свят. Заспа тежко. Сънува някакви неща, нито приятни, нито неприятни, но какви не можеше да си спомни след това. Появи се в кухнята чак вечерта и то защото Борис вече се беше прибрал от работа. Цялото й сегашно семейство – синът, снахата и внучето – чакаха само нея. Каквото и да се случеше, те бяха нейното непоклатимо щастие.

Съдбата й обаче имаше още да разказва в този ден.

Към края на новините по телевизията говорителката съобщи, че и днешния ден не е минал без жертви по пътищата. Някакъв мъж бил починал на място, когато колата му излязла от пътя и от 15-тина метра паднала в река Искър след гара Бов. Показаха и кадри от мястото на катастрофата. Колата почти се беше нанизала на една скала и само задницата й стърчеше над водата. Камерата приближи и тогава Венета го видя ясно. Беше „нейният” номер, онзи от сутринта, с 4-те последователни цифри. Пребледня цялата и това не можа да остане скрито. Първа Мария скочи от стола си и я прихвана през раменете.

- Майко, какво ти стана? Добре ли си? Борисе, дай една чаша вода! 

- Не ми трябва вода. Добре съм. Нищо ми няма. Успокоих се. Просто този мъж тази сутрин спря пред външната врата и ме заговори през оградата. Питаше за пътя. Нещо се бил объркал...

- Мамо, сигурна ли си в това, което казваш? Не показаха никакъв мъж. Къде видя лице някакво на екрана? Даже полицай не се мярна...

- Не съм сигурна, милички. Но знам, че е той. Колата е същата, самичък беше, посоката в която замина е тази, времето съвпада...

- Е, мамо, дори да е така, това не е повод ти да се тревожиш. Човекът не е срещнал само тебе тази сутрин. А е и бил здрав, като сте се разговорили. Сигурно е получил удар. Или инфаркт. Иначе не може да се обясни как на такъв прав участък от пътя ще се хвърли в реката. Твоите кахъри за него са бели. Помисли как ли се чувстват сега неговите близки. Сигурно има жена, внуци...- успокояваше я Борис – Ето превключвам канала. Ама и тези от телевизията! За пребиване са. Та свършиха ли се хубавите новини, бе джанъм?!

- Да, да. Борисе!

- Кажи, мамо.

- Когато човек побледнее, какво може отново да зачерви кожата му?

Мария скочи първа. Тук и Борис включи и извади от шкафа зад себе си 3 чаши. Пое от ръцете на жена си дамаджанката с червеното вино и започна да ги пълни. Още преди да достигне върха на втората чаша, Атанас вече посягаше с пълничката си ръка към първата.

- Ти къде? – плесна го майка му. – Още си малък.

После, не издържала на вперените в нея невинни очи, се наведе към него и го целуна.

- Хайде да питаме баба може ли да топнеш само пръста си и да го оближеш. Виното е нейно, тя черпи. Бабо, може ли?

Така свърши този ден за синът и неговото семейство. Един от последните хубави дни за семейството в този му състав.

 

ТЕЗИ ПАРИ БЯХА БЕЛЯЗАНИ С ЛОШО. Не бяха донесли никому щастие. Братята, които ги намерили, се скарали заради тях и единият беше убил другия. По-късно и братоубиецът бил убит, за да не приказва излишно. Чичо й, който ги купил, не могъл да ги използва нито за себе си, нито за щастието на братовото си семейство. Скрил ги с надеждата да ги извади, когато комунистите си отидат. Така и не дочака той този момент. Умря върху половината от тях, принуден да не каже никому за тях. Другата половина била по-жестока. Тя струвала животите на най-добрият му приятел и на неговата жена. Възмездието после беше достигнало убийците. Макар и много късно. След почти половин век. И сега тези пари я бяха намерили – нея, Принцесата Венета, законната им наследница. Какво да ги прави?!     

Комунистите още не бяха си отишли от тази държава. Ако извадеше сега втората половина от монетите, някой висш властник щеше да ги прибере за себе си. Както се беше случило с първата половина от тях. Той нямаше да ги даде на държавата, за която разправяше, че му била по-скъпа от живота. И с абсолютна сигурност щеше да убие пак, за да няма свидетели на престъплението му. Ако кажеше на младите, това пък означаваше да стовари бремето на техните плещи. Ето че сега тя беше в положението на чичо си – ни напред, ни назад. Какво да направи? Ех, ако беше жив Йордан... Защо бързаше толкова да си отиде от този свят? Колко по-лесен и по-добър щеше да бъде животът ни, ако комунистите ги нямаше!

Колко по-лесен и по-добър щеше да бъде животът ни, ако комунистите ги нямаше. Те обаче още бяха тук. След като бяха съсипали животите на майка й, баща й и на чичо й, нейния собствен и на семейството й, сега съсипваха животите на единствения й син, на снахата и тяхното дете... Три поколения българи! И безсрамно подхващаха четвъртото поколение. Някакъв наукоподобен дъртак бляскаше всяка вечер с очилата си на телевизионния екран, сипейки съвети и прогнози в качеството си на министър-председател. На нейната, вече нейната, България. Всъщност печелеше времето, което трябваше на комунистическата партия да възстанови издуханите й от световните демократични промени властови позиции. И той го знаеше естествено, което беше отвратителното. Да беше млад, да му предстоеше кариера, дори да спасяваше по такъв начин нечий чужд, но близък нему живот, тя беше склонна да му прости, да се помъчи да го разбере. А той... Жълтите вестници спрягаха някаква съпруга покрай него, публикуваха и снимки – съсипана луднала старица, като пишеха направо, че той, „сламения” Любен Беров, я бил докарал до това състояние. Нищо чудно. Пишеха, че имал и един син, двайсет години вече емигрант в далечна Австралия, който не се интересувал от баща си... Намекваха, че синът бил изпратен навремето там с мисия от комунистическата държавна сигурност и затова баща му, останал тук в България по ония зверски времена, не само не платил с живота си, ами станал и доцент в икономическия институт. Голям праз! Нали тя самата беше завършила баш този институт и знаеше качествата и моралните облици на неговите „доценти и професори”.

Грях й беше на душата, но когато новоизлюпения „професор Беров” получи инфаркт на работното място, някак се зареди с нови надежди. Трябваше да чака. Взетото решение да не казва никому за монетите засега й се виждаше най-разумно. Щяха да дойдат нови времена, вероятно по-човешки, тогава щеше да взема окончателно решение. Черната торба в дъното на гардероба в стаята й си остана там. Нямаше нужда от никакви тайни други места. В нейните неща никой не ровеше. Пък ако някой друг комунист знаеше още за монетите, нищо не можеше да ги спаси. Не само монетите, и нея самата.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 7317
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031