Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2017 16:52 - Сид - torrent10
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 64 Коментари: 0 Гласове:
0



ЧАСТ ВТОРА

СИНЪТ И НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО

 

 

ЖИВОТЪТ ПРЕДИ МАРИЯ ПЪРВА

1985-Та година вече завършваше. До Нова Година оставаха все още двадесетина дена, но празничното настроение висеше във въздуха. Още повече, че в училището винаги цареше младежко веселие, а когато наближаваше края на срока и предстоеше ваканция, то просто ставаше неудържимо.

Течеше голямото междучасие. Почти цялото училище се беше изсипало в големия приземен хол, където се намираше лавката. Пълна лудница. За двадесет минути 400 гладни ученика трябваше да бъдат нахранени. Имаше някакъв ред, тоест опашка, ама задаващите я бяха големите ученици. От осми клас. Което означаваше, че първо батковците, а после разните там дребосъци от началния курс. Така, че вече преполовяваше баничката, наблюдавайки суматохата на още гладните от опашката, седнал на мраморния корниз, който обточваше колоната в средата на обширното училищно антре. Тази удобна седяща позиция се падаше по право само на най-големите, осмокласниците. Какъвто беше и той, Борис от 8б клас.

Пък трите лелки на бюфета търчаха като... като насочени електрони към анода, който пък от своя страна непрекъснато сменяше мястото си. Това сравнение дойде в главата му. Предишния час имаха физика и Влахов тъкмо им обясняваше за природата на електрическия ток. Нещо като водата, която се движи винаги от по-високото към по-ниското и така върши работа автоматически. Токът същата история – трябваше само да има заредени частици и едно място с противоположна полярност, което да ги привлича. Те търчат към това място и така вършат работа. Но странно. Тези частици винаги ги е имало. Те са част от природата. Обаче хората са открили, че могат да ги зареждат едва преди сто-двеста години. Токът винаги е съществувал, може би още преди водата даже, а откритията им как да бъдат използвани, се различаваха с хилядолетия. Защо така?

От тези му размишления го извади съученикът му, който седеше до него. Посочваше му с ръка учителката по френски. Тя стоеше на стълбите към горните етажи и над главите на множеството го викаше с ръка при себе си. Настойчиво. Какво толкова спешно пък сега. Имаха следващия час при нея и можеше да му го каже тогава. Но нямаше как да не се подчини. И без това вече бе свършил със закусването. Проправи си път през навалицата от съученици до нея.

- Кажете, другарко Денева.

- Борисе, майка ти ми се обади току що по телефона. Вика те в къщи, трябвал си й. Качи се в класната стая, вземи си нещата и тръгвай.

- Ама...

- Хайде, хайде, тръгвай. Слушай майка си. Аз ще извиня отсъствията ти до края на деня.

Така започнаха събитията, които го направиха преждевременно голям.

 

ОЩЕ НАБЛИЖАВАЙКИ КЪЩИ, отбеляза голямата суматоха около входната врата. Тя зееше отворена и разни хора влизаха-излизаха напред-назад. Когато те го видяха, веднага се спряха и някак почтително му направиха път. Влезе в антрето и... майка му беше облечена цялата в черно. Заключи го в прегръдката си и така останаха завинаги до нейния край.

- Няма го вече баща ти. Останахме само двамата. Сине...

Не се разплака. Може би щеше, ако ударът на съдбата не  беше запратил в друга реалност. Сега вече той беше таткото на майка. Момчето си беше отишло. Не се разплака и на другия ден, когато стоеше до майка си пред ковчега на баща си, приемайки съболезнованията на познатите. Защо да плаче? За кефа на комшийката ли, която чу на връщане от гробищата да си говори с една друга кокошка – „Горката Венета! Сега кой ще я гледа? Синът ли, че той една сълза не пророни за баща си. Такъв безсърдечник още от малък!” Тъпанарка. Той и баща му не я харесваше. Имало е защо.

Първата нощ без баща прекара, без да заспи. Седя с майка си в кухничката до малките часове на нощта. Бяха извадили албумите със снимки, гледаха ги, спомняха си отминали случки... Радиото бъбреше. Хладилникът и той нещо мърмореше. Оказа се, че дървата в печката не идвали сами. Два пъти излиза в снежната нощ до навеса да носи. Вече заместваше баща си. Така осъмнаха двамата. Макар и безсънна, беше спокойна нощ. Животът продължаваше, искаше си своето.

Разплака се чак на третата нощ след погребението. Насън. Майка му го разбуди с ръката си. Не помнеше какво беше сънувал. Но обърна възглавницата, защото беше влажна.

