Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2017 15:39 - Сид - torrent 11
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 94 Коментари: 0 Гласове:
0



ПРОЛЕТТА НА 1990 ГОДИНА ДОЙДЕ, а промените в обществото продължаваха да се случват. Това започна да го въодушевлява. Тъй като строителният сезон все още беше слаб, имаше повече свободно време за следене на събитията. Партията определено изпадаше в нокдаун. Вече не можеше да управлява еднолично. Беше принудена да води преговори със своите политически противници, които само допреди половин година щеше да вкара направо в затвора без никакви проблеми. Градът беше полудял от свободата. Един поп – Христофор Събев събираше вечер на антикомунистически молитви със свещи хора за една манифестация. И то пред Мавзолея! Как ли вътре се обръщаше в ковчега си довчерашният вожд и учител на целокупния български народ! А Партията си мълчеше. Безпомощно.

- Засега, момче – казваше му един от майсторите. – Знай, че нито един от така наречените „сини” не е демократ. Ще ви излъжат скоро. Партията трябва да бъде убита, за да вземете властта. Иначе не става. Запомни това, за да бъде разочарованието ти по-малко.

Не повярва на думите му. Докато една вечер – беше някъде в началото на март – по телевизията показаха обширен репортаж от партиен митинг на националния стадион „Васил Левски”. 50-хилядно множество беше го заляло с червени знамена и лозунги „Истинска и пълна демокрация”, „БКП, демокрация, социализъм”... Беше развеселен – партията, която в името си имаше К (кoмунистическа) се назоваваше С (социалистическа) и пледираше за демокрация!? О, че ако старият майстор беше прав за това как се взема власт от компартия, то значи предстоеше, при това неизбежно, комунистите да избият всички социалисти или обратното. Какво го интересуваше него? Да се изтребват взаимно. Нали е демокрация. Но беше и смутен. Случайно мерна на екрана на телевизора онзи, инвеститора на строежа, дето ги убеждаваше срещу много пари да стават частници в неговата фирма. Сега държеше в ръце лозунг „Не на антикомунизма” и чак очите му лъщяха от възбуда. Той кога лъжеше?!

Само че чувството, че си свободен, не е явление, а състояние на духа. Дори и необременен може да не научиш за него изобщо. Ако си зависим или заставен, може да не го познаеш до края на живота си. Но ако веднъж ти се случи да го преживееш, оставаш свободен до края на дните си. Независимо от всички други обстоятелства. Точно такова прераждане преживя в тази 1990-та.

На 7 юни 1990 година в София беше насрочен митинг на демократичните сили, на „сините”. Далеко не първият, съвсем нямаше да бъде и последният. Не мислеше да ходи на Орлов мост, мястото на митинга. Беше ходил зимата на един пред Народното Събрание. Тъпа работа. Стоеше един с мегафон на паметника с коня на дървена трибуна и подканяше множеството да вика „СДС,СДС” и „Долу БКП”. И когато парата на недоволството започна застрашително да вдига капака, онзи се качи на балкона на Студентския Дом и подкани всички да си ходят –„С 40 хиляди души революция не се правело”. А бе, аланкоолу, що тогава 4 часа ги подгрява? Колкото само да измръзнат... Убиец на надежди! За такива няма прошка никъде и никога!

Обаче за този митинг на 7-ми един негов колега, „червен” по професия открай време, много настоя. Дразнеше го дори. „Хайде бе, хайде. Ти нали си син, как така няма да отидеш.” И той отиде. С него, даже може да се каже – заради него. Каква красива ирония на съдбата!

Онзи живееше в началото на квартал „Гео Милев”. Отбиха се в началото през тях, да вземат и жена му. Оттам мислеха да минат покрай „Феята” на ъгъла на алея „Яворов” с булеварда, водещ до Орлов мост. Обаче се оказа, че целият четирилентов булевард, носещ впрочем името на Ленин естествено, е претъпкан с хора, идващи пеша отгоре откъм „Младост”-ите. Градски транспорт нямаше, колите му не можеха да пробият човешката река, спускаща се към Орлов мост. Едва стигнаха до печатницата. По-нататък не можеше да се мине. А митингът още не беше започнал.

По груби изчисления в целия си живот досега беше участвал в около 50-тина манифестации. Всичките еднакво „ентусиазирани”, „мотивирани”, „грандиозни”, „неповторими”... Краставици на търкалета! Всичките под строй, „все във кръг, под гръмкия фанфарен звън”, както се пееше в една песен напоследък. Неоставящи никакъв спомен у човека, просто една отметната натрапена работа. Това, което ставаше тук обаче, беше абсолютно различно.

