Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.12.2017 17:30 - Сид - torrent 09
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 111 Коментари: 0 Гласове:
0



1946

Някъде в началото на пролетта получи първата си задгранична командировка. В Швейцария. Съюзната комисия искаше сведения за броя и съдбата на политическите затворници в България  Те бяха под негово разпореждане, но за тази работа си имаше публични заместници и се зачуди защо той трябваше да им я върши. Прие го като някакъв вид награда, като заслужена няколкодневна почивка. Така се и оказа. Изобщо не стигна до „Съюзната комисия”. Сведенията ги даде на своя заместник и той тръгна да ги носи, където трябва.

Седеше в хотелската си стая и се любуваше на Женевското езеро, което връщаше слънчевите отблясъци тъкмо в неговия прозорец. Съвсем различно от гледката на неговия прозорец в Управлението, откъдето се виждаше Перловската река. Имаше почти цял ден на свое разположение. Реши да излезе и да се поразходи по крайбрежния булевард.

Беше се подпрял на перилата под които безшумно се плискаха малки вълнички от минаваща бяла моторница, успели да стигнат брега.

- Хубаво е, нали? – стресна го господинът, който се облегна на перилото до него.

Беше се отпуснал. Красотата, а по-вероятно часовете извън от България и Работата, го бяха размекнали и отговори съвсем по човешки – О, чудесно е!

Докато отчете, че му говореха на български, когато се намираше в Швейцария, минаха секунди. Следващата мисъл не, а по-скоро констатация, го свали грубо от висините на съзерцанието направо долу на грешната земя. Гласът поразително приличаше на гласа на Шефа.

- Не грешиш. Само че реагираш много бавно. За това време можеше вече да си изпуснал ситуацията. Здравей! Свободно!

Извърна се рязко. Почти целия.

- Е-е. Свободно, но стой на място. Какво толкова. Вярно, че не сме се виждали скоро, ама животът ни поднася каквото си иска.

- Но... Вие? Тук!

- Ама, разбира се, аз. Ти къде очакваше да ме видиш? В София във Военния клуб ли? Ей, я мирно! Отпусни! Така-а-а... Минавах случайно оттука, видях те и се спрях да побъбрим. Няма нищо лошо, нали?

- Прощавайте. Здравейте. Аз... Ние... Служим на Родината.

- Добре. Това ясно. Родината! Така се отговаря. Коя Родина впрочем? Не си длъжен да отговаряш. Отпусни се, де. Срещата ни може да не е случайна, но не е служебна. 

Първоначалната изненада отминаваше, освобождавайки блокировката на съзнанието му. Той знаеше, че Шефът е успял да се изплъзне на Девети септември от така наречената народна власт и в събитията, които последваха, ясно различаваше неговата ръка. Просто не очакваше да го види, още по-малко пък така неочаквано. Макар тъкмо този начин на появяването му да беше най-естественият. Нали го беше предупредил, че ще го следи изкъсо, дори „отгоре”!

Разговорът, по-скоро монологът му, който последва обаче, беше пълна изненада. Той постави нова Задача за него, лична така да се каже, която се оказа по-„дълга” и не по-малко значима от защитата на „Родината”.

- Повиках те тук, защото служебните канали не могат да бъдат използвани в този случай. Това би било пагубно дори. Слушай ме много внимателно. Познавам те вече от десет години и непрекъснато се убеждавам, че не съм сбъркал – много – в първоначалното си впечатление. Ставаш за мой помощник. Ще направя дори нещо повече. Признавам, че няма друг човек, комуто да мога да се доверя безпроблемно. Запомни това. И гледай да не ме разочароваш. Моля те! Ще ме заболи от твоето наказание! Не ми се налагаше едно време да говоря така. Остарявам.

