ПРЕГЛЕД  ПО  РЕДА  НА  НАДЗОРА

В навечерието на Нова Година е прието да се правят прогнози, дават оценки или подреждат класации. Е, нищо оригинално - и аз ще раздам своите "саби" на номинираните. Понеже досега предостатъчно "дъвках" първите 2 власти - законодателната и изпълнителната, както и четвъртата власт - медиите, да се обърна с лице към третата власт: съдебната.

Станете прави!

Влиза Татарчев - Главният прокурор на Републиката

И друг път съм го писал по различни поводи: началникът на обществена институция е длъжен да прави така, щото да реализира в пълен обем гражданските очаквания с които е натоварена неговата институция. Ако не става така, независимо от трудности, причини, обстоятелства, бъдещи опасности, началникът трябва да освободи поста. За да дойде друг. Така е при истинската демокрация. Иначе се блокира мястото, запушва пътя, затриват надеждите... Няма никакви оправдания за банкера, който седи начело на българската банка упорито, докато доларът от 20 лева стане 200 за три години. Няма оправдания за главния редактор на вестник, който поема щафетата с тираж 80000 и продължава да седи при тираж 40000, без да са намалели потенциалните читатели на вестника му. Няма никакви оправдания един премиер да ръководи държавата две години в които народът й живее все по-зле.

Сега, след като изтече първата трета от мандата на Главния прокурор на Републиката Иван Татарчев, трябва със съжаление да отправя същите упреци и към него. Приемам и разбирам, че в умело забъркана конституционна каша от 1991-ва, в която кой от кого е независим, зависим, подчинен, несменяем, шансовете за реализиране на задачите му никак не са големи. Но не мога да се съглася, че постът "Главен прокурор" е толкова немощен в борбата за справедливо правораздаване.
По повод на друг човек са казани, но съм запомнил следните думи, които добре характеризират г-н Татарчев: Той е принц на обещанията и просяк в изпълненията.

Моята обосновка:
Започвам от началото – 17 февруари 1992, когато НС му възложи 7-годишен мандат за Главен прокурор на Република България.
Началото бе многообещаващо. Само 4 месеца след като СДС спечели изборите, на мястото на Мартин Гунев застана "човек, сам минал през зловещите зъбчати колела на тоталитарната машина, който със своята пословична упоритост успява да оцелее и днес защитава успешно устоите на жадуваната десетилетия демокрация". И ако това е цитат от венцехвалещ го журналист, то ето думите на самия Татарчев:
- "Делото на моя живот ще бъде делото за националното предателство на комунистите" – януари 1993;
- "Всичко по реда си – от лагерите в Ловеч и Белене, до Андрей Карлович и Тодор Славков" – януари 1994.
Ами, по реда им: Делата бяха номерирани. Само някои.

·           Започнатото през февруари 1990г. Дело No1 продължава. През декември 1993-та Главна Прокуратура поиска 10 години затвор за Тодор Живков. Ще го осъдят на 7, после ще го оправдаят.

Естествено – що за прокурорска издънка? Човекът, осъществявал политика на диктат и откровен цинизъм спрямо народа си, трябва и ще бъде осъден именно за това. За да може да се разчита на този народ, че ще подкрепи обвинението. А не, че междувременно уредил няколко слуги на властта с апартаменти, а себе си със сребърните царски прибори (които като на "нов цар" му се падат по право). Пък и облагодетелстваните слуги продължаваха да си седят на възловите места отпреди.

·            През лятото на 1992г. започна Дело No3. То е за отпусканите секретни (без знанието на НС) помощи на държави, компартии и движения от третия свят през периода 1981-1989. След година и половина – декември 1993-та – прокуратурата предяви конкретните обвинения и на последните седем (от всичките 22-ма) бивши партийни ръководители. В началото на август 1994-та 19 души от ЦК на БКП превърнаха Съдебната палата на читалня. Така изисквал Закона – обвиняемите са длъжни да се явят пред прокурорите и да прочетат за какво ги преследва правосъдието!
Ходиха, четоха и... се прибраха,
Някои даже и това не пожелаха да направят. Например Огнян Дойнов и Стоян Марков, които са зад граница. Вместо тях обвинителните материали четоха адвокатите им. Малко повече внимание ще отделя на скандалния правен прецедент със "задържането" на Огнян Дойнов. Защо са кавичките?
Всичко започнало на 1 октомври 1993 година, когато Татарчев  бил изпратил искане за задържане на Огнян Наков Дойнов в Австрия. Междувременно бил уведомен и Интерпол, който също започнал да дири къде е Дойнов по света.

