1960

Кандидатства още веднъж за студентка и записа  счетоводство в икономическия институт. От трън, та на глог. Изпит по политикономия!  И пак при евреин! Само че тя вече беше „печена”. Научаваше наизуст всичко от учебника и изобщо не мислеше да споделя с какво не е съгласна. Писаха й петица. Тя заслужаваше шест,  дори седем, защото ако я бяха питали - и послушали! – България нямаше да е на това дередже сега.

Беше съгласна, че нивото на човешките взаимоотношения се определя от развитието на икономическите закони, които то, човечеството, признава в момента. Че просперитета на капитализма се дължи на така наречената принадена стойност. Че тази принадена стойност няма откъде другаде да дойде, освен ако производителят не продава на потребителя по-скъпо стоката си, отколкото тя му струва. И че това води до експлоатацията на човек от човека в крайна сметка. Което не е най-добрият начин за човешко общуване. Впрочем тези брутални човешки отношения съвсем не бяха приоритетно открити от капитализма като обществен строй. Имало ги е през цялата човешка история.

А какво предлагаше Маркс насреща? Общо взето нищо. Ама съвсем меко казано!

Той предлагаше една комунистическа действителност на общество без собственост, без религия, без класи, без полиция, дори без нужда от управление, без войни... земя-фантазия на вечната хармония. Утопия! Само че как да преминем от Сибир в Сенегал, без да изгубим съзнание, както пишеше Виктор Юго? На помощ идва социализмът, който е дефиниран не като обществен строй, не като форма на управление, а като едно състояние, организирано и контролирано, от кого? – какъв тарикат! - като преход от капиталистическо към комунистическо общество. По времето на този преход всички хора трябва да бъдат „трансформирани” в граждани на бъдещата супердържава. А какво ще стане с онези човеци, които не искат да бъдат „трансформирани”? Те подлежат на „социално планиране”, т.е. на отстраняване от обществото. Единство и борба на противоположностите – какво да се прави! Само че критериите за подбор кой да остане и кой да бъде отстранен, определят марксистите. Това е далеч по-зловещо и античовешко от Дарвиновата теория за естествения подбор, където думата има Природата. А не Хитлер, Сталин или тям подобните. Въпреки, че по същество и двете теории – и на Дарвин, и на Маркс – са геноцидни: слабите същества, „нисшите” раси умират или биват изтребени, за да отстъпят мястото си на силните, на арийците или на комунистите.

Та Ницше е истински добряк в сравнение с тези гении на Злото. А истинското щастие за човечеството е, че родените деца на Злото нямат никакъв шанс да оцелеят в джунглата на пазарните отношения.

Хубаво – ще вземеш парите на богатите и ще ги дадеш на бедните. По равно! И те какво ще правят след като ги получат? Ще живеят добре,  докато все още ги има. Ако решат междувременно да ги увеличават, допират до отречените капиталистически пазарни отношения. И  а, са станали по-богати от другите, а, са им резнали главите до кръста. Значи всички остават равни и парите в един момент свършват. Какво правим? „Приобщаваме” други балами народи да влязат с готовите си пари в кюпа на социализма, докато изядем и техните пари. После? – Плеснат с ръце, та се прегърнат и с песни хвръкнат те в небесата... Защото „Където има равенство, няма печалба.” – цитатът е оригинален, на Маркс. Ама кой да чете?! Това, което за единия е повече, за другия е по-малко!

Само че до неизбежната гибел на Марксовото учение минава време и всеки миг от него се плаща с невинни човешки животи. Което за отделния човек е фатално. Изходът? Пак Ницше го беше посочил: „Всъщност човек в края на краищата изживява само самия себе си. Едва когато той се отвърне от самия себе си, ще прескочи своята сянка и наистина ще падне право в своето слънце.”

Изобщо не „битието определя съзнанието”! Защото „човек не е само сбор от химически елементи, албумин и разни други слузести материи във Вселената, а нещо много по-дълбоко, величествено в своята непознаваемост, което се нарича Смисъл или даже Дух.” – така пишеше в една от дебелите умни книги.

Така пишеше. Тя го беше прочела, запомнила и приела като верую, но го споделяше в самота със самата себе си. Това беше  оцеляващата стратегия на чичо й. И тя вече беше образцова камила.

1963

Неприятностите обаче, дори и да не ги търсиш, сами ще те намерят. Някъде напролет представителна извадка от отличници-студенти получиха възможността, наградата, да се срещнат с изтъкнати софийски партийни деятели в новопостроения районен партиен дом. Имаше речи, приветствия, народни хора и благопожелания за взаимна успешна работа. След като свърши тържествената част и големите шефове си тръгнаха, всички отидоха на нещо като почерпка на маса в сладкарницата на сградата. Досега не беше попадала в такава луксозна обстановка. Чак след двадесетина години такъв лукс започна да се появява в една-две модерни сладкарници на пъпа на София. И второто нещо, което й направи неотразимо впечатление – вътре всичко беше безплатно. Тази мода още не беше се появила. Нямаше и да се появи – комунизмът никога нямаше да стигне и за обикновения народ. В задната част на този рай имаше отделен със стъклена врата по-малък салон. Обърна внимание на тази подробност, когато някакъв възрастен човек, впрочем видимо пиян, излезе оттам и седна на тяхната маса. Всичките й колеги бяха вече попрекалили с малкия коняк, нали всичко беше без пари, и приеха радушно още един по-прекалил. Той веднага започна да се хвали, че е партизанин, много заслужил, това било неговия втори дом, показваше пистолет на кръста си и още такива подобни. Лошото бе, че я фиксираше открито и нагло. Стана й крайно неприятно. Взе си чантата и каза, че отива до тоалетната. Беше решила да си тръгне. Сама.