Но на въпроса. Преди неясно колко години, не много обаче, двама братя от Свищовско намерили в градината си златни монети от римско време с лика на император Траян. Много монети, във всички случаи повече от 400. Вероятно са били предназначени за заплати на тамошния му легион. Това не е важно. Двамата братя обаче били достатъчно хитри да не се похвалят някому веднага и държавата изобщо не разбрала за находката. И едновременно с това достатъчно наивни, за да не разберат огромната ценност на находката си. Продали ги на някакъв търговец от София, общо взето за смешна сума. Все пак тя им стигнала да построят впечатляваща къща на село. После нещо се скарали, единият се разприказал за монетите, другият се разсърдил, сбили се и се стигнало до убийство. По погрешка, но все едно - работата стигнала до властите. Разровили следователите нещата, но научили само името на купувача от София. Тогава ми докладваха на мене. Така бях натоварен със задачата да го проследя и да докладвам, за да може монетите да бъдат взети, конфискувани, все едно – върнати в държавната хазна. Войната вече беше започнала за нещастие, или за щастие, защото това ми позволи да „забравя” да съобщя за операцията. Държавата имаше по-важни грижи. Надявам се Бог да ми прости. И аз съм негово създание. Още повече, че така наречената народна власт, не е богоугодно дело. Купувачът е българин, жив е, разбира се, живее в София. Монетите са у него, убеден съм в това. Или поне знае къде са. Със сигурност. Елементарно е да се натисне „да ги подари на народа”. Но това означава сегашните комунисти да ги приберат. А те не заслужават това, нали?

(Тук в монолога на Шефа настъпи ясно доловима пауза. И двамата знаеха причината. Рискът! Рискът, не държавата да не позволи да бъде измамена, а възможността единият да надхитри другия. Сега, от дистанцията на годините, той можеше да каже, че първата опасност – от страна на държавата – бе подценена, а втората опасност, личната - преувеличена. На позициите на които се намираха те двамата, „отстъплението” беше невъзможно. Знаеха толкова тайни, толкова съдби държаха в ръцете си, включително и съдбите си един друг.  Това така опияняваше! Така обсебваше! А нямаха и грам личен живот извън Службата. Службата, която им позволяваше всичко. На която именно Държавата ги беше поставила. Какво тук значи някаква си личност? Думите на поета бяха съвсем верни, макар той да заслужаваше съдбата си, защото, изричайки ги, е вярвал в някакви идеални глупости.)

Ние, двамата с тебе, трябва да намерим тези монети. Първи, преди държавата, и да ги приберем за себе си, разбираш ли! Аз следя за тях да не се появят навън зад граница, ти ще правиш същото вътре в страната. Моята задача е по-лесна, защото работя в демократична среда, а демокрацията е голяма слободия, знаеш. Твоята е трудна. Трябва да се пазиш от поразяващата ръка на Партията. Добре пак, че ти си нейният мускул. Но не надценявай ролята си. А, да не забравя! По въпроса за монетите, няма да приемаш никакви заповеди, ако не си ги чул лично от мен. Момчето не е никак просто и е възможно да се опита да те подведе, използвайки името ми. Пази се от него не по-малко, отколкото от Партията. Даже повече – Кобургите са много хитри лисици. Каквото и да се случи - Ich bin nicht! I dont now! Понимаешь? Мисля, че не знае за съществуването на монетите все още, но никак не е изключено да научи в един момент. И той си има агенти.

Водите на Женевското езеро спокойно се поклащаха нагоре-надолу, Нищо необичайно не се случваше според тях. Те познаваха толкова много конспирации и тайни, че една повече нямаше никакво значение. Съдбоностността оставаше за така кратко живеещите хора, наминали да го видят в някаква милиардна част от съществуването му.

36 години оттогава...

 

ВРЪЩАНЕ  В  1982

След онази съдбовна среща край брега на Женевското езеро нещата потръгнаха някак, но постепенно се закучваха все повече и повече. Техният човек беше много хитър. Той приемаше задълженията на съвестния социалистически труженик и като такъв не настояваше много за човешки права извън колектива. Нямаше формален повод за насилствени действия срещу него значи, където „в навалицата” можеше да му се случи всичко, без никой да разбере. Още повече, че нямаше жена и деца. Освен това преди Революцията, каквото е имал, а не е имал малко, беше го предал доброволно на новата власт като гаранция за запазване на живота му. Бил е много известен търговец на вина, с международни връзки в Европа, собственик на винарска изба и няколко ресторанта в столицата, но се отказал от всичко това „в името на народа”. Беше запазил само къщата си, хубава, но нищо особено – едноетажна постройка на 120 квадрата с голяма градина, обаче малка за детска градина например – и именно затова останала незасегната от мероприятията на новата власт. За какво да се захванеш, за да си каже за монетите, но само на тебе?!