- Няма нищо, моето момче. Сълзите са като дъжда, необходими са за растежа. И ни правят човеци. Виждал ли си животно да плаче... Хайде сега, заспивай. И майките могат да пазят успешно любимите си хора. Нали знаеш, тука съм.

На другия ден беше събота. Пак валеше сняг. Сутринта отидоха до гробищата. Бурканът, който изпълняваше ролята на ваза на гроба, се беше разцепил на две от замръзналата в него вода. Жълтото цвете обаче стоеше право и свежо в леда.

- Виж, мамо, виж. Цветето...

- Да, сине, виждам. Като живо е. Още няколко часа поне. До вечерта. До истинския студ.

После се върнаха пеш до в къщи направо през поляните. През снега, по пътеките, направени от други ранобудници преди тях. И в неделя беше болен. Това беше поводът да опита за първи път греяното червено вино, което родителите му пиеха понякога в зимна нощ.

 

Освен всичко друго, смъртта на баща му дойде във времена, които ставаха все по-трудни. Останали сами двамата, някак леко все пак прекараха зимата. Много помогна обезщетението за трудовата злополука на баща му. Разбрани излязоха началниците му. Признаха без особени трудности, че падането му от скелето не се дължи на негово невнимание, а на нещастно стечение на обстоятелства. Още повече помогнаха неговите колеги. Цели два камиона с отпаднали от строежа греди и дъски докараха в двора им. С тези дърва изкараха цялата зима.

През пролетта на 1986-та съвсем естествено хорската съпричастност към тяхната трагедия започна да се свършва. Половин година вече отминаваше, нямаше цял живот да се грижат за тях, я. Една събота - трябва да е било през май, защото всичко отдавна беше зелено, даже игликите в двора бяха прецъфтели - майка му разговаря с него.

- Сине, трябва да вземем решение. Парите няма да ни стигат. Мислих по въпроса. Какво ще кажеш да продам къщата и да отидем да живеем под наем. Така ще закрепим положението. Докато ти пораснеш и ще смогваш вече да заместваш баща си.

- Е, мамо, и аз съм мислил по въпроса. Тази година навършвам 16. Ще си взема свидетелството за завършено основно образование и това ще ми позволи да започна работа. Каквато и да е, в къщи ще влизат две заплати. Така няма да има нужда да продаваме къщата.

- Но, чакай, сине. Няма да се съглася да останеш с основно образование. Липсата на пари сега е временна, а без образование цял живот ще работиш за стотинки. Двете неща изобщо не са сравними. Кон за кокошка. Не, не. Не става. Първо ще се изучиш, пък после ще помагаш.

 - Не се разбрахме, мамо. Не съм казал, че преставам да уча. Питах в училище. Има вечерна гимназия. Часовете започват в седем вечерта, до 10. Всеки ден без събота и неделя. Като слушам какви чичковци посещават вечерното, аз ще съм първи по успех. Гарантирано. След три години ще завърша средно. Няма да има проблеми.

- Ама ти не знаеш колко ще е трудно. Цял ден на работа, пък и вечер на училище...

- Е, че какво толкова. Татко на колко години е почнал да работи? На толкова. Щом той е успял, значи и аз мога. Нали?

- Да, де, ама сега не е такава голяма нуждата. Какво лошо да се живее под наем. Хиляди хора живеят така.

- Вярно, ама такъв живот не ни устройва. Сега съм на 16, значи след десетина години ще се заженя. Къде ще доведа жена си? В едностайния под наем ли? А?

Тук майка му се разплака. Но пък въпроса беше решен.

В края на юни 1986-та взе свидетелството си за осми клас и  само след два дни се обади старият бригадир на баща му. Имал неотложна нужда от човек в бригадата. Били започнали поредния строеж и нямало кой да носи кофите с варта нагоре по стълбите.

 

В ИНТЕРЕС НА ИСТИНАТА новият му живот му хареса повече. Имаше смисъл в него. Държеше нещата в своите ръце. И по-важното – разбираше колко е важно това.

Така се случи, че строежа беше близо до старото училище. Виждаше всеки ден  половината от бившите си съученици как отиват и как се връщат от „даскалото”. Сънени ли, отегчени ли, се мъкнеха едва-едва сутрин „на ранина”. А той вече цял час навърташе на работа. И по обед развиваха същата скорост, само дето бяха възбудени и крещяха като че ли са сами на улицата. Съжаляваше ги и едновременно с това пък му бе неудобно да им свирне и махне с ръка отгоре от скелето. Беше много мръсен за тях.

