1947
Тази година тръгна на училище. То беше на две преки от къщата им. Стара едноетажна продълговата сграда с две крила на изток и на запад, които излизаха напред на север с 5-6 метра. Образувалото се П-образно пространство отпред беше покрито с циментови плочи и се използваше за сутрешната обща гимнастика на всички ученици. Тя беше задължителна. Водеше я една нисичка дебеличка, вероятно физкултурничката. Виждаше добре тъмносиният анцуг, който тя изпълваше целия, но лицето й съвсем не можеше да си спомни. После влизаха в класната стая. И нея не помнеше. Имаше една снимка, правена в първи клас. Три редици чинове, снимани отпред. Вдясно прозорци, тях помнеше, защото през тях прескачаха направо в двора отзад. Нямаше повече от метър до зелената му трева. Караха им се, но те редовно го правеха. И тя барабар Петко с мъжете. Отляво в дъното на снимката се виждаше една печка, направо един варел с кюнци. Не помнеше да й е било студено на училище.
Чудно защо, но помнеше изключително добре входното антре на училището. Три квадрата място. Влизаше се направо от плочките, вратата се отваряше навън. Северната стена беше остъклена. Насреща на стената имаше едно агиттабло. На него бяха нарисувани три чифта детски длани. Първите целите покрити с черни точки – микробите, които бяха по ръцете ни след игра. Върху вторите черните точки бяха значително по-малко, но ги имаше също много. Отдолу пишеше, че това са ръцете ни след като веднъж сме ги измили със сапун. На третите длани – след два пъти измиване със сапуна – бяха останали само два-три черни микроба. Оттогава винаги миеше ръцете си по два пъти. Отляво на таблото имаше още една, вътрешната врата на училището. Но след нея нямаше никакъв спомен. Странна работа. Кой бе почистил паметта й от вътрешното разпределение на училищната сграда?
Класната й се казваше Пенка. И пак нищо повече не помнеше. Не можеше да каже фамилията й. А първото име знаеше от един разказ на майка си. В по-късните години тя често го разказваше. Прибрала се един ден от училище с новината, че „другарката Пенка махнала портрета на Ленин, сложила портрета на Сталин и станало нов кът”. Ама така ще е, като чичо й беше я научил на всичко година-две преди това!
Пък и „обучението” й продължаваше. Значително по-интересно от това в училище.
Къщата на чичо й оставаше нейния втори дом. Нейният приказен втори дом. Тя беше едноетажна, разлята навън, малко повдигната над земята на двора. Няколко бели мраморни стъпала, четири, извеждаха на просторна веранда, обточена с нисък парапет от бели мраморни колонки. Оттам се влизаше в самата къща през разкошна голяма дърворезбована врата. Зад парапета от белите колонки надничаха букети от кичести японски рози, храсти върху които от пролет до късна есен непрекъснато растяха нови и нови цветчета в тъмночервено и светлорозово. Тъй като беше малка и не й достигаше ръст да вижда над розите, трябваше да ги разтваря с ръце, за да види градината встрани от къщата.
Тази градина беше по-хубава дори от къщата. Чичо й беше я правил със собствените си ръце и много се гордееше с това. Беше повдигната над големия плочник пред нея с половин метър висок бордюр. Върху него можеше да се сяда. И тогава зад гърба ти оставаха огромните кошници на белите и червените божури. Една спираловидна алея започваше от плочника и стигаше до средата й. Там имаше кръгла дървена беседка със сковани също от дърво пейки по окръжността й. Пред беседката откъм страната на къщата имаше едно голямо люляково дърво. Тъмновишнев люляк с който снабдяваше половината училище по 24 май. Това беше едно чудесно време, миризмата на люляк се усещаше още от улицата. Но не продължаваше дълго, най-много двадесетина дни. Пролет...
Чичо й много обичаше цветята. Той научи и нея на това. Не си спомняше да го е питала откъде е тази негова обич, но помнеше обяснението му:
- Цветята са второто най-хубаво нещо на този свят след любовта. Ако обичаш, може и да не се сещаш за цветя. Но ако си отдаден на цветята, значи не ти достига любов.
По този начин след време си обясни факта, че не беше запомнила баща си да подарява цветя на майка й. В дома им имаше три-четири вази, но те седяха затворени в шкафа по-дългото време от годината.
1949
През това лято умря Георги Димитров. Прие го като лично нещастие. Беше на улицата в разгара на играта, когато една приятелка дотърча и каза, че токущо по радиото съобщили за смъртта му. Разплака се начаса и веднага се прибра в къщи. Само майка й беше там. Учудващо спокойна, дори безразлична.
- Зная. И аз го чух по радиото преди час.
- Но, мамо, защо не ме потърси веднага. Това е толкова важно. Аз бях пред нас на улицата!
- Че кое му е толкова важното. Той не ни е роднина, дори не се познаваме. Умрял човек, божа работа. И нека Бог да го съди.
- Но, мамо, та това е другарят Димитров. Вождът и учителят на нашия народ, създателят на пионерската организация „Септемврийче”, героят от Лайпциг!