Защо пък чак Интерпол, когато всеки от квартал "Изток" ще ви посочи пететажния блок в който живее семейство Дойнови – когато идват за малко в България. Прокуратурата можеше да попита и г-жа Лора Видинлиева, дето стопанисва вилата на Дойнови в Бояна. Или пък да чете по-редовно вестници.

В много от тях пише, че "след смъртта на Максуел през 1993 година издирваното лице се установява за постоянно във Виена. Там работи за няколко американски и английски компании, свързани с руския едър бизнес, и е търсен експерт, понеже говори свободно английски и японски" (конкретния цитат е от "168 часа").
Както и да е! Интерпол си свършва добре работата и на 24 декември 1993-та уведомява Главна Прокуратура, че от 9 декември този гражданин е задържан и се намира в предварителния арест във Виена. На 28 декември в съобщение на БТА нашата Прокуратура обяви и на нас, че след Нова Година (1994) Огнян Дойнов ще бъде екстрадиран в България, за да отговаря по обвиненията на дело No3. На 3 януари 1994 по Ефир 2 на българската телевизия Главният прокурор каза, че утре (4 януари) размяната на документите за екстрадирането ще се състои, и макар Дойнов да е освободен от ареста, няма опасност той да се отклони, защото паспортът му е отнет. В интервю на в.АНТИ от 14 януари 1994 задават въпрос на Татарчев, какво би станало, ако Дойнов притежава няколко паспорта. Отговорът е: "Нищо чудно Огнян Дойнов да притежава няколко паспорта. За неговите възможности това въобще не е проблем. Все пак, ако Интерпол си свърши професионално работата, да се надяваме, че ще имаме удоволствието да се срещнем с Дойнов в София."

Нямахме това удоволствие! Австрийските власти отказали да ни върнат Дойнов. Нямало достатъчно основания за това. Как така? Има доказано плащане в размер на близо милиард долара български пари. При това, без да е санкционирано от главния суверен Народното събрание. Какво: да не би ЦК на БКП да е плащало със собствени пари? А щом притежателят на парите не знае за отклоняването и на лев от авоарите му, това си е жива кражба. По целия свят! Обаче официална Австрия обявява, че според нея няма нарушение на закона. Защо? Какво друго да си мисля, освен че обвиненията са представени дилетантски?

Забравихме Дойнов. Забравихме Стоян Марков – Интерпол отказал да го търси. Да не е луд да търси хора срещу които няма добре обосновани обвинения! Съвсем естествено е и българският съд да зацикли безпомощно в усилията си да осъди останалите 19 висши партийни ръководители. Дело No3 мина "към дело".

·            Добре поне, че с личния подпис на Татарчев от юни 1992г. делото за помощите бе отделено от Дело No4 за икономическата катастрофа. Така за мен ще е по-лесно да следя развитието на делата ... в следващия век. Що ми се струва, че при смърт на обвиняем делото автоматически се прекратява?

·            В средата на март 1994 моята България отново ще стане за смях – Андрей Луканов ще я осъди да му заплати 50 000 лева заради забрана да пътува в чужбина, без законови основания. Нищо сума за една държава, но какъв шамар върху лицето ни! При това Луканов него ден, когато го спрели на софийското летище, щял да лети за Унгария. Оттам до Виена са 50 километра. Да го бяха пуснали с уговорката да пита Дража Вълчева, или сестра си, дали пък не са виждали Дойнов някъде по улиците на града...
(Да запиша, че максималното обещетение, което може да се получи по Закона за репресираните е също 50 000 лева. Такова максимално обещетение се полага на прекаралите по 10 и повече години в комунистическите "трудови лагери".)

