ЮЛИ – ДЕКЕМВРИ    2000

Следва описанието на събитията в България във втората половина на 2000 година.
Може би повлиян от “отчетността” на година 2000 - за себе си, а после реших, че и за вас – подредих събитията в тематични Глави. Списъкът им следва. Това, че се оказаха 12, е напълно случайно:
1.   Жизнени вътрешни проблеми на обществото ни: здравеопазване, образование, работа, пенсии, престъпност...
2.   Главен прокурор и Съд.
3.   Корупцията
4.   Кризата у нас – анализи на лица и организации.
5.   Състояние и развитие на политическите партии в България.
6.   Симеон II.
7.   Европейският Съюз и българските проблеми.
8.   Развитие на ситуацията на Балканите.
9.   Арестът на медицинските сестри в Либия.
10. Духовни проблеми на нацията. Медии. Спорт.
11. Справки за жизнения стандарт и анкети по значими обществени въпроси.
12. Предстоящата НГ 2001.
 Може пак да ме попитате защо се/Ви занимавам подробно с тези отминали вече събития. След като такива дребни факти се случват всеки божи ден и ги забравяме на минутата, тъй като непрекъснато ни затрупват нови и по-нови такива... “Занимавам” ви с тях, защото не бива да ги забравяме! Защото Животът ни е всъщност един пъзел, съставен от тези дребни, маловажни събития. Които нито са дребни, нито са маловажни. Когато се отдалечим във времето от тях, изведнъж осъзнаваме, че сме “били предупредени”, но не сме обърнали внимание на Знака на Съдбата – Обществената и Личната! (Изобщо не зная коя е по-важна.)

ЖИЗНЕНИТЕ ВЪТРЕШНИ ПРОБЛЕМИ НА ОБЩЕСТВОТО НИ

От 1 юли 2000 г. стартира Здравната Реформа.
Сама по себе си тази реформа е успех, дори само заради понятията, които въвежда. При социализма беше лесно: Държавата дава парите за здравеопазването (и другите му сходни граждански сектори), за трудещите се всичко е безплатно. “Дава ги” държавата, ама преди това ги е взела принудително (по закон) от тези същите граждани – нищо лошо дотук, откъде другаде да ги вземе? Лошото идва с това, че пак Държавата ги преразпределя кому колко. На неслушащите я граждани, “милостивата” соцдържава “престава да дава” и толкоз. От лесно по-лесно. Обаче при демокрацията Гражданите са по-важни от Държавата. И какво правим тогава?
Принципно са възможни два подхода. Всеки гражданин разполага с толкова пари за здраве, колкото сам отделя за себе си в лична здравна банкова сметка или пък парите за здраве на всички се събират в един здравен фонд,  до който имат достъп всички граждани, независимо от “особеностите” си. Нашата Република избра втория, солидарния принцип. Правилно или неправилно – не това коментираме.
Оттук започваме с въпросите. На практика парите за здраве винаги идват от гражданите. Но ако тези пари влизат в бюджета, държавата се явява техен разпределител, а ако са на осигурителна основа, няма никаква пречка здравният фонд, здравните фондове, да се контролират и от частни лица. (Тук се отваря друга много голяма дискусия.) Нашата държава избра държавния осигурителен начин – всеки гражданин внася своя месечна осигурителна вноска в бюджета, която се разпределя солидарно между всички вносители.
За да не се бъркат “здравните пари” с другите пари в бюджета и за да се улесни управлението на самия бюджет, държавата създава ново звено с отделен бюджет, формиран от всички здравни вноски на гражданите, и само това звено има регламентирано право да разпределя необходимите пари за здраве всяка година. Това ново звено се нарича Национална Здравно-Осигурителна Каса (НЗОК) и това е първата голяма новост на така наречената здравна реформа. Допускането на други частни Здравно-Осигурителни Каси до парите за здраве, захранвани от бюджета или от доброволни лични(?) допълнителни вноски, няма да бъде официален предмет за обсъждане в близките поне 20 години.
Преди да почне работа по задачите си обаче, структурата, наречена НЗОК, трябва да се създаде. Имам предвид далеко не само “напълването” й с кадри, а най-вече необходимия й сграден фонд. Националната здравна каса работи от столицата, но тя трябва да има подразделения във всеки по-голям град в страната – т.нар. Районни Здравно-осигурителни каси (РЗОК).
Е, не сте забравили нали, че държавата е България и “времето е преходно”. Ето какво намирам във в.”24 часа”, 7 април 2000 година, на страницата, наречена “Народна пара”: “... Модната далавера у нас се нарича здравна каса. Играчите от цялата страна, които напоследък бяха омърлушени, сега се въртят като котараци около местните каси и чакат, за да падне някой лев. А пари има много. Здравната каса вече разполага с 278 милиона 686 хиляди и 723 лв. от вноските на българите. Освен това парламентът е гласувал 151 млн.лв. от бюджета за разходи на здравната каса. Сега в касата има много, много пари, които трябва да бъдат усвоени страшно бързо. Едната форма за това са скъпите и безсмислени ремонти на съществуващи вече сгради в районните градове, в които ще се нанесат РЗОК-тата. Само в Русе напр. Районната Каса е платила по 600 долара на кв.м. В Благоевград за покупка на два етажа от бившата сграда на КНСБ в центъра на града са дадени около 800 хиляди лева. В Бургас също толкова. В Габрово РЗОК купи от общината за 600 000 лева 7-етажния бивш Център за медицинска козметика. Във Видин в бившето Аптечно управление се прави ремонт за 595 хиляди лева... Здравната каса ще има ултрамодерна компютърна мрежа. Говори се, че родната здравна каза ще брои от името на болни и здрави около 3,5 милиона лева само за проекта. ...”
Втората страна на здравната реформа са отговорите на въпроса кой ще получава пари от НЗОК, за да лекува болните българи. Последните са разделени на 2 групи: нуждаещи се от извънболнична помощ и нуждаещи от болнична помощ. Болничната помощ е ясна, тя се поема от болниците. Които са държавни и частни (!) След няколко години ще се окаже, че частните болници са повече от държавните. Болниците, които са членове на Националния Лекарски Съюз, сключват ежегодно Национален рамков договор с НЗОК. Частните болници са на индивидуални договори с Касата. Извънболничната помощ е представена от новото понятие “личен лекар” (джипи), които заместват предишните поликлиники и добрата стара “Бърза помощ” с новото име “Спешна помощ”. Те също сключват индивидуални договори с НЗОК и получават парите си директно от здравния фонд. Пациентите заплащат на ръка само една минимална такса за посещение на джипито в размер на 1% от минималната работна заплата. Старите поликлиники се закриват. На тяхно място се появяват ДКЦ (Диагностично Консултативни Центрове). Ако съкращението ДКЦ ви напомня на РМД (работническо-мениджърско дружество), не сте далеко от истината.