А с вечерното, както предполагаше, нямаше никакъв проблем. В новия „клас” той беше най-младият, свикнал бе да учи системно и най-важното – беше обещал на майка си да е най-добрият. От бригадата в класа бяха общо трима. Другите двама – големи, мъже, майстори. Нямаше тайни за тях в строителството. На блока той се учеше от тях. Вечерта обаче, на чиновете, те го  слушаха като им обясняваше що е туй синус, косинус... Гордееше се с това. Излизаше, че може да помага не само на майка си. Това чувство, че някой се нуждае от помощта му и че той оправдава именно тази негова надежда, го окриляше. Толкова много, че въобще не му тежеше другото – умората от тежката работа, малкото сън, липсата на всякакво свободно време. И разни други младежки глезотии.

 

***

Изобщо можеше да се каже, че беше станал един щастлив млад човек. Щастлив не толкова, защото имаше, а защото даваше. И получаваше взаимност.

***

 

Така неусетно преминаха неговите гимназиални години. 1988-ма му донесе дипломата за средно образование – нещо, което можеше да се пипне - и чувството, че е нужен и способен.

С парите нямаха проблеми. Свързваха двата края, но с двете заплати. Иначе – увяхваха. Това беше причината да пропусне първата година за кандидатстване във ВУЗ. Е, можеше да си намери и друго обяснение. Пролетта и лятото бяха най-усилните за строителство сезони, а той беше част от бригадата. Как да ги остави? Кандидатстудентските изпити изискваха време за подготовка, особено за вечерните ученици, отчиташе го, а време такова нямаше. Затова даде пред себе си тържествено обещание, че догодина... А ето „догодина” вече преполови - същата като предшественичката си. Парите пак стигаха, но ако и той работеше, а ако работеше, нямаше време за редовно студентстване. Оставаше възможността за задочно следване, разбира се. Което търпеше известно отлагане в годините. Това беше грешка. Съзнаваше го. Но друга приемлива възможност нямаше. Така, че това беше една принудителна грешка.

По-сложно стояха нещата с другата може би грешка. Шефът на бригадата много го харесваше. Имаше и дъщеря на неговите години. Симпатично момиче, обаче предложението дойде много рано, много ненавреме. Той нямаше време да кандидатства, пък му предлагаха да започнат да „ходят на кино”. Кога? Имаше и още нещо, освен очевидната липса на нужда у него за любов. Някаква напрегнатост, която витаеше във въздуха. Във въздуха, който дишаше обществото.

 

Беше В ЛЯТОТО ИЛИ РАННАТА ЕСЕН на 1989 година. Него ден наливаха бетон. Бетоновозът дойде още преди обед. До към 3 часа плочата беше излята, изравнена и сега й трябваха 24 часа да стегне, за да може да се ходи по нея. Това блокираше всякаква друга работа на обекта. Така че работният ден приключваше два часа по-рано от обикновено. Но не се оказа съвсем така.

Големият шеф, на целия блок, вече беше дошъл със служебната газка и цял багажник с бира и кебапчета. Водеше със себе си и някакъв непознат, един застаряващ тантурест чичка. Той черпел всички бачкатори по случай изливането на първа плоча. Направиха набързо една дълга софра с подръчните греди и дъски и когато вече отваряха втората бира, оня взе думата.

След четките „браво, момчета”, „свършихте добра работа”, „качествено и в срок”, „не съм се съмнявал във вас”... той смени мастара. Извади по-дългия.

 - Сега да ви кажа. Не знам дали знаете, но в началото на годината правителството разреши работата на частно, така да се каже. Засега при известни условия, наблюдавани от държавата, разбира се. Но нещата вървят съвсем сигурно към отказ от идеята на всички да се дава по равно, независимо от положения труд. Време беше, нали. Така, че който се усети по-рано за това, той ще спечели. Намислил съм да създам собствена частна строителна фирма. Същото ще правя, но ще работя за себе си, а не за някой партиец отгоре. И започвам да си подбирам работници. Предлагам първо на вас, защото знам, че сте добри в тази работа. Условията ми са ясни – ще работите същото, както досега, но трудът ви ще оценявам индивидуално. На този, който работи повече и по-качествено, ще давам в пъти по-голяма заплата от държавната. Сега взимате по 300, аз ще започвам от 1000 нагоре. Но само на съвестните работяги. Мързеливците да стоят на държавното. При мен те няма да имат място.

Тези думи дойдоха съвсем неочаквано. Поне за него. Инстинктивно почувства, че го мамят. Тези неща не стават така. Щели да работят както досега, с единствената разлика, че ще е за себе си, а не за държавата. И изведнъж само от тази промяна се появяват три пъти повече пари за всеки. Откъде? Той знаеше вече, че парите не се раждат без труд. Освен, ако са крадени. И „работата” май беше точно такава. Този мазен чичко съвсем нагло си го казваше направо: „работете за мен и аз ще ви плащам”. Хубаво, а откъде той щеше да взима парите с които щеше да им плаща „добре”. Или ще ги краде (откъде?) или ще ги мами (кой ще му разреши?). О-о-о!