Залута се по дългите пусти коридори на сградата. Нямаше никого, когото да попита накъде е изхода. Трябваше да се върне до сладкарницата – единственото оживено място в безлюдния вече партиен дом. И тогава онзи дядка се появи насреща й. 

- Къде бе, девойко? Защо си се разбързала?

Нямаше никаква възможност да го заобиколи. А и не знаеше накъде е изхода.

- Загубила си се? Не си първата. Голяма сграда, ей. В сладкарницата ли искаш да се върнеш?

Кимна с глава.

- Ама те твоите приятели си тръгнаха. Там няма никого вече. Само аз и ти сме останали. Я ела с мен до кабинета ми на горния етаж. Да си взема и аз палтото, ще си ходим заедно.

Съгласи се неохотно. Нямаше избор. Иначе оставаше съвсем сама изгубена в този противна голяма къща. Смрачаваше се, в коридорите ставаше сумрачно, а тя дори не знаеше откъде се палят лампите. Тръгна с дядото нагоре по мраморните стълби. Отблизо я лъхна противната миризма на спирт, която се носеше с него.

На горния етаж светеше. Пак същият дълъг широк и пуст мраморен коридор. Можеха поне по едно цвете да сложат в ъглите... Щеше да е по-човешки топло. Пияният отключи някаква врата и тръгна да влиза. После се сети, спря се, върна се назад и покланяйки се застрашително за алкохола в него, я покани с широк жест да мине преди него. Отказа:

- Тъмно е вече. Ще ви изчакам тук да си вземете палтото.

- Ама не ме препирай! Това е моят дом. Аз съм партизанин и съм го заслужил. Знаеш ли що врагове на народа съм претрепал?! У, каква си невъзпитана. Ето, влизам аз първи и светвам лампите.

Не видя какво копче натисна, но вътре светнаха толкова много лампи изведнъж, че коридорното осветление й се видя като мрачен зимен следобед пред ясен летен ден по обед. В какъв лукс пребиваваха тези хора!

Онзи явно разчиташе на този ефект:

- Харесва ли ти, нали? Влез де, влез! Не стой на прага. Седни във фотьойла. Ей сега идвам.

Отвори някакъв гардероб, да си вземе палтото вероятно, но се оказа скрит умивалник с голямо огледало зад него, което веднага удвои светлината. Докато си миеше ръцете, продължаваше с хвалбите за партизанското си минало.

Тя седеше като на тръни, седнала на ръбчето на големия дълбок и с висока облегалка за главата мек фотьойл. Чакаше го да свърши с миенето. В момента се гъргареше. Противно!

Хеле свърши. Затвори гардероба-умивалник и отвори следващите врати. Този път се оказа шкаф за бутилки.

- Уиски? Коняк?

- Не, благодаря. Нали щяхте да си вземете само палтото...

- Да, де. И до обличането ще стигнем. Засега само ще се събличаме. Ха-ха-ха.

Положението ставаше много опасно. Този беше съвсем пиян. А бяха само двамата. Стана и понечи да тръгне към вратата. Дядката партизанин й препречи пътя.

- Сядай обратно във фотьойла! Да не вадя пищова. Предварително. Ха-ха-ха. Я, да затворя вратата...

- А, така – беше се понесъл към нея с две чаши в ръка – пийни сега малко уиски. Помага на отпускането.

Нямаше как да не поеме едната чаша. Имаше голяма опасност да я излее отгоре й. Втората чаша той я гаврътна наведнъж и я пусна на земята. После я хвана за косата и притегли главата й към себе си. С чашата в ръка тя нямаше голяма възможност да му се противопостави. Той вече сваляше панталона си. Отдолу се показаха долните му бели гащи с дълги крачоли.

Нататък не си спомняше мислите си. Но се спаси! Гаврътна на екс своята чаша. Това му направи добро впечатление и притъпи предпазливостта му.

- Ха така те искам! А бе, ще свикнеш ти!

Всъщност тя искаше да освободи ръцете си. Когато й го подаваше към лицето, тя го хвана за топките и ги изви с все сила. Онзи изпищя като колено прасе. Сви се на две и забоде глава в скута й. Нанесе му силен удар с коляното си, което го отхвърли на метър назад и го просна насред персийския килим. Стана бързо, взе си чантата и затръшна вратата. Дори и сега виенето на сладострастника огласяше коридора. Добре, че нямаше никой да го чуе.