Въвеждането на частно-практикуващи лекари в здравеопазването, се оказа по-лесната част от пътя (техният статут бе обсъждан и узаконен още при здравната министърка на Жан Виденов Мими Виткова – знаете това от НИЕ-3), само че “дупките” след това излязоха много големи:
Всеки българин бе задължен да избере свой личен лекар. В случай, когато личният лекар прецени, че не може да помогне на пациента си, той му издава талон-направление до необходим специалист от държавната болница. За операция например, каквато и да е тя, се изисква талон от персоналния доктор. В тези случаи домашният лекар трябва лично да води болния си пациент в клиниката и се интересува от състоянието му до изписването. Личният доктор се избира доброволно от всеки българин за срок от една година. Чак след година можем да го сменим, ако не сме доволни от него. Нормативите за брой пациенти на всеки личен лекар са следните: терапевтът трябва да се грижи за минимум 1500 и максимум 2500 души, педиатърът може да лекува между 500 и 1200 деца до 18 години, акушер-гинекологът – от 3000 до 10000 жени, а стоматологът – от 1500 до 2000 души. Селските доктори, които съвместяват  всички функции на лекарите, трябва да имат 800 пациента минимум  и 2000 максимум. Това означава, че ако едно село има 200 души, едно джипи (GP) ще обслужва 10-15 села. Държавата ще подпомага джипитата със средства от бюджета по критерии, зависещи главно от броя на избралите този доктор пациенти.
От самолет се забелязва, че тази методика издиша отвсякъде. Как един човек ще запомни своите 1000 пациенти (а при гинеколозите може и 10000) не само с лицата им, а и с техния “здравен статус” и конкретните им болежки? По какъв ред ще ги обслужва, ако всички се струпат наведнъж в един-два дена? Как ще ги обхожда, ако районът му е селски? Кога ще си почива и спи този доктор, като болките на неговите хиляди души нямат определен час? Ами как ще постави правилна диагноза от мозъчен проблем в главата до гъбички по пръстите на краката? Та всяко GP трябва да е медицински Ломоносов. И принуден ли е бъде такъв след като сме напуснали Дикенсовите времена отдавна? Прибавете чисто човешките качества (Какво, лекарите не са ли хора?) като склонност към отхвърляне или немарливост в работата, желанието за “лесни пари”, намалена работоспособност при лични недобри събития, не на последно място “възпитаващата роля” на обществото ни в този момент и си отговорете какво се очаква да се случи. Още една опасност е налице. Заплащането на един личен лекар ще е поне два пъти по-високо от заплащането на един лекар в болница, която е на бюджет. Пък държавните лекари ще оперират и ще носят отговорностите, свързани с това, докато GP-тата ще са само диспечери?!
И се заформят едни професионални конфликти, боже опази!
На времето (есента на 1996) управляващата партия БСП не даде на големите тарикати и далавераджии от рода на Добромир Гущеров и баджанак му Валентин Моллов тази “солунска митница”. Въпреки твърдението им, че “Имаме изцяло изградена и остойностена система на всички видове здравни услуги. Готови сме да помогнем за изграждане на цялостната здравно-осигурителна система у нас.” Но новите управляващи не са толкова... твърдоустойчиви. Първият началник на НЗОК се казва д-р Илко Семерджиев,  а към момента - здравен министър, е известен с това, че до “новото начало” е бил личен зъболекар на Иван Костов.
Навлизането на такива “зъболекари” в здравното осигуряване (както и в пенсионното осигуряване, споменато по-нататък) е най-сигурният начин милиони българи да бъдат измамени с тяхно съгласие. Сините управляващи въведоха заложената от червените здравна реформа точно във вида “здравето е стока”. Те превърнаха тази тъпа опера в корупционно нагла трагедия. Това, и това!, ще ги провали в управлението въпреки, че бяха, и са, логичният демократичен избор!