·            Процесът срещу убийците в лагерите започна през юни 1993 година. Води го Върховният Съд, защото главният подсъдим – зам. министърът на вътрешните работи от това време Мирчо Спасов, бил генерал. Лично Татарчев присъства в залата като обвинител. Добре, ама след месец Мирчо Спасов почина. И понеже останалите подсъдими нямат генералски звания като умрелия, Върховният съд прекрати делото с мотива, че не е за Неговата Компетентност. Делото бе прехвърлено в Плевенския военен съд, "тъй като на негова територия са се извършвали убийствата преди 32 години".
Само там, някъде из Плевенско, представете си!
Да продължавам ли? В споменатото интервю на Татарчев от януари 1994 година във в.АНТИ той казва буквално следното: "След като приключи делото срещу мъчителите и убийците от лагера в Ловеч, ще започнат и делата срещу всички главорези от 9 септември 1944г. насам".
Е, и ние четем вестници!
Плевенският съд отказа делото, защото пък неговата компетентност не стигала, и го върна отново във Върховния. Хеле, насрочиха го пак за 20 декември 1994 – два дни след изборите, отбележете. Междувременно от 600-те свидетели по делото бяха останаха само 286.

(За убийството на Надя Дункин през септември"94 вече писах. Само да допълня, че откак БСП спечели изборите,името на тази тази мъченица забравихме съвсем. Остана обаче страхът, че онези ще развъртят отново сопите, брадвите, ще отворят отново безименни гробове... И никой не може, не иска, не дава, да бъдат спрени и наказани. Дори Главният прокурор Иван Татарчев от ВМРО е безсилен.)

На 20 декември 1994 година Върховния съд се събра и отложи делото за лагерите. Без да постанови нова дата! Военният прокурор полк. Павел Павлов бил пребит от гангстери (битов скандал, естествено) и нямало заместник. Били освободени двама от съдебните заседатели, други трима се отказали. Николай Газдов и Юлиана Ръжгева били тежко болни и им предстояла съдебно-медицинска експертиза.
Ако нещо се случи ново покрай това дело, ще пиша пак. Но не търсете в тази книга това продължение. И до края на 1996-та развитие на процеса няма да има.

·           Първата отменена присъда на "Народния съд" бе срещу неизвестния Тома Бележков от Разложко. На 30 юни 1993 година. Писах вече за нея. По искане на Главния Прокурор бяха отменени и присъдите (разбира се, изпълнени на времето) срещу българските интелектуалци Йордан Бадев, Борис Ангелов, Петър Джидров, проф.д-р Любен Диков, Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Светослав Нелчинов и Никола Панчев. Това ще се случи на 10 януари 1994 година.
И толкова! Чак в изборното време на 25 октомври 1994 Татарчев ще поиска да бъдат отменени присъдите срещу всички осъдени от I-ви състав на Народния съд. (От 51 подсъдими 33-ма са осъдени на смърт, а 15 получават различни срокове затвор. Сред осъдените на смърт са тримата регенти – принц Кирил, Богдан Филов и ген. Никола Михов, министър-председателите Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев, както и съветниците на царя и министрите от всички изброени кабинети. Съдът се произнася на 1 февруари 1945 година и смъртните присъди са изпълнени още същата нощ.)
Е, няма да стане Татарчевата, и нашата, естествено! Преписвам от вестника ("Демокрация", 26.10 1994) с какви мотиви се иска отмяната на тези принципни за тогавашната "народна власт" присъди (коментарът в скобите е мой):
- следствието не се е водило по законите (Чии закони? На онези, които са били СЪДЕНИ?);
- повечето от протоколите не били надлежно подписани (Повечето?! Ами, който е можел да пише, се е подписал.);
- някои от подсъдимите не са присъствали (Убит човек как да присъства?)
- присъдата няма мотиви...

Не може така. Пример: ако искаш да възтържествува справедливостта, попитай новобогаташа за произхода на парите му, докажи за подкупите, които е раздавал в общината, в полицията, в съда, а не се залавяй за това, че втория етаж на палата му бил повече наддаден, отколкото трябва, че къщата му имала пет етажа вместо разрешените три, че е заграбил 810 квадратни метри (примерно), а е имал право на 800...