За да приспи бдителността му, ходатайства пред местните власти да го назначат на работа в собствения му на времето ресторант, като салонен управител. За негов заместник постави агент, който му беше лично предан и му докладваше за всяко „мръдване” на обекта. Внедри като прислужница в дома му друга своя агентура. Тя претръска цялата къща и градината за „тайни чекмеджета”. Нищо! Никаква следа от монетите. Човекът имаше брат, много по-беден, който живееше с жена си и дъщеря си в общ двор, но в отделна постройка. Конфискува я за нуждите на „Жилфонд” и им настани вътре квартиранти, цяло семейство, със задачата да спечелят доверие. Нищо! Нулев резултат! 

Чак през 60-те години се получи някакво раздвижване. Хвана го преди да се случи, така да се каже. Човекът му от ресторанта съобщи, че видял обекта да рови в някакво чекмедже, което при проверката се оказало с двойно дъно. Вътре имало една, само една златна монета. Нареди на своя човек да не я пипа, а да си отваря очите на четири. На следващия ден беше предупреден, че обекта е извадил монетата от тайното чекмедже. Буквално след час при него дотича местният златар да му докладва, че му предложили да купи една златна монета на далаверна цена. Явно крадена. Даде му допълнително пари от държавната каса срещу допълнителни бъдещи сведения. Но дотук! Неговият човек даде всичките пари, за да купи абитуриентска рокля на племенницата си, която тази година завършваше гимназия. И толкова. След години човекът умря, без да извади монетите. Дали изобщо ги имаше?

 

Ако не беше Учителят му, който твърдо вярваше, че монетите съществуват и че бяха скрити именно при въпросния обект, да се беше отказал сто пъти от тази работа. Но дори и при последната им среща в Съюза в началото на седемдесетте години, той го закле да не се отказва. Монетите щяха да се появят – рано или късно. И понеже нямаше наследници, му даде правото да се разпорежда и с неговия половин дял. Играта продължаваше, какво от това, че може би нямаше изход от това ниво.

Преди горе-долу година умря и заподозреният. Ей-така, изведнъж. От инфаркт. Монетите така и не се появиха. До вчера, когато при разрушаване на къщата му, те се посипаха от кофата на багера. Били са заровени под къщата! Невъзможно за откриване място. Човекът ги беше скрил дори от себе си! Защо? Може би, защото имаше още толкова? А онази единствена монета, излязла на бял свят преди 30 години, тя от коя половина беше?

Беше я дал за абитуриентска рокля на племенницата си. Като се има предвид колко предпазлив беше, трябва да я е обичал твърде много, за да рискува така. От такова разсъждение не следваше ли, че другите монети трябва да се появят около племенницата. То нямаше и на кого другиго да ги завещае. Той собствени деца нямаше, а тя беше единствено дете на брат му. По отношение на жените пък беше второ разширено и допълнено негово копие. Като него самия им беше неподвластен. Даже нещо повече – нито веднъж за толкова години дори не се „размириса на мъж”. Той беше наредил на „прислужницата” в къщата и на сервитьорките в ресторанта да му се слагат. Нищо, брате! Бетер от „железния светилник”.

Сега трябваше да се съсредоточи в следенето на братовата му дъщеря. Тя най-вероятно нищо не знаеше за златните монети. Докато онзи ден конфискуваше златото от тарикатите разрушители с багера, я мерна  зад пердето на апартамента й в жилищния блок, построен на мястото на бащината й къща. Изненада, любопитство, със сигурност раздразнение и съжаление някакво. Но нищо повече. Тя просто беше тъжна. И вчера я наблюдаваше, докато следователят я разпитваше за случката. Определено не знаеше нещо повече от тях. Просто ги мразеше. Много! Тях, комунистите. И изобщо не я интересуваха парите. Имаше такива хора!

Къде бяха скрити пустите златни пари! 

 

СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ-ЧЕТИРИ ГОДИНИ

не донесоха никакво развитие на случая. Може да се каже даже, че го забиха в още по-глуха посока. Според комшийката, която го осведомяваше за семейството, Венета - така се казваше братовата дъщеря вероятна наследница на монетите – била много травмирана от разрушаването на къщата на чичо си. Тя била последният спомен от детството й и когато вече я нямало, нищо не я задържало на това място.