Реформата в образованието

Имам един познат. Той за образованието се изразява образно така: “Ако ги поливаш и колтучиш отвреме на време, доматите сами си стават. Само трябва да са вързани здраво за прав колец.”
Започвам така заради “правия колец”. Никакви домати няма да се получат, ако крехкото им стъбло е оставено да расте самичко, без да е вързано за здрав и висок колец. Ще се стеле то по земята и разните голи охлюви ще му видят сметката на втория ден. И при образованието е така. Подрастващите трябва “да се вият” около добър учител! Без УЧИТЕЛИ няма качествено образование. Ще ви припомня Инструкцията на КГБ (учреждението на Путин!) “Как да се отнасяме с местното население”, цитирана вече в края на НИЕ-1, където пише (в точка 35 за основното и средното образование или 45-та за висшето образование), че “целта на училището не е да се създават образовани хора, а те да получават диплома”. Никак не е случайно това. Естествено е – комунизмът е строй за прости хора. Те, ако бяха умни, никога не биха приели разни пролетариати да им присвояват заработеното. Точно в тази посока не бива да се учудваме, че в онази епоха размера на българската средна брутна заплата в образованието е бил на 23-то място сред общо 30 отрасъла. Най-добре платени са, сещате ли се кои? – миньорите и военните.
Но дойде демокрацията, където настъплението на умни и образовани хора е непредотвратимо, защото е крайно необходимо. Какво да направят простите комунисти, след като не могат да извадят танковете на улиците?
Ами, да пропишат като “червен Кольо” – Кольо Колев от агенция “Медиана”: “Тиха смърт за образованието” (в.”Труд”, 15.08.2000):  “Това, че учениците нямат дори и чинове, а учителите дори и черна дъска и тебешир, няма значение (за управляващите в момента). Няма значение, че и учениците намират все по-малко смисъл да стоят в такова училище, а отсъствията и бягството от час нарастват с над 300% в сравнение с 1986 г. например. Няма значение и това, че броят на компютрите от работещ тип (Pentium) в училищните кабинети е по-малък от броя на учителите по информатика. Важното е, че “реформата” е успешна, образованието се “хуманизира”, “демократизира” и облекчава от ненужно съдържание.”
Червен Кольо лъже безочливо. Изобщо не е вярно, че в класните стаи няма чинове, черни дъски и дори тебешир. А може би демагогът разчита на формалните факти, че старите 50-годишни дървени чинове са сменени с новите учебни маси, черните дъски – с бели, по които не се пише с тебешир, а с цветни флумастери. Пък, ако само Pentium-ите, които се появиха в страната ни след 1996 година, за червеняка Кольо са “работещ тип”, от това следва ли, че “Правците” към тази дата са “неработещ тип”!? Така Кольо Колев смело забравя (или отрича?) гордостта на българската електроника след 1986-та. “Която беше първа в света” (след съветската, разбира се). Но това са неговите дребни безпомощни заяждания, прикриващи главната му болка: Образованието ни наистина се хуманизира, демократизира и облекчава от ненужното идеологическо комунистическо съдържание.
Е, как да им помогнем на такива тиквеници!
Фактите, че изключително хора с връзки, т.е. партийни кадри, станаха новите горди собственици на частни училища и университети и че всички тези са с корени, дълбоко забити в “червената нива”, ще прескоча. Нататък – няма да им простя. Днес ги отмествам гнусливо с два пръста настрани и продължавам с описанието на образователната реформа.