Хукна по коридора. Добрият господ й помогна за втори път. В дъното му имаше врата, която излизаше на някаква тераса. От нея по стълбички се слизаше на по-долна тераса, която се надвесваше над някаква улица. Група хлапета спореха нещо на отсрещния тротоар и гласовете им огласяха сигурно целия квартал. Развика се за помощ. Чуха я.

- Що щеш там ма, како?

- Леле, загазила си!

- Гони ли те някой? Спри да викаш тогава. - Последният глас беше на един дангалак, вероятно тарторът на уличната банда – Я, вие двамата, бързо тичайте за стълбата. А, ти, спри да викаш. Че ей-сега ще довтасат милиционерите.

След три минути една дървена стълба беше доставена и подпряна на зида. Някакъв възрастен циганин разбута циганетата, качи се на терасата и я забута към стълбата в тъмното. Тя се засуети, понечи да прихване роклята си между коленете, но той бая грубо я прекъсна:

- Айде, айде. Може да си госпожица, ама те са виждали такива работи. Давай да бегаме, че ако дойдат ония с пищовите, ще стане страшно и за теб, и за нас. Давай, давай!

Цялата операция по спасяването й приключи в пет минути. Седеше в някаква ниска стая и около нея се въртяха поне три жени. Туриха я да седне на мръсен миндер и една много възрастна циганка й наля в очукана стъклена чаша нещо силно миришещо. Вероятно ракия. Не можеше да я изпие

- Пий, пий, помага срещу уплахи. Чашата е чиста. Ракията за нас сме си я правили. Разправяй сега.

Някакъв дребосък влетя в стаята:

- Бабо, двама се въртят около партията и търсят някаква женка. Сигурно нея. Май са й приятели.

- Тичай бързо и ги довеждай. Тихо, да не разбудиш партизаните. Леле, каква си късметлийка, чедо. Я, дай ръката си да ти гледам, докато дойдат твоите. И гаврътни ракийката. Помага ти казвам.

След десетина минути дойдоха двама нейни колеги. Бяха се притеснили много. Милиционерът на входа им казал, че жена не е излизала, но отказал съдействие да я потърси из сградата. И изгонил всички навън, затварял след тях. Не знаели какво да правят. Тръгнали да обикалят наоколо да видят поне дали свети някъде нещо. Добре, че момчето ги видяло и довело тук.

- Много ви благодарим. Без вас бях загубена. Колко ви дължим?

- А-а-а. Ний за тази работа пари не вземаме. Хора сме, нали, да си помагаме. – обобщи старата циганка. - Дай два лева за гледането, че иначе няма да се случи доброто, дето ти го казах.

За случката не разказа на никого в къщи. Просто я беше срам. Партизанин да я нападне, цигани да я спасяват!

След два дни я викна деканът на факултета. В кабинета му седеше някакъв гражданин. Оказа се следовател. Дъртият насилник се бил оплакал за нападение срещу него и я издирили. Разпита я, общо взето съвсем културно. Явно си познаваха „стоката”. След това говорил и с двамата й колеги, които й бяха помогнали онази вечер. И с това приключи този твърде неприятен епизод в живота й. Мислеше си...

Оказа се, че деканът е също така голям мераклия. Започна да я търси в лекционната зала, да я вика за възлагане на задачи в кабинета си, няколко пъти я засича „случайно” на изхода на института след занятия. Искаше си точно толкова нахално като онзи, само дето не беше така грубо. Мислеше си вероятно, че тя е „склонно” момиче. Добре, че й оставаше само още няколко месеца обучение и следваше периода на дипломната работа, та й се размина отказът. Иначе ще трябваше сигурно да напуска спешно и икономическия.

1964

Завърши ГО ОБАЧЕ ПУСТОТО счетоводство. Животът се беше нормализирал. Всички българи бяха се качили и пътуваха със социалистическия влак. Слънцето светеше целогодишно и земята раждаше по две реколти. Управлението на комунистическата партия беше стабилно и вечно. Мрачните опасения на чичо й тъкмо от такъв развой на събитията се сбъднаха, баща й се беше примирил – лъвът в него като че ли остаря. И нейните „Радини вълнения” бяха отминали. Имаше ясно начертана програма от Партията. Щеше да работи честно и почтено до 20-я конгрес на БКП, когато щеше да се пенсионира, да се влюби наскоро и омъжи веднъж, да има две деца... Макар да съзнаваше напълно иронията на тези „мечти”, тя пътуваше към тях съгласна и примирена. Такъв беше светът и отделният човек не бе в състояние да го промени.

Наплашена от случката в районния комитет миналата година и щенията на декана, не пожела да приеме офертата да остане в института като помощник-асистент. Успехът и знанията й отговаряха действително на високите изисквания, които предполагаше такава длъжност. Започна работа в строителното предприятие на баща си. Фактури насам, фактури натам, плащания, заплати... Философските й наблюдения върху икономическата природа на обществото бяха прибрани в „мазето”. На „зидания перваз” далече от недобросъвестни очи. Докато някой от следващите след нея щеше да ги намери.

Както се бяха кротнали нещата – едва ли щеше да го доживее.