Майка й я погледна някак тежко и натъртено каза:
- Запомни, моето момиче! Не е по силите ни да скърбим за всеки умрял човек. Предостатъчна ни е мъката по хората, които сме обичали, които са ни обичали и са си отишли преди нас. Тази мъка е нещо съвсем лично, излизащо от душата, нещо свято и не бива да я смесваме или заместваме с нищо друго. А иначе спомен дължим всекиму. И почит, разбира се, ако я е заслужил приживе.
- Но, мамо! Другарят Димитров е най-великият българин...
- Уф, стига си ме мамосвала. Върви да си продължиш играта. И аз имам работа. А кой е най-великият българин, ела да си говорим след десет-двайсет години. То и тогава ще е рано, ама нямаме време век да чакаме.
Почувства се лично обидена от безчувствието на родната си майка. Как е възможно?! Цял народ скърби, тя беше убедена в това, а майка й – имала работа, друга работа! Качваше се по стълбите към стаята си, когато гласът на майка й я догони:
- И не занимавай баща си с твоите измислени мъки. Нали знаеш приказката за лъжливото овчарче.
Знаеше приказката, но изобщо не схвана връзка между смъртта на другаря Димитров, нейната искрена мъка и хитрините на овчарчето, което търсело внимание. Прибра се в стаята, тръшна се на леглото и пак заплака. След време чу като се отвори входната врата и баща й се прибра от работа. Никой не я повика за вечеря, тя не се обади и тази нощ заспа гладна, обидена и тъжна.
На другия ден още сутринта дружинната й ръководителка събра всички деца, които за лятната ваканция не бяха в провинцията при дядо и баба. Под нейна диктовка всички написаха писма до Централния комитет на Българската комунистическа партия в които изразяваха най-дълбоката си мъка и печал от смъртта на вожда и учителя на българския народ, най-добрия приятел и пример за всички тях, и обещаваха така да се трудят и живеят, че да заслужат най-голямата награда – да се наричат деца на другаря Георги Димитров. Като се прибра за обед в къщи, не каза нищо на майка си. Тя не заслужаваше да я допуска в душата си след като не разбираше, не приемаше мъката й.
Обади се на чичо си привечер. Ама какво им ставаше на тези нейни близки хора?! И той не скърбеше истински за смъртта на другаря Димитров. Стоеше на верандата сам с чаша вино до него, но не тъжеше. По-скоро беше някак отнесен, друго мислеше в момента. Иначе от стаята през отворения прозорец се чуваше ясно радиото, което предаваше траурна музика.
- Здрасти, моето момиче. Какъв хубав летен ден. Как го прекара?
- Ами, тъжно. Сутринта бяхме в училище, написахме писма до Централния комитет за смъртта на другаря Димитров. Следобедът... То няма никой на улицата.
- Е, че защо? Детските дни не са толкова много, за да ги губите.
- Ама ние не ги губим. Така порастваме, подготвяме се за живота, който...
- В училище ли ви учат така? Какъв живот настана! Какво го мислехме, какво излезе... Имаш ли време?
И без да дочака отговор, чичо й премести чашата с вино от другата си страна, правейки й място до себе си.
- Седни тука, моето момиче. На колко години стана? На девет?
- Не-е. Карам десетата.
- Охо! Караш десетата... Добре, добре. Карай я.
После веселите нотки в гласа на чичо й, които токущо бяха взели превес, се изгубиха.
- Вече си голяма, а големите хора са като големите птици – сами летят. Никой не им помага. Даже им пречат, другите големи. Не е лесно. Трудно е. Затова трябва да мислиш, да подреждаш нещата според собствените си цели. Разбира се, че преди това трябва да си ги набелязала, твоите цели. Давай да почваме. В училище учили ли са ви кое е по-първо – човекът или природата?
- Човекът е част от природата.
- Да! Вярно. Може ли да кажем, че природата е майка за човека?
- Ами, да. Без мама нямаше да ме има мен. Значи мама е по-важна от мене. И аз съм важна, но тя е преди мен.
- Ако учителката поиска да ти пише пет, обади ми се. Ще дойда лично да се разправям с нея. Дотука обаче – шест минус. Забрави баща си.
- Ама защото ти ме подведе бе, чичо! Питаше само за мама.
- Добре, съгласен съм, но от сега нататък няма да делиш родителите си. Те са преди теб. Те може да си се делят. Майките и бащите им – различни. За тебе обаче майка и татко са едни. Едно! Запомни ли?
- Да, запомних.
- Добре. Да се върнем на природата. Вчера умря Георги Димитров, а и вчера и днес – гледай какви хубави топли дни са. Защо?
- Ами... Ами...
- Няма ами. Казвай каквото мислиш.
- Това значи, че природата не скърби за другаря Димитров.
- Да, това значи. А ако беше умрял друг човек, мислиш ли, че природата щеше да се натъжи?
- Не.
- Това какво значи?
- Че природата не тъжи и за него. Природата не скърби за хората. Ама, чакай!
- Чакам.
- Нали, природата е майка за хората. Мама ще скърби за мене. А природата тогава каква майка е? Такава, дето не обича децата си ли?
- Не, другояче трябва да разсъдиш. Природата има милиарди деца. Не само хора. Животни, цветя, цели други планети и слънца. Че тя, ако изразява скръбта си за всяко едно от тях, значи никога да не се засмее. Тази мисъл ни доведе до глупав извод. Сменяме мисълта. Щом природата не показва скръбта си по специален начин за другаря Димитров, значи тя не го отделя от останалите си чеда. И той е човек като всички останали.
- Но нали...
- Нали какво? Ако умре дружинната ти ръководителка, няма ли веднага да дойде нова дружинна? Нашият народ ще излъчи нов учител и вожд. Няма проблем за това. Вчера един, утре – друг, след време може и ти да станеш. Да караше двайстата година, да пийнем веднага двамата за това. Сега аз ще отпия от виното сам, а ти ще кажеш „наздраве, чичо”.
За миг й се стори, че видя отражението на чашата в очите на чичо си, когато той я надигаше към устните си. Плачеше ли? Защо? Изглежда и той схвана подозренията й, защото стана бързо, държейки празната вече чаша:
- Отивам да си налея още малко вино. Нали разрешаваш? Връщам се веднага.
Нещо сви душата й. Много по-мощно и несравнимо по-силно от мисълта за смъртта на Димитров. Той не й беше никакъв, а чичо й, майка й и баща й бяха единствените близки хора, които имаше. И тримата бяха тъжни, много тъжни. Защо? Сега не можеше да проумее.
Този ден завърши късно. Вечерта баща й и майка й останаха на масата в стаята дълго след като чиниите от вечерята бяха вече измити и прибрани в шкафа. Говореха си тихо и спокойно, отпиваха по малко от ракията от крушата в двора, а тя седеше на метър от тях и четеше книга. Те бяха едно семейство.
Ако се повдигнеше малко, щеше да види прозореца на чичо си. Светлината от него угасна сравнително рано. Той нямаше семейство
ПАК 1982
От прозореца на апартамента виждаше всичко. По-ясно и точно от багериста. Покривът на бялата къща на чичо й вече беше срутен. Сега Разрушителят се бореше с източната страна на къщата, към улицата. Използваше кофата като гигантски таран. Отдръпваше малко назад багера, залюляваше стрелата му и с всичка сила забиваше няколкотонното желязо в стената. Цялата предна веранда се посипваше с парчета мазилка и тухли. Прахът образуваше лека мъгла и се стелеше върху розите и белите колонки под тях. Няколкогодишен труд и десетилетия стремежи, мечти, надежди, любов, радост и мъка, превърнали се вече в история, биваха пращани в небитието за половин-един час. Народът, който позволяваше или нехаеше и за такъв начин на неуважение към миналото, нямаше никакъв шанс да оцелее в човечеството! Колкото и велики и вечни да изглеждат успехите му днес! Граденето на къща възпитава хората, които ще я използват за дом, в уважение, почит, съпричастност, в грижа за потомците им, в живот сред труд и усилия, в любов и родолюбие. Нацвъканите панелно-бетонни спални отглеждат мързеливци, очакващи друг да им изпълни задълженията, включително и моралните, човеци без памет и почит, безродни безбожници, лакоми тъпаци, които създават нищо.
Източната стена рухна. Сега от улицата се влизаше направо във всекидневната. Багерът се премести и подхвана другите зидове. Тежките му вериги влязоха в градината и започнаха да мачкат наред. Пепел и шум се стелеха навсякъде. При поредното дръпване на багера подът на къщата не издържа и се продъни в единия край. Вече виждаше направо в мазето.
Входната врата на апартамента се отвори. Борис се прибираше след училище. Синът й беше в пети клас, точно на възрастта в която тя откри съкровищата на мазето.
- Мамо, мамо, събарят къщата на дядо Ангел!
- Ами... събарят я.
- На тебе мъчно ли ти е, мамо?
- Мъчно ми е, разбира се. Тя е част от моето детство. Но всяко нещо си има край. Естествен край. Така е устроен светът.
- Мамо, разправи ми за твоето детство. Ти живяла ли си в тази къща?
- Ама при едно условие. Първо си измиваш ръцете. Бързо, защото ще ми помогнеш да сложим масата. Две чинии, две вилици, кърпите, хляба и две чаши. Има швепс.
Послушно беше момчето й. И ученолюбиво, само дето беше едно. Щяха уж да продължават с Йордан, но спряха след първото. Ох, и Йордан! Къде ли сега нагъва сухата баничка, седнал насред вар и тухли? После ще подремне половин час на завет някъде, за да нахлузи пак високите ботуши и нагази в бетона. Все на строители й вървеше. Но си го обичаше. И той нея.
Като видя яденето, Борис забрави за питането си. С пълна уста започна да разправя за днешните училищни истории. Младостта винаги се е интересувала най-вече от собствените си преживявания.
Вече приключваше с миенето на чиниите, когато багерът забуча пак. Борис се беше прибрал в стаята си и тя можеше отново да застане на прозореца, за да наблюдава безпомощно унищожаването на последните следи на своето детство. Работеше се по разкриването на мазето.