Предупреждавам, че тя е много, как да кажа – променлива. Неясна, неуточнена. И такава ще остане поне още 15-тина години занапред. Докато ние сами за себе си уточним какво искаме да постигнем с нея. Засега посрещаме новия век с концепцията, че 10 клас е вододелът на който учениците могат да избират дали да продължат подготовката си в средното училище до 12 клас или да преминат в специализирано училище за придобиване на професия. Предлага се последната година в детската градина да е задължителна, за да ни приближи до европейските стандарти за 13-класно средно образование. Основното образование остава до 8 клас. Предлага се въвеждане на нов учебен предмет по гражданско образование, който да запознава подрастващите с техните права и с правилата на поведение в обществото.
Предложенията не са лоши, но ще чакат. Някои казват “поради царящия хаос в образователното министерство. Че кой ли не се изреди в креслото на министъра”. Може би и затова от всички предложения в Концепцията само едно стана на минутата – През септември 1995-та М-вото на образованието въведе “нова длъжност” в средното училище – училищен съветник. На 500 деца се предвижда един такъв специалист. Така на всички “стари дружинни ръководителки” от социалистическото училище беше намерена “нова работа”. И във в.”Дума” написаха: “За децата той (училищният съветник) ще бъде приятел, изповедник, ако трябва и психотерапевт.”
Във висшето образование се въвеждат 2 нови степени: “специалист”, който съответства на старото полувисше образование и “бакалавър”, за която се учи една или две години по-малко, отколкото за “магистър”, както се преименуват старите висшисти. В партийния печат (предимно “Дума”) се появиха редица статии, чието най-общо съдържание се изразява с думите: “Българинът не разбира що за животно е бакалавърът”. Според социологически изследвания 56% от Него казва “Тези неща не ги разбирам”, а само 5% смятат, че бакалаврите имат големи шансове за професионална реализация.”
Въпросът изобщо не е там – кой има по-големи шансове в зависимост от титлата, която е получил. Шансовете в една нормална държава винаги се определят от практическите възможности на конкретния човек и в известна доза от професионалния му късмет. Важното е друго: нововъведените степени в българското образование се стандартизират, уеднаквяват се с европейските такива. Колкото и да не й се иска на Партията, това трябва да се направи. Което показва, че пътят към Европа вече е предпочетен. Само че как да обясниш това на “трудовия Народ”?
Разните “кандидати на науките” станаха “доктори на науките”. Един познат от тези среди обяснява това така: “Кандидат на науките е звание, което може да дава всеки, например научен институт към дадено министерство. А доктор на науките е звание, което се дава само от ВУЗ. Следователно тази дейност се концентрира само в университетите.” - Това също е европейско решение.
Регламентира се създаване на частни училища. Те получават лиценз за работа от специализирана агенция към Министерския съвет. В частните учебни заведения всеки учащ се заплаща сам цената на обучението, което разтоварва държавния бюджет и позволява, колкото и да е малко, да се повиши обема на даваните пари за държавните училища.
Нещата ще започнат да придобиват своите нормални измерения, когато Комунизмът си отиде от душите на родителите. Именно от душите на РОДИТЕЛИТЕ, защото децата растат в СЕМЕЙСТВОТО си! Ако решим да добавим и закона на Мендел, който твърди, че качествата се предават не на следващото, а на по-следващото поколение, надеждите на  нашето Общество да стане демократично, се отлагат за след около 50-60 години. Такава е скоростта на Демокрацията. Приемам упреците ви, че в тази връзка доматеното ми сравнение е съвсем неуместно. Но за “колците” съм прав!