ТАКА ДОЙДОХМЕ ДО БОРЦИТЕ

Понеже те се нервират лесно, в началото ще цитирам дословно ("Капитал", 24 октомври 1994): "В България безработицата на бившите елитни спортисти се превърна в един от най-големите бичове за дребните и средните предприемачи. Дивият рекет по баровете и чейндж-бюрата преди година и половина сега се институционализира в множество охранителни фирми, които "предлагат услугите" си на обикновени магазини за хранителни стоки или малки предприятия - да ги охраняват от самите тях. Най-много магазини се затварят или за неплатени наеми, или за невъзможност да се плаща рекетът. За да нямат проблем, в последните месеци повечето предприемачи се насочиха към няколкото големи фирми в бизнеса, като естествено продължават да калкулират "вноски" в цените на произвежданите стоки и услуги. Показателен е обаче тоталният страх, който цари в цялата държава. Телевизията избягва да докосва темата, а повечето вестници превърнаха "борците" в герои на новото време, също с неизвестен данъчен статут. Не от страх обаче повечето полицаи насочват пострадали от грабеж към услугите на охранителни фирми. Очевидно заплатата, която получават блюстителите на реда от данъците, които плаща населението, представлява съвсем маргинален доход, за да виждат смисъл поради тая причина да защитават неговите интереси."
Ето как истината може да се каже направо и пак да остане лъжа.
Всичко това е така, драги ми “Капитале”– и безработицата на бившите елитни спортисти (но не само тяхната, ами и на пуснатите от затвора накуп престъпници, и на кадесарите от изпълнителен тип - което си премълчал), и дивият рекет, и тоталният страх, и мълчанието на телевизията и вестниците, и продажността на служителите в полицията… Но когато няма ясното посочване кой организира всичко това и защо, все едно нищо не си направил, “Капитале”. Констатацията, че новата къща е построена крива и лошо, без да се каже името на майстора, който я е направил такава, кому помага?
Аз ли да посочвам? – На тези, които ще живеят в новата къща – определено не, защото всички неприятности оттук нататък ще са за тяхна сметка. Но на некадърните и недобросъвестни майстори – определено да, защото те ще се прехвърлят спокойно и безнаказано на съседната улица да “строят” пак така лошо.

Ето един пример за такъв ненаказан майстор от областта на словото (иначе е един обикновен полковник от ДС). Казва се Димитър Петров и текущата му наглост е от вестник “Дума” от 7 октомври 1996-та. Значи все още от бъдещето, когато ще строи на съседната улица, след като се е изакал на тази: 
“Никой вече не спори, че у нас се изгражда с ентусиазъм и напоритост новият български капитализъм. Само дето няма бригадирско движение за строежа му и бригади за капиталистически труд. Но герои на капитализма има колкото щете. Диапазонът им е от кредитните милионери (отдавна милиардери), през търговци прекупвачи на едро и реституирани собственици на цели улици с магазини и жилища до борчетата застрахователи на капиталистическата собственост.  Капитализмът ни е от модерен по-модерен. Чужденците, идващи у нас, се изумяват, че уж в кризисна България се търкалят най-луксозните леки коли. Че нашите големи капиталисти си изграждат истински палати с десетки стаи, топли и студени басейни, сауни, фитнес- и фитозали, салони за прием в стил Луи XIV, тенискортове и ги охраняват повече бодигардове, отколкото има британската кралица. Мнозина, а напоследък и плеада сини политици патетично-преизборно недоволстват от капитализма, че се появили много бедни и безработни, че народът обеднял изобщо. Хем искат капитализъм, хем пък да няма много бедни. Е, много искате, дами и господа, две хубости на едно място няма. Не е като при социализма – една сива уравниловка… Ами така е. А не както в нас при лошия социализъм – почти всеки да е собственик на жилище – къща или апартамент. А пък като сте толкоз загрижени за бедните, раздайте им реституираните си богатства. Нали и на черква ходите и свещи палите пред иконите, знаете какво е казал Христос. И ние като нация трябва да се гордеем, че имаме такива крезовски богати капиталисти, които, без да гледат на нищо, включително и на страната, движат капитализма си напред и нагоре, умножават парите си непрекъснато и от всеотдайност на делото си нощем спят не с жените си, а гушнати с мобифона си. Щото не знаят кога ще им позвънят, че властите замислят смяна на парите и издирване произхода на несметните богатства. Та да вземат съответните мерки.”
В приложение 2 на този том има списък с имената на първите основатели – собственици на мощните ВИС-2 и СИК в годините 1994-1995. (ВИС-1 не фигурира, защото Васил Илиев вече е застрелян показно на улицата.) В предстоящите десетина години повечето от тези “собственици” също ще бъдат застигнати от куршуми – кой в кафене, кой в офиса, кой направо на улицата… “Бизнеса” ще поемат следващите в списъка на съответния им оперативен работник от “закритата” ДС:

·           Знаете ли кой е изпълнителен директор на СИК през 1995-1996 г.? Във в.”Дума” има интервю с него (на знаменателната дата 7 ноември, но 1995). Оттам е и биографичната му справка, която преписвам дословно: “Г-н Емил Попов е ветеран на застрахователното дело в България. Работи в бранша от 1944г. – най-напред в ОРПС, после в ДЗИ, в международното застраховане. Генерален директор е на първото акционерно дружество у нас “Булстрад”. Организира учредяването на компании с чуждестранно участие в Етиопия, Судан, Англия. От началото на 1995г. е изпълнителен директор на СИК “Общо застраховане и СИК “Живот АД и член на управителния съвет.”

·           Знаете ли кой е изпълнителен директор на Мултигруп в описвания период? Димитър Иванов, бившият шеф на 6-ти отдел на закритата ДС! А Илия Павлов чий син е и чия дъщеря водеше за първа жена?

·           А банкерът Емил Кюлев чий син е?

·           Помните ли за странните контакти на висши служители от полицията със стрелците по улиците от 1993, 1994, 1995, 1996…

·           А един от най-важните “орионовци” – приятелския кръг на Виденов, неговия СИК/ВИС – ако сте забравили, е Румен Спасов, син на Мирчо Спасов.

·           Ахмед Доган пък е несменяем лидер на политическата сила, несменяем балансьор в българската политика.

·          …

А в обществото медии, политици, интелектуалци… със странна упоритост ще продължават да твърдят, че категорията “борци” са онези именно, които ни тероризират. Че с помощта на побои и бухалки те налагат ЛИЧНОТО си разбиране за справедливост, отнемайки на останалите решимостта да организират живота си и собствения си бизнес.
Всъщност борците, и назначените във високите етажи на властта техни покровители, като истински деца се заиграват прекалено дълго. И на “онези десетина 70-75-годишни бивши партийни величия, които вече се напикават в гащите, но продължават да управляват страната”, им писва и ги сменят.
Не вярвам на бодрите писания в демократичните вестници, че българският народ е горд народ, който не търпи поробител. Новата ни бъдеща история ще повтори старите ни отминали, отдавна и по-скоро, истории – ще изчакаме да умрат физическите стари комунисти, надявайки се техните наследници да не са същите като татковците си.
Извинявай, народе, ако съм те обидил!
Но истината съществува, не за да бъде премълчавана! От къде се взеха “борците”? Да не би отвън да сме ги внесли? Деца на народа ни са. Казвате,че са малък процент от всички? Ох, може би е така, но ако под “борци” разбирате само късовратите мутри, тъпите мутреси и наглите изнудвачи.
Какви са грамадната част от митничарите? Трафикантите на дрога и човешка плът? Какви са проститутките и  сутеньорите им? Полицаите,  които “глобяват” за своя сметка?
Какви са хилядите тарикати, назоваващи се прекупвачи, търговци и арендатори? Какви са тези, които не си плащат данъците или взетите кредити, без да са социално слаби?
Какви са стотиците емигранти, които зарязват семейства, деца и родители, предпочитайки ги пред големината на социалната помощ в развита капиталистическа страна, вместо да помогнат на тях и на народа си, докато те преминат през ада на прехода?
Можете да разширите списъка на “борците” още, нали?

Сега искам да запиша наблюденията си по една тема, която никой не обсъжда в тази страна. Става дума за емигрантите-къртици. Не за големите риби – ръководители на задграничните частни дружества с държавни капитали, които вече обсъждахме, а за онези емигранти, които отиват на Запад с дискретната, но решаваща парична подкрепа на тайните служби.
Казвате, че няма такива или ако има те са пренебрежимо малък процент от всички? Не е вярно! Честните и мислещите хора знаят това. И другите го знаят, но от съпричастност или тарикатщина не искат да го признаят. Виж, онези, които от пиене и секс нямат време да мислят – те не знаят.
Понеже става дума за обикновени човешки съдби, а такива са стотици хиляди, не мога да разглеждам конкретни имена. Неспоменатите ще бъдат незаслужено непосрамени. Затова ще ви разправя анонимно една история, прочетена в “Труд” за едно ”наше семейство, осъществило мечтата си на 12 хиляди километра от България”. Авторът на репортажа обаче няма да пожаля, защото името му и длъжността във вестника показват по безпогрешен начин Интереса: зам. главният редактор на “Труд” Тодор Токин ще седне ли да пише половин страница приказна история за едно семейство, ако то не е “наше”?
Мъжът от семейството пристига през 1991-ва година в ЮАР (каква година, каква страна!). Чиста авантюра – поканил го негов приятел, който му писал, че в страната има бъдеще за “хора със златни ръце” като него. (Като има златни ръце защо не ги употреби в България? Тук няма ли място за такива хора, бе Тодоре?) И отива мъжът в ЮАР с 801 долара като още на летището му вземат 800-те като гаранция за билет за връщане в България. След 3 месеца в ЮАР пристига и съпругата. (Кога мъжа й се замогна, за да я издържа – за нея не пише, че има златни ръце, кога си уреди емиграцията?) След 4 години  регистрират собствена фирма “в един от най-престижните търговски центрове на южноафриканската столица”. Вече са станали жители на ЮАР три години предсрочно – “Обикновено за това се чака 5 години, но за тях гарантира една банка. Там се шашнали, когато българинът взел заем 60 хиляди ранда (около 27 хиляди долара), изплатил ги за една година и дори бил с доста голяма печалба”.
(Споменаването на сумата 801 долара ме подсеща за Бисер Димитров, човекът на Огнян Дойнов и Стоян Марков, който изнесе българското ноу-хау за компютърните магнитни дискове в Силиконовата долина. Той беше отишъл там с 501 долара – няма никаква шега: цитирам точно в.”24 часа” и след девет месеца си купил къща за 600 хиляди долара в Санта Клара, Калифорния. Вестник “Демокрация” от 2 септември 1995г. публикува факсимиле на договора за покупко-продажба.)
Остава ми само да добавя, че фамилията на “нашето семейство” повтаря точно ИСТИНСКАТА фамилия на един от най-видните наши партийни ръководители преди и след 10 ноември. Тази фамилия е много рядка, но много популярна за северозападния край от хубавата ни Татковина. Както е фамилията Заяков за Банско. Търсих в материала на Токин някакво споменаване на родното място на мъжа – няма. Със сигурност не е случаен пропуск, защото бившето му работно място и длъжността му преди, са описани – повярвайте ми, не са били никак лоши за времената преди Десети.
(Това пак ме подсеща за Бисер Димитров. Другарката му в живота се казва Евгения Вачкова. И тя е от комунистически сой. Със сигурност! Но и тук, както и там, има една подобна съвсем неслучайна неточност. Според едни вестници тя е дъщеря на Живковия главен прокурор Иван Вачков, според други вестници Бисер Димитров е шурей на Пламен Вачков, шеф на правешкия център на компютърната НРБ  “Микропроцесорни системи”. Какъв е Иван Вачков на Пламен Вачков? Впрочем изясняването му да носи някакъв положителен ефект за напредъка на България?! )
Такива “емигрантски съдби” са хиляди. Това е “петата колона” на българските комунисти като част от “световния износ на революция”. А във вестниците, понеже няма много място, пишат само за най-изявените – онези, които са свързани кръвно или родово с комунистическия елит. За началниците с други думи.
Написах толкова много редове за тази пасмина, не защото им завиждам или искам да им отмъстя на тях лично. Да им берат грижата приемащите ги страни. Ако нямат информация кой кой е от емиграцията, жална им майка. Впрочем такава развръзка предстои за по-лековерните или самовлюбени в собственото си могъщество държави. Комунистът е безпощаден! И не се променя никога!
А написах всичко това за моите сънародници. За бъдещите с надеждата, че ще мислят, когато гласуват доверието си някому, вгледани не само в парите, а в морала и убежденията му. И за съвременниците ми, които са разколебани, че предалите идеалите на дедите си хора, за да запазят имот, живот или просто спокойствие, няма да бъдат наказани по никакъв начин.

Никой не е забравен и нищо не е забравено!

НОВАТА ИНДУСТРИАЛНА КУЛТУРА “СЛЕД МЕН И ПОТОП”
"Икономическият елит" на страната ни напълно пренебрегва инвестиционната и индустриална култура на капитализма. Всичко това се замества с показност, алчност, крадливо поведение към бизнеспартньора, профанизъм към професионализма, който изисква сериозния бизнес. Медиите в България правят всичко възможно да изкривят представите на обикновения българин за истинските ценности в една нормална пазарна икономика. Ако ме питате защо, отговарям веднага: защото се издържат от тези псевдокапиталисти.
Обаче това рефлектира във всички членове на това общество. Дори при най-издигнатите в образователно отношение. Защо един инженер, учител, лекар, счетоводител, ще трябва да спазва трудовата дисциплина, да речем, щом вижда около себе си, че се поощрява само глупащината и безотговорността? А децата на тези хора в каква среда растат? Така се профанира нацията. Оттук до корупцията в бъдещето ни няма никакво разстояние. В никоя капиталистическа държава корупцията не се оставя безнаказана. Именно с възпитателната цел,  че всичко трябва да се постига с честен и заслужен труд. В България на Беров, Виденов, Костов… не е така. Затова никоя от реформите - приватизационна, инвестиционна, банкова, съдебна, здравна, пенсионна, образователна, компютърна, конституционна…, няма да завърши нормално.

ХРАМЪТ

Няма да откривам вечната истина, че сме оцеляли през вековете и запазили като народ, благодарение на хилядолетното българско православие. Не мога да пропусна, макар че ще му отделя малко място, съвсем простата истина, че комунистите винаги са отричали Другия живот, Истинския – където заплащаме за злините, които сме сторили през Този живот, Лъжовния – защото така хората ще поискат да променят, да подчинят земния си път, вярвайки в Добрината и Възмездието. Което е смърт за комунистическата секта. Доказвам го с един много стар виц:
Умрял Ленин и отишъл в Ада. Но след време, когато организирал дяволите в профсъюз и създал стачни комитети, на Сатаната му писнало и го изпратил на Бога в Рая. След още време звъни Сатаната на Бога да го пита как е работата. Бог го прекъснал грубо: Първо – казва се “Другарю бог”, второ – сега нямам време, че бързам за политическата учебна година, и трето – Бог няма.
Другарят Ленин е ясен, атеист отвсякъде. Ама се навъдиха едни нови демократи – в попски раса, а отдолу истински лениновци. За тях ми е думата. Те са опасни за децата ни!

През 1954-та кореецът Муун основава “Църква на обединението”. В “божествените принципи” на Муун е записано: “Ние можем да се върнем към живота само когато сме готови при всякакви условия да умрем”. Какви са “всякаквите условия”?
От муунистите се изисква пълно отдаване на живия бог Муун. Всеки от тях е длъжен да прехвърли доброволно цялото си имущество на организацията, т.е. на Муун и семейството му. Но това съвсем не му гарантира добър жизнен стандарт в комуната – точно обратното: муунистите живеят при пълна мизерия, светлото им бъдеще ще дойде след смъртта им. Средствата за препитание и обличане се дават от организацията. Влизането в сектата задължава прекъсване на всякакви семейни връзки, а всички семейства, които постъпват, се разтрогват насила. Членовете на сектата имат право да се женят само за този, който Муун посочи. Най-често браковете са между представители на различни раси и народи.
Четейки тези редове, не виждате ли в тях родство на идеите на Муун и Ленин? По-екзотичните постулати – прекъсване на индивидуалните семейни връзки, общност на жените, светло бъдеще след смъртта - по-възрастните читатели ще си спомнят, че са ги изучавали като характеристики на “комунизма като втори по-висш стадий на социализма”. Дори и да се увличам по такава хипотеза – Муунизма като религиозен комунизъм, то тя е далеко по-устойчива във времето, отколкото демократическия социализъм. Не намирате ли?
А сега вижте кой протежира муунизма в България. Излагам фактите такива, каквито ги е публикувал в.”Новинар”  от 11 юни 1993 година. В скобите са моите добавки. “Първият мисионер на Муун идва в България през 1984 година, (Бре, колко много неща са започнали да се случват през  80-те години.) макар че по това време няма възможност за официална дейност. Масово мисионери на сектата започнаха да се настаняват в големите български градове след 1989 година. През ноември 1990г. в София се провежда научна конференция. Тя е организирана от Британската академия за световен мир в света (клон България, председател Нансен Бехар), която е създадена да обслужва интересите на Муун. От българска страна са участвали представители на бившия Институт за съвременни социални теории и от други институти на БАН. Мисионери на сектата проникват в страната като преподаватели по английски език, което още преди две години притесни ръководството на Британския съвет в България. Днес в страната ни сектата действа маскирана под седем различни имена. Създаден е клон на Международната асоциация за религиозно изследване на общочовешките ценности. На 1 юли 1991г. е учреден автономният образователен център “Логос”. Активно действа и Българска асоциация на доброволците (БАД) – милосърдна организация на социалната помощ и грижи за слаби, болни, възрастни хора. Във Велико Търново се настани представителство на сектата на Муун, прикрито под маската на благотворителността – студентска организация “КАРП” (от англ. “шаран”). Хората на Муун са засечени в Пловдив, Плевен, Русе…
Нарастващата съпротива срещу сектата я принуждава да се стреми към създаване на свое лоби сред влиятелни политици и интелектуалци. В печата се промъкнаха съобщения, че ръководни политици от СДС (че от къде другаде?) са обвързани по някакъв начин със сектата на Муун. Така Михаил Неделчев, Елка Константинова, Янко Янков са били в САЩ на разноски на църквата, където са срещали лично с Муун. В края на 1989г. отец Христофор Събев е влязъл в контакт с представител на Муун. Не е изключено в яростната атака срещу Българската православна църква (БПЦ и патриарх Максим не са синоними), подета от Събев, да са скрити и интереси на сектата на Муун.”
А когато в началото на тази година (1994) се повдигна доста сериозно обществения въпрос за изучаване на вероучение в училищата като свободноизбираем предмет, новата демократка (във Великото Народно събрание депутатка от “Коалиция за България”, а преди това лична преводачка на самия Живков) Елена Поптодорова се изказа във вестниците, че “децата ни били вече в 21 век и не бивало да ги занимаваме с архаизми”. Преценявайте сами, драги читатели, кои искат децата на България да не намерят пътя към храма.

Завършвам описанието на "епохата Беров" така:
Не мога да уважавам ТАКАВА държава. И се присъединявам към оценката ли, към въпроса ли, към страданието в крайна сметка, на Иван Кръстев, записано във в.АНТИ на 27 май 1994:
"О, праведен Боже, нима до амина
ще имат децата ни участ такава:
Да любят България като родина,
да мразят България като държава?"