Беше дошъл със своята си спотаена същност, точно в този вид предадена му генетично, надявайки се поне, че няма да бъде насилван да я подтиска за няколко часа и ще може да отпусне за малко напрегнатото си лице. И изведнъж, попадайки сред толкова много хора, че не можеше да мръдне, разбра, че всички те бяха дошли за същото. Те бяха като него! Или той като тях! Това бе неописуемо! Взрив! Раждаше се нова Вселена! Човек минаваше в друго състояние. Свободата ставаше осезаема. Не знаеше как човек достига до тази промяна. Дали трябва да се роди с нея, дали я разбира изведнъж или я култивира постепенно в подходяща среда, дали е възможно да я предаде на децата си... Все едно. Присъствието му на Този митинг го направи свободен човек. И това щеше да му се размине, щеше да му се случи друг път, ако онзи партиец не се беше намесил. Каква красива ирония на съдбата!

ТРИ ДНИ СЛЕД ТОЗИ МИТИНГ НА СВОБОДАТА се проведоха избори за Народно събрание. Те бяха наречени първите свободни демократични избори. Първите след цели 45 години, свободни – БКП не можеше да застави никого да ходи да гласува, и демократични, защото в листите за народни избраници имаше цяло ветрило от кандидати, опозиция на официалната до вчера власт на комунистите. Беше убеден, че при тези условия компартията ще сдаде властта. Не стана така. Макар и с малко над половината гласове новата БКП – БСП запази мнозинство в Парламента, което й позволи да направи самостоятелно правителство. Това беше неговата първа загуба на свободен човек. За първи път се срещна с разтърсващата смесица от тъга - че не успя да задържи щастието в ръката си, от яд - към собствената му наивност и от презрение - към победилите с измама комунисти. В такава атмосфера никога не беше попадал, защото за какви чувства можеше да се говори в довчерашния строго подстриган социалистически свят. Там, в този свят, нямаше победа или поражение.

- Да, но какво му беше лошото? – питаше един негов доскорошен приятел. - Каквото и да се случи, биричката вечер те чакаше пред вратата, нали? А сега? А сега, няма бира!

Гневеше се твърде много на такива разсъждения. Ами преди да не би щеше да има бира, ако не изпълняваше безпрекословно командата „равнис”? Или, ако не вървеше в указаната от партията посока? И докъде стигнахме като слушахме и бяхме подравнени? До под кривата круша нали, иначе защо се отказахме от комунизма сами.

- Брей, че кога откри погрешността на посоката? И щеше ли да се осмелиш да й се противопоставиш преди разрешението, което комунистите сами, без твоето участие, направиха възможно?

Направо побесняваше от това, че не знаеше как да се защити от такива недобросъвестни нападки. Формално тези упреци бяха справедливи, но само преди Разрешението, както го наричаше онзи. А всъщност по време на Забраната. Гадната забрана, защото откъде да знае, къде да види, кой да му каже какво е Демокрация, че да се бори за нея?! Та нали именно затова комунистическият лагер беше обграден с желязна завеса. И когато тази желязна завеса се разкъса - не защото комунистите го искаха, а защото строят им се оказа нефелен и икономически, и човешки – той, за разлика от довчерашния си приятел, проумя колко безсмислен, глупаво безумен и напразен е бил досега живота му. И на тъпия му приятел също! Който сега се правеше на... на интересен, но не само за своя сметка, а и за негова. Защото и двамата бяха избиратели с еднакво право на глас!

Въодушевлението му от открилата се свобода постепенно започна да преминава в озлобление. Не само към комунистите, които мимикрираха в социалисти, за да скъсат връзката между престъпленията си и възмездието, но и срещу онази част от сънародниците си, също жертви на строя като него и майка му, но неспособни или неискащи да носят товара на личната си свобода. Мързеливци по душа. И кой знае докъде щяха да се развият нещата, ако Господ не му отвори една друга Врата.

***

Някои безусловно ще кажат: чиста случайност. Не съвсем, казвам аз. Ако следващото не беше се случило именно по този начин, семето на един от големите и способни българи преди Девети септември 1944 година би се затрило. Или попаднало на неподходяща почва, което е същото. Може и да има случайности в този живот, но за такива големи и важни неща Съдбата никога не бърка! Как го прави ли? Не знам. Но е хубаво, че това е така!

***

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 6089
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930