Вечерта говори с майка си на тази тема. И тя мислеше така – че този е мошеник и че не си струва да се връзва с него. „Работи си, сине, работата. Старателно и честно. Господ това ще оцени.”

След месец, когато онзи дойде пак, Борис изобщо не му обърна никакво внимание. Мошеници много-о-о. И въпросът беше приключен. За добро или за зло. Той си остана член на старата бригада, държавната, където баща му работи до последно, а сега беше негов ред.

 

СЪБИТИЯТА В ДЪРЖАВАТА ОБАЧЕ се развиваха с главоломна бързина. Може би някои ги следяха и се нагаждаха към тях. Той – не. Имаше работа и беше честен към нея. Вършеше я съвестно, както се бяха разбрали с господ.

Но събитията сами го намираха. Най-напред пенсионираха майка му. Цялото счетоводство се пое от частна фирма, където не пожелаха да я вземат. По-скоро тя им отказа. Парите намаляха малко, но поносимо.

Покрай работата си, която обсебваше цялото му време, научи за свалянето на Тодор Живков, чак в 8 вечерта. Когато сигурно почти цяла България вече знаеше. Казаха му двамата комшии, които ръкомахаха възбудено на улицата в сравнително топлата за ноември нощ. Майка му не беше никак впечатлена. Разправи му, че помни и смъртта на Георги Димитров, и свалянето на Вълко Червенков – събития, които не са водили до никакви промени в България, така че какво значение поредния пленум на кого отрязал главата. Малко по-интересно беше, че бе паднала главата на „вечния” Живков, който управляваше от 33 години. Но след три дни и това щеше да се забрави без последствия.

Обаче чудото не се оказа тридневно. След седмица всички от Политбюро, които само преди десет дни махаха от трибуната на Мавзолея за годишнината от Октомврийската революция, бяха „разжалвани” от комунистическата партия. Превратът ставаше мащабен. Тодор Живков го вкараха в затвора. Неговите довчера хора го нарекоха „господин Никой”. Майка му коментира това събитие с думите „Има Господ все пак.”. Вестник „Работническо дело” махна от първата си страница двата ордена с лика на Георги Димитров и лозунгът „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. То и не останаха „съединители” във всички страни. До Новата 1990 година в Германия, Чехословакия, Полша, Унгария тамошните комунистически партии сдадоха властта. Най-драматично това стана в съседна Румъния. Около Коледа на 1989-та телевизията по цял ден предаваше директно от Букурещ. Там се стреляха не на шега. Говореше се за 3000 убити, после спаднаха до 30... Единствено сигурно го отнесе Чаушеску, румънския Живков, когото разстреляха след някакъв тайнствен революционен съд, барабар с жена му Елена. От тази вечер запомни думите на майка си – „Дали пък не прибраха спешно Тодор в затвора, за да не го разстрелят като Чаушеску?” Интересна хипотеза, занимателна.

На самата Нова Година 1990 за първи път, откакто той имаше спомени, на екрана на телевизията в 23 часа и 50 минути не се появи др.Тодор Живков да приветства народа си. Той, народът, за първи път посрещна Новата година без отчет и планове за бъдещето. Това нямаше да му се случи втори път. На следващата Нова 1991-ва господин Никой щеше да бъде заместен от Втория след Него във „вечното” Политбюро на ЦК на БКП, председателят-президент другарят Петър Младенов.

***

Само, че това сега все още беше бъдеще. И се знаеше само от Посветените. Той и майка му не бяха от тях. Впрочем това нито тогава, нито когато и да било преди или след това, никога не е имало значение. Защото тарикат-комунистите винаги са били временно явление. Днес вече се бяха упътили към вратата. За пореден път. А добрите и работливи хора оставаха в този свят. Също за пореден път.

***

Когато поставяше новогодишната чаша червено вино на масата, майка му каза:

- Много съм щастлива, сине. Хубавите времена за България вече тръгнаха. Пресякохме успешно Червеното море и робството остана след нас. Пред нас е нашата, на предците ни земя. Очакват ни още много дълъг път и големи трудности, но какво са за времето на един народ 40-50 години, когато е на своя територия. Аз няма да доживея това крайно тържество на усилията ни. Но доживях да видя Началото. Само много ми е мъчно за баща ти. Трябваше да поживее още, за да види и той това. Беше си го заслужил. Дано ни гледа отгоре и да се радва. Майната им на комунистите, това е важното.

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 6089
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930