С мъжа си продадоха апартамента, който тя беше получила като компенсация за къщата на своя баща и като добавиха парите от наследството на чичо й, си купиха една малка стара къща в краен софийски квартал в полите на Стара планина. Нищо особено, само дворът беше чудесен – голям и зелен. Кръвта вода не става. И предпочитанията дори се наследяваха. Той проследи до стотинка разходите, които семейството направи по покупката на къщата и нейното потягане. Сравнени с парите от продажбата и наследството, всичко излизаше до стотинка. Външни пари не се появиха. Беше абсолютно сигурен и че никакви монети не бяха пренесени при процедурата по прехвърлянето на вещите. Къде беше златото? И имаше ли го изобщо?

Но така или иначе и другото беше сигурно – половината монети не бяха се появили никъде досега. Ето вече 40 години. Просто се губеха. Ама не можеше така! Ако бяха в България изобщо, нямаше друга възможност, освен да бъдат заровени в земята. Къде? Никъде другаде, освен в терена на къщата. Само че не биваше да се рови надълбоко там. Ако изскочеха, край. Държавата ги прибираше одма. Използва всичките си връзки и влияние да провали проекта за строеж на още един многоетажен блок, близнак на вече построения. Общината направи градинка там с детска площадка. Нека се люшкат децата няколко години още, докато държавната собственост отпаднеше. Тогава той щеше да купи мястото. Значи какво? Търпение, търпение и пак търпение. Щеше да дойде неговия час.

Но това не отменяше следенето на братовата дъщеря. За всеки случай. Никоя проверка не е излишна.

 

1992

В тази година най-после стана възможно да закупи за себе си целия парцел с детската площадка. Мястото беше общинско, всички общинари бяха назначени от Партията, така че нямаше никакъв проблем с уреждането на собствеността и разрешението за строеж. Трудностите от които се боеше бяха други. От намирането на монетите бяха отминали 10 години. Страхуваше се да не би някой още да помни това и да го свърже с придобиването на точно този имот. Макар, че службите не държаха пълното досие. За тях монетите бяха не 400, а 200 – онези, които бяха изкопани, и край. Но един дявол само знаеше дали „Момчето” нямаше свои канали на информация. Слава Богу, че „демократичната власт” се беше погрижила да го вкара в затвора. Значи той си имаше по-големи грижи. Което беше добре.

Багерът влезе в новозакупения имот почти веднага, в началото на есента. Щеше да строи жилищна кооперация от модерен тип – с подземен паркинг на две нива. Това предполагаше десетина метра дълбоки основи. Три дни „спа” на изкопа, за да наблюдава лично работата. И изживя най-голямото си разочарование в живота. Нищо не излезе от пръстта! Освен камъни и на десетия метър подпочвена вода.

 

това го довърши. За какво беше живял целия си съзнателен живот? Какво успя да завърши през него? Избягна грешката на баща си да избере губещ покровител. „Върза” се с династията и половин век я пази под прикритието на убеден комунист. Като такъв имаше пълната възможност да се саморазправя с опонентите си. Наистина беше, чувстваше се всевластен. Съобразяваше се само с и.д.царя и още 5-6 пазещи се го, като него. И какво? След 50 години комунистите си отиваха, а Царят не идваше! Той какъв се явяваше след като цял живот беше член на БКП? И беше използвал докрай всички облаги, които му даваше това членство! Ама бил „под прикритие”?! Иди го доказвай в тази суматоха... Да не би да се ожени? В душата му Службата не остави никакво място за Любовта. В края на краищата можеше и без любов да придобие наследници. И това не направи! Последните 40 години посвети на проклетите златни римски монети. Химера! Още една химера. Имаше 5 от тях, а държавата без никакъв проблем получи, взе му, 200. Останалите 200 не излязоха никакви. Имаше ли ги изобщо?!

Къде са му били очите, ушите, мисълта, разсъдъкът, да му подскажат, че не е никаква награда да станеш победител с цената на целия си изживян живот, като на финала няма никаква публика, която да ти ръкопляска. Няма и купа, както се оказва. Няма и пукнат организатор, когото да треснеш, поне да ти олекне на момента...

След половин година умря. На 73 години. За „другарите” си - от преумора. За по-сведущите - защото Обектът и Каузата му си бяха отишли преди това. Всъщност...

Всъщност Възмездието го беше застигнало. Ще има ли някой, който да каже – Ех, аз да имах такова възмездие...




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 5471
Постинги: 31
Коментари: 8
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30