Срещу принципите – с принципи.
Разкажи например, не! - крещи, че "в Пиринския край Георги Боков, по-сетнешният главен редактор на "Работническо дело" (баща на Филип и Ирина Бокови), Иван Масларов, директор на завод, Никола Рачев, главният редактор на "Пиринско дело", Георги Мадолев и членовете на ЦК на БКП Владимир Поптомов, Кръстьо Тричков, Лазар Причкапов, сем. Лагадинови и Борис Вапцаров са хората, издали стотици смъртни присъди. Във Варна избиванията се водят от Андрей Премянов (баща на Красимир Премянов), във Врачанско – Борис Риджански (дъщеря му се казва Соня Младенова, която пък е тъща на Росен Карадимов), в Ямболско – Атанас Каракачанов (баща на Александър Каракачанов). Владимир Топенчаров (баща на Владимир Топенчаров-син) в списвания от него вестник настоявал за "засилване на червения терор". В Пещера "народен съдия" е Атанас Мулетаров (баща на Спас Мулетаров). "Народен обвинител" е и бащата на депутатката Нора Ананиева (Крачунова)." - АНТИ, 8 април 1994.
И само това ли?
Защо вместо това се занимаваш с предизборни задявки от рода на:

·           "Прокуратурата проверява няколко бивши депутати. Димитър Велев ще отговаря за разрушаването на хасковския кв."Хисар" по време на възродителния процес, Златимир Орсов за сигнали за извършени неправомерни действия от него в Сливенския район. Срещу Чавдар Кюранов и Красимир Премянов още не е образувано предварително следствие, но Главният прокурор ще съобщи подробности, когато проверките приключат." – "Демокрация", 20.10.1994

(Димитър Велев е един от по-висшите изпълнители на партийната задача да се асимилират турците. Но Партията не е осъдена от нашата държава, че е наредила това. Тогава, питам, по чии закони могат да бъдат съдени изпълнителите? Естествено, че първият и единствен процес срещу дребни биячи от това време в Разградско ги осъди условно за по година средно – март 1994.)

·            "Татарчев пита Ренета Инджова къде са парите от задграничните дружества след 1990 година. Питането е във връзка с Дело No4 срещу виновниците за икономическата катастрофа." – "Демокрация",26.10.1994

(В архивата ми има запазен запис, че в първата година на своето прокурорстване Иван Татарчев е ходил до Швейцария и като се върнал, казал, че швейцарците са готови да ни съдействат по въпроса къде са червените пари. И вместо той да пита 3-месечен преходен премиер, ние трябва да го попитаме, защо така става, че все не успява да зададе този въпрос на някой член на червения борд (Огнян Дойнов например) или на някой от изпълнителните директори (Илия Павлов например). Защо не попита братовчед си, който също се интересува от тези въпроси: "Ние трябва да си изясним най-после въпроса има ли или няма червени капитали" (Луканов в "168ч”, 30.01.1994). И то след желанието на Швейцарци (примерно) да помагат! Казах вече: ако е много трудно, да отстъпи поста си на следващия, който ще опита.)

·            "Татарчев подгони Емилия Масларова и съюза й. Двата негови опита досега да ликвидира "Демократичния съюз на жените" били отхвърлени от районен и градски съд. Този бил трети." – "Новинар", 29.10.1994
(А защо не подгони, да кажем, Българския антифашистки съюз на Велко Вълканов? Или Първа Частна Банка на Валентин Моллов? Или театър "Възраждане" на Недялко Йорданов?)

·           "Напоследък системно и методично в."Дума" и неговият главен редактор Стефан Продев с клевети и обиди се мъчат да разклатят доверието в президентската институция и самия президент, се казва в официално изявление на говорителката на Главната прокуратура Соня Бръзицова. ГП е образувала предварително производство за клевета и обида на държавния глава." ("Демокрация", пак края на октомври"94). 
Аз не харесвам Желев, още по-малко пък споменатия вестник и неговия главен редактор. Обаче съм съгласен с думите на самия Желев в отговор на това действие на ГП: "Всеки е свободен да изказва мнения и да прави оценки за всички управляващи, включително и за държавния глава. Аз не се чувствам обиден от писанията на определени партийни вестници и нямам нужда от такива защитни мерки. Бих цитирал една фраза на Атанас Буров, която ми се струва подходяща за случая: "Не правете зорлем от комунистите герои!"

Но държа да допълня: Правилно, г-н Желев, всеки има право на мнение, но вашият, или на Буров, цитата, допуска, че комунистите могат да бъдат направени герои. Кой каквото ще да е казал, казва или ще каже: престъпната им природа е неизменима! Искате доказателство?

Написала в "Дума", забележете датата: 17 ноември 1993, Лидия Лечева: "Политическият активист на ВМРО Иван Татарчев, който по съвместителство изпълнява функциите на деполитизиран главен прокурор на републиката, отказа преди време да се яви в Народното събрание. Адвокатът войвода предпочита да обсъжда проблемите на съдебната власт на по-високо равнище, съответстващо на ранга му - по радио "Свободна Европа" например. След като сега комунистите ръководят, България ще бъде на едно от последните места в света по отношение на демокрацията и на своето духовно развитие, защото комунизмът носи само терор и лагери на смъртта, заяви Татарчев. Убиец и мародер нарече той бащата на народния представител от БСП Красимир Премянов. Татарчев не пропусна да се закани и на депутата социалист Димитър Велев. За такива закани и хули законът предвижда наказателна отговорност. Но когато подобна политическа наглост и професионален цинизъм се демонстрират от главния прокурор на държавата, няма място за такива санкции. Той просто трябва да си отиде."

Така говорещи и пишещи хора, дайте им възможност и сторващи го, не могат да бъдат изкарани герои “дори и зорлем". А колкото до конкретния Главен прокурор: да, той ще си отиде! Но не защото говори глупости, а защото само говори!

·            "Последният напън на главния прокурор Татарчев" (така буквално пише в."24 часа" от 24.11.1994, и аз не мога да му възразя с аргументи, за съжаление) "да даде на съд нови 2 синджира комунистически управници, теглили страната към 16-та съветска република, има стойност само на предизборен ход. От случая ще излезе партийна пушилка, но не и дело."

Ами, вярно е! След изборите, които ще спечели БСП, прахта и по това дело се слегна. Е, що за стремеж към правосъдие и принципност? Ако смяташ, че си прав, настоявай докрай! А иначе правотата безпорно е на страната на Главния прокурор. Поставянето на България в границите на СССР е далеч по-голямо престъпление от стъпките, които е правил цар Борис III за сближаване с хитлеристка Германия. За което всички комунисти еднозначно му отнемат правото да се нарича "цар на българите". И добре, че е умрял преди техния Девети, иначе щяха да го убият.

Значи, ако някой предлага България на СССР, е славен български син, а ако я предлага на Германия или Турция е държавен престъпник. Ето кои са разсъждавали така на времето: (документите за това национално предателство публикува пак само в.АНТИ)
"101 членове и 67 кандидат-членове на ЦК на БКП са участвали в "историческото" заседание на 4 декември 1963 г., когато се е обсъждало дали България да стане 16-та република на "великия СССР". В подкрепа на това да станем Болгарская ССР пламенни слова са произнесли акад.Тодор Павлов, Евгени Матеев, Димо Дичев, Начо Папазов, Цола Драгойчева, Георги Павлов, Стоян Стоименов, Райко Дамянов, Раденко Видински, Лъчезар Аврамов, Александър Обретенов, Любомир Кръстанов, Димитър Димов и Иван Башев. От интелектуалния комунистически елит на пленума само Георги Караславов, Лозан Стрелков и Сава Гановски не са се изказали. Иначе всички без никакво изключение единодушно гласували "за" превръщането ни в съветска социалистическа република."

Главният прокурор трябва да пита, а не аз, следното: За какво престъпление 18 години по-рано са били осъдени на смърт и екзекутирани още същата нощ принц Кирил, Богдан Филов и ген. Никола Михов, министър-председателите Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев, както и съветниците на царя и министрите от всички изброени кабинети?

·            Единственото нещо, което Татарчев докара до "успешен край", е делото за груповото изнасилване на една от антуража на Живковия внук през година 1988. Пиша "успешен край", не защото съдът осъди Тодор Иванов Славков, напротив – оправда го след 3 години, а защото на 25 ноември 1994г. синът на Иван Славков бе доведен принудително в България, след като Интерпол си свърши професионално работата.
В НИЕ-1 съм изразил принципната си защита на наистина независимата съдебна власт от факта, кой управлява в момента. Позоваването на конкретни имена, които по презумция трябва да отговарят на критериите за работа в ТАКАВА съдебна власт, изразява моята НАДЕЖДА, че именно ТЕ, избраните в условията на демокрация, са истинските магистрати. Никой не може да ме обвинява, нито пък да ме спре, след това, да изразя недоумението си (в началото), после недоволството си, ако изпълнителите се окажат чурук след време. Пак повтарям: ако нечестник (в по-мекия вариант – некадърник) изрече една истина, и след това се отрече от нея (или я дискредитира), това не прави от Истината лъжа. Това не е основание НИЕ да се отречем от ИСТИНАТА.