1956
Отговорите започнаха да прииждат сами. Умът й не беше вече детински и това обстоятелство й позволи да започне да ги разпознава сред купищата затлаващ ги обществен боклук. А имаше и гена.
В учебниците на сина й тази година беше записана „със златни букви”. Защото била донесла нова история, нова литература, нова живопис, нова музика, нов материалистичен подход към биологията, физиката и химията, нов обществен живот... И връщане към старите имена в географията. Бре! Махнали само портрета на Сталин и станало нов кът!?
Само дето математиката остана същата. Въпреки смяната на правителството. Но Борис още беше малък да разбира. Токущо бе намерил „сандъка с книгите”. Предстоеше му прочитането и осмислянето им. Имаше време да се родят в главицата му наистина верните отговори. И никаква Иванова не можеше да попречи на това. Впрочем тази година тя завърши осми клас с петица по български. Въпреки, че знаеше много повече от въпросната Иванова. А една нейна съученичка, която питаше: „На този куплет как му е заглавието?” имаше шест. Беше правоверна. След няколко години случайно научи още една причина – директорът й обяснявал някои литературни въпроси допълнително в своя кабинет. Под портрета на Димитров. Тройка правоверници. Четворка – с Иванова. Пък шестица? Че кое му беше новото, изключителното, бъдещето на социализма?!
С баща си не можеше да разговаря така директно по тези въпроси. Той винаги остана за нея малко енигматичен, затворен. Тъкмо новият обществен строй му беше донесъл много страдания, животът му беше белязан от това и нямаше правото да издевателства над неговите мъчителни спомени. Виж, чичо й беше друго нещо. Той не й беше баща... Някъде години по-късно разбра, че е допуснала голяма грешка като не беше говорила с баща си на тази тема. Близо преди да умре, той й каза горчиво: „Не успях да се сближа с тебе. Исках го, но не успях.” Съзнаваше, че искайки да я предпази от лошото в собствения си живот, беше я предпазил и от себе си. И си го приписваше. А тя къде беше през това време, на Луната ли? Родителите се нуждаят от приласкаване не по-малко, отколкото техните деца. Дори повече! Сигурно затова една от божиите заповеди гласи: „Почитай майка си и баща си!”.
Вече беше се досетила, че разпрата между двамата братя се дължеше не на принципно различни възгледи, а по-скоро на различно тълкуване на събитията. Един и същи избор, обясняван обаче различно и платен с различни по обем, но еднакви по същност страдания. Защото не беше комунистически правилният. И двамата бяха избрали полу да приемат партийната правда. Баща й не беше завършен антикомунист, а чичо й не беше станал комунист. И двамата бяха вътре в блатото на партийната правда, какво значение, че единият беше навлязъл отляво, а другият – отдясно. Разбра го не изведнъж, трябваха й години и дори сега още намираше артефакти от тяхното лутащо се минало.
Чичо й беше по-„левият”. Обясняваше си го с факта, че е следвал в Германия по времето, когато социалистическите идеи са били на мода в обществото и още не са били разделени на националистически и интернационалистически. И, от него лично го беше чувала, че който на младини не е бил социалист, няма сърце, а който на старини продължава да бъде социалист, няма ум. Само че това можеше да бъде модел само за нормална държава. Опитай да се откажеш от социалистическите си идеи в комунистическа България, да видиш какво ще ти се случи! На чичо й не беше се случило нещо много лошо, защото той буквално си беше платил на комунистите. От цялото си богатство беше запазил само къщата. Горе-долу по това време го разбра. Търговията с вино му била отнета, това не е частна работа. И ресторантът също е бил национализиран. Пак добре, че му разрешили да остане на работа. Дори не лоша – направили го управител на заведението. Сега като се замислеше, това трябва да е било „платено” с още нещо. И въпреки всичко комунистите се бяха „минали”. Чичо й беше останал добър човек като баща й.
Той пък, баща й, винаги е бил по-дръпнат, по-рязък. Добре, че майка й беше земна и разумна, та тушираше този негов недостатък. Но донякъде. През тази 56-та година разбра какво влагаше Иванова и ней подобните в квалификацията „враг на народа”. Баща й беше съден и осъден от Народния съд през 1945-та. За щастие само на две години затвор, който бил съкратен на няколко месеца по настояване на някаква Смесена комисия на съюзниците. Не само за него, разбира се, за всички осъдени за дребни неща. А присъдата му наистина е била репресивна. Малко преди Девети септември той е имал конфликт на работното място. Един от бригадата строители, бил мързелив и много нахален. Съвсем демонстративно полягвал по обед на сянка и ставал нейде към 4 следобед. Имал бил нужда от почивка. На всичкото отгоре започнали да изчезват някои строителни инструменти на другите – я тесла, я мастар... Баща й го изгонил от бригадата естествено. Но по Девети този се оказал партизанин – от онези, дето излезли в гората на 8-ми. След няколко месеца, по линията на новосформирания Отечествен Фронт, този същият станал народен обвинител. А баща й станал фашист, който уволнявал от работа невинни, само защото били комунисти.
Въпросният „народен обвинител” още беше жив. Работеше в ТПК-то на края на улицата. Някакъв началник. И беше председател на кварталната организация на ОФ. Правеше списъци на съкварталците си по всякакви поводи. Баща й се спомина на 59 години.
Виж, за Иванова господ беше по-справедлив. Беше умряла десетина години след любимото й второ издание на „Тютюн” от безобидна пневмония.
Тази „историческа за българския народ година” беше в известен смисъл историческа и за нея. Именно през тази година се влюби за първи път. Беше й съученик с една година по-голям. Но „деформацията на светогледа й” вече се беше случила и не я докараха доникъде. Ако го беше срещнала в по-зряла възраст, щеше да го класифицира като по-прост от нея, но в 8-ми клас виждаше в него и момчето, което се нуждае от нейната помощ в учението. Е, след няколко години щеше да се убеди, че оправия с него няма, обаче съдбата й реши въпроса почти веднага.
На първите срещи след часовете, разхождайки се по поляните зад училище, естествено, че разговаряха само. Тя говореше, той предимно я слушаше и търсеше ръката й. Тя я даваше, но понеже се изживяваше и като негова учителка, я издърпваше от време на време, за да ръкомаха. Във „фаталния ден” беше под впечатлението на една книга от „нейната библиотека” - „Фараон” на Болеслав Прус. Беше особено развълнувана от началната сцена. Впрочем и досега я чувстваше по същия начин.
Младият Рамзес, впоследствие станал Рамзес Велики, тръгнал на поход. Само че пътят на войската му бил пресечен от един бръмбар, пропълзял сред пясъците. Ще кажеш нищо и никакъв бръмбар, но това било скарабей. Египтяните почитали тези бръмбари като свещени, което означавало лоша поличба за фараона. Затова той заповядал на войската си да се отклони през пустинята, за да не пресекат пътя на скарабея. Но зад поредния хълм пред тях се препречил дълбок канал, изкопан в пясъците. За да не се бави, Рамзес заповядал да го засипят. Тогава дотърчал един селянин и започнал да моли фараона да не прави това. Двайсет и пет години той копал сам този канал през пясъците, защото неговият господар му обещал, ако докара вода от Нил до неговото имение зад ей онзи хълм, щял да го освободи от робството му. Напразно! Молбите и сълзите на селянина не трогнали фараона. Та той бил Рамзес! Каналът бил засипан, войската продължила пътя си за някъде и 25-годишният труд на бедния селянин бил попилян. Заради един бръмбар!
Това му беше разказала. Пропусна покрай ушите си факта, че нейният първи кумир не знаеше кой е Рамзес. А бяха го учили по история! Обаче не можа да издържи пълната липса у него на съчувствие ли, на разбиране ли, на съпричастност ли, бог знае на какво елементарно, но задължително чувство, което прави родения – Човек. Заряза го. Така завърши нейната първа любов. До там води многото четене.
1958
А ПРЕЗ тези години тя ПРОчете много НЕЩО. Чичо Ангел й беше подарил и втория си сандък с книги. Не всичко разбираше, но питаше. Защо светът е такъв? Защо с баща й не се разбираха? Защо не можеше тя да избира кого да разбира?
Познаваше баща си и не беше забравила неговата непреклонност при онзи среднощен разговор между него и майка й преди много години. Беше изключено да разговаря така направо с него. Майка й беше част от болката в семейството. И с нея нямаше как да говори. Оставаше чичо й. Попита го. Почти в прав текст. Пак беше лято. Бяха двамата на верандата. Ето как отговори на нейните въпроси той:
- Бях млад и мислех, че знам всичко. Бях убеден, че съдбата – моята и на хората около мен – зависи само от собствените ми упоритост и желание. Ако не бях толкова самонадеян и глупав, щях да предвидя очакващите ме в бъдещето злочестини. Бях утвърден търговец с възможности за избор, когато Хитлер градеше своята държава. Но гледах на него като на европейски водач. Не го провидях като единия представител на двуглавата комунистическа ламя, чиято цел е да съсипе европейското бъдеще и на България включително. Мислех, че тази ламя е едноглава – само Сталин. Това, че в началото Европа помагаше на хитлеристка Германия, подкрепяше моите убеждения и ме успокояваше. Когато Хитлер и Сталин се съюзиха и започнаха заедно войната, бях много смутен. Уплаших се истински след срещата на Чърчил, Рузвелт и Сталин в Ялта. Стана ми ясно, че Европа е поделена и че ние оставаме в съветския блок. И най-вероятно завинаги, ако меря с дължината на своя живот. Какво можех да направя след като не бях взел предохранителни мерки! Преклонената главица сабя не я сече. Никога не съм бил така смел както баща ти. Дори по-лошо – някак вътрешно отхвърлям храбростта като самоцел, храброст на инат. Добре, че не трябва да давам пример някому. Но ти трябва да знаеш, че храброст може да нямам, но имам твърдостта да дам собствения си живот, ако трябва с него да откупя живота на брат си или на скъпите за него хора – майка ти и ти. Да не дава господ! И той да ме съди, ако делата ми не отговарят на думите!
Стигна ли до Ницше от книгите? Не си? Ще стигнеш. Там има следната история за развитието на човешкия дух. В началото всеки дух жадува и търси най-тежкото бреме, за да го поеме и да се радва на силата си. Този най-тежък товар той понася върху себе си и като натоварена камила, крачи бързо в своята пустиня. Ала в тази самотна пустиня се извършва втората метаморфоза: духът се превръща в лъв. Защото лъвът иска свобода и да бъде господар сам на себе си. Само така лъвът може да твори нови ценности, да бъде свободен за ново творчество. Само че той може да извоюва свобода за себе си, заграбвайки я от обичта си. Няма откъде другаде. И тогава лъвът се превръща в дете. Детето е невинност и забрава, едно ново начало, една игра, едно колело, завъртяно отначало.
Аз бях образцова камила на която не достигна смелост да се превърне в лъв. И камила ще си остана. Баща ти е лъв, но мисля, че няма силите да се превърне в дете. А не искам нищо повече от този живот - двамата да станем отново деца. Не зная дали ще ме разбереш сега, но не се безпокоя, защото си носиш гена. Този най-тежък товар за човека.
ТОЗИ НАЙ-ТЕЖЪК ТОВАР ЗА ЧОВЕКА.
Бог й е свидетел, че опитваше да събере двамата братя и да ги превърне отново в деца. Безрезултатно. Донякъде. На рождените дни, на Нова година, инцидентно някоя хубава лятна вечер, събираха се пак четиримата, но не бяха, далече не бяха онези хубави и щастливи детски спомени. Разговорите не вървяха, припламваха и бавно угасваха като догарящ огън. Накрая си разотиваха с облекчение. Само на абитуриентската й вечер беше станало нещо по-особено. Остави ги на верандата самотни и тъжни, намери ги след 6 часа пак там обединени и весели. Баща й я изненада най-много. Накара я да седне точно срещу него и поне половин час я разпитва надълго и нашироко за вечерта. Толкова приказки изприказва, колкото не казваше и за половин година. Това повече не се повтори. Дори когато влезе в университета от раз. Той като че ли не се зарадва много. Защо – така и не можа да си обясни. Разбира се, че не попита.
Въпреки, че българският език й се отдаваше повече, предпочете математиката, защото там всичко беше ясно и точно. Не подлежеше на тълкуване. Само че от съдбата не може да се избяга. И български език да беше записала – все тая.
В първи курс трябваше да държи изпит по научен комунизъм. В началото й беше интересно. Всъщност до края й остана интересно, но с течение на времето нещата станаха почти зловещи. Тя имаше в библиотеката си и „Капиталът” на Маркс, и „Психоанализата” на Фройд, и „Моята борба” на Хитлер, и „Тъй рече Заратустра” на Ницше, и „Произход на видовете” на Дарвин, и Хегел, и Кант... Беше ги разлиствала, дори правила опити да ги чете, но сега интересът й беше възбуден до крайност. Причината? Преподавателят й. Той поставяше „на масата” всички немски философи и ги разглеждаше успоредно, за да изтъкне, разбира се, Маркс чрез критика към всичките останали. Чудесна идея, само дето изводите, неговите и нейните, изобщо не съвпадаха. Да беше си мълчала! Но не беше такъв човек.
Той обясняваше, че Ницше намразил Бог и християнството, защото още при първия си полов контакт на младини се заразил със сифилис от една проститутка. И подкрепяше тази своя версия с някакъв цитат от негово писмо до Рихард Вагнер: „Да се моля на господ ли ме съветваш, приятелю? А къде беше този дрипав евреин Исус, когато пипнах заразата? Сигурно е правил чудеса пред мръсната тълпа, докато аз ръфах червивата му библейска ябълка!” Добре, но само, ако евреинът преподавател по научен комунизъм в този момент обелваше дума за цитата на Маркс: „Религията е опиум за народите.” И не си мълчеше за сифилиса на Ленин, чийто случай беше дори по-действен – Ницше само писал на Вагнер, а Ленин разрушил всички храмове в Русия, включително и най-големия - „Храма на Исус Спасителя”. Без да броим разстрелите на хиляди попове.
Какво? – да не би да не беше вярно?!
Отхвърляйки християнския бог и църквата, Ницше трябвало да посочи с какво да бъде заместен Исус в сърцата и душите на хората. И търсейки отговор на този въпрос, той стигнал до идеята за Свръхчовека. Щом на този свят няма божествена сила, която да предпази или спаси обикновения човек от житейските страдания и нещастия, тогава човекът трябва да разчита само на себе си. Само че, за да стане това възможно, той трябва да се освободи от оковите на християнството. Затова „Долу Бог! Бог умря! Човеко, трябва сам да станеш свой Бог!” Ето откъде са се зародили всички мракобесни, човеконенавистни теории, превърнали се в ужасяващи практики, погубили милиони обикновени човешки животи. Справка – Хитлер.
Тук тя имаше дори не едно, а поне две съществени несъгласия.
Първото и по-важното. Не биваше да прекъсва цитата дотам. Той имаше продължения: „Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст. Великото у човека е това, че той е мост, а не цел.” Или – „Който не е птица, не трябва да си вие гнездото над бездни.” Или – „Щом на човечеството още липсва цел, не липсва ли още самото то?” „Или: „Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, за да приемеш една кална река, без да се замърсиш.”
Каква генна модификация трябва да имаш в мозъка си, за да свързваш учението за „себенадмогването” с идеологията на Хитлер? Да не говорим, че Ницше не беше убил никого, а жертви на Хитлер станаха 40 милиона германци, на Сталин – 100 милиона руснаци. И те заедно, тези двама другари, за пет-шест години потурчиха още поне 50 милиона човеци от други народи!
Второто. Говорейки за Хитлер, хитрягата евреин се сещаше за Ницше, а забравяше самия Маркс! Тя си беше направила един много точен експеримент, но и изключително опасен, който в края на краищата й изяде главата. Предложи на своя преподавател два цитата – на Маркс и на Хитлер - с молба да коментира възгледите на двамата:
- „Ние сме социалисти, ние сме врагове на днешната капиталистическа икономическа система за експлоатация на икономически слабите, с несправедливите й заплати, с непристойната й оценка на човешките същества според богатства и имоти, вместо според отговорности и действия, всички ние сме решени да унищожим тази система на всяка цена.”
- „Да разгледаме действителния, земния евреин – не религиозния евреин, както Бауер – а обикновения евреин. Нека не търсим тайната на евреите в тяхната религия, а да потърсим тайната на религията им в истинския евреин. Каква е светската основа на юдеизма? Практическа нужда, личен интерес. Каква е светската религия на евреина? Пазарлъкът. Кой е светския му бог? Парите.”
И хитрата сврака влезе с двата крака в капана. - „О! Типични изказвания за Маркс и Хитлер. Маркс е против капиталистическата система, а Хитлер е идеологът на изтребването на евреите. С цел да прибере парите им, естествено.”
Е, не беше така, а точно обратното. Социалистическите мисли бяха на Хитлер от една негова първомайска реч в 1927 г. (беше ги намерила в старите вестници на чичо си и преписала съвсем точно), а разсъжденията за евреите бяха на Маркс от една негова критична статия. Да се чуди човек кой какъв е и кой на кого е учител!
Впрочем и двамата – и Маркс, и Хитлер - бяха евреи! Истински! По майка. И ако са верни думите на Маркс, че водещото при тях са парите и личния интерес, не пращаше ли той самият „на кино” всичките си философски разсъждения в „Манифеста” и „Капиталът”?!
„Не когато истината е мръсна, а когато е плитка, познаващият се потапя неохотно в нейната вода.” – Но това беше Ницше, който не е евреин.
ИДЕЙНИТЕ СПОРОВЕ В ПОЛЕТО НА НЕМСКАТА ФИЛОСОФИЯ от 19 век доведоха до лош резултат. Научният комунист се запъна и три пъти я връща на изпита. Четвърти път нямаше, защото тя напусна Софийския университет след три семестъра. Ако беше продължила да му разказва за своите направени връзки и умозаключения около „научния му комунизъм”, можеше да завърши като една своя състудентка. Хубавица млада, която за несравнимо по-малко прегрешение – обличаше се не по социалистическата мода – изчезна някъде. За да се върне след няколко години не съвсем в ред с акъла и съвсем